Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (28) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсет и шеста глава

— И така, Лаурсен — завърши Карл, докато говореше с бившия криминален експерт, — с две думи, вече знаем кой е авторът на писмото.

— Майчице, каква ужасна история — пое си дълбоко дъх Лаурсен. — Казваш, че вече разполагате с вещи на Поул Холт. Ако съдържат материал, подходящ за извличане на ДНК, ще проверим дали кръвта, с която е написано писмото, е негова. Едно положително заключение и щом брат му е станал свидетел на убийството му, ни дават основания да предявим обвинение — стига, разбира се, да открием заподозрян. Но както ти е добре известно, престъпленията без открит труп винаги се доказват много трудно.

Лаурсен погледна прозрачните найлонови пликове, които Карл извади от едно чекмедже.

— По-малкият брат на Поул Холт ми каза, че все още пази част от вещите на брат си. Двамата са били силно привързани един към друг и когато се изнесъл от дома на родителите си, Трюгве взел ето тези предмети. Убедих го да ни ги предостави за анализ.

Лаурсен уви носна кърпа около голямата си лапа и пое пликовете.

— Тези направо му ги върни — той остави настрана чифт сандали и риза, — но виж, това може и да свърши работа.

Огледа щателно каскета. Съвсем обикновена бяла шапка със синя козирка, на която беше избродиран надписът „ИСУС КЪРТИ!“

— От Трюгве научих, че родителите им не позволявали на Поул да носи каскета, но той много си го харесвал; денем го криел под леглото си, а нощем спял с него.

— Друг, освен Поул носил ли е шапката?

— Не. Изрично го попитах.

— Добре. Ще извлечем ДНК от тук — Лаурсен посочи с дебелия си пръст два косъма, полепнали по хастара.

— Много яко — отбеляза Асад, докато надничаше зад гърба им, стиснал наръч книжа. Целият сияеше като неонова лампа, но не заради присъствието на Лаурсен. Кой знае какво бе намислил пак.

— Благодаря, Лаурсен. Знам, че горе те чакат неопечени кюфтета, но когато се намесиш, нещата вървят по-гладко по веригата.

Карл му подаде ръка. Обеща си в най-скоро време да се замъкне към столовата и да разкаже на новите колеги на Лаурсен с какъв уникат имат щастието да работят.

— Пфу! — възкликна Лаурсен, вторачен в празното пространство.

Замахна с бомбастичната си ръка и сграбчи нещо във въздуха. Постоя за миг, усмихнат, със свит юмрук, и извърши движение, сякаш запрати тенис топка в пода. След милисекунда тропна с крак, все така усмихнат.

— Мразя ги тези гадини — той вдигна стъпалото си.

Отдолу лежеше размазана огромната муха месарка.

Лаурсен си тръгна.

Асад потри ръце, когато тропотът от стъпките му заглъхваше.

— Всичко върви като по ноти, Карл. Погледни.

Асад тупна наръча книжа върху бюрото и посочи най-горния лист.

— Това е звеното, което свързвам между пожарите, Карл.

— Какво?

— Звеното, което свързвам.

— Казва се „свързващото звено“, Асад. И кое е то?

— Виж тук. Нещата ми се поизбистриха, като огледах пак счетоводните документи на „ЯПП“. Изтеглили са заем от кредитно дружество на име „РЯ Инвест“. Ето тук е заровено кучето.

Карл поклати глава. Събраха му се прекалено много абревиатури като за неговия вкус. ЯПП?

— „ЯПП“ е предприятието за производство на обков, което изгоря в Емдруп — уточни Асад, кимна и пак посочи с показалец другото име, докато се обръщаше към коридора. — Юрса, ела за малко! Тъкмо показвам на Карл какво открихме.

Карл усети как смръщва вежди. Тази сопа Юрса пак ли се беше занимавала със странични неща, вместо да върши каквото й е възложено?

