Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (25) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсет и трета глава

Настъпи великолепна вечер. Тиха и тъмна.

Във фиорда още блещукаха няколко светлинки от ветроходи, а по поляните на юг от къщата тревата шушнеше предпролетно. Съвсем скоро стопаните щяха да изведат кравите на паша и във въздуха да се понесе усещането за приближаващото лято. По това време имението „Вибегорен“ ставаше най-приятно.

Той обожаваше това място. Когато му дойде времето, ще измаже тухлените стени, ще събори хангара и ще си разчисти изгледа към водата.

Притежаваше чудесна селска къща и мечтаеше да остарее тук.

Отвори вратата на бараката в двора, запали фенера, окачен на близкия стълб, и изпразни почти цялото съдържание на десетлитровия варел в резервоара на генератора.

Обикновено изпитваше удовлетворение от добре свършената работа, стигнеше ли до този етап от процеса да издърпа стартовото въже.

Запали електрическата крушка на тавана и изгаси фенера. Пред него стоеше огромен стар контейнер за нафта — спомен от отминали дни. Предстоеше отново да влезе в употреба.

Пресегна се и вдигна капака. Изработи го сам, като изряза кръгъл отвор в метала. Капакът беше сух — значи последния път контейнерът е бил надлежно изпразнен. Дотук всичко вървеше гладко.

Сне чантата от рафта над вратата. За съдържанието й се беше бръкнал с повече от петнайсет хиляди, но беше безценно. С бинокъл „Gen HPT 54 Night Vision“ нощта се превръщаше в ден. Прибор за нощно виждане от арсенала на военните.

Фиксира бинокъла около главата си с ластични ремъци и го включи.

Излезе навън, пое по плочите през пихтията от живи и мъртви плужеци и спусна маркуча във водата зад бараката. Специалните очила му позволяваха да вижда безпроблемно хангара между шубраците и тръстиката. Всъщност виждаше всичко и около хангара.

Сиво-зелени сгради и жаби, отскачащи панически, когато ги наближи.

Освен тихото подплискване на водата и бумтенето на генератора, цареше тишина. Нагази с маркуча във водата.

Най-слабото звено във веригата представляваше именно този генератор. Преди работеше безотказно, но от няколко години оста започна да скрибуца само след седмица в работен режим и се налагаше мъжът да се отбива и да го проверява. Обмисляше да го смени.

Затова пък водната помпа нямаше грешка. Преди да я купи, пълнеше резервоара с вода на ръка, но вече не се налагаше. Кимна доволно и се заслуша в ефективното засмукване на маркуча под съпровода на бумтенето от генератора. За половин час щеше да напълни резервоара с вода от фиорда. Не бързаше заникъде.

В този миг чу шум от хангара.

Откакто се сдоби с мерцедеса, можеше да се появява при окованите си жертви, без да го усетят. Автомобилът му излезе солено, но цената на комфорта и на безшумния двигател винаги е висока. Колата му позволяваше да стига до хангара, без заложниците да подозират, че е наблизо.

Щеше да го направи и този път.

Самуел и Магдалена бяха много специални деца. Самуел — защото му напомняше за самия него като тийнейджър. Жилав, непримирим, лесновъзпламеним. Магдалена беше почти пълната му противоположност. Първия път, когато се притаи да я наблюдава през шпионката на хангара, остана потресен, защото тя му напомни какво е забранено влюбване и какви са неговите последствия. За събития, променили живота му из основи. Гледаше Магдалена, а споменът за онова момиче се избистряше в съзнанието му. Същите полегато разположени очи, същото страдалческо изражение, същата прозирна кожа, под която се преплитат тънки вени.

На два пъти се бе прокрадвал дотам и бе свалял парчето смола върху шпионката.

Плътно доближи глава до отвора и огледа цялото помещение. Децата се намираха на два-три метра едно от друго. Самуел — в дъното, Магдалена — до вратата.

Тя плачеше без глас. Когато слабичките й рамене се разтрисаха под мъждивата светлина, брат й дръпваше отривисто кожените ремъци, за да привлече вниманието й и да й вдъхне утеха с топлия си поглед.

Като по-голям от нея и почти мъж, бе готов да стори всичко, за да я освободи от ремъците, впиващи се в кожата й, но не можеше. Затова и той си поплакваше, но скришом. Не искаше сестра му да го види. Извръщаше глава, надмогваше отчаянието, обръщаше се пак към сестра си и започваше да прави разни комични движения с глава и рамене, за да я разведри.

