Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (26) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flaskepost fra P, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Писмо в бутилка от П.

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 05.08.2015

Редактор: Цвета Германова

Художник: Борис Драголов

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-305-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1422

История

  1. — Добавяне

Двайсет и четвърта глава

В кабинета на Карл се появи повече от нелепа двойка. Юрса — с кървавочервени устни, Асад — с войнствено набола брада, по-остра от бръснач.

Асад изглеждаше крайно недоволен. Карл не си спомняше някога помощникът му да е излъчвал подобно негодувание.

— Кажи, че Юрса греши! Как така Трюгве няма да дойде в Копенхаген? Ами отчетът?

Карл премига. Образът на Мона, която отваря вратата на спалнята, непрекъснато дебнеше под клепачите му и не му позволяваше да се съсредоточи. Впрочем цяла сутрин не можеше да мисли за друго. Налагаше се Трюгве и световната лудост да изчакат, докато отново влезе във форма.

— Ъъъ… какво? — Карл се протегна на служебния стол. Отдавна не бе чувствал толкова приятна умора в тялото си. — Трюгве ли? Не, той все още си е в Блекинге. Помолих го да ме придружи до Копенхаген, предложих да пътуваме заедно, но той отказа, а аз не мога да го принудя. Не забравяй, че се намира на шведска територия, Асад. Щом не приема да дойде доброволно, ще потърсим съдействие от шведската полиция. Засега обаче сме на твърде ранен етап в разследването, не мислиш ли?

Карл очакваше кимване от Асад, но не го получи.

— Ще напиша докладна до Маркус, става ли? И ще изчакаме неговото становище. Няма какво повече да предприемем. Все пак става дума за случай отпреди тринайсет години, по който изобщо не е било образувано следствие. Налага се да изчакаме Маркус да прецени на кого да възложи производството.

Асад смръщи вежди. Юрса демонстрира пълна солидарност. Нима ще позволят на отдел „А“ да обере лаврите от техния труд? Карл наистина ли е готов да се примири с този факт?

Асад си погледна часовника.

— Нищо не пречи още сега да се качим горе и да решим проблема. В понеделник Якобсен винаги идва рано.

— Добре — Карл се поизправи на стола. — Но преди това трябва да поговорим.

Той погледна Юрса. Тя поклащаше ханша си, изгаряща от любопитство какво предстои да им разкрие Карл.

— Искам да говоря с Асад насаме, Юрса — Карл насочи красноречиво показалеца и средния си пръст към зрителните си органи. — На четири очи, както се казва.

— О — тя премига няколко пъти. — По мъжки, а? — и Юрса се оттегли, оставяйки след себе си облак от парфюм.

Карл стрелна Асад изпод сключени вежди. Надяваше се помощникът сам да си каже каквото има, но Асад само го гледаше, все едно се кани да му предложи лекарство срещу стомашни киселини.

— Вчера ходих до вас, Асад. На улица „Хаймдал“ 62. Нямаше те вкъщи.

По едната буза на Асад плъзна лека бръчка, но той като с вълшебна пръчица я преобрази в трапчинка.

— Ама че работа. Да беше се обадил предварително.

— Набрах те, но ти не вдигна.

— Щеше да е хубаво да ни гостуваш, Карл. Е, някой друг път.

— Но, предполагам, не в дома ти?

Асад кимна. Опита се да си придаде ведър вид.

— Да се видим в града ли искаш? Чудесно.

— И ще доведеш съпругата си. Много искам да се запозная с нея. И с дъщерите.

Едното око на Асад се присви. Сякаш никак не му се искаше да води на обществено място жена си.

— Размених няколко думи със съседите ти, Асад.

Сега и другото око се сви.

— Изобщо не живееш там. Не са те виждали от месеци. Колкото до семейството ти, изобщо не са се нанасяли там. Къде живеете в момента?

— Гарсониерата е много малка, Карл — разпери ръце Асад. — Не можехме да останем там.

— Защо не ме осведоми за промяната на адреса и не прекрати договора с хазяина на „Хаймдал“?

— Прав си, Карл — замислено отвърна помощникът му. — Ще си поправя пропуска.

— А сега къде живееш?

— Наехме евтина къща. Много хора в Дания плащат наем за две жилища. Все пак имотният пазар се срина.

