Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (30) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flaskepost fra P, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Писмо в бутилка от П.

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 05.08.2015

Редактор: Цвета Германова

Художник: Борис Драголов

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-305-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1422

История

  1. — Добавяне

Двайсет и осма глава

— Какви, по дяволите, си ги надробил в Рьовре, Асад? За пръв път ми се случва да чуя Антонсен толкова разпенен.

Асад подскочи върху стола.

— Не го вземай толкова присърце, Карл. Дребно недоразумение.

Недоразумение?! Колкото е било недоразумение избухването на френската революция.

— В такъв случай те моля да ми обясниш как това недоразумение е довело дотам, двама зрели мъже да се търкалят върху пода на датско полицейско поделение, докато се налагат по чутурите като животни.

— Къде се налагат?

— Чутури означава глави. Дявол да го вземе, Асад, не се преструвай, че не знаеш къде си удрял Самир Гази. Не ми се прави на луд, а ми обясни защо си му налетял. Откъде се познавате?

— Всъщност не се познаваме.

— Тия ги разправяй на шапката ми. Кой нормален човек скача на непознат без причина? Ако си имате зъб заради някаква семейна история, насилствена женитба или сте се засегнали на чест, веднага изплюй камъчето. Трябва да изясним нещата, иначе оставането ти тук е под въпрос. Не забравяй, че Самир е полицейски служител, а ти не си.

Асад изгледа Карл обидено.

— Ако искаш, още сега си тръгвам.

— Горещо се надявам, че старото ми приятелство с Антонсен ще го възпре от прибързани действия. — Карл се наведе над бюрото. — Но когато те питам нещо, ще ми отговаряш, Асад. Ако мълчиш, значи си сгазил лука. И то така, че според мен рискуваш да понесеш много по-дългосрочни последствия от загубата на незавидната ти работа. Например да те върнат в родината ти.

— Да не съм следствен? — Асад се нацупи като ощипана госпожица.

— Да не би със Самир да сте имали спречквания в Сирия?

— Не, не в Сирия. Самир е иракчанин.

— Значи, признаваш, че с него си имате зъб? Как тогава не се познавате?

— Не се познаваме, Карл. Моля те, стига си ме разпитвал.

— Добре, но ако не искаш да черпя от Самир Гази сведения за мелето, ми кажи твоята версия и приключваме. От сега нататък ти забранявам да доближаваш Самир.

Асад поседя загледан пред себе си и кимна.

— Един от роднините на Самир почина по моя вина. Не съм го направил нарочно, повярвай ми, Карл. Дори не знаех.

За миг Карл затвори очи.

— Някога извършвал ли си на територията на Дания деяние, забранено от закона, Асад?

— Не. Гарнирам ти, Карл.

— ГарАнТираш ми, Асад. Не ми гарнираш.

— Добре де. Гарантирам ти.

— И инцидентът със Самир е станал отдавна?

— Да.

Карл кимна. Реши засега да прекрати разпита с надеждата някой ден Асад да сподели подробности по своя инициатива.

— Някой ще погледне ли това? — Без да почука, Юрса се подаде от вратата с необичайно за нея сериозно изражение. Протегна някакъв документ. — Преди две минути от полицията в Ронебю постъпи факс. Ето така е изглеждал.

Юрса постави листа пред двамата мъже. Изображението не представляваше фоторобот като генерираните с компютърен алгоритъм за съчетаване на различни части от лица, а автентичен портрет, нарисуван на ръка, със светлосенки и всичките му екстри. Беше хубав цветен портрет на мъжко лице. На пръв поглед изглеждаше приятно, но при по-внимателно вглеждане се откриваха смущаващи елементи.

— Прилича на братовчед ми — сухо отбеляза Юрса. — Развъжда свине в Ранерс.

— Не си го представях точно така — промърмори Асад.

Карл сподели изненадата му. Къси бакенбарди, тъмни, изрядно подстригани мустаци, руса коса, сресана на път, гъсти, почти сключени вежди, устни с нормална дебелина.

— Трябва да имаме едно наум, че този образ може да е доста далече от прототипа. Навремето Трюгве все пак е бил само на тринайсет, а оттогава са изминали още толкова. Възможно е спомените му да са избледнели. Освен това мъжът се е променил. Приблизителна възраст?

Преди да му отговорят, Карл избърза:

— Огледайте го хубаво. Мустаците по принцип състаряват. Запишете предположенията си тук.

Откъсна два листа от бележника си и ги подаде на помощниците си.

— Само като си помисля, че е убил Поул — въздъхна Юрса. — Все едно е отнел живота на мой близък.

Карл записа своето предположение за възрастта и взе другите листове.

На два беше отбелязано числото двайсет и седем, на третия — трийсет и две.