Чу я как идва с маршова стъпка. Така набиваше ходила по коридора, че можеше да насади комплекс за малоценност на цял полк американски пехотинци. Как бе възможно да вдига такъв шум, при положение че тежи не повече от петдесет и пет килограма?

Тя влезе и подаде документите.

— Каза ли му за „РЯ Инвест“? — попита тя.

Асад кимна.

— Оттам „ЯПП“ са изтеглили пари няколко месеца преди пожара.

— И това му казах, Юрса.

— Добре. „РЯ Инвест“ явно са доста заможно дружество — пое топката тя. — В момента кредитният им портфейл надхвърля общо петстотин милиона евро. Никак не е зле за фирма, регистрирана през 2004 година, нали?

— Петстотин милиона. Нищо работа! — пошегува се Карл.

Поколеба се дали да не подкрепи думите си, като изтупа прахоляка от празните си джобове.

— „РЯ Инвест“ не са разполагали с толкова пари при учредяването си. Тогава са изтеглили заем от „АИЯ“ ООД, а те, на свой ред, са изтеглили началния си капитал през 1995 от „МЯ“ АД, те пък — от „ТЯ“ Холдинг. Досещаш ли се какво ги свързва?

Тя — какво? За малоумен ли го вземаше?

— Нищо, освен това Я. Какво се крие зад него?

Карл се усмихна. Сто процента тя нямаше представа.

— Янкович — отговориха в един глас Асад и Юрса.

Асад разпръсна листовете пред него. Карл видя счетоводните документи на четирите опожарени фирми, на чиито пепелища бяха открити трупове. Годишни финансови отчети за периода 1992–2009. Във всички отчети името на кредитора беше подсилено с червен маркер.

Кредитори, в чиито имена присъстваше въпросното Я.

— Да не ми казвате, че зад всички краткосрочни заеми, теглени от злополучните фирми непосредствено преди да пострадат от пожар, стои едно и също кредитно дружество?

— Да! — отговориха пак в хор те.

Карл огледа малко по-внимателно счетоводните отчети. Това определено можеше да се смята за пробив.

— Добре, Юрса. Виж какви данни ще събереш за четирите кредитни институции. Успяхте ли да разшифровате инициалите?

Тя се усмихна снизходително като холивудска звезда, чието най-силно оръжие е неустоимият чар.

— РЯ: Радомир Янкович, АИЯ: Абрам Илия Янкович, МЯ: Милица Янкович и ТЯ: Томислав Янкович. Четири деца от едно семейство. Трима братя и сестра.

— В Дания ли живеят?

— Не.

— А къде?

— Никъде, може да се каже — отвърна тя с рамене, свити до ушите.

В този миг с Асад приличаха на деца, които се опитват да скрият, че носят в чантите си две кила пиратки.

— Казано направо, и четиримата са починали преди няколко години — отвърна Асад.

Бяха покойници, разбира се. Какво друго да очакваш?

— Когато войната избухнала, нашумели доста — продължи Юрса. — Трима братя и една сестра, които търгували с оръжие и изкарвали добри пари. Големи палавници — Юрса издаде грухтене, което явно минаваше за смях, а Асад веднага се възползва и добави:

— Тя се изразява толкова меко, за да обясни по-добре какво са представлявали.

Карл отдавна не беше чувал по-колосална глупост.

Огледа критично тресящото се от смях тяло на Юрса. Откъде ексцентричната особа срещу него бе почерпила всички тези сведения? Да не би да знаеше сръбски?

— Предполагам, намеквате, че крайно съмнителен капитал е бил налят в законни кредитни фирми на Запад — обобщи Карл. — А сега ме чуйте добре. Ако нещата наистина стоят така, смятам за редно да прехвърлим случая на колегите, по̀ в час с икономическата престъпност.

— Първо погледни това, Карл — Юрса разрови купчината книжа. — Намерих снимка на четиримата. Стара е, но все пак…

И постави фотографията пред Карл.

