Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (54) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Петдесет и втора глава

По една или друга необяснима причина Карл не изпитваше страх. Не защото се съмняваше, че мъжът пред него е достатъчно психясал да му свети маслото, а по-скоро защото всичко тук му вдъхваше спокойствие: промъкналите се незабелязано до луната облаци, които я затулиха, тихото подплискване на водата, уханията наоколо. Дори бръмченето на генератора оказваше успокояващо въздействие върху Карл.

Навярно ударът с чука го бе зашеметил и още не можеше да се отърси. Силната пулсираща болка в главата отклони вниманието му от изгореното му рамо.

Самуел пак налетя върху вратата на хангара. Този път с удвоена сила.

Карл погледна нападателя, тъкмо издърпал тънък нож изпод колана си.

— Много ти се ще да разбереш как сме те открили, нали? — попита Карл и усети, че си възвръща чувствителността в завързаните на гърба ръце.

Вдигна глава. Прикапваше дъждец. Усещаше как сизалът набъбва от влагата. Значи трябва да печели време. Негодникът го гледаше сурово, но устните му леко трепнаха.

Карл налучка правилната посока. Злосторникът изгаряше от желание да разбере как са се добрали до него.

— Едно момче, Поул Холт… сещаш ли се за него? — попита Карл, докато топеше сизала в локвичката зад гърба си. — По-особено момче — допълни той, без да спира да мърда ръцете си.

Нарочно подхвърли само едно име и спря. Независимо дали ще успее да си освободи ръцете, или не, важеше максимата, че колкото повече протака, толкова по-дълго ще живеят той, Асад и двете деца. Досмеша го. Сега той се ползваше от прийомите на престъпниците по време на разпит. Каква ирония.

— И какво за този Поул? — попита нападателят.

Карл се засмя. Ударите по вратата на хангара се разредиха, но за сметка на това попадаха върху едно и също място.

— Много вода изтече оттогава, а? Забравил ли си Поул? По времето, когато си го отвлякъл, момичето в хангара още не е било родено. Никога ли не се сещаш за жертвите си? Какво ли те питам! Не се сещаш, естествено.

От промяната в изражението на мъжа Карл го втресе.

Злодеят се изправи и вдигна ножа над гърлото на Асад.

— Или ще ми отговориш бързо и без увъртания, или след секунда ще чуеш как твоят човек се дави в собствената си кръв. Ясно?

Карл кимна и пак размърда вързаните си ръце. По всичко личеше, че нападателят е твърдо решен да осъществи намерението си.

— Ако продължаваш да блъскаш, ще умреш в ужасни мъки, Самуел! — провикна се мъжът към хангара. — Имаш думата ми.

За миг ударите спряха. Чу се как момичето плаче. После Самуел поднови атаките.

— Поул е хвърлил бутилка с писмо във водата. Не е добра идея да държиш заложниците си в постройка над водата.

Мъжът смръщи вежди. Писмо в бутилка?

Една от намотките се смъкна — идеалният момент да се опита да развърже връвта.

— Преди няколко години бутилката попаднала в рибарска мрежа, а после — върху моето бюро — продължи Карл, докато се мъчеше да изхлузи китките си.

— Уцелил те е лош късмет — отбеляза мъжът, но учудването му не стихна.

Личеше какво му минава през ума. Някакво си писмо в бутилка го е издало? Та нали отвлечените деца не знаеха къде ги е завел? Как писмото е допринесло да разкрият това място?

Карл забеляза, че краката на Асад се размърдаха.

„Не ставай — заповяда му наум Карл. — Продължавай да спиш. И да станеш, няма как да помогнеш.“

Единствената надежда за спасение беше Карл да разхлаби връвта и да се освободи. Дори и тогава обаче благополучният завършек оставаше съмнителен. Повече от съмнителен. Противникът му беше силен, безскрупулен негодник и държеше опасен нож. А ударът в главата определено бе забавил реакциите на Карл. Не, надежда почти нямаше. Ако беше позвънил на полицията в Роскиле, вероятно щяха да успеят да изненадат негодника. Но колегите от Фредериксун, които повика, няма как да стигнат незабелязано до хангара. Мръсникът имаше право. Щом се качат по моста, той ще ги види веднага. А съзре ли ги, за няколко минути ще очисти и четиримата. Връвта продължаваше да стяга прекалено силно китките на Карл.

— Бягай, Клаус Ларсен или както ти е името. Все още имаш шанс да се измъкнеш — опита Карл.

Междувременно ударите по хангара станаха по-плътни.

— Прав си. Не се казвам така — мъжът все още стоеше над неподвижното тяло на Асад. — С твоя партньор нямате никаква представа коя е самоличността ми. Действате соло. Защо да бягам? Защо си въобразяваш, че се боя от вас?

— Омитай се, ти казвам. Още не е твърде късно. Плюй си на петите и започни нов живот. Ще те преследваме, но ти ще съумееш да се преобразиш. Нали?

Карл успя да изхлузи още една намотка от връвта.

Погледна мъжа право в очите. По дрехите му играеха сини отблясъци. Полицейските коли приближаваха. Подписаха смъртната им присъда.