— Според мен и според Юрса мъжът е на двайсет и седем, Асад. Кое те кара да го мислиш за по-възрастен?

— Това — той посочи по-тъмна ивица в кожата, която се спускаше косо от веждата. — Не е бръчка от усмивка.

За да онагледи думите си, той се усмихна широко и посочи гънките в ъглите на очите си.

— Забележете как се разклоняват към бузите. А сега направете разликата.

Ъглите на устните му увиснаха и той прие печалния вид отпреди малко.

— Тук не се ли появи бръчка? — попита той и тикна пръста си в края на веждата си.

— Появи се, но е труднозабележима — отвърна Юрса, докато имитираше физиономията и опипваше с пръст същия участък върху лицето си.

— Защото аз съм веселяк по природа. Но убиецът не е такъв. Човек или се ражда с такава бръчка, или тя се появява по-късно заради тъжното изражение. Докато се очертае добре, минава време. При майка ми, вечно потисната жена, бръчката пролича ясно, чак когато навърши петдесет.

— Може да си прав, но може и да грешиш — заключи Карл. — И тримата обаче клоним към трийсет. И Трюгве го е преценил така. Значи към днешна дата убиецът е четирийсет-четирийсет и пет годишен, ако е още жив.

— Не може ли да сканираме портрета и да го състарим с някоя компютърна програма? — попита Юрса.

— Може, разбира се, но има опасност да изменим чертите и новият вариант да ни заблуди. По-добре да се придържаме към оригинала. Всъщност мъжът изглежда много добре. По-привлекателен от средностатистическия, мъжествен, но излъчва чиновническа скованост и консерватизъм.

— На мен ми прилича на военен или на полицай — намеси се Юрса.

Карл кимна. По външността трудно щяха да отгатнат какво работи. Можеше да е всякакъв.

Карл вдигна очи към тавана. Проклетата муха пак се появи. Дали да не поиска от службата да инвестират в спрей срещу летящи вредители? По-добре да се бръкнат за един флакон, отколкото да гръмне мухата със служебния си пистолет.

Карл се постара да се съсредоточи върху по-важно задание.

— Копирай портрета и го разпрати на всички полицейски окръзи. Знаеш ли как?

Тя сви рамене.

— Преди да пуснеш съобщението, непременно мини да го прегледам.

— Какво съобщение?

Карл въздъхна. В много отношение Юрса беше страхотна, но не можеше да настигне сестра си.

— Нали трябва да подадеш данни за случая на колегите, Юрса. Да ги осведомиш, че подозираме въпросното лице в убийство, и ни интересува дали в обсега им е попадал мъж с такива външни белези, който да е имал противозаконни прояви.

 

 

— И докъде ще ни отведе това, Карл? Някакви предположения какво се крие зад цялата история? — Ларс Бьорн смръщи чело и плъзна снимката на четиримата Янкович обратно към началника на отдел „Убийства“.

— Докъде ще ни отведе ли? Ако искате случаят с умишлените палежи да дръпне напред, търсете в полицейските сводки сърби с пръстен като на тези четири лоени топки. Може да откриете техни сподвижници и в датските регистри, но на ваше място щях да се свържа с полицейските власти в Белград.

— Значи смяташ, че откритите на пепелищата тела са на сърби, свързани с фамилията Янкович, а пръстените символизират принадлежност към дадена общност? — обобщи Якобсен.

— Абсолютно. Още нещо — според мен те са кажи-речи родени с тези пръстени, съдейки по силно деформираните им фаланги.

— Престъпна групировка? — заключи Бьорн.

Карл го изгледа глуповато. Добре му сечеше пипето на Ларс като за първи работен ден от седмицата.

Маркус Якобсен погледна жадно към смачканата кутия цигари върху бюрото.

— Непременно ще се допитаме до колегите в Сърбия. В такива групировки всички са потомствени престъпници. Знаеш ли кой държи въпросните кредитни институции към днешна дата? Ако правилно съм те разбрал, четиримата учредители вече не са сред живите.

— Юрса проучва въпроса за собствеността, фирмата е акционерно дружество, но мажоритарният пакет акции все още е в ръцете на хора с фамилията Янкович.

— С две думи, сръбска лихварска мафия.

— Да. Установихме, че фирмите, пострадали от пожарите, са имали задължения към фамилията. Но не е ясно защо труповете са открити на пепелищата. Този случай го оставям на вас — и Карл плъзна с усмивка още една снимка по бюрото.

— А това е портрет на предполагаемия убиец на Поул Холт и похитител на брат му. Симпатяга, а?

Маркус Якобсен огледа лицето от рисунката с пълно безразличие. Колко много ги беше виждал такива.

