Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (16) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Четиринайсета глава

Мона Ибсен се беше върнала — точно както го осведоми Асад. От нея струеше тропическо слънце, което ведно с многото преживявания бе оставило очарователни, но несъмнени следи във фините бръчици около очите й.

Карл прекара сутринта да репетира с какви думи да сломи още в самото начало евентуалната й съпротива, ако тя случайно мине покрай кабинета му, и да я накара да го погледне с благи, нежни очи, които търсят близост.

Не стана така. Единственото същество от женски пол пристигна в подземието, трополейки с пазарската си количка. Пет минути по-късно, навярно с добри намерения, Юрса застана насред коридора и кресна с извънредно пискливия си дискант:

— Има хлебчета за тостер от „Нето“, момчета!

В този момент Карл усети с още по-голяма сила какъв щастлив живот се вихри по горните етажи.

Отне му няколко часа да осъзнае, че ако иска да си изпробва късмета, ще трябва да си вдигне задника от стола и да предприеме нещо.

Поразпита тук-там и откри Мона в залата за предварително изслушване. Разговаряше доверително със съдебен пристав. Беше облечена в кожен елек и леко избелели дънки „Левис“ и ни най-малко не приличаше на жена, оставила зад гърба си по-голямата част от житейските предизвикателства.

— Добър ден, Карл — поздрави тя и изобщо не се опита да подхване разговор.

Строго деловият й поглед му показа недвусмислено, че в момента нямат какво да обсъждат. Той й се усмихна, но не получи повече нито дума.

Карл възнамеряваше да прекара остатъка от деня си в пълно бездействие, отдаден на разочарованието от опустошения си любовен живот, но Юрса явно имаше други планове.

— Май напипахме следа в Балеруп — оповести тя и го погледна със зле прикрито въодушевление и хлебни трохи между предните зъби. — Тези дни звездите са с мен. Точно както вещае хороскопът ми.

Карл я погледна с тайната надежда нейните звезди да я отнесат в небето, та той да се отдаде на спокойствие на печални размисли за незавидната си орис.

— Оказа се трудна работа да се добера до ценните сведения — продължи тя. — Първо говорих с директора на училището на улица „Лаутрупванг“, но се оказа, че той встъпил в длъжност чак през 2004-та. Прехвърлиха ме на преподавателка, която работела там от създаването на училището, но и тя не успя да ми каже нищо. Тогава ме свързаха с училищния домакин. Той също не ми помогна, после…

— Юрса! Карай по-направо и ми спести встъпителните подробности, ако обичаш. Затрупан съм с работа — Карл разтърка изтръпналата си ръка.

— После се обадих във Висшето техническо училище и там попаднах на нещо интересно.

Новината сякаш възобнови кръвообращението в ръката му.

— Чудесно! — възкликна той. — Как успя?

— Много просто. Една преподавателка, Лаура Ман, току-що се беше върнала от отпуск по болест — ми разказа, че работела в училището още откакто отворило врати през 1995-а и по нейни спомени ставало въпрос за един-единствен случай.

— За кой собствено? — Карл се понадигна на стола.

— Аха! — изгледа го тя с наклонена глава. — Стана ли ти интересно, момче! — Тупна го с длан по окосмената част на ръката. — Много ти се ще да ти кажа, а?

Що за абсурд! През главата на Карл бяха минали поне сто тежки случая, а в момента някаква откачалка, при това не титуляр в екипа, в светлозелен чорапогащник го караше да играе на питанки и чуденки!

— Кой случай си спомня тази жена? — повтори Карл и кимна на Асад, в този момент подал глава в кабинета. Изглеждаше блед.

— Вчера Асад се обадил да пита за същото. Другите учители обсъждали въпроса по време на сутрешното си кафе и дамата чула.

Асад слушаше с интерес. Постепенно си възвърна нормалния цвят на лицето.

— Случаят веднага изплувал в ума й — продължи Юрса. — По онова време в училището постъпил изключителен младеж. Страдал от някакъв синдром. Бил по-малък от състудентите си, но гениален физик и математик.

— Синдром? — повтори с недоумение Асад.

— Да. Бил много даровит в техническите области, но скаран с хуманитарните дисциплини. Не беше аутизъм, а нещо от този сорт. Как се казваше? — Тя смръщи вежди. — А, да. Синдром на Аспергер. Това беше.

