Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (35) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и трета глава

През нощта Карл чу суетене в дневната, но не и идването на спешна помощ.

— В дробовете на Харди се е събрала малко течност — съобщи Мортен. — Трудно му е да диша.

Наемателят на Карл изглеждаше притеснен. Обикновено веселото му, пълно лице бе посърнало.

— Сериозно ли е? — попита Карл. Ама че кофти работа.

— Лекарят иска да го приеме за няколко дни в болницата, за да го държи под наблюдение и така нататък. Опасяват се да не развие пневмония. За човек в състоянието на Харди това е много опасно.

Карл кимна. При тези обстоятелства нямаше никакво намерение да рискува живота на приятеля си.

Отиде при Харди и го погали по косата.

— Мама му стара, лоша работа, Харди. Защо не ме събудихте?

— Мортен искаше, но аз настоях да те остави на мира — прошепна той с печален вид. Още по-печален от обикновено. — Нали ще ме приемете обратно, като ме изпишат?

— Разбира се, приятелю. Какво ще правим без теб!

Харди се усмихна едва-едва.

— Йеспер едва ли е на същото мнение. Ще се зарадва, че дневната ще е празна, като се прибере следобед.

Следобед? Карл съвсем бе забравил за Йеспер и напомнянето окончателно му скапа настроението.

— Като си дойдеш от работа, Мортен вече ще ме е закарал в болницата, Карл. Ще съм в добри ръце. Пък знае ли човек, може и да се върна до няколко дни — той се опита да се усмихне, докато се мъчеше да си поеме дъх. — Карл, едно нещо все ми се върти из главата.

— Казвай смело.

— Спомняш ли си, че Бьоре Бак разследва смъртта на проститутка, намерена под моста Лангебру? В началото се смяташе, че се е удавила при злополука или се е самоубила, но после се оказа друго.

Карл си спомняше отлично този случай. Жертвата беше тъмнокожа, на не повече от осемнайсет години. Бяха я намерили гола, с гривна от медна тел около единия глезен. Украшението не предизвика учудване у разследващите органи, защото голяма част от африканките носят такива гривни. Криминалистите обаче забелязала множество следи от убождания по ръцете на мъртвата: явно наркоманка, която проституира, за да си купува дрога. Доста необичайно за африканка от „Вестербру“.

— Беше я убил сводникът й, нали? — попита Карл.

— Не, един от онези, който я беше продал на сводника.

Да, точно така.

— Това убийство ми напомня на случая с овъглените трупове.

— Така ли? Заради медната гривна около глезена ли?

— Именно — Харди стисна очи — знак за потвърждение. — Момичето не е искало да бачка повече. Искало е да се прибере у дома, но не е носело достатъчно приходи и си е понесло наказанието.

— И са я пречукали.

— За разлика от повечето африканки това момиче не е вярвало във вуду и се е превърнало в заплаха за системата. Наложило се е да я очистят.

— И са й надянали гривната за назидание на другите проститутки. Никой не може да се опълчи безнаказано срещу сутеньора си или срещу вуду. Така ли да тълкуваме посланието?

Харди стисна два пъти очи.

— Да. Убийците бяха вплели в гривната пера, косми и всякакви такива символични щуротии. Всички проститутки от африкански произход веднага схванаха намека.

Карл избърса устата си. Харди определено бе напипал гореща следа.

 

 

Якобсен стоеше гърбом и гледаше към улицата през прозореца. Така обикновено постигаше максимална концентрация.

— Значи Харди смята, че труповете, намерени на пепелищата, са на събирачи на дългове. Всеки е трябвало да следи дали трите фирми са си погасили задълженията, но те не са си свършили работата, фирмите не са внесли дължимата сума в определения срок и затова събирачите са били наказани със смърт.

— Точно така. Престъпната групировка, която стои зад кредитната фирма, е целяла да даде урок на другите събирачи. А фирмите длъжници са погасили заемите си чрез застрахователното обезщетение, получено заради пожара. С един удар — два заека.

— Значи тези сърби са изземвали насилствено застрахователните обезщетения и пострадалите фирми са били лишени от възможността да поправят щетите от пожарите — обобщи Якобсен.

— Именно.

Началникът кимна. Рекетьорите лихвари явно бяха свикнали да респектират некоректните длъжници със съвсем прости методи. Прости и чудовищни. Източноевропейските банди обаче не са известни с мекушавост.

— Струва си да проверим тази версия — кимна Маркус Якобсен. — Незабавно ще се свържа с Интерпол. Ще ми съдействат да изкопча информация от сръбските служби. Моля те от мое име да благодариш на Харди. Впрочем как е той, чувства ли се в свои води у вас?

Карл поклати глава. Чак в свои води! Твърде силно казано.