— Разбрах, че днес Пасгор е осъществил сериозен пробив в разследването — сухо отбеляза той. — Излиза, че съм направил добре, като го включих в твоя екип.

Карл смръщи вежди. За какво, по дяволите, намекваше Маркус?

— Какъв пробив?

— А, явно още не ти е съобщил. Сигурно в момента съставя доклад.

Двайсет секунди по-късно Карл вече стоеше в кабинета на Пасгор. Снимката на семейството му — жена и дете — стоеше на бюрото уж за да освежи интериора, но всъщност само още повече подчертаваше колко неуютна е тази чиновническа кутийка.

— Какво става? — попита Карл, докато Пасгор тракаше по клавишите.

— Дай ми две минути и ти връчвам доклада. После приключвам с този случай.

Прогнозата звучеше прекалено оптимистично, но точно след две минути мъжът наистина завъртя канцеларския си стол и посочи екрана:

— Прочети го, преди да го разпечатам. Тъкмо ще го коригирам своевременно, ако забележиш някакви неясноти.

Навремето Пасгор и Карл постъпиха в Управлението почти заедно, ала макар че Карл никога през професионалната си кариера не се беше опитвал да угодничи, началниците винаги му поверяваха благодатни задания. Огромен трън в очите на подлизурковци от рода на Пасгор.

Докато Карл четеше доклада, по лицето на Пасгор плъзна самодоволна усмивка, под която прозираше ликуващо злорадство.

Карл довърши доклада и се обърна към него.

— Добра работа, Пасгор — каза само той.

 

 

— Ще се прибираш ли, или ще постоиш още няколко часа, Асад? — попита Карл.

Сто на сто помощникът нямаше да посмее да остане.

Асад се усмихна. Явно схвана въпроса като дружески намек да продължат с работните задължения. Засега замразяваха разпитите за Самир Гази и местожителството на Асад.

— Идваш с нас, Юрса. Ще те закарам до вас. И без това минаваме оттам.

— През Стенльосе? О, за бога, в никакъв случай. Ще се кача на влака. Обичам да се возя във влак.

Тя си закопча палтото и метна на рамо малката си кокетна чанта, имитация на крокодилска кожа. За облеклото си явно черпеше вдъхновение от старите английски игрални филми, защото кафявите й туристически обувки с масивни платформи се вписваха в същия стил.

— Нищо няма да ти стане, ако един ден се прибереш с кола, Юрса — настоя Карл. — Ако двамата с Асад не възразявате, искам пътьом да ви изнеса кратък инструктаж.

Тя се качи отзад малко неохотно, с изражението на кралица, която по неволя ще се вози в дилижанс. Кръстоса крака и постави чантата в скута си. Парфюмът й заизвира на талази под пожълтелия от цигарен дим таван.

— Пасгор е получил заключението на морските биолози. В доклада им се споменават много интересни факти. Първо, установили са, че люспата е от вид фиордова пъстърва: както личи и от името й, среща се във фиордите в преходните зони между райони със сладка и райони със солена вода.

— А слузта? — попита Юрса.

— Навярно е от черни морски миди или от фиордови скариди. Трудно е да се определи еднозначно.

На предната седалка Асад кимна и разтвори пътна карта на Северна Зеландия. След малко тикна пръста си в средата.

— Видях го! Фиордът на Роскиле и Исефюрен. Аха! Не знаех, че се събират до Хунесте.

— Бооожичко — чу се зад гърба му. — Да не смятате да претърсите и двата фиорда? Определено ви очаква натоварена програма.

— Така е — Карл я погледна за миг в огледалото. — Но сме си намерили верен съюзник в лицето на моряк, който познава района. Впрочем и той живее в Стенльосе. Асад, сигурно го помниш от двойното убийство в Рьорви. Казва се Томесен. Познаваше бащата на жертвите.

— А, да. Сетих се. Малкото му име започваше с К. И имаше голямо шкембе.

— Точно така. Клес. Клес Томесен от полицейския участък в Нюкьобинг. Държи лодката си на пристана във Фредериксун и познава фиордите като петте си пръста. Ще ни разведе из околността. Преди да се смрачи, имаме още няколко часа.

— Ще плаваме ли? — боязливо попита Асад.

— А как предлагаш да открием хангар, вдаден във водата?

— Идеята не ми допада, Карл.

Карл се направи, че не чу забележката.

— Освен ареала на фиордовите пъстърви, още нещо подсказва, че трябва да търсим хангара именно близо до устията на фиордите. Колкото и да ми е неприятно да го призная, Пасгор е свършил добра работа. Докато е чакал какво ще покажат пробите от люспите и слузта, сутринта е изпратил писмото в криминалистиката за анализ на тъмните петна, за които спомена Лаурсен. Наистина се оказали следи от печатарско мастило. Съдържанието му върху хартията било минимално, но все пак налице.