Карл се усмихна. Юрса определено нямаше да загуби, ако се позадълбочи в проблематиката на поведенческите отклонения.

— И защо учителката се е сетила именно за него? — поинтересува се той.

— Още през първия семестър взел ума на преподавателите, но после прекъснал следването си.

— Как така?

— През последния учебен ден преди зимната ваканция дошъл с малкия си брат да му покаже университета и не се появил повече.

И Карл, и Асад присвиха очи.

— Как се казва този младеж?

— Поул.

Кръвта в жилите на Карл се смрази.

— Да! — възкликна Асад и размаха ръце и крака като кукла на конци.

— Преподавателката каза, че го помни толкова добре, защото Поул Холт бил единственият сред питомците й с потенциал да стане учен от световна величина. Освен това през цялата си практика не била попадала на друг възпитаник със синдрома на Аспергер. Поул Холт бил нещо изключително.

— И по тази причина го е запомнила?

— И заради още нещо — Поул бил сред възпитаниците на първия випуск във Висшето училище.

 

 

Половин час по-късно Карл повтори въпроса си във Висшето техническо училище и получи същия отговор.

— Първият випуск не се забравя — усмихна се Лаура Ман и оголи зъбите си с цвят на пожълтяла слонова кост. — Навярно и вие си спомняте първия си арест?

Карл кимна. Спомняше си го, и още как: дребен пияница, проснал се по средата на улица „Англия“. В съзнанието си още виждаше ясно как сополът на алкохолика полита във въздуха и се лепва за униформата му, след като се бе опитал да изтегли идиота на сигурно място. Не, първият арест наистина не се забравя. Дори да е бил гарниран с телесни течности.

Карл бе виждал събеседничката си по телевизията, когато репортерите търсеха мнението на специалист относно алтернативните енергийни източници. „Лаура Ман, Ph.D.“ плюс още куп научни звания, пишеше на визитката й. В този миг Карл се благодари, че не си е отпечатал визитки.

— Страдал е от форма на аутизъм, така ли?

— Да, но в смекчен вариант. Хората със синдрома на Аспергер често са много интелигентни. Околните ги определят като нърдове. Приличат на Бил Гейтс или на Айнщайн. Но Поул притежаваше и таланти с практическа насоченост. В много отношения можеше да се нарече специален.

Асад се усмихна. Беше забелязал очилата й с рогови рамки и кока на тила. Поул Холт бе случил на най-подходящата за него учителка. Господ не оре, не копае, нърдове събира, ако перифразираме известната поговорка.

— Твърдите, че Поул е довел по-малкия си брат на 16 февруари 1996. И никой повече не го е виждал. Откъде сте толкова сигурна в датата? — попита Карл.

— През първите години водехме дневници за присъствие. Затова сега просто проверихме кога е посетил занятия за последно. След ваканцията не се появи. Искате ли да ви покажа дневниците? В съседния кабинет са.

Карл погледна Асад. Помощникът не изглеждаше особено заинтригуван.

— Няма нужда. Вашата дума ни стига. След ваканцията свързахте ли се със семейството му?

— Да, но родителите се държаха много резервирано. Особено когато предложихме да се отбием в дома им и да обсъдим с Поул бъдещето му.

— Чухте ли се с него по телефона?

— Не. За последно разговарях с Поул тук, в училището, една седмица преди зимната ваканция. По телефона баща му заяви, че Поул не желае да разговаря с мен. Правомощията ми се простираха дотам. Наскоро младежът беше навършил осемнайсет и по закон сам се разпореждаше с живота си.

— Осемнайсет ли? Не е ли бил по-голям?

— Не, защото постъпи на седемнайсет. Беше надраснал връстниците си.

— Запазили ли сте негов картон?

Тя се усмихна. Вече го беше приготвила.

Карл зачете на глас, докато Асад надничаше над рамото му.

— „Поул Холт, роден на 13 ноември 1977 година. Матем. — физ. от гимназията в Биркерьо. Среден успех 9,8“.

Адресът, посочен в картона, се намираше сравнително близо. На около четирийсет и пет минути с кола от Висшето училище.

— Този бал не е ли прекалено нисък за гений? — попита Карл.