— А, да не забравя — спря го на вратата Маркус. — Едно птиченце ми каза, че днес ви очаква посещение от „Трудова безопасност“.

— Нали уж проверките им се провеждат изненадващо?

— Ние в полицията ли работим, или какво? — усмихна се началникът. — Полага ни се да сме най-осведомени.

 

 

— Юрса, днес ще работиш на втория етаж — съобщи Карл.

Тя сякаш не го чу.

— Росе ти благодари за бележката, която й остави вчера.

— И какво каза? Ще се връща ли скоро?

— Нищо не каза.

От ясно — по-ясно.

Карл обаче нямаше намерение да остави Юрса да се измъкне с такъв уклончив отговор.

— Къде е Асад? — попита все пак той.

— В кабинета си. Звъни на отлъчени от секти. Аз се захващам с групите за подкрепа.

— Много ли са?

— Не. Като приключа, ще помогна на Асад.

— Добра идея. Къде намирате бивши членове на религиозни общности?

— В стари изрезки от вестници. Там има изобилие от такива сведения.

— Като тръгнеш за втория етаж, вземи и Асад. След малко ще мине проверка от „Трудова безопасност“.

— От кого?

— От Службата по трудова безопасност. Онази сага с азбеста.

Юрса явно изобщо не зацепваше.

— Ехо! — Карл щракна с пръсти пред лицето й. — Да не заспа?

— Да те светна, Карл: нямам представа за какъв азбест говориш. Сигурно си го обсъждал с Росе.

Така ли беше наистина?

Господи, съвсем се опетла с тези двете близначки!

 

 

Трюгве Холт се обади, когато Карл се канеше да премести стола в средата на стаята, за да уцели мухата при следващото й кацане на любимото й място на тавана.

— Фотороботът свърши ли ви работа? — попита Трюгве.

— Да. На вас хареса ли ви как се получи?

Младият мъж потвърди.

— Звъня ви във връзка със служител на датската полиция. Името му е Пасгор и непрекъснато ме безпокои по телефона. Казах му всичко, което знам. Ще бъдете ли така добър да му предадете, че ужасно ми лази по нервите и искам най-после да ме остави на мира?

„С най-голямо удоволствие“ — помисли си Карл.

— Може ли преди това да ви задам само два въпроса, Трюгве? Обещавам да се погрижа Пасгор да не ви безпокои повече.

Трюгве едва ли преливаше от ентусиазъм, но се съгласи.

— Онзи звук определено не е идвал от вятърни турбини. Ще ми го опишете ли малко по-подробно?

— Как да го опиша?

— Колко плътен беше?

— Затруднявам се да определя. Нямам база за сравнение.

Карл издаде бръмчащ звук.

— Нещо такова?

— Горе-долу — отвърна уклончиво Трюгве.

— Звукът, който произведох, не беше много нисък.

— Не съм казвал, че е бил много нисък.

— Долавяше ли се металическа нотка?

— В смисъл?

— Меко ли звучеше, или по-скоро остро?

— Не си спомням. По-скоро остро.

— Като двигател?

— Възможно е. Чувахме го без прекъсване в продължение на няколко дни.

— Снежната буря не го ли заглуши?

— Съвсем леко. Вижте, разказах всичко това на Пасгор. Защо не го разпитате? Нямам повече нерви да се връщам към този случай.

„Иди при психолог“ — помисли си Карл, а на глас отговори:

— Разбирам ви отлично, Трюгве.

— Обаждам се и по друг повод. Днес баща ми е в Дания.

— Така ли? — Карл придърпа бележника си. — Къде точно?

— Има среща в регионалното представителство на Свидетелите на Йехова в Холбек. Подал е молба да го преместят другаде. Май след вашето посещение го е хванало шубето. Страх го е някой пак да не се разрови из миналото.

„По този въпрос сте единодушни, приятелю“ — помисли си Карл.

— И с какво ще му помогнат Свидетелите на Йехова в Дания?

— Как с какво? Могат да го изпратят в Гренландия или на фарьорските острови.

Карл смръщи вежди.

— Откъде знаете всичко това, Трюгве? Да не сте подновили контактите с баща си?

— Не. Брат ми Хенрик ме осведомява. Моля ви да бъдете максимално дискретен, защото иначе момчето ще си изпати здравата.

Прекратиха разговора. Карл се загледа в часовника си. След час и двайсет минути Мона щеше да доведе колегата си — дълбинния суперпсихолог. Защо изобщо настоява да подлага Карл на такава среща? Какво очаква? Изведнъж той да рипне като зайче и да извика „Алилуя! Вече не ме облива пот, когато се сетя как пред очите ми застреляха мой колега, докато аз стоях най-безучастно“?

Карл поклати глава. Ако Мона не го беше помолила за тази услуга, Карл бързо щеше да обуздае любопитството на пишман психиатъра.