Карл поизправи гръб и пъхна крака под задника си. Мъжът погледна към мигащите светлини. Сякаш целият околен пейзаж вибрираше. Вдигна ножа зад беззащитния Асад, ала Карл се хвърли напред и заби глава в краката му. Нападателят се свлече, но не изпусна ножа, хвана се за хълбока и погледна Карл. „Неговото лице ще бъде последното, което ще видя преди смъртта си“ — помисли си Карл.

Най-после изхлузи ръцете си и ги разпери. Голи ръце срещу тънко острие. Как ще се защити? Даваше си сметка колко е замаян. Колкото и да му се искаше да избяга, не можеше. Колкото и да го примамваше гаечният ключ на пода в бараката, Карл усещаше неспособността си да пази равновесие. Всичко около него се свиваше и раздуваше едновременно.

Олюля се назад. Мъжът се изправи и тръгна с ножа срещу него. Сърцето на Карл се разтуптя, кръвта запулсира в главата му. Пред него за миг се изпречиха омайните очи на Мона.

Намери опора в краката си. Пътеката се хлъзгаше. По обувките му полепна слузеста пихтия. Карл застина в очакване.

Сините отблясъци от моста се изгубиха. Патрулите щяха да пристигнат след пет минути. Ако удържи фронта още малко, вероятно ще спаси двете деца.

Погледна към клоните, надвиснали над пътеката. „Да има как да ги достигна и да се набера на някой от тях“ — помисли си той, докато отстъпваше заднешком.

Озверял, мъжът се втурна с нож, насочен към гърдите на Карл.

Спря го малка обувка, максимум четирийсети номер.

Асад бе протегнал крак през плужеците и закачи глезена на нападателя. Това не го събори веднага, но наруши равновесието му и той се подхлъзна върху слузестата маса. Бузата му се пльосна шумно върху плочите. Карл се втурна и му нанесе няколко ритника в слабините, онзи пусна ножа. Полицаят грабна оръжието, изправи мъжа на крака, притисна върха на ножа към сънната му артерия и се вгледа в очите му. Зад него Асад се мъчеше да се надигне на лакът. Успя, повърна и пак се отпусна. Избълва порой ругатни и пръски кисела слюнка. Не звучеше приятно, но пък явно щеше да се размине с комоцио.

— Хайде, прережи я — подкани го похитителят. — И без това ми втръсна да гледам противното ти лице.

И неочаквано тласна напред главата си с намерението ножът да пробие артерията, но Карл предугади навреме самоубийствените му намерения и отдръпна ножа. Острието одраска само повърхностно врата на мъжа.

— Както си и мислех — подигравателно подхвърли наглецът, докато кръвта се стичаше по кожата му, мокра от дъжда. — Няма да го направиш. Не ти стиска.

Обаче грешеше. При повторен подобен изблик на автоагресия Карл нямаше да се намесва. Замаяните очи на Асад щяха да потвърдят пред органите на реда, че безумецът сам се е нанизал на острието. Нека само опита. Тъкмо ще спести куп разходи на съдебната система.

В този миг ударите по хангара секнаха.

Карл надникна над рамото на мъжа. Вратата отхвръкна назад като с пружинен механизъм.

После лицето на мерзавеца пак запълни зрителното му поле.

— Така и не ми обясни как ме открихте. Чак до съдебния процес ли да чакам, за да разбера? Колко каза, че ще ми дадат според теб? Петнайсет години? Ще го преживея.

Отметна глава назад и се разсмя. Карл очакваше всеки миг убиецът да се наниже на ножа. Да прави каквото ще!

Стисна здраво дръжката. Подготви се за противната гледка.

Неочаквано се чу звук като от строшено яйце. Коленете на мъжа се подкосиха и той се строполи настрана без стон. Зад него се показа Самуел с чука в ръка. По бузите му се стичаха сълзи. Бе успял да разбие отвътре мандалото с помощта на чука. Откъде го беше взел?

Карл сведе поглед. Пусна ножа и се надвеси над падналия, скован от конвулсивни тръпки. Още дишаше, но краят наближаваше.

Полицаят бе станал свидетел на безмилостна екзекуция. Предумишлено убийство. Самуел сто процента бе видял, че нападателят е обезоръжен от Карл.

— Пусни чука, Самуел — подкани го Карл и се обърна към помощника си: — Съгласен ли си, че момчето действа при самоотбрана, Асад?

Асад отметна назад глава и издаде долната си устна.

— С теб… винаги… сме на… едно мнение… Карл. Нали? — отвърна той, прекъсван от позивите за повръщане.

Карл се надвеси над мъжа, проснат върху слузестата пътека. Лежеше с отворена уста и изцъклени очи.

— Да гориш в ада — прошепна мъжът.

— Ти вече си тръгнал натам — не му остана длъжен Карл.

От гората се чуваха полицейски сирени.

— Ако признаеш всичките си злодеяния, ще съкратя мъките ти — тихо го подкани Карл. — Колко души си убил?

— Много — премига мъжът.

— Колко?

— Много.

Тялото му потръпна конвулсивно и главата клюмна настрана. Карл видя ужасна рана и червеникав белег в задната част на ухото му. От устата на мъжа се чу гъргорещ звук.

— Къде е Бенямин? — побърза да попита Карл.

— При Ева — клепачите му бавно се отпуснаха.

— Коя е Ева?

Мъжът пак премига с полузатворени очи.

— Грозната ми сестра.

— Трябва ми фамилия. Как е истинското ти име?

Мъжът се усмихна и промълви последните си думи:

— Чаплин…