— Мислех, че шотландците са проверили — смотолеви Юрса.

— Съсредоточили са се върху буквите от кръв върху хартията, а не върху характеристиките й. Колегите от лабораторията обаче са я прегледали щателно и са открили, че по цялото писмо има следи от мастило.

— Само това ли са открили, или са прочели и какво е пишело? — попита Юрса.

Карл се подсмихна. Като малък, заедно със свои приятели, откри отпечатък от обувка на пазара в Брьондерслеу. Следата беше размита от дъжда, но се отличаваше от околните, защото върху пръстта се бяха отпечатали релефни букви. Трябваше им известно време да съобразят, че буквите се отпечатват огледално. ПЕДРО, прочетоха после. Започнаха да се шегуват, че навярно някой работник от машинната фабрика „Педерсхоб“ си е издълбал името на подметките от страх да не му откраднат единствения чифт обувки. И когато момчетата заключваха дрехите си в шкафчетата на открития басейн в другия край на града, в ума им все изникваше беднякът Педро.

Тази случка събуди интереса на Карл към детективската работа и в момента, докато размишляваха над загадката с хартията, той отново се върна към основния принцип при анализа на отпечатък върху повърхност.

— Печатарското мастило е било под формата на огледален отпечатък. Самата амбалажна хартия е била празна. Най-вероятно върху нея е лежал вестник и мастилото от него се е просмукало върху хартията.

— Боооже — Юрса се наведе напред, доколкото й позволяваха кръстосаните крака. — И какво е пишело там?

— Ако буквите не са били толкова едри, колегите едва ли щяха да разчетат нещо. Доколкото разбрах обаче, с догадки са стигнали до две думи: Вестник „Фредериксун“. Проверих и се оказа, че това е безплатно разпространяван седмичник.

Карл очакваше Асад да изпадне в еуфоричен пристъп, но помощникът му остана безмълвен.

— Не разбирате ли? Ако приемем, че парчето амбалажна хартия се е намирало в района, където е бил разпространяван този вестник, периметърът се стеснява неимоверно. Иначе щяхме да претърсваме цялото крайбрежие на Северна Зеландия. Наясно ли сте на колко километра възлиза?

— Не — чу се кратко от задната седалка.

Всъщност и Карл не знаеше.

Мобилният му звънна. Карл погледна екрана и се сгорещи.

— Здравей, Мона — каза той със съвсем различен тон. — Колко се радвам, че ми звъниш.

Карл забеляза известно оживление у Асад. Несъмнено помощникът му усети, че акциите на началника са отбелязали възход пред сексапилната психоложка.

Карл се опита да я покани на вечеря, но тя уточни, че се обаждала по друг повод. Този път го търсела по служебен въпрос, засмя се тя и сърцето на Карл препусна в бурен галоп. Гостувал й колега, който много искал да поговори с Карл за психическите му травми.

Карл смръщи вежди. Ти да видиш! Какви щения! Че какво го засягаха въпросния колега личните проблеми на Карл? Та нали Карл толкова усърдно ги къташе за Мона.

— Чувствам се отлично, Мона. Няма нужда — отклони предложението той и си представи нежните й очи.

Тя пак се засмя.

— Съдейки по гласа ти, преживяванията от снощи са ти повдигнали настроението, но преди това не се чувстваше толкова добре, нали? А аз не мога да ти оказвам денонощна подкрепа.

Той преглътна на сухо. Само при мисълта за това се разтрепери. Карл понечи да я попита какво я спира, но се въздържа.

— Добре, ще му отделя няколко минути — обеща той и без малко да добави „скъпа“, но забеляза зоркия любопитен поглед на Юрса в огледалото и се овладя. — Нека да дойде утре сутринта. Но го предупреди, че сме затрупани с работа и ще трябва да приключим бързо.

Не се уговориха нищо за тази вечер. По дяволите!

Карл се надяваше поне утре да осъществи желаната среща.

Щракна мобилния си телефон и стрелна Асад с пресилена усмивка. Сутринта, пред огледалото, се видя истински донжуан. Сега самочувствието му поувехна.

— О, Мона, Мона, Мона, кога ще дойде този ден, когато ти ще бъдеш с мен? Кога ръката ти ще хвана и някъде ще отлетиме… двама? — затананика от задната седалка Юрса.

Асад се сепна. Явно досега не беше чувал певческия талант на Юрса. А тя имаше наистина впечатляващ глас.

— Не знаех, че можеш да пееш — Асад се обърна, кимна й одобрително и пак се умълча.

Карл поклати глава. По дяволите! Щом Юрса вече знаеше за Мона, скоро всички щяха да го научат. Май изобщо не биваше да вдига.

— Виж ти — промърмори Юрса отзад.

