Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (45) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Четирийсет и трета глава

„Мисли — повтори си няколко пъти той. — Гледай да постъпваш правилно. Не действай прибързано, защото ще съжаляваш.“

Пое бавно по алеята между къщите. Кимаше на хората, които му кимаха, и свърна по автомобилната площадка, докато предчувствие за неизбежно бедствие огъваше раменете му.

Намираше се на открито и зорките погледи на хищните птици можеха да следят всяко негово движение отдалече. Инцидентът в Държавната болница нямаше как да протече по-катастрофално.

Погледна към празната люлка. Окачи я на брезата преди по-малко от три седмици. Представата как ще люлее сина си през лятото се разми. Наведе се, вдигна малка червена лопатка от пясъчника и усети как го връхлита тъга. От дете не бе изпитвал това чувство.

За миг приседна на градинската пейка и затвори очи. Преди няколко месеца тук ухаеше на рози и на женска близост.

Още долавяше тихата радост от детските ръчички около врата си, спокойния детски дъх о бузата си.

„Престани“ — каза си той и поклати глава. Това остана в миналото, както и всичко друго.

За начина, по който се стече животът му, вина носеха изцяло родителите му. Родителите му и пастрокът му. Ала той си отмъсти, и то неведнъж, и на мъже, и на жени, напомнящи му на тримата злодеи. За какво тогава да се разкайва?

За нищо, разбира се. Всички битки вземат жертви. И той беше длъжен да живее със своите.

Хвърли лопатката върху тревата и се изправи. Жените не са се свършили, повтори си пак. Ще намери на Бенямин друга, по-добра майка. Ако продаде всичките си акции, двамата с детето ще си осигурят приличен живот някъде зад граница, докато мине достатъчно време, та той да поднови мисията си и да си възвърне финансовата стабилност.

В момента се налагаше просто да се съобразява с реалностите.

Исабел беше жива и вървеше към подобрение. С брат й, полицая, се засякоха в болницата. Той представляваше най-голямата заплаха. Познаваше хората като него. Вживяват се в някаква кауза — в случая, да залови човека, опитал се да убие сестра му — и хвърлят всичките си сили. Ала той ще се погрижи полицаят да удари на камък.

Медицинската сестра, която повали в несвяст, щеше да го запомни и при всяка среща с човек с непонятен за нея поглед, щеше да се отдръпва боязливо. Шокът от коварния саблен удар щеше да се запечата завинаги в дълбините на съзнанието й. Инцидентът щеше да разколебае непоправимо доверието й в околните. А него клетницата щеше да помни до края на дните си. Същото важеше и за служителката на регистратурата. Той впрочем ни най-малко не се боеше от двете жени.

В крайна сметка те нямаха представа как изглежда.

Застана пред огледалото. Изучаваше лицето си, докато сваляше грима.

Ще се справи. На света едва ли има човек, по-добре запознат с човешката наблюдателност. Ако имаш дълбоки бръчки, хората забелязват само тях. Свикнат ли да те виждат с очила, не могат да те познаят без тях.

Хората мигом забелязват страховита, отблъскваща брадавица, но изчезне ли от лицето ти, никой не се сеща за нея.

Някои неща те правят неузнаваем, други — не, ала едно е сигурно: най-добрата дегизировка е онази, която ти придава съвсем обикновен вид. Защото именно обикновеният вид не се набива на очи. А мъжът се беше специализирал да постига такава обикновеност. Няколко бръчки на точните места, малко сенки около очите и по лицето, коса, сресана по различен начин, сгъстени или — обратно — направени да изглеждат по-редки вежди и цвят на косата, съобразен с възрастта и желаното здравословно състояние, често водят до резултат, надминаващ и най-смелите очаквания.

Днес той се бе гримирал като господин Кой-да-е. Щяха да запомнят възрастта, диалекта и тъмните му очила. Дали устните му са тънки, или плътни, дали скулите са по-слабо, или по-ясно изразени — такива подробности нямаше да останат в паметта им. Това засилваше увереността му, че ще се измъкне. Нямаше, разбира се, да забравят нито инцидента, нито чертите на лицето му, но не биха го разпознали, ако го видят без макиаж.

Нека пуснат в ход разследване. Нищо няма да постигнат, защото всъщност не знаят нищо. Селската къща във Ферслеу и миниванът станаха на пепел, а съвсем скоро и самият той ще изчезне. Един съвсем обикновен човек, живеещ на съвсем обикновена улица в Роскиле в къща, каквито в тази малка страна има около един милион.

След няколко дни Исабел ще си възвърне говора и ще разкрие пред полицията престъпната му дейност, но не и самоличността му. Единствен той знае истинското си име и не смята това да се променя. А властите ще пуснат в медиите съобщение за издирване, придружено от подробно описание на външния му вид. От ефира ще отправят предупреждение към потенциални жертви и затова се налага за известно време да преустанови заниманията си. Да живее скромно със спестяванията си и да си намери ново поле за изява.

Огледа чистия си, подреден дом. Съпругата му се грижеше съвестно за домашния уют и никога не бяха пестили средства за ремонт, пък и в тези кризисни времена не беше никак далновидно да продаваш недвижим имот. И все пак той щеше да продаде къщата.

Опитът го беше научил, че ако човек смята да минава в нелегалност, няма как да изгори само част от мостовете. Нова кола, нова банка, ново име, нов адрес, ново обкръжение. Трябва да промени всичко. Стига да подготви подходящо обяснение за пред познатите си, да им изложи убедителна причина за изчезването си, всичко ще протече безпроблемно. Нова работа в чужбина, добра заплата, благоприятен климат… Всеки ще го разбере и хората няма да си задават въпроси.