Точно както навремето той развеселяваше Ева, докато имитираше Чаплин.

Мъжът чу как веднъж Магдалена се разсмя под тиксото над устата й. Засмя се за миг, после реалността и страхът отново се завърнаха. Тази вечер се отби, за да утоли жаждата им за последен път и отдалече чу как момичето тананика тихичко.

Долепи ухо до дъските. Дори изпод тиксото се чуваше колко чист и звучен е гласът й. Думите му бяха познати. Бяха го съпровождали неизменно през цялото му детство и той ги ненавиждаше до една:

По-близо до тебе, Боже,

нека приближа!

Дори да ми сочиш трънливия път,

Ще пея:

По-близо до теб да съм, ще лелея.

Мъжът внимателно извади парчето смола и допря бинокъла до шпионката.

Момичето, обронило глава върху гърдите си, с увиснали рамене, изглеждаше смалено. Бавно поклащаше глава наляво-надясно в такт с псалма.

Привърши песента си и жадно задиша на пресекулки през носа си. Подобно на дребните, изплашени животинки сърчицето й изнемогваше да се справи с всичко — мислите, жаждата, глада, страха от предстоящото. Мъжът погледна Самуел. Веднага забеляза, че момчето не е толкова здраво приковано към пода като сестра си.

Тъкмо обратното. То търкаше усърдно горната част на тялото си в скосената стена. Този път — не за да забавлява сестра си.

Сега мъжът си даде сметка какви бяха онези звуци. Преди малко ги взе за шум от неизправния генератор.

Несъмнено момчето бе намислило нещо. Търкаше кожените ремъци с ожесточение и се мъчеше да ги протрие. Навярно бе открил грапавина върху дъските, върху която да пререже ремъка.

Мъжът виждаше по-ясно лицето на Самуел. Усмихваше ли се? Нима вече бе намерил основания за оптимизъм?

Момичето току покашляше. Последните няколко нощи се случиха влажни и беше простинала.

„Плътта е немощна“ — помисли си той. Магдалена си прочисти гърлото и пак запя.

Мъжът се втрещи. Този псалм влизаше във всички опела, извършвани от баща му.

— Над мене бди! Когато пада мрак,

Във тъмнината светъл лъч бъди.

Кога по-сам съм от сирак,

Ти, помощ за несретните, над мене бди!

Изтича земният ми път нерад.

И вехне всяка радост в моите беди,

Предава ме доскорошният брат.

А ти, Непроменимия, над мене бди!

Извърна се с отвращение и тръгна обратно към бараката, свали от един пирон две вериги, дълги по метър и половина, и извади два катинара от чекмеджето под дърводелския тезгях. При последното си идване забеляза, че кожените ремъци около телата на децата са малко поизтънели, но го отдаде на дългогодишната им употреба. Ала щом причината е Самуел, определено се налага да затегне мерките за сигурност.

Децата го изгледаха объркано, когато включи осветлението и се вмъкна вътре. Момчето в ъгъла дръпна силно ремъците, но те не се скъсаха. Започна да рита и да роптае диво изпод тиксото, когато мъжът усука синджира около тялото му и го заключи за веригата, монтирана към стената. Силите му за съпротива обаче се бяха изчерпили. Неколкодневният глад и статичното положение го бяха изтощили. Всъщност младежът изглеждаше жалък, седнал върху отпуснатите си настрани крака.

Подобно на всички жертви.

Момичето спря да пее на мига. Присъствието на похитителя изсмука цялата й енергия. Навярно бе възлагала надежди усилията на Самуел да дадат резултат. Сега разбра колко се е залъгвала.

Той напълни вода в една чаша и дръпна тиксото от устата й.

Тя си пое дъх на пресекулки, протегна шия и отвори уста. Инстинктът за оцеляване още говореше у нея.

— Не пий толкова лакомо, Магдалена — прошепна той.

Тя вдигна глава и за миг го погледна в очите, объркана и изплашена.

— Кога ще си идем вкъщи? — попита тя с треперещи устни.

Не избухна в истеричен плач. Само зададе съвсем кратък въпрос и пак се протегна към чашата.

— След ден-два.

В очите й избиха сълзи.

— Искам да се прибера при мама и татко — изхлипа тя.

Той й се усмихна и поднесе чашата към устните й.