На вратата се почука леко. Лаурсен носеше найлоново пликче.

— Кедрово дърво — осведоми го лаконично той и хвърли върху бюрото пликчето със стружката от писмото в бутилка. — Търси хангар, скован от кедрово дърво. Според теб колко такива има построени в Северна Зеландия преди 1996-а? Ще ти подскажа: едва ли са много, защото по онова време се използваше масово дървесина, импрегнирана под налягане. После „Силван“ и разни други строителни вериги втълпиха на датчаните, че кедровото дърво не е достатъчно красиво.

Карл огледа стружката. Кедрово дърво!?

— Откъде си сигурен, че хангарът е построен от същия материал, от който е тресчицата, използвана от Поул?

— Не съм сигурен. Но ми се струва много вероятно. Съветвам те да поразпиташ из цеховете за дървесина в района.

— Свършил си страхотна работа, Томас, но нямаме гаранции, че хангарът не е построен преди десетилетия. Датското законодателство задължава фирмите да съхраняват счетоводните си документи само пет години назад. Нито една борса или цех за дървен материал няма да ми каже кой е купил известно количество кедрово дърво преди десет години, да не говорим преди двайсет. Такива чудеса стават само по филмите. В практиката е друго.

— Значи можех да си спестя усилията — усмихна се Лаурсен.

Какъв хитрец! Сякаш не виждаше как си напряга ума Карл, за да измисли приложение на новото откритие.

— За твое сведение, колегите от отдел „А“ набират скорост — продължи Лаурсен.

— В смисъл?

— Един от собствениците на горелите наскоро фирми не издържал на напрежението, докато го разпитвали, и признал колко се страхува кредиторите да не му видят сметката.

Карл изчака малко, докато асимилира информацията.

— По моему човекът има основания да се бои.

— Карл, да те предупредя, че ще отсъствам няколко дни, защото се записах на курс.

— Какво ще изучаваш? Как се приготвя храна за служители в държавно учреждение?

Карл малко прекали с чувството за хумор.

— Да. Как позна?

В очите на Лаурсен се появи онзи поглед, който Карл неведнъж бе виждал на места, където са открити трупове и където гъмжи от криминални експерти в бели костюми.

Лаурсен се бе опитал да загърби болезненото светоусещане, ала то отново бе взело надмощие.

— Какво става, Томас? Да не са те уволнили?

— Не е каквото си мислиш. Просто столовата не върви. В Управлението работят осемстотин души, а нямаме почти никаква клиентела. Затова затварят кухнята.

Карл се намръщи. Самият той никога не се бе числил към елита, възнаграждаван след дългогодишна лоялност към столовата с допълнителен лимонов резен към рибеното филе в чинията си, но все пак новината го жегна. Затвореха ли лавката, бюфета, мляскалника, буламачницата, служебния ресторант, закусвалнята — нека всеки нарича както си иска купчината разнебитени столове под скосения таван, в който клиентите непрекъснато си удряха главите — нещата отиваха на зле.

— Наистина ли ще хлопнат кепенците?

— Да. Но понеже директорът на полицията настоява в сградата задължително да има столова, ще използваме услугите на външна фирма за кетъринг. Лонс и другите, включително аз, ще мажем филии, докато поредният гадняр не ни бие шута или не ни накара да кълцаме салати от сутрин до вечер в името на либерализма.

— И затова ти се измъкваш още сега?

По загрубялото лице на Лаурсен се изписа смачкана усмивка.

— Да се измъквам? Не, не, дявол да го вземе. Пращат ме на преквалификационен курс, за да придобия компетентност да кандидатствам за организатор на работния процес. Да му се не види макар.

Двамата с Лаурсен се качиха заедно до втория етаж, после Томас продължи нагоре, а Карл завари Юрса и Лис в разгорещен спор кой е по-секси: Джордж Клуни или Джони Деп. Тия пък кои бяха?

— Тук очевидно кипи усилена работа — промърмори кисело Карл и видя как Пасгор спринтира от кафемашината към кабинета си.

Карл влезе при него.

— Благодаря ти за усилията, Пасгор. От днес нататък нямаш повече задължения по случая.

Мъжът го изгледа недоверчиво. Явно беше приел по презумпция, че и другите си умират да подливат вода на колегите си.

— Само още една задача, Пасгор. После двамата с Йорген ще можете да продължите акцията от врата на врата в Сунбю. Ще бъдеш ли така добър да се погрижиш да доведат бащата на Поул Холт в Управлението за разпит? По мои сведения в момента Мартин Холт се намира в регионалното представителство на сектата в Холбек. Улица „Стенхусвай“, ако не си в течение. — Карл си погледна часовника. — След два часа мога да го приема за разпит. Със сигурност ще срещнем съпротива, но го привикваме във връзка със смъртен случай, по който той е един от главните свидетели.