— Аха.

Оттам го гледаха четири прехранени говеда.

— Доста са едрички, дума да няма. Да не са сумоборци?

— Вгледай се по-внимателно, Карл — подкани го Асад. — И ще разбереш какво имаме предвид.

Карл проследи погледа на Асад и прикова очи в долната част на снимката. Тримата братя и сестрата седяха прилежно един до друг до маса, постлана с бяла покривка, върху която бяха поставени кристални чаши. Всички бяха сложили дланите си чинно върху ръба на масата, все едно изпълняваха инструкциите на строга майка, останала извън кадър. Кутрето на всяка от четирите грамадни леви ръце бе увенчано с пръстен. Пръстен, впил се дълбоко, дълбоко в кожата.

Карл вдигна глава към двамата си сътрудници — двама от най-странните индивиди сред контингента от особи, подвизавали се в мрачните коридори на Главното управление. Асад и Юрса поставиха случая на съвсем различна плоскост. Случай, който дори не им беше официално възложен.

Дяволски сюрреалистично!

 

 

Час по-късно разпределението на задачите, направено от Карл, отново се обърка.

Обади се Ларс Бьорн, заместник-шефът. Негов човек слязъл за нещо в архива и дочул разговор между Асад и новата. Какво става? Да не са открили свързващо звено между пожарите?

Карл му предаде накратко последните находки по случая, а досадникът в другия край на линията ръмжеше на всяка дума, за да покаже, че слуша.

— Ще изпратиш ли Хафез ал-Асад до Рьовре, за да осведоми Антонсен за новите аспекти? Ние ще продължим с пожарите в града, но щом така и така сте започнали да разнищвате стария случай, по-добре да го доведете докрай.

Дотук със спокойствието.

— Не ми се вярва на Асад да му се ходи до Рьовре, ако трябва да съм честен.

— Ами тогава отиди ти.

Проклетият Бьорн! Познаваше Карл толкова добре.

* * *

— Не говориш сериозно, Карл? Шегуваш се, нали? — В еднодневната брада на Асад се бяха вкопали две трапчинки, но усмивката му бързо се изпари.

— Вземи служебната кола, Асад. И да внимаваш със скоростта по главния път за Роскиле. Днес се очакват хайки на пътната полиция.

— Ако питаш мен, това е пълна простотия. Или поема: ме всички пожари, или изобщо не се занимаваме с тях — обобщи категорично Асад.

Карл не реагира. Само му подаде ключовете за колата.

Най-сетне словесният порой от ругатни и попържни заглъхна по стълбището и Карл веднага се оказа принуден да слуша серенадите на Юрса в пет кресливи октави. В такива моменти киселото мълчание на Росе му липсваше повече от всякога. Къде, по дяволите, се губеше тази жена толкова време?

Карл се надигна тежко от стола и излезе в коридора.

И какво да види? Юрса отново се беше курдисала пред уголеменото копие на писмото.

— Малко си закъсняла — отбеляза той. — Трюгве Холт ни предостави своя прочит на писмото. Не смяташ ли, че той е най-достоверният източник и в момента знаем достатъчно? Какво ценно за разследването може още да съдържа? Почти нищо, нали? Влизай си в кабинета и се захващай с нещо смислено, както се разбрахме.

Тя спря да пее чак когато той млъкна.

— Влез, Карл — замъкна го в розовото си небесно царство и го накара да застане пред бюрото на Росе, където лежеше копие на разчетеното от Трюгве.

— Погледни. За първите редове сме напълно единодушни.

ПОМОЩ

На .6 февроари ни удвлякоха

от афтобусната спирка до Лаутропванг в

Балеруп — Мъжа е висок 18. с къса коса

— Нали?

Карл кимна.