— Какво да видя? — стрелна я Карл в огледалото, готов за контраатака.

— Само като си представя, че е възможно да е убил Поул Холт близо до Фредериксун… — промълви тя.

Карл си отдъхна. Слава богу, Юрса бързо забрави за обаждането на Мона. Убийството, което разследваха, я вълнуваше повече, защото всъщност Фредериксун се намираше съвсем близо до нейното жилище.

Злото не знае географски граници.

— И сега ще търсите хангар в заливите — продължи тя. — Само като си помисля, че може да е вярно, ме побиват тръпки. Защо обаче изключваш районите по̀ на юг? Там също получават местни вестници.

— Права си. Възможно е по някаква причина вестникът да се е озовал далече от Фредериксун. Но все отнякъде трябва да започнем, а това ми се струва най-логично. Съгласен ли си, Асад?

Съседът му по място мълчеше. Отсега го хвана морската болест.

— Спри! — Юрса посочи тротоара. — Остави ме тук.

Карл погледна джипиеса. Малко по-надолу по „Бювай“ и „Айнер Тюесен“ се намираше Сандаловият парк, където живееха Юрса и Росе. Защо тогава да спира тук?

— След секунда пристигаме, Юрса. Изобщо не ме притесняваш.

Карл усети, че тя се кани да отхвърли любезното предложение и да се оправдае с необходимостта да напазарува например. Е, ще не ще, налагаше се да отложи покупките.

— Ако не възразяваш, ще се кача за малко, искам да разменя две-три думи с Росе — добави той и видя как по тебеширената кожа на Юрса се нароиха бръчки.

— Няма да досаждам — увери я той, за да не й позволи да му откаже.

Карл паркира пред 19-и номер и слезе пъргаво от колата.

— Ти ме изчакай тук, Асад — поръча той и отвори вратата на Юрса.

— Не ми се вярва Росе да е у дома — предупреди тя с овладян и контролиран вид, доста нетипичен за експанзивната й природа.

С подобно изражение човек излиза от изпитна зала, когато знае, че се е справил доста посредствено.

— Изчакай тук, Карл — помоли тя, докато отключваше вратата на апартамента. — Може да не е станала още. Случва се да се излежава и през деня.

Юрса влезе и извика името на сестра си, а Карл огледа табелката. „Кнюсен“, гласеше неопределено надписът.

Юрса извика още няколко пъти и се върна до вратата.

— Няма я, Карл. Сигурно е излязла да напазарува. Да й предам ли нещо?

Карл бутна вратата и стъпи в коридора.

— По-добре да й напиша бележка. Да ти се намира някое празно листче?

Дългогодишните тренировки и натрупаната рутина му помогнаха да навлезе още по-навътре в територията на Росе и Юрса. Карл се придвижваше напред незабележимо и плавно като охлюв. Докато си се усетил, той вече е изминал няколко метра и е късно да го спреш.

— Малко е разхвърляно — извини се Юрса, без да си съблича палтото. — Когато е в депресия, Росе хвърля, което където й падне. Особено докато е сама през деня.

Юрса определено не преувеличаваше. В коридора цареше пълен безпорядък: разпилени връхни дрехи, празни опаковки, купчини стари списания.

Карл надникна в дневната. Не така си беше представял стаята на серт пънкарка. Такава обстановка подхождаше на чистокръвно хили, току-що слязло от скалите в Непал с раница, претъпкана с безполезни вехтории. За последен път Карл беше виждал подобен интериор, когато преспа с едно момиче от Вро. Кадилници, подноси от месинг и мед, инкрустирани със слончета, и всевъзможни восъчни кукли в стила на вуду религията. От стените висяха ковьори, рисувани с батик, а от столовете — волски кожи. Липсваше само разкъсан на две американски флаг, за да се върне човек в средата на седемдесетте. Всичко това бе обилно гарнирано с дебел слой прах. С изключение на купчините списания нищо, ама абсолютно нищо не подсказваше, че сестрите Юрса и Росе са архитектският тандем зад този архаичен миш-маш.

— А, на това ли му викаш разхвърляно — махна с ръка Карл и плъзна поглед по мръсните чинии и празните кутии от пица. — Колко голямо е жилището?

— Осемдесет и три квадрата. Освен дневната имаме и две стаи — една за мен, една за Росе. Прав си. Дневната е горе-долу в приличен вид, но ако видиш стаите…

Тя се засмя, ала зад привидно безгрижната фасада личеше, че по-скоро би забила брадва в рамото му, отколкото да му позволи да се доближи на повече от десет сантиметра до вратите към съкровените им кътчета. С думите си му отправи завоалирано предупреждение. Колкото и да не познаваше жените, Карл имаше достатъчно опит с нежния пол, за да разшифрова посланието.

