Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (42) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Четирийсета глава

Чувстваше се неудовлетворен. Силно неудовлетворен.

От катастрофата изминаха две денонощия, а според новините по радиото състоянието на едната от пострадалите се подобрявало, но за другата лекарите не давали особени надежди. Не уточняваха коя се възстановява и коя бере душа.

Така или иначе, не можеше да протака повечето ответния си ход.

Предишния ден започна да събира сведения за следващото семейство, което щеше да падне в мрежите му. Поколеба се дали да не отскочи до къщата на Исабел във Вибор, да разбие вратата и да открадне компютъра й. Но подобен ход би бил безсмислен, ако тя вече е изпратила информация за него на брат си.

Чудеше се и какво знае Рахил. Дали Исабел й бе казала всичко?

Без съмнение.

Нямаше друг изход, освен да очисти и двете.

Вдигна очи към небето. Борбата му с Господ продължаваше. Воюваха още от невръстните му детски години.

Защо Всевишният просто не го остави на мира?

Събра си мислите, отвори компютъра, откри номера на травматологията в Държавната болница и се свърза със служителка от „Информация“, която успя да му каже само, че двете жени били настанени в интензивното отделение.

Поседя, загледан в бележника си.

Отделение за интензивно лечение. ОИЛ 4131.

Телефон 35454131.

Тези оскъдни данни означаваха, че някой ще умре, а той ще живее. Това показваше елементарното изчисление, независимо чии очи го гледат от всемогъщите небеса.

Въведе номера на отделението в Гугъл и веднага откри сайта на Клиниката по интензивна терапия в Държавната болница.

Уебстраницата беше много прегледна, спретната и стерилна като самото здравно заведение. Щракна върху „информация за посетители“, отвори файла, озаглавен „брошура за близките на нашите пациенти“ и вече се сдоби с изчерпателен наръчник.

Плъзна поглед надолу по текста.

„Смяна на персонала между 15,30 и 16,00.“ Идеалният момент да удари. Точно в разгара на най-голямата суматоха.

В тази прекрасна информационна брошура пишеше, че посещенията на близки и роднини са голяма утеха и подкрепа за пациента. Мъжът се усмихна. Оттук насетне ще влезе в ролята на близък. Ще купи букет, нали така се прави. Ще си нахлузи загрижена физиономия, за да е видно колко е разтревожен.

Продължи да чете нататък. Ставаше все по-хубаво. Пишеше, че всички членове на семействата и всички приятели на пациентите са добре дошли в болницата по всяко време на денонощието.

Близки приятели по всяко време на денонощието!

Замисли се. По-добре да се представи за близък приятел, вместо за роднина, защото първото се проверява много по-трудно. Близък приятел и душеприказчик на Рахил. Неин едноверец. Ще говори с изискан, напевