Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (51) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Четирийсет и девета глава

Само след двайсет минути те разбраха името на лицето, извършило банковата трансакция, и адреса му. Казваше се Клаус Ларсен и живееше на пет минути от боулинг-центъра.

— Какво мислиш, Карл? — попита Асад, когато се вляха в кръговото кръстовище по булевард „Крал Валдемар“.

— Мисля си колко е хубаво, че ни следват въоръжени колеги.

— И очакваш да се наложи оръжията да влязат в действие?

Карл кимна.

Сви по алеята между къщите и под мъждивата светлина на уличните лампи видя как на стотина метра от къщата някакъв мъж крещи.

Определено не приличаше на издирвания. Този беше по-млад, по-слаб и изглеждаше отчаян.

— Побързайте! Помощ! Горе гори! — викаше той, докато те тичаха към него.

Карл видя как автомобилите зад гърба му удариха спирачки и веднага повикаха аварийните екипи. Двамата старци, застанали на отсрещния тротоар по халати, навярно вече бяха позвънили в пожарната.

— Има ли хора в къщата? — попита Карл.

— Има. Тук стават много странни неща — задъхано потвърди мъжът. — Минавам покрай къщата от няколко дни, но не ми отварят. Когато набера приятелката ми — казва се Миа — чувам, че телефонът й звъни на горния етаж, но тя не ми вдига.

Мъжът посочи полегатия прозорец и се хвана ужасѐн за челото.

— Сега пък избухна пожар!

Карл вдигна глава към пламъците, които се виждаха през въпросния прозорец точно над входната врата.

— Да сте забелязали някой да влиза в къщата преди малко?

Мъжът поклати глава. Не го свърташе на едно място.

— Ще разбия вратата — предупреди той. — Чухте ли?

Карл погледна колегите си. Те кимнаха.

Мъжът беше висок и силен. Явно притежаваше физическа издръжливост и знаеше какво прави. Засили се и преди да стигне вратата, вдигна крак и нанесе съкрушителен шут на ключалката с пета. Изохка силно и избълва порой ругатни, защото се свлече на земята, без вратата да помръдне от пантите.

— По дяволите, прекалено е здрава — обърна се панически към патрулката: — Помогнете ми де! Миа е вътре! — извика той.

В същия миг изгърмя оглушителен трясък. Карл се обърна по посока на звука и видя как Асад се вмъква през строшения прозорец на дневната.

Карл хукна нататък, а мъжът го последва. Асад бе избрал печеливша стратегия: с помощта на резервната гума от автомобила успя да проникне през прозореца.

Карл и младият мъж влетяха през процепа.

— Насам! — извика мъжът и повлече двамата полицаи към антрето.

Над стълбището нямаше толкова дим, но на горния етаж беше невъзможно да видиш протегнатата си ръка.

Карл закри уста с ризата си и подкани и другите двама да направят същото. Чуваше как Асад кашля зад гърба му.

— Слизай долу! — нареди му Карл, но Асад не се подчини.

Чуваха сирените на приближаващите се противопожарни автомобили, ала това ни най-малко не успокои младия мъж. Той упорито си проправяше път опипом по стената.

— Мисля, че е вътре. Никога не се разделя с телефона си — извика той и се задави с гъстия дим. — Чуйте!

Явно набра номера й, защото след две-три секунди на няколко метра от тях прозвуча слаб звън.

Мъжът хукна напред и затърси дръжката на вратата. Чуха как мансардният прозорец вътре се строши заради топлинната вълна.

Един от полицаите от Роскиле се зададе по стълбите. Чуха кашлицата му.

— Нося ръчен пожарогасител — извика той. — Къде гори?

Приятелят на бедстващата жена блъсна вратата и пламъците изригнаха срещу тримата мъже. Пожарогасителят изсъска и блъвна пяна, но оказа незначителен ефект, макар че струята все пак потуши пламъците, колкото да видят какво има в стаята.

Положението изглеждаше критично. Пожарът се бе разпространил по тавана и по купчините с кашони.

— Миа! — извика отчаяно мъжът. — Миа, тук ли си?

В същия миг от счупения прозорец изригна водна струя и парата ги блъсна назад.

Карл се хвърли на пода и усети пареща болка в ръката и рамото, с което инстинктивно бе предпазил лицето си.

Отвън долитаха викове. Противопожарният маркуч бълваше пяна.

Потушиха пожара за секунди.

— Трябва да отворим прозорците — през кашлица извика полицаят от Роскиле.

Карл се втурна към най-близката врата, колегата му — също.

Димът се поразнесе и Карл започна да оглежда горялата стая. Пред прага младият мъж трескаво избутваше по хлъзгавия под кашоните в коридора. Повечето кутии още димяха, но това изобщо не го спираше.

В този миг Карл се спъна в безжизненото тяло, проснато пред стълбите. Асад!

— Внимавай! — предупреди Карл и избута колегата си настрана.

После скочи на долното стъпало, хвана Асад за краката, изтегли го и го метна на рамо.

— Помогнете му! — изръмжа той на двама парамедици, след като го изнесе на моравата пред къщата.

Те мигом му поставиха кислороден апарат.

„По дяволите, свестете го“ — отекваше една-единствена мисъл в главата му, докато виковете от горния етаж се засилваха.

Карл не видя как смъкнаха млада жена. Забеляза я чак когато я сложиха на носилка до Асад. Тялото й изглеждаше вцепенено, все едно вече бе настъпило трупното вкочаняване.

Изведоха и младия мъж, целия покрит със сажди и с обгорена коса. Лицето му обаче не беше пострадало от пламъците.

Той плачеше.

Карл откъсна очи от Асад и тръгна към мъжа. Сякаш всеки момент щеше да рухне.

— Направи каквото можа — насили се да го утеши Карл.

Мъжът се засмя през сълзи.

— Жива е — той се свлече на колене. — Усетих как бие сърцето й.

Зад гърба си Карл чу как Асад кашля.

— Какво става? — Асад размаха ръце и крака.

— Не мърдайте — предупреди го парамедикът. — Получили сте отравяне с въглероден оксид. Опасно е.

— Не е от въглеродния оксид. Паднах по стълбите и си ударих главата. В толкова гъст дим не можеш да видиш дори слонски задник.

 

 

След десет минути жената се свести. Кислородът и лекарствата, които й вляха със системи, я стабилизираха.

През това време пожарникарите потушиха окончателно огъня, а Асад, Карл и колегите им от Роскиле претърсиха цялата къща. Не откриха нито следа от документи, където да фигурират имената Рене Хенриксен или Клаус Ларсен. Единственият нотариален акт за недвижим имот бе за обгорилата къща и като собственик фигурираше друго име: Бенямин Ларсен.

Провериха в базата данни дали на този адрес не е регистриран мерцедес. Пак удариха на камък.

Негодникът си бе оставил толкова много вратички, че не беше за вярване.

В дневната попаднаха на няколко сватбени снимки. Булката — усмихната, с голям букет, младоженецът — елегантен и напълно безстрастен. Жената на носилката беше негова съпруга.

Клетата Миа.

— Добре че те заварихме пред къщата, когато пристигнахме. Иначе можеше да стане голяма трагедия — обърна се Карл към младия мъж, който също се качи в линейката. Мъжът стискаше ръката на пострадалата. — В какви отношения си с тази жена и как се казваш?

— Кенет — представи се мъжът и млъкна.

Останалата част от информацията щяха да запишат колегите на Карл от Роскиле.

— Ще те помоля да се отместиш малко, Кенет. Искам да задам на Миа няколко въпроса. Не търпят отлагане.

Карл все пак погледна парамедика. Човекът вдигна два пръста: отпускаше му максимум две минути.

Карл си пое дълбоко дъх. Навярно това беше последният му шанс.

— Миа, аз съм полицай. В добри ръце си, не се бой. Издирваме мъжа ти. Той ли ти причини всичко това?

Тя кимна безмълвно.

— Интересува ни дали съпругът ти притежава къща близо до воден басейн. Или вила, да речем. Сещаш ли се за такова място?

— Може би — едва промълви тя през стиснати устни.

— Къде? — Карл се опита да не звучи припряно.

— Не знам. Вижте брошурите в кашоните — тя посочи към къщата през отворените врати на линейката.

Неизпълнима задача.

Карл инструктира полицаите от Роскиле какво да търсят: къща с хангар за лодки някъде из фиорда. Ако из кашоните, избутани от Кенет в коридора, открият подобен проспект, незабавно да му съобщят. Колкото до кашоните, останали в стаята — изобщо да не ровят из тях. Пожарът им бе нанесъл щети, обезсмислящи всякакво дирене.

— Миа, мъжът ти се подвизава под различни имена. Известно ли ти е друго, освен Клаус Ларсен?

Тя поклати глава и вдигна ръка. Бавно я протегна към Карл. Ръката й се тресеше от огромното усилие. Ласкаво докосна бузата на Карл.

— Открийте Бенямин, моля ви — прошепна тя; отпусна ръка и затвори очи от изтощение.

Карл погледна въпросително младия мъж.

— Бенямин е синът им. Единственото дете на Миа. На около година и половина.

Карл въздъхна и стисна леко ръката на жената.

Съпругът й бе причинил толкова страдания. Как щяха да го спрат сега?

Карл стана. Парамедиците прегледаха изгореното му рамо и го предупредиха, че през следващите няколко дни ще изпитва много силни болки.

Какво да се прави.

— Добре ли си, Асад? — попита Карл, докато огнеборците навиваха маркучите, а линейката се отдалечаваше.

Помощникът му махна пренебрежително с ръка: освен дето малко го боляла главата и целият бил в сажди, му нямало абсолютно нищо.

— Негодникът пак се измъкна — въздъхна Карл.

— Какво друго можем да направим?

Карл сви рамене.

— Вече се стъмни, но предлагам да огледаме местата, обозначени върху картата от Юрса.

— У теб ли са снимките?

Карл кимна и взе найлонов джоб от задната седалка. Разполагаха общо с петнайсет въздушни снимки на крайбрежието. Кръгчетата не бяха никак малко.

— Според теб защо Клес Томесен не се обади повторно? — попита Асад, докато се качваха в колата. — Нали ни обеща да поговори с началника на горкото стопанство?

— На горското стопанство, искаш да кажеш! Наистина ни обеща, но сигурно не го е намерил.

— Да попитам ли Клес?

Карл кимна и подаде на Асад мобилния си телефон. Томесен вдигна веднага. Съдейки по реакциите на помощника си, навярно се бе случило нещо лошо. След приключване на разговора той погледна мрачно Карл.

— Клес Томесен направо не повярва на ушите си. Още вчера съобщил на Юрса, че лесничеят в Северната гора е потвърдил наличието на хангар за лодки в района. Намирал се в края на пътеката покрай колибата на горския стражар. Обърнал внимание на Юрса да ни предаде незабавно. Било е точно когато ти й подари розите, Карл. Забравила е.

Забравила е? Как, за бога, ще забрави да предаде толкова важна информация? Да не би да й хлопа дъската?

Карл съобрази, че въпросът е реторичен. Да не би да имаше на кого да се оплаче?

— Къде е хангарът, Асад?

Асад разпъна картата върху арматурното табло и посочи обекта, ограден с двоен кръг. „Вибегорен“ на улица „Дюрнес“ в Северната гора. Именно това място бе посочила Юрса. На Карл му идеше да излезе от кожата си.

Но какво да им даде сигурност, че е отбелязала точното място? И как да допуснат, че не бива да губят нито минута, когато тя направи това предположение? Кой да им каже, че злодеят е отвлякъл нови две деца?

Карл поклати глава. Негодникът държеше в плен две деца. Как щеше да завърши всичко? Не смееше и да си помисли.

Защото всичко сочеше, че тринайсет години след отвличането на Поул и Трюгве Холт същата участ е сполетяла други две деца. Две деца се намираха в смъртна опасност! Точно в този момент!