— Така е, ако изкарваш само 13 по природонаучни дисциплини и само 7 по хуманитарните — обясни Лаура Ман.

— Казвате, че не го е бивало по датски? — попита Асад.

Тя се усмихна.

— Поне колкото се касае до писмения датски. В езиково отношение курсовите му работи не бяха добре издържани. Това е често срещано явление при студенти с афинитет към точните науки. И устно се изразяваше доста примитивно, ако учебният материал не го вълнуваше.

— Може ли да получа копие? — поиска Карл.

Лаура Ман кимна. Ако пръстите й не бяха толкова пожълтели от никотина, а кожата — толкова мазна, щеше да получи прегръдка.

 

 

— Страхотно, Карл — възторгваше се Асад, докато приближаваха къщата. — Решихме ребуса за една седмица. Намерихме кой е авторът на писмото. А сега стоим пред къщата на родителите му.

За да подчертае успеха, Асад удари силно по арматурното табло.

— Така е — съгласи се Карл. — Дано всичко е било глупава шега.

— В такъв случай здравата ще го смъмрим тоя Поул.

— А ако не е?

Асад кимна: ако не е, на хоризонта се очертаваше още по-времеемка задача.

Спряха до градинската порта и веднага установиха, че името на табелката не е Холт.

Позвъниха на вратата. Почакаха доста. Накрая им отвори дребен мъж в инвалидна количка и ги увери, че от 1996 година само той живее в тази къща. Докато го слушаше, Карл усети как някакво смътно предчувствие дръпва надолу краищата на устните му и го залива с униние.

— Купили сте къщата от семейство Холт, нали? — попита той.

— Не, от Свидетелите на Йехова. Мъжът беше техен пастор. Бяха използвали дневната за зала за сбирки. Искате ли да влезете и да разгледате?

Карл поклати глава.

— И никога не сте виждали кое семейство е живяло тук?

— Не.

Карл и Асад благодариха на човека и си тръгнаха.

— И на теб ли ти намирисва на нещо по-сериозно от хлапашки изцепки, Асад?

— Само защото някой се мести… — Асад спря на пътечката. — Добре де. Знам какво си мислиш, Карл.

— Нали? Дали на момче с характера на Поул би му хрумнало да си прави такива шеги? Дали две момчета, възпитавани в духа на Свидетелите на Йехова, биха скроили такъв номер? Какво ще кажеш?

— Не знам. Доколкото ми е известно, и Свидетелите имат право да лъжат, но не и помежду си.

— Да не познаваш някой член на сектата?

— Не, но всички силно религиозни общества си приличат. Членовете на сектата се предпазват един друг с всички средства. Ако се наложи — и с лъжи.

— Правилно. Но това с отвличането е ненужна лъжа. Според мен всеки последовател на Йехова би сметнал подобна постъпка за непочтена.

Асад кимна. По този въпрос бяха единодушни.

А оттук нататък?

Юрса сновеше с енергията на мравка между своя офис и кабинета на Карл. В момента тя работеше върху отвличането и държеше да узнае всички подробности. Как е изглеждала учителката на Поул? Как го е описала? В каква къща е живял той? Какво са разбрали за семейството, освен че са свидетели на Йехова?

— Успокой топката. Асад търси в гражданския регистър. Ще ги открием.

— Ще излезеш ли за малко в коридора, Карл? — попита тя и го повлече към уголеменото копие на стената.

Най-отдолу беше добавила името на Поул.

ПОМОЩ

На .6 февроари ни удвлякоха

от афтобусната спирка до Лаутропванг в

Балеруп — Мъжа е висок 18. с къса коса

….. … .. ….. Има белег на дясното …

к..а син миниван Татко и мама го познават — Фр. д. . ….с Б —

плаши ни с… — ще ни убие —

.р..инс. .ър.. … .ст… .. .ърв. .. …п…. ..

брат.. — патувахме почти. час. … до водата …тур….

Смърди. По……те Б… ..е

.юрг.. .. ..а. … …. .. ..

Поул Холт

— И така! Момчето е било отвлечено заедно с брат му — обобщи Юрса. — Казва се Поул Холт и пише, че са пътували с миниван в продължение на около час. Според мен са стигнали до някакъв водоем.

Юрса сложи ръце на тесните си хълбоци и продължи вещо:

— Ако момчето наистина е страдало от синдрома на Аспергер или нещо подобно, не ми се вярва да си е измислило цялата история с пътуването до водата. — Обърна се към Карл. — Ти как мислиш?

— Възможно е по-малкият му брат да е съчинил писмото. Обективно погледнато, няма как да сме сигурни.

— Така е, но да поразсъждаваме, Карл. Лаурсен откри рибешка люспа върху писмото. Ако по-малкият брат действително е авторът на писмото, нима е залепил люспата, за да му придаде достоверност? А рибешката слуз?

— Може и малкият да е умник като батко си. Само че умът му да работи в друга насока.

Юрса тропна с крак по пода, а ехото отекна в целия коридор.

— Не ме ли слушаш, Карл? Размърдай си мозъка. Откъде са били отвлечени?

Юрса махна прашинка от рамото му, сякаш за да заглади впечатлението от острия си тон.

Карл забеляза, че изпод ръката й се посипа малко пърхот.

— От Балеруп.

— И какво ти говори фактът, че са били отвлечени от Балеруп и са пътували близо час, докато стигнат до водата? До Юлинге, най-близкия крайбрежен град, отнема максимум половин час.

— Може да са пътували до община Стеунс. Дотам има един час.

Карл ръмжеше вътрешно. Никой не обича да му изтъкват колко бавно загрява. И Карл не правеше изключение.

— ЗА БОГА, КАРЛ! — тя пак тропна с крак. Ако в пространството под краката им живееха плъхове, вече се бяха разбягали. — Нали това се опитвам да ти обясня! Ако писмото от бутилката е хлапашка измислица, защо му е на автора да го усложнява излишно? Защо просто да не напише, че са пътували половин час — колкото се пътува до Юлинге — и са стигнали до водата? Всяко хлапе, съчиняващо история, ще напише най-близкото до ума. Затова изобщо не ми се вярва да е майтапчийска измислица. Започни да гледаш по-сериозно на това писмо, Карл.

Той си пое дълбоко дъх. Нямаше никакво желание да я прави съпричастна към мнението си колко сериозен е случаят. Навярно би споделил виждането си с Росе, но не и с Юрса.

— Добре, добре — опита се да я успокои той. — Ще видим как ще се развият нещата, след като открием семейството.

— Какво става тук? — главата на Асад се подаде от пигмейската бърлога.

Явно опипваше почвата и се чудеше дали се карат.

— Открих адреса, Карл — Асад пъхна листче в ръката му. — След 1996 година са се местили четири пъти. Четири пъти за тринайсет години. В момента живеят в Швеция.

„По дяволите! — ядоса се Карл. — В Швеция — страната с най-едрите комари и най-скучната храна.“

— И къде са се заселили? Нека позная. Някъде, където галопират северни елени? В Люлео или Кебнекайсе?

— Халабру. Намира се в провинция Блекинге. Дотам са около двеста и петдесет километра.

Двеста и петдесет километра. За жалост сравнително близо. Дотук с плановете за уикенда.

Все пак направи опит за отбой.

— Добре, но ако се появим без предупреждение, няма да са вкъщи. Ако ги предупредим — пак. А ако най-случайно ги заварим, ще говорят на шведски, а кой ютландец разбира този шибан език?

Асад присви очи. Май ругатните му дойдоха в повече.

— Вече се обадих. Бяха си вкъщи.

— Така ли? Но утре сигурно няма да бъдат там.

— Ще бъдат, защото не се представих. След като чух името им, затръшнах слушалката, без да обеля дума.

Двамата с Росе определено имаха афинитет към гръмките звукови ефекти.

Карл се замъкна в кабинета си и позвъни у дома. Искаше да инструктира накратко Мортен как да постъпи, в случай че Вига отново се натресе в негово отсъствие. Човек никога не знаеше какво ще й щукне.

После даде на Асад наставления как да продължи с палежите и го помоли да наглежда Юрса.

— Дай й подробен списък с действащи религиозни секти, за да има на какво да се опре. Качи се при Лаурсен и го накарай да се обади в Съдебна медицина и да ги пришпори за ДНК анализа. Става ли?

Накрая пъхна служебния си пистолет в чантата. От шведи може да се очаква всичко.

Особено ако са родени в Дания.