Карл се завъртя на пети. Вече чуваше бурните възражения на колегите от участъка в Холбек. Да нахлуят в светая светих на сектата! Какво кощунство! Мартин Холт обаче щеше да последва полицаите доброволно и да избере по-малката от двете злини. По-добре да го отведат служители на реда, отколкото да признае пред духовните си сподвижници, че ги е излъгал за отлъчването на сина си.

Защото за такива затворени общности лъжата пред външни хора е едно, а пред едноверци — съвсем друго.

Карл завари Асад на импровизираното му работно място в коридора пред кабинета на Якобсен. Върху бюрото му бръмчеше допотопен компютър, който още преди пет години е трябвало да се озове в депо за електронни отпадъци. Затова пък го бяха снабдили със сравнително нов мобилен телефон, за да държи връзка с обкръжението си. Идеални условия на труд, няма що.

— Намери ли нещо, Асад?

Помощникът му даде знак с ръка да изчака. Искаше да довърши започнатото; да изложи мислите си последователно и спокойно, преди да ги е забравил. Карл познаваше отлично това състояние.

— Странна работа, Карл. Когато говоря с хора, избягали от някоя секта, те си мислят, че ги зарибявам за друга. Според теб дали е заради акцента ми?

— Че ти имаш ли акцент, Асад? Изобщо не бях забелязал.

Помощникът вдигна глава, а в очите му заигра пламъче.

— Пак се майтапиш, Карл. Този път схванах шегата — Асад размаха закачливо показалец. — Не съм вчерашен.

— С две думи, не си открил други случаи — кимна Карл. За липсата на нови сведения Асад, естествено, не носеше вина. — Вероятно просто няма други случаи. Нищо не ни дава основания да сме сигурни, че убиецът на Поул е отвличал и други деца, нали?

Асад се усмихна.

— Ей, пак се опитваш да ме будалкаш, Карл. Убиецът на Поул е отвличал и други деца, разбира се. Видях в очите ти, че го знаеш.

И наистина: по въпроса дали похитителят е рецидивист, нямаше никакво съмнение. Един милион датски крони са много пари, но не и ако разчиташ основно на тях за прехраната си.

Убиецът със сигурност беше държал в плен и други деца. Какво би го спряло?

— Продължавай, Асад. И без това в момента няма какво друго да ти възложа.

Карл стигна до бюрото на Лис, където секретарката и Юрса най-безсрамно продължаваха шовинистките си брътвежи как трябва да изглежда един истински мъж. Карл почука с кокалче по бюрото.

— Понеже виждам, че само Асад звъни на отлъчени сектанти, ще ти възложа друга задача, Юрса. Ако се окаже голяма лъжица за твоята уста, Лис ще удари едно рамо, нали?

— Не се съгласявай, Лис — сърдито се обади от ъгъла госпожа Сьоренсен. — Господин Мьорк е зачислен към друг отдел. Длъжностната ти характеристика не включва да му прислужваш.

— Зависи — Лис го стрелна с един от онези погледи, определено превърнали се в неин специалитет след горещата екскурзия в САЩ с мъжа й.

Ех, да беше тук Мона да види как му се пускат колежките! Щеше да разбере, че трябва да се бори за новото си завоевание.

Карл насочи вниманието си към червените устни на Юрса, за да се спаси от чара на Лис.

— Юрса, ти ще провериш дали на някоя въздушна снимка няма да открием хангара за лодки. Провери всички фотографии, заснети за нуждите на имуществените регистри на общините Фредериксун, Халснес, Роскиле и Лайре. Ако съвсем случайно не ги откриеш на уеб страниците им, помоли администрацията да ти ги изпрати по електронната поща. Нужни са ни снимки с висока резолюция, които да обхващат крайбрежието около целия полуостров Хорнсхере. А щом така и така ще звъниш в общините, помоли да ти изпратят и карти с обозначеното местоположение на всички ветрени турбини в региона.

— Нали уж постигнахме консенсус, че по време на бурята са ги спрели?

— Да, но все пак не е зле да се провери.

— Юрса ще се справи без проблеми с тази дреболия — намеси се Лис. — А за мен какво имаш?

Погледът й възпламени слабините му. Какво, по дяволите, да отговори на толкова двусмислен въпрос? И то пред толкова хора! В главата му духовитите отговори започнаха да се блъскат един в друг.

— Ами… разпитай комисиите по благоустройство в същите общини дали са издавали разрешение за строеж на хангари по крайбрежната линия преди 1996-а година и ако да — къде.

Лис разкърши ханш.

— Само това ли? Очаквах повече.

Обърна към Карл адски апетитното си дупе, стегнато в дънки, и тръгна към телефона.

Върви сега си я избий от главата!