— После Трюгве предлага следния вариант:

тъмни очи, но сини. Има белег на дясното …

— Още не знаем къде се е намирал този белег — вметна Карл. — Трюгве не го е забелязал и двамата с Поул не са го обсъждали. Но Поул имал навика да обръща внимание на такива недостатъци, защото дребните несъвършенства у другите сякаш омаловажавали донякъде неговите собствени. Продължавай, Юрса.

Тя кимна.

кара син миниван Татко и майка го познават —

Фреди и нещо с Б — плаши ни с ток — ще ни убие

— Дотук звучи съвсем смислено — Карл вдигна глава към тавана.

Оттам се хилеше поредната досадна муха месарка. Приближи се да я огледа. Не се ли белееше нещо на едното й крилце? Люспичка от засъхнал коректор? Карл поклати смаяно глава. Точно така. Това беше същата муха, по която запрати коректора. Къде, по дяволите, се беше спотайвала толкова време?

— Знаем със сигурност, че по време на злощастните събития Трюгве е присъствал и е бил в съзнание — продължи невъзмутимо Юрса. — В този откъс от писмото се говори за отличителните белези на мъжа. Ако прибавим към тях и сведенията, получени от Трюгве, се получава доста сносно описание на външния му вид. Липсва само портретът от шведите.

Юрса посочи по-долните редове.

— За следващите изречения съм малко разколебана. Въпросът е дали там наистина пише онова, което си мислим. Опитай се да ги прочетеш на глас, Карл.

— На глас ли? Щом толкова настояваш, ти ги прочети.

Тя за какъв го взема? За кралски шут?

Юрса го потупа по рамото и закачливо го щипна по ръката.

— Не се стеснявай, Карл. Така ще възприемеш по-успешно съдържанието.

Той поклати примирено глава и се прокашля. Страшен шемет беше тази жена!

Притисна кърпа към устато ни — първо на мен, после на

брат ми — патувахме близо час и сме до водата. Има турбини

Смърди. Побързайте Брат ми е

Трюгве на 13 аз съм Поул на 18

Юрса аплодира четенето безшумно с върховете на пръстите си.

— Прекрасно, Карл. Приемам, че Трюгве е сигурен в почти всичко, но това с турбините малко ме съмнява. Дали не е по-различно? Ами ако липсващите думи водят по-далече, отколкото се простира въображението ни?

— Двамата братя не са обсъждали звука, защото устата им е била залепена с тиксо, но Трюгве си спомни, че от време на време до тях долитало ниско бръмчене. Освен това Поул много го бивало в техниката. Казано с две думи, звукът може да е идвал откъде ли не.

Пред очите на Карл отново се изправи Трюгве, докато — за втори път — през сълзи и в пълно мълчание — прочете писмото от бутилката под шведската сутрешна светлина.

— Писмото оказа силно въздействие върху Трюгве. На няколко пъти повтори, че в написаното открива маниера на брат си. Поул не е използвал никакви препинателни знаци, освен няколко тирета. Според Трюгве брат му пишел, както говорел. Докато четял писмото, сякаш чувал гласа на брат си.

Карл прогони образа на Трюгве. Когато мъжът се окопити от преживяния шок, ще го привикат в Копенхаген.

Юрса смръщи вежди.

— Ти пита ли Трюгве дали през онези дни, когато са били в хангара, е духал вятър? Някой от вас двамата с Асад проверявал ли е? Питахте ли в Метеорологичния институт?

— Как няма да духа през февруари? Пък и ветрените турбини се задвижват и при лек вятър.

— И все пак. Питахте ли?

— Изпрати въпроса си на Пасгор. В момента той проучва случая с ветрените турбини. За теб съм предвидил друга задача.

Юрса приседна на ръба на бюрото.

— Нека отгатна. Трябва да се свържа с групи за подкрепа на отлъчени от религиозни секти, нали?

Тя придърпа дамската си чанта и извади пакетче чипс. Преди Карл да е формулирал отговора си, Юрса вече бе разкъсала пликчето и дъвчеше.