— Хубаво, но къде е тази къща? Искам точен адрес.

Главата на Асад клюмна.

— Наехме я на черно, защото иначе се оскъпява. Не може ли да остана вписан със стария адрес?

— Къде е къщата, Асад?

— В Холте, на улица „Конгевайен“. Като идваш обаче, звънни предварително. Жена ми хич не обича нечакани гости.

Карл кимна. Не беше приключил с този въпрос, но реши да го остави за друг ден.

— И последно. Защо съседите ти на „Хаймдал“ казаха, че си мюсюлманин шиит? Нали си роден в Сирия?

— Е, и? — Месестата долна устна на Асад увисна надолу.

— В Сирия има ли шиити?

Рунтавите вежди подскочиха нагоре.

— Шиити има навсякъде — усмихна се Асад.

 

 

Половин час по-късно стояха в залата за инструктаж. Присъстваха още петнайсет колеги, кисели по понеделнишки, а в средата на кръглата маса — Ларс Бьорн и началникът на отдел „Убийства“ Маркус Якобсен.

Беше повече от очевидно, че никой не е дошъл в добро настроение.

В съзвучие с правилника в отдела Маркус Якобсен преразказа информацията, подадена от Карл. Подкани колегите си да задават въпроси, ако възникне неяснота.

— По-малкият брат на убития Поул Холт, Трюгве, е разказал на Карл, че семейството му е познавало похитителя — или е редно вече да го наричаме убиеца — съобщи Якобсен, след като въведе подчинените си в случая. — Известно време убиецът е посещавал молитвените сбирки на Свидетелите на Йехова, водени от Мартин Холт, бащата на Поул и Трюгве. Всички са очаквали мъжът да се присъедини към сектата.

— Имате ли снимки на този човек? — попита заместник полицейски комисар Бенте Хенсен, бивш кадър от екипа на Карл.

Заместник-началникът на отдела Бьорн поклати глава.

— Не, но разполагаме с описание на външния му вид и с какво име се е представял. Фреди Бринк. Това е само псевдоним. След проверка, извършена от колегите от специалния отдел „Q“, се установи, че в страната няма лице с такова име, което да отговаря на предполагаемата възраст на убиеца. Колеги от Карлсхамн ще изпратят служебен художник при Трюгве Холт. Да видим дали ще добием яснота.

Маркус Якобсен застана пред бялата дъска и мимоходом набеляза няколко опорни точки.

— И така, мъжът отвлича двете момчета на 16 февруари 1996 година. Пада се петък и точно тогава Поул кани по-малкия си брат да го придружи до Висшето техническо училище в Балеруп. Споменатият вече Фреди Бринк минава уж случайно покрай тях с миниван и спира. Колко е малък светът! Ето че се засичат дори извън Гресте! Предлага им да ги закара до къщи. За жалост Трюгве не помни марката на колата, а само, че е била със заоблена предница и четвъртита задница. Момчетата се качват отпред до шофьора, малко по-късно той свива към безлюдна отбивка и им пуска ток, за да ги парализира. Не разполагаме с подробни данни за използваното оръжие, но предполагаме, че се касае за електрошокова палка. После ги натъпква в багажника и ги упоява с кърпа, напоена с хлороформ или етер.

— Само бих искал да вметна, че Трюгве Холт не е категоричен по отношение на събитийната последователност — намеси се Карл. — От тока е изгубил съзнание, а после, след като се свестил, с брат му не са можели да разговарят и да сверят версиите си, защото били с тиксо на устата.

— Да — пое щафетата Маркус. — Но ако съм разбрал правилно, Поул намерил начин да подскаже на брат си, че са пътували около час. И все пак не бива да се осланяме сляпо на неговата преценка. Поул е страдал от разстройство от аутистичния спектър и е възприемал превратно действителността, макар да е притежавал изключителни интелектуални заложби.

— Да не е имал синдрома на Аспергер? Подборът на думите в писмото и пропускът на Поул да упомене точната дата на отвличането не са ли типични симптоми за синдрома на Аспергер? — попита Бенте Хенсен с химикалка върху бележника.