Навярно бе отгатнала мислите му. По една или друга причина престана да пие, погледна го с насълзените си очи и обърна лице към брат си.

— Той ще ни убие, Самуел — изплака тя с разтреперан глас. — Сигурна съм!

Мъжът извъртя глава и погледна Самуел в очите.

— Сестра ти е объркана — тихо каза той. — Няма да ви убия, разбира се. Всичко ще се оправи. Родителите ви са заможни, а аз не съм чудовище.

Пак се обърна към Магдалена. Главата й клюмаше като на изправена пред бесило.

— Знам доста неща за теб, Магдалена — погали косата й с опакото на дланта си. — Искаш да си подстрижеш косата. Ще ти се да имаш по-голяма свобода.

Бръкна във вътрешния си джоб.

— Ще ти покажа нещо — извади цветна хартия. — Да ти се струва познато?

Усети как тя се сепна, но прикри умело смайването си.

— Не — отрече тя.

— Познато ти е, и още как. Наблюдавах те как често-често ходеше да надничаш в онази дупка в градината.

Момичето извърна глава. С думите си бе посегнал на съкровената й тайна и тя изпитваше срам.

Вдигна пред очите й лист хартия, откъснат от списание.

— Пет известни жени с къса коса: Шарън Стоун, Натали Портман, Холи Бери, Уинона Райдър и Кийра Найтли. Някои от тях не съм ги чувал, но сигурно са холивудски актриси, нали?

Хвана брадичката на Магдалена и я принуди да го погледне.

— Защо е забранено да им се възхищаваш? Защото са подстригани ала гарсон? Защото в Църквата на Божията майка не се допуска жените да ходят с къса коса? Това ли е причината? — Кимна. — Виждам, че съм прав. И ти искаш да се подстрижеш като тях, нали? Клатиш глава, но само се преструваш. Чуй ме, Магдалена. Не съм казвал на родителите ти за малката ти тайна. Нито думичка. Не съм толкова лош, виждаш ли?

Отдръпна се, извади швейцарско ножче от джоба си и разтвори неизменно лъщящото от чистота острие.

— С този нож мога да отрежа косата ти с един замах.

Хвана един кичур и го клъцна. Момичето потръпна, а брат й започна още по-настървено да дърпа веригите си, за да й се притече на помощ. Усилията му бяха напълно безполезни.

— Готово! — възкликна мъжът.

Все едно беше забил ножа в плътта й. Явно късата коса наистина бе табу за момиче, възпитано в духа на религиозни догми, според които косата е свещена.

Докато пак й залепяше устата, Магдалена плачеше. Панталонът и хартията под нея подгизнаха.

Той се приближи до Самуел и повтори същата процедура с тиксото и чашата вода.

— И ти не си света вода ненапита, Самуел. Зяпаш момичета извън вашата конгрегация. Засичал съм те да се заглеждаш, докато се прибираш от училище с по-големия си брат. Църквата позволява ли го?

— Само да ми паднеш, ще те размажа. Бог да ми е на помощ — процеди момчето, преди тиксото пак да му затвори устата.

Мъжът нямаше повече работа тук.

Увери се в правотата на избора си. От двамата трябваше да си отиде момичето.

Макар да мечтаеше за друг живот, тя се страхуваше от Бога повече от брат си. Религията я бе белязала много по-тежко. Някой ден щеше да се превърне в копие на Рахил или на Ева.

Какво повече му трябваше да знае?

 

 

Успокои ги с обещанието, че ще ги освободи, след като баща им плати откупа, и се върна в бараката. Установи, че резервоарът е пълен догоре. Спря помпата, нави маркуча, вкара щепсела на тръбния нагревател в гнездото на генератора, пусна нагревателя в резервоара и го включи. От опит знаеше, че содата каустик действа по-бързо при температура на водата над двайсет градуса, а в момента беше много студено.

Взе тубата със сода каустик от столчето в ъгъла и установи, че за следващия път трябва да зареди. Обърна тубата и изля цялото й съдържание в съда.

След като убие момичето, ще пусне тялото в резервоара и съдържанието му ще разяде трупа за две-три седмици.

А после просто ще нагази с маркуча на двайсет метра навътре във водата и ще източи съдържанието на резервоара.

Стига да има лек ветрец, гнусотията бързо ще се понесе навътре.

След две изплаквания всички следи от резервоара ще са заличени.

Малко познания по химия те подковават да правиш чудеса.