Направо да ти се вземе умът!

 

 

Още щом влезе в кабинета си, Карл отвори сайта на Метеорологическия институт и установи, че в архива са публикувани данни само до 1997 година. Обади се, представи се, зададе простия си въпрос в очакване на прост отговор.

— Бихте ли ми казали какво е било времето в дните след 16 февруари 1996?

Отговорът дойде след броени секунди:

— На 18 февруари 1996 в Дания се е разразила силна снежна виелица и е блокирала страната за три-четири дни. Дори границата с Германия е била непроходима, толкова тежка е била ситуацията — обясни операторката.

— Сериозно? Обхващала ли е и Северна Зеландия?

— Цялата страна, но най-тежка обстановката е била на юг. На север повечето пътища все пак са били отворени.

Защо, по дяволите, чак сега се сетиха да проверят какво е било времето?

— Значи е духал и силен вятър.

— Да, бурен вятър.

— А какво се случва с вятърните турбини в такива периоди?

Жената отговори след кратко мълчание:

— Питате дали бурята е възпрепятствала усвояването на вятърна енергия?

— Ами, да, нещо такова. Дали през въпросните дни турбините са спрели?

— Не съм експерт по алтернативни енергийни източници, но мисля, че да. Извадили са турбините от експлоатация, защото иначе биха се разпаднали на парчета.

Карл извади цигара от кутията и благодари за информацията. Какво, за бога, бяха чували децата в хангара? Част от шума вероятно се е дължал на снежната буря. Двете момчета са зъзнали в хангара, но не са виждали какво става навън. Ето едно логично обяснение. Дали децата изобщо са знаели, че навън бушува виелица?

Карл набра Пасгор.

— Да — вдигна той.

Една-едничка дума, а от нея струеше такава враждебност. Пасгор беше шампион в тази дисциплина.

— Обажда се Карл Мьорк. Проверявал ли си какво е било времето през дните, когато децата са били в плен?

— Още не. Ще се заема.

— Ще ти спестя усилията. През три от петте дни, които са прекарали затворени, е имало снежна буря.

— Ти да видиш.

Какво да видиш? Реплика типично в негов стил.

— Зарежи версията за ветрените турбини, Пасгор. Вятърът е бил твърде силен и са ги спрели.

— Добре, но нали каза, че бурята е продължила три дни. А през останалите два?

— Трюгве ми каза, че бръмченето се е чувало и през петте дни. През последните три е отслабнало. Обяснението е съвсем просто: заради бурята. Тя е притъпила звука.

— Сигурно.

— Исках само да те уведомя.

Карл ликуваше вътрешно. Пасгор сто процента се пукаше от яд, задето не го е открил пръв.

— Търси друг източник на звук — продължи Карл. — Но имай предвид, че е напомнял бучене. Някакъв напредък при рибешката люспа?

— Слаба работа. В момента я гледат под микроскоп в Катедрата по хидробиология към Биологическия институт.

— Под микроскоп?

— Знам ли какво точно правят. Отсега съм убеден, че е от пъстърва. Дали пъстървата е морска, или фиордова, се превърна във въпроса на годината.

— Все пак са доста различни.

— Различни? Не мисля, фиордовата е морска пъстърва, на която й е писнало да плува и си е останала на едно място.

Юрса, Асад, Росе, Пасгор — тази комбинация започваше да изкарва Карл от търпение.

— Последно, Пасгор. Обади се на Трюгве Холт и го попитай дали си спомня какво е било времето, докато с брат му са били в плен.

Карл тъкмо затвори и телефонът пак звънна.

— Обажда се Антонсен — интонацията беше достатъчна да събуди безпокойство.

— Преди минути твоят помощник и Самир Гази са се сбили в участъка. Ако не се намираха на територията на полицейско поделение, щяхме да позвъним на 112. Ще бъдеш ли така добър да дойдеш веднага и да си прибереш проклетото протеже.