— Възможно е — кимна Маркус Якобсен. — След пътуването с минивана похитителят ги затворил в хангар, където миришело силно на смола и застояла вода. Хангарът бил съвсем нисък и било невъзможно да стоиш вътре изправен. Не бил предназначен за гребни лодки или платноходки, а за съхранение на канута и каяци. Държал момчетата там четири-пет дни, после убил Поул. Данните за продължителността на престоя са на Трюгве, но не бива да забравяме, че все пак тогава е бил само на тринайсет и страшно изплашен. Затова почти през цялото време е спял.

— Някакво описание на местността? — попита Петер Вестерви, следовател от екипа на Вито.

— Нямаме — поклати глава началникът Якобсен. — До хангара похитителят е завел момчетата със завързани очи. Трюгве обаче си спомни, че са чували глухо бучене като от вятърна турбина. Силата на звука се променяла — навярно под влияние на посоката на вятъра и атмосферните условия.

Началникът на отдел „Убийства“ прикова поглед в кутията с цигари върху бюрото. С течение на времето това му стигаше да зареди батериите. Сериозен напредък.

— Знаем, че хангарът се намира до водата и вероятно дори е построен върху колове, защото вълните се плискали в дъсчения под. Вратата е вдигната на половин метър над земното равнище и за да влезеш в ниския хангар, трябва да пълзиш. Според Трюгве хангарът несъмнено е бил строен за каяци или канута, защото вътре имало двулопатни весла. При това забелязал, че е направен от дървен материал, нетипичен за Скандинавия. Дървото било светлокафяво и с различна плътност. Съвсем скоро впрочем очакваме повече светлина по въпроса. Нашият стар приятел Лаурсен от криминалистиката намери стружка в хартията на писмото. Тази стружка е останала от тресчицата, която Поул е използвал като средство за писане. В момента сме оставили находката на експертите за анализ. Може да ни помогне да установим от какъв вид дърво е построен хангарът.

— Как е бил убит Поул? — попита някой от задните места.

— Трюгве не знае. Убиецът нахлузил платнен чувал на главата му. Чул кратка борба, после мъжът свалил чувала и брат му го нямало.

— И откъде е сигурен, че брат му е убит? — не остана доволен от отговора питащият.

Маркус си пое дълбоко дъх.

— Звуците били доста красноречиви.

— Какви звуци?

— Стонове, съпротива, глух удар и затишие.

— Значи са му нанесли удар с тъп предмет?

— Най-вероятно да. Ще поемеш ли оттук, Карл?

Всички погледи се впериха в него. Повечето от присъстващите не приветстваха симпатията, която началникът демонстрираше към Карл. Ако зависеше от тях, щяха да натирят в девета глуха колегата си от специалния отдел „Q“.

През дългогодишната съвместна работа му бяха сърбали попарата.

На Карл изобщо не му пукаше. В хипофизата му още вилнееше отзвукът от хормоналните преживявания през изминалата страстна нощ. Приятно усещане, което, съдейки по сдуханите лица на околните, беше само негов патент.

Карл се прокашля.

— След убийството на брат му Трюгве получава инструкции какво да съобщи на родителите си: Поул е мъртъв и убиецът няма да се поколебае да удари пак, ако разкажат някому за случилото се.

Карл улови погледа на Бенте Хенсен. От всички присъстващи единствена тя го слушаше внимателно. Карл й кимна. Открай време знаеше, че Бенте е добър колега.

— За тринайсетгодишно момче преживяването е било силно травмиращо — продължи той. — По-късно, когато Трюгве се прибрал у дома, родителите му разказали, че след отвличането убиецът се е свързал с тях и им поискал откуп от един милион. И те платили.

— Наистина ли? Преди или след убийството? — поинтересува се Бенте Хенсен.

— Преди убийството, доколкото ми е известно.

— Съвсем се обърках, Карл. Ще го обясниш ли вкратце? — помоли Вестерви.

Хората от тези среди много рядко си признаваха, че не са разбрали. Постъпката на Вестерви заслужаваше похвала.

— С най-голямо удоволствие. Семейството на отвлечените деца е знаело как изглежда убиецът, защото той е участвал в религиозните им сбирки. Най-вероятно не биха се затруднили да го разпознаят — и него, и автомобила му. По много елементарен и жесток начин убиецът обаче се е подсигурил, че няма да припарят до полицията.