Той огледа стаята, търсейки необичайни предмети. Ако искаш да надникнеш в тайните на хората, обърни внимание на вещи, които не се вписват в обстановката.

Карл се ориентира бързо. Манекенска глава от стиропор — каквито използват за излагане на шапки или перуки — и порцеланова купичка, пълна с шишенца с лекарства. Пристъпи напред, за да прочете названията на етикетите и евентуално на кого са изписани, но Юрса му препречи пътя и му подаде лист хартия.

— Седни тук и напиши бележката — тя посочи стол, върху който нямаше накамарени мръсни дрехи. — Ще я предам на Росе, когато се прибере.

 

 

— Разполагаме с не повече от час и половина, Карл. Следващия път да дойдете по-рано.

Карл кимна на Клес Томесен и насочи вниманието си към Асад, който седеше в кабината като приклещена в ъгъла мишка. Свит в яркочервената спасителна жилетка, помощникът на Карл изглеждаше повече от окаян. Същински притеснен първолак през първия учебен ден. Асад изобщо не вярваше, че е по силите на трътлестия възрастен шкипер зад руля да го избави от сигурната смърт, на която го излагаха петсантиметровите вълни.

Карл погледна ламинираната карта.

— Час и половина — повтори Клес Томесен и си захапа лулата. — Какво по-конкретно търсим?

— Хангар за лодки, вдаден във водата, но най-вероятно отдалечен от общодостъпен път и потулен зад растителност. Предлагам да тръгнем от моста „Принц Фредерик“ и да продължим към курортното селце Кулхусе. Според теб дали ще остане време за друго?

Пенсионираният полицай издаде напред долната си устна, за да крепи по-здраво лулата.

— Това не е състезателна яхта, а обикновена шлюпка — промърмори той. — Движи се само със седем възела в час, но като гледам, нашият спътник е доволен, че не е помощна. Какво ще кажеш, Асад? Бива ли?

Едва бяха потеглили, а иначе смуглото лице на Асад вече имаше вид на извадено от съд с перхидрол. Трудно щеше да понесе пътуването.

— Седем възела, казваш. Това се равнява приблизително на тринайсет километра в час, нали? — попита Карл. — Дали изобщо ще успеем да стигне до Кулхусе и да се върнем, преди да мръкне? А аз се надявах да огледаме целия полуостров Хорнсхере, да обърнем при Орьо и тогава да се върнем.

Томесен поклати глава.

— Мога евентуално да помоля жена ми да ни вземе от Далбю Хусе, но по-нататък няма да стигнем. И то, при условие че минем последната отсечка в полумрак.

— Ами къде ще оставим лодката?

— Е, къде — сви рамене Томесен. — Ако днес не открием нищо, утре може пак да доплаваме. Нали знаеш какво казват: старото ченге не хваща ръжда при насрещен вятър.

Тази поговорка си я беше измислил сам.

— Още нещо, Клес. Двамата братя, затворени принудително във въпросния хангар, са чували ниско бучене. Като от вятърна турбина или нещо от този род. Сещаш ли се какво би могло да бъде?

Томесен извади лулата от устата си и изгледа Карл с очите на куче от породата блъдхаунд.

— Навремето, в средата на деветдесетте, пламна голяма дискусия около инфразвуковите вълни в района.

— Какво представлява инфразвукът?

— Своеобразна вибрация — нискочестотен, много дразнещ звук. Дълго време смятаха за източник на шума завода за валцувана стомана във Фредериксверк, но версията беше опровергана, защото за известен период заводът преустанови дейността си, а шумът не секна.

— Този завод за валцувана стомана… не се ли намира на полуостров?

— Да, но инфразвуковете се улавят и на голямо разстояние от източника. Според някои схващания — дори в радиус от двайсет километра. Навремето оплаквания постъпваха и от Фредериксверк, и от Фредериксун, и дори от Йегерсприс на отсрещния бряг.

Карл прикова поглед в дъждовните капки, пробиващи водната повърхност. Целият пейзаж внушаваше спокойствие. Къщите се гушеха в гъсти храсти, тучни ливади и полета. По тихата вода се плъзгаха лодки, прелитаха ята от чайки. А под този идиличен ландшафт вибрираха необясними честоти. Зад китните фасади на околните къщи се криеха и хора, в чиито души кипи агресия.

— Щом не са установили източника и обхвата, значи не знаем кажи-речи абсолютно нищо — заключи Карл. — Мислех да проуча къде в района има ветрени турбини, но изобщо не е сигурно дали звукът е идвал от тях. Пък и проверката показа, че през дните, които двете момчета са прекарали в хангара, всички турбини са били изведени от експлоатация заради лошото време. Този звук ще ни изяде главата.

— Няма ли вече да се прибираме? — долетя от кабината.

Карл се сепна. Нима този пребледнял мъж е същият онзи Асад, който бе налетял на Самир Гази, който с един шут разбиваше врати и веднъж спаси живота на Карл? Ако наистина е същият, през последните пет минути безспорно бе претърпял силен регрес.

— Повръща ли ти се, Асад? — попита Томесен.

Асад поклати глава. Това само показваше, че все още не е познал всички разновидности на морската болест.

— Вземи — Карл му подаде бинокъл. — Дишай спокойно и следвай движенията на лодката. Опитай се да наблюдаваш отсрещния бряг.

— Няма да мръдна от тази пейка.

— Не е нужно да ставаш. Гледай през прозореца.

— Съветвам ви да не си хабите силите с това крайбрежие — обади се Томесен, докато насочваше лодката към вътрешността на фиорда. — Там има малко пясък и тревистите площи стигат чак до брега. Имаме шансове да открием хангара близо до Северната гора. Дърветата растат нагъсто до самия бряг, но пък там е населено и се съмнявам хангар за лодки да остане незабелязан.

Посочи лъкатушния междуселски път от източната страна, свързващ северната и южната част на фиорда. Градове се редуваха с равни площи земеделски посеви. Убиецът на Поул Холт не би могъл да се скрие в този район, заключи Карл и погледна картата.

— Ако фиордовите пъстърви наистина населяват това място, значи трябва да се насочим към фиорда Исефюрен. Но къде точно? Съдейки по картата, няма много възможности. Селскостопанските насаждения слизат чак до водата. Къде ще скрие цял хангар? Изключваме Холбекското крайбрежие и най-северните брегове на Одсхеред, защото от Балеруп, където е станало похищението, дотам не може да се стигне за един час. Или? — попита Карл, обхванат от внезапно колебание.

Томесен сви рамене.

— Според мен се пътува около час.

Карл си пое дълбоко дъх.

— В такъв случай ни остава да се осланяме на версията, лансирана от местния вестник „Фредериксун“. Дано ни води по правилен път, защото иначе не знам как ще се оправим.

Карл седна на пейката до Асад. Помощникът изглеждаше много зле, току потреперваше и беше придобил пепелявосив цвят. Двойната му брадичка непрекъснато се тресеше заради позивите за повръщане, но той продължаваше да притиска бинокъла към очите си.

— Дай му да пийне малко чай, Карл. Жена ми ще се ядоса, ако повърне върху калъфа.

Карл придърпа кошницата и наля чай, без да пита Асад.

— Вземи.

Сириецът отмести бинокъла, погледна чая и поклати глава.

— Няма да повърна, Карл. Каквото върна в устата си, пак го поглъщам.

Карл се ококори.

— Докато яздиш върху едногърба камила в пустинята, ти се гади по същия начин. И там се случва стомахът ти да се обърне. Но повърнеш ли, ще изгубиш прекалено много вода. А в пустинята това може да те убие. Затова преглъщаш!

Карл го потупа по рамото.

— Браво на теб, Асад. Само гледай да не изпуснеш хангара. А за мен нямай грижа.

— Изобщо не търся хангара, защото няма да го намерим.

— Как така?

— Според мен е много старателно скрит. Не задължително между дърветата. Може да е зад насип от пръст или пясък или под някоя къща, или зад храсталаци. Не забравяй, че постройката е много ниска.

Карл взе друг бинокъл и го вдигна пред очите си. Партньорът му не беше в кондиция и се налагаше Карл да поеме наблюдението.

— Щом като не търсиш хангара, какво търсиш тогава, Асад?

— Какво бучи. Вятърна турбина или нещо подобно, дето издава такъв звук.

— Трудна задача си си поставил, Асад.

Асад го погледна с ужасно отегчено изражение. После се оригна застрашително и за всеки случай Карл се отдръпна. Асад изчака да му попремине и прошепна:

— Знаеш ли, че рекордът за седене до стена, все едно седиш върху стол, е дванайсет часа и нещо, Карл?

— Не — Карл се почувства като оживял въпросителен знак.

— А един човек успял да стои прав в продължение на седемнайсет години и два месеца.

— Това е невъзможно!

— Възможно е. Индийски гуру. Нощем спял пак прав.

— Аха. Не знаех, Асад. Накъде биеш с тези рекорди?

— Някои неща изглеждат по-трудни, отколкото са, а други — по-лесни.

— Да?! И?

— Ще намерим откъде е идвало това бучене и точка.

Железен аргумент.

— Добре, но аз въпреки това не вярвам, че е възможно човек да не подвие крак в продължение на цели седемнайсет години — възрази Карл.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? — Асад го изгледа сериозно и пак се оригна.

— Не.

Помощникът отново долепи бинокъла до очите си.