Накратко: никакви внезапни и нерационални действия.

Застана на прага на отворената врата пред планината от кашони и произнесе няколко пъти името на съпругата си на висок глас. Постоя така две-три минути. Тя не даде някакви признаци на живот, той се обърна и си тръгна.

Този развой на събитията го устройваше. Все едно бе умъртвил домашен любимец. Така се чувстваше. Нищо по-специално.

Остана доволен от постигнатото. Не изпитваше никакви чувства.

Довечера, след края на турнира по боулинг, ще натовари тялото в багажника на колата, ще подкара към „Вибегорен“ и там ще приключи нещата. И жената, и децата трябва да изчезнат.

И когато телата се разложат и след няколко седмици той изчисти резервоара, всичко ще бъде подготвено.

Тъща му ще получи прощално писмо от дъщеря си, напоено със сълзи. От писмото ще стане ясно, че обтегнатите отношения между майка и дъщеря са една от причините Миа да вземе решението да замине за чужбина. Ще се свърже с майка си, когато раните заздравеят.

А когато настъпи неизбежният момент и тъщата започне да се досеща какво се е случило или дори насочи към него подозренията си, той ще отиде при нея и ще я принуди да подпише собственоръчно написаното си предсмъртно писмо. Няма да му е за пръв път да тъпче сънотворни в устата на хората.

Ала най-напред ще свърши друго: ще унищожи кашоните, ще поправи колата и ще я продаде; ще обяви и къщата за продан. Предстои му още да намери чрез Гугъл удобна къща на Филипините, да вземе Бенямин и да увери сестра си, че ще продължава да й изпраща пари. После ще поеме към Румъния с някоя таратайка и в подходящия момент ще я зареже, на която и да е улица, без да го е еня, че не след дълго ще я разглобят на части.

Самолетните билети с фалшивите имена няма да подсказват абсолютно нищо за истинската им самоличност. Кой би се усъмнил в баща, пътуващ от Букурещ за Манила с невръстния си син. Виж, ако полетът е от Манила за Букурещ, нещата щяха да изглеждат съвсем по друг начин.

Четиринайсет часа във въздуха и ги очаква светло бъдеще.

Излезе в коридора и извади чантата си за боулинг „Ебонит“. Принадлежностите в нея бяха предназначени за победи и през годините бе завоювал немалко трофеи. Ето това щеше да му липсва най-много от досегашния му живот.

Изобщо не му пукаше за съотборниците му. Някои бяха пълни идиоти и той на драго сърце би ги заменил за други. До един бяха съвсем посредствени мъже със съвсем посредствени идеи и посредствен живот. Обикновени на външен вид, с обикновени имена. Ако не бяха довели отбора до безопасно място в класацията със спечелен актив от двеста двайсет и пет точки, за него те нямаше да имат никакво значение. И за шестимата обаче трополенето на десетте падащи кегли символизираше успеха.

В това се криеше тайната на тяхната сплотеност.

Отборът стъпваше на боулинг-пистата, за да я превземе. Затова той винаги участваше във важни състезания. Затова и заради Папата, неговия специален приятел.

— Здравейте! — той се настани зад бара. — Тук ли седите? — все едно не виждаше къде са седнали.

Всички мъже вдигнаха длани — дай пет! — и той плесна последователно всички ръце.

— Какво пиете? — попита той. В маниера на отбора по боулинг това говореше за проява на принадлежност.

В съзвучие с избора на съотборниците си преди състезание и той не пиеше друго, освен минерална вода. Съперниците им не се придържаха към подобна дисциплина и точно в това се състоеше най-голямата им грешка.

Поседяха няколко минути и обсъдиха плюсовете и минусите на противниковия отбор и шансовете да спечелят регионалния шампионат „Възнесение Христово“.

Накрая им каза:

— Банда, ще се наложи да ми намерите заместник — и разпери извинително ръце. — Съжалявам, момчета.

Погледите им изразяваха упрек в предателство. Известно време помълчаха. Челюстите на Свен мачкаха дъвката по-ожесточено от обикновено. И той, и Ларс видимо побесняха. Съвсем естествено.

Мълчанието наруши Ларс:

— Много кофти, Рене. Какво се е случило? Пак ли жена ти?

Другите го подкрепиха с единодушно пуфтене.

— Не — той си позволи да се засмее. — Уви, този път не е тя. Назначиха ме за административен директор на соларна инсталация от най-ново поколение в Триполи, Либия. Но спокойно, след пет години договорът ми изтича и се прибирам. Тогава ще ме вземете ли в лигата на сеньорите?

Никой не се засмя. Той и не очакваше. Постъпката му беше равносилна на кощунство. Най-лошото, което можеше да причини на отбора в навечерието на предстоящото състезание. Защото тягостното настроение никога не помага при повалянето на кеглите.

Извини се за ненавременното си оттегляне, но вътрешно знаеше, че нямаше как да избере по-подходящ момент.

Напускаше общността в пълно съгласие с желанието си.

Беше наясно точно как се чувстват. Боулингът представляваше тяхното убежище. Не можеха да се надяват на директорски пост в международна компания. След като се дистанцира от тях, те се почувстваха като мишка в капан. Някога и той бе изпадал в ролята на мишката, но това отмина отдавна.

Сега играеше котката.