Двама-трима от присъстващите се облегнаха на стената. Мислите им вече бяха отлетели към делата върху бюрата им. Напоследък моторджийските банди и емигрантските групировки не преставаха да показват мускули. Вчера в Ньоребру се беше разразила поредната престрелка — третата за текущата седмица — и персоналът изнемогваше. Дори линейките вече не смееха да припарят до района. Непрекъснато валяха заплахи. Част от колегите бяха инвестирали в олекотени бронежилетки и в момента ги носеха под пуловерите си.

Карл ги разбираше донякъде. Какво, по дяволите, ги засяга някакво писмо в бутилка от 1996-а, при положение че са затънали до гуша в работа? Но дали не носеха вина за натовареното си всекидневие? Повече от половината в тази зала бяха гласували за партии, които докараха страната до това дередже. Неефективна полицейска реформа и сбъркана интеграционна политика. Сами се насадиха на пачи яйца. Дали си даваха сметка за положението, докато киснеха в патрулните в два през нощта, а жените им се въртяха самотно в постелята и си мечтаеха за мъжко рамо, в което да се сгушат?

— Похитителят действа по следния начин: набелязва си многодетно семейство — продължи Карл. Същевременно търсеше към кои лица си струва да се обърне. — Семейство, в известен смисъл живеещо изолирано от обществото. Семейство със строго определени навици и почти без приятели. В конкретния случай се спира на заможно семейство, последователи на сектата Свидетели на Йехова. Не са милионери, но разполагат с достатъчно средства. Убиецът избира двете деца, към които родителите изпитват особена слабост, отвлича ги и след като получава искания откуп, убива единия заложник. Така показва на родителите, че е способен на всичко. Заплашва да затрие без никакво предупреждение още едно от децата им при съмнение за връзки с полицията или със сектата и при опит да го открият. Връща им другото дете живо и здраво. Семейството олеква с един милион, но пък нали другите им деца са живи. И потулват трагедията. Мълчат, за да не предизвикат убиеца да им нанесе повторен удар. Мълчат, за да си възвърнат що-годе нормалния живот.

— Но убитото дете изчезва! — намеси се Бенте Хенсен. — Хората от обкръжението им не забелязват ли липсата му?

— Забелязват. В такива затворени общности обаче хората не реагират, ако родителите обявят, че са прокудили детето си по религиозни причини, независимо че специален съвет трябва да вземе решението. Обяснението за прокуждането притежава особена достоверност в някои конгрегации. В някои секти дори е забранено да поддържаш контакт с отлъчен и последователите изобщо не се опитват. Общността винаги е солидарна по тези въпроси. След смъртта си Поул Холт е бил обявен за прокуден от семейството си. Отпратихме сина си, за да осъзнае грешките си, казали родителите и така затворили устата на хората от обкръжението си.

— И нима никой извън религиозната общност не се е усъмнил?

— Възможно е, но в такива общества хората почти не общуват с външни лица. Точно тук личи колко пъклен е бил замисълът на убиеца да избере мишена от тези среди. Всъщност само ръководителката на студентската програма на Поул е позвънила в дома му да попита защо момчето е спряло да посещава университета, но не получила задоволителен отговор. Как обаче да принудиш пълнолетен младеж да посещава занятия, щом той отказва?

Настъпи мълчание — игла да паднеше, щеше да се чуе. Всички разбраха методите на убиеца.

— Знаем какво си мислите, защото ние също си го мислим. — Ларс Бьорн огледа присъстващите. Както винаги си придаваше неприсъща за него тежест. — Щом този ужасен план е сработил веднъж без последствия за престъпника и щом той се цели в затворени общества, напълно е възможно убийството да не е останало единичен случай.

— Какъв психопат — промърмори един от новите.

— Добре дошъл в Главното управление — репликира Вестерви, но съжали веднага, защото Якобсен го прониза с поглед.

— Държа да подчертая, че не бива да прибързваме с категорични заключения — отбеляза Якобсен. — И докато не разберем повече по въпроса, нито дума пред медиите, ясно?

Всички кимнаха. Асад — особено усърдно.

— Постъпката на семейството разкрива недвусмислено какво въздействие е оказал убиецът върху тях. Ще продължиш ли, Карл?

— Да. По думите на Трюгве Холт седмица след като убиецът го пуснал, семейството му се пренесло в Лунд. Родителите специално предупредили децата повече никога да не споменават името на Поул.