— Твоя работа.

 

 

Ослушваха се напрегнато и долавяха бръмчене на моторници и на рибарски шхуни, на мотоциклети по шосето; едномоторен самолет заснемаше околните имоти, та после данъчните служби да одерат кожата на собствениците. Ала не чуха никакви постоянни звуци — повод за стартирането на национална кампания „Срещу инфразвуковете“.

Съпругата на Клес Томесен дойде да ги вземе от Хунесте, а самият Клес обеща да разпита наоколо дали някой не е виждал хангар, отговарящ на описанието. Най-ценни сведения можели да дадат лесничеят в Северната гора и собствениците на яхтените клубове. Посъветва Карл и Асад да продължат издирването утре, защото синоптиците обещават сухо време и слънце.

Докато Карл шофираше на юг, Асад продължаваше да се бори с гаденето.

Карл напълно разбираше съпругата на Томесен. Не искаше Асад да оповръща хубавите калъфи на седалките.

— Ако усетиш, че ти се повдига, веднага ми кажи, Асад.

Той кимна разсеяно. Тези неща не могат да се овладеят, един вид.

Докато минаваха през Балеруп, Карл предложи да спрат за малко.

— Една кратка почивка ще ми се отрази добре — склони Асад.

— Ще изчакаш ли две минути? Ще спрем. А докато ти си отдъхваш, аз ще свърша една работа. После ще те закарам до вас.

Асад мълчеше.

Карл гледаше шосето. Стъмни се. Дали изобщо щяха да го пуснат в дома?

— Искам да посетя майката на Вига. Така сме се разбрали. Нещо против? Настанена е в хоспис съвсем наблизо.

— Не знаех, че майката на Вига е жива. Що за човек е тя? Симпатична ли е?

Да се отговори на този на пръв поглед съвсем елементарен въпрос, беше толкова сложно, че Карл замалко да мине на червено.

— След като приключи свиждането, ще ме оставиш ли на спирката, Карл? Оттам минава автобус, който спира точно пред нас.

Асад определено знаеше как да опази анонимността на семейството си.

* * *

— Не, в момента не е удобно да посетите госпожа Алсинг. Идвате прекалено късно. Заповядайте утре преди два, най-добре към единайсет, защото тогава се чувства най-добре — обясни дежурната сестра.

Карл й показа полицейската си значка.

— Не съм дошъл само по личен въпрос. Това е моят помощник Хафез ал-Асад. Няма да се бавим.

Жената погледна изненадано значката и олюляващото се до Карл създание. За персонала в Бакегор такива събития не бяха всекидневие.

— В момента госпожа Алсинг май спи. Напоследък се чувства доста отпаднала.

Карл си погледна часовника. Девет и десет. Какви ги дрънкаше тази сестра? За майката на Вита денят започваше в девет вечерта! След повече от половин век сервитьорстване в барове човек се превръща в нощна птица. Не, Карл не допускаше дори деменцията да е променила режима на тъща му.

Сестрата ги заведе до помещенията на болните. С неуспешно прикрита враждебност им посочи вратата на госпожа Алсинг.

— Обадете се, когато искате да си тръгнете — посочи тя. — Там има дежурен персонал.

Завариха Карла сред море от кутии с шоколадови бонбони и шноли. С дългата си буйна прошарена коса и небрежното си кимоно тя напомняше холивудска актриса, все още неосъзнала, че звездният й час е отминал безвъзвратно. Карла позна зет си веднага, облегна се в артистична поза, изчурулика името му и го увери колко е трогната от посещението му. Ясно откъде Вига бе наследила ексцентричния си аристократизъм.

Старицата изобщо не удостои Асад с поглед.

— Кафе? — Карла вдигна термокана без капак и наля малко от течността в чаша със следи от многократна употреба.

Карл се отдръпна, но осъзна, че подобен отказ би бил истинско безразсъдство. Затова се обърна към Асад и му подаде чашата. Малко студено, престояло кафе няма да му навреди. Дори напротив.

— Колко е хубаво тук — Карл огледа претрупаното обзавеждане.

Позлатени рамки, махагонови мебели със завъртулки и брокатени дамаски. Карла Маргрете Алсинг винаги се бе гордяла с афинитета си към разкоша.

— Как си прекарваш времето? — попита той в очакване на продължителна лекция колко трудно е да четеш в такава обстановка и колко пошли са станали телевизионните предавания.

— Как си прекарвам времето ли? — повтори тя с отсъстващ вид. — Освен да му сменям батериите…

Млъкна, зашари с ръка под възглавницата зад гърба си и извади оранжево дилдо с всевъзможни копчета.

— … си умирам от скука.

Карл чу ясно как чашата с кафе задрънча в ръцете на Асад.