— Това едва ли е било леснопостижимо за Трюгве — вметна Бенте Хенсен.

Пред очите на Карл изникна образът на изтерзания млад мъж. Определено не му е било лесно.

— Всеки път, когато чуели някой да говори на датски, членовете на семейството ставали мнителни. От Сконе се преместили в Блекинге, после сменили още два града и накрая се установили в Халабру. Бащата строго инструктирал домочадието при никакви обстоятелства да не допускат вкъщи датскоговорящи и да не общуват с хора извън конгрегацията.

— И Трюгве се е възпротивил? — предположи Бенте Хенсен.

— Да. По две причини. Първо, не искал да превърнат Поул в табу, защото го обичал от цялото си сърце и си бил внушил, че брат му се е пожертвал, за да може той да живее. И второ, защото се влюбил до уши в момиче, което не било от Свидетелите.

— Затова са го отлъчили — намеси се Ларс Бьорн. От цели няколко минути не бяха чували адски дразнещия му глас.

— Да, отлъчили са го — потвърди Карл. — От четири години е извън сектата. Преместил се на няколко километра по на юг, заживял заедно с приятелката си, намерил опора във връзката си и започнал работа в дърводелски цех в Белганет. Семейството и религиозната общност прекъснали връзка с него, независимо че цехът се намира съвсем близо до къщата на родителите му. След като посетих семейството с молба за съдействие, бащата се принудил да говори с Трюгве, за да го предупреди да си мълчи. Доколкото разбрах, младият мъж обещал да не ми казва нищо. В началото беше доста резервиран, но когато му показах писмото от бутилката, изгуби почва под краката си. Или по-скоро точно обратното. Може да се каже, че писмото му помогна да стъпи здраво на Земята.

— След отвличането семейството получавало ли е известие от убиеца? — попита някой.

— Не — поклати глава Карл. — Не очаквам и да получат.

— Защо?

— Оттогава са изминали тринайсет години. Този човек най-вероятно си има и друга работа, нали?

В помещението се възцари поразителна тишина. Чуваше се само гласът на Лис в съседния кабинет. Все пак някой трябваше да поема телефонните обаждания.

— Някакви сигнали случаят да се е повторил, Карл? Проверявали ли сте за подобни отвличания?

Карл отправи признателен поглед към Бенте Хенсен. От всички присъстващи само с нея не бе имал спречквания и само тя от всички никога не бе правила опити да си помпа самочувствието на чужд гръб. Голяма стабилярка.

— Възложих на Асад и на Юрса, заместничката на Росе, да се свържат с групи за подкрепа, които оказват психологическа помощ на отритнати от секти. Надявам се така да попаднем на информация за отлъчени или избягали деца. Вероятността да изскочи нещо е незначителна, но все пак е по-голяма, отколкото ако се обърнем директно към религиозните общности.

Неколцина погледнаха към Асад. Имаше вид на човек, току-що станал от леглото и дошъл с дрехите, с които е спал.

— Защо не поверим задачата на професионалист, сведущ по тези въпроси?

Карл вдигна ръка:

— Кой попита?

Напред излезе Пасгор — тежък случай. Вършеше си много съвестно работата, но при появата на телевизионни екипи все гледаше да се намърда пред микрофоните. Навярно се виждаше в шефско кресло до няколко години. Ще има да взема!

Карл присви очи.

— Добре, щом толкова ги разбираш тия работи, направи ни една услуга: посвети ни в задълбочените си познания за сектите и сектоподобните групи в Дания, уязвими за набезите на злонамерени хора от рода на убиеца на Поул Холт. Ще бъдеш ли така мил да изброиш няколко такива групи? Пет стигат.

Пасгор се възпротиви, но кривата усмивка на Якобсен го принуди.

— Хммм — той обхвана помещението с поглед. — Свидетели на Йехова, баптистите също минават за секта, мунисти… сциентолози… сатанисти и… Църквата на Божия дом.

Изгледа победоносно Карл и кимна на другите.

Карл се престори на впечатлен.

— Добре, Пасгор. Е, баптистите не могат да се нарекат секта, нито пък сатанистите, освен ако нямаш предвид Църквата на Сатанисткото движение. Ще трябва да добавиш още една секта.

Устните на Пасгор увиснаха. Всички го гледаха. Виждаше се как прехвърля наум всякакви световни религии и ги отхвърля. Устните му беззвучно изброяваха наименованията.

— Божиите чеда — сети се накрая той и в залата се разнесоха вяли аплодисменти.

Карл се включи.

— Дай да заровим томахавката — предложи той. — В Дания е пълно със секти и свободни църковни общности. Няма как човек да ги запомни всичките. Невъзможно е, разбира се. — Карл се обърна към Асад. — Ти какво ще кажеш?

— Освен ако първо не си научиш урока — отвърна помощникът му.

— Ти направи ли го?

— Не съм стигнал до края, но ще се опитам да изредя няколко. Да започвам ли? — Асад погледна към Маркус Якобсен. Началникът кимна. — Струва си да се споменат квакерите, Обществото на Мартин, Петдесетнишката църква, Сатя Сай Баба, Църквата на Божията майка, Евангелистката църква, Дома на Исус Христос, НЛО космолозите, Теософите, Харе Кришна, Трансцендентална медитация, Шаманистите, фондация „Емин“, мормоните, Ананда Марга, движението „Йес Бертелсен“, привържениците на Брахма Кумарис, Четвъртия път, Словото на живота, Ошо, Ню Ейдж, а също и Църквата на Преображението, Новоезичниците, В Светлината на Учителя, Златният кръг, Вътрешна мисия.

След дългата тирада Асад си пое жадно дъх. Този път никой не изръкопляска. Поне разбраха, че професионализмът има много лица.

— Благодаря, Асад — усмихна се Карл. — Има много религиозни общества. Голяма част от тях почитат или свой духовен водач, или някаква доктрина по такъв фанатичен начин, че бързо се превръщат в капсулирани групи. При наличието на подобни благоприятни условия психопат като убиеца на Поул Холт е имал идеално поле за изява.

Началникът на отдел „Убийства“ пристъпи напред.

— Осведомихме ви за отвличане, завършило с убийство. Не е извършено в нашия окръг, но съвсем наблизо. И никой не е разбрал нищичко за случилото се. Нека да приключим за днес. Мьорк и неговият екип ще продължат да работят. Карл, не се колебайте при нужда да поискате помощ.

Якобсен се обърна към Пасгор. Над студените му очи висяха клепачи, натежали от апатия.

— Твоето старание може да служи за пример, Пасгор. Радвам се, че сам се убеди колко добре подготвен е екипът на специалния отдел „Q“, но на нас, от втория етаж, ни предстои да се захващаме с неразкритите дела. Те са ни предостатъчни, а? Какво ще кажеш?

Идиотът кимна. Всъщност както и да беше реагирал, щеше да е идиотски.

— Щом смяташ, че в конкретния случай имаме по-солидна подготовка от специалния отдел „Q“, трябва да го вземем предвид. Ще се лишим от един човек от редиците ни, който да подпомогне Карл и компания. Бих посочил теб, Пасгор, защото проявяваш силна ангажираност.

Карл усети как челюстта му увисва, а въздухът се сгъстява в дробовете му. Изключено е да му натресат този тиквеник!

Маркус Якобсен забеляза стъписването му.

— Доколкото разбрах, върху хартията на писмото е открита рибешка люспа. Пасгор, ще проучиш ли за каква риба става въпрос и какви води обитава на час път от Балеруп?

Якобсен пренебрегна ококорените очи на Карл.

— И последно, Пасгор: имай предвид, че водният басейн се намира в близост до вятърна турбина или нещо, което издава подобен звук и е съществувало и през 1996-а. Ясно?

Карл си отдъхна. Нека Пасгор си троши главата с тези глупости.

— Нямам време. Заедно с Йорен обикаляме стълбищата в Сунбю.

Якобсен погледна юначагата в ъгъла. Той кимна. Щеше да се справи и сам.

— Йорен ще изкара без теб няколко дни. Нали, колега?

Здравенякът сви рамене. Не беше очарован. Пострадалото семейство, което чакаше полицията да открие кой е извършил нападението над сина им, едва ли щеше да остане въодушевено.

Якобсен се обърна към Пасгор.

— Два дни ще ти стигнат за тази дреболия, нали?

Началникът на отдел „Убийства“ даде добър урок на подчинените си.

Ако ще пикаеш върху някого, не заставай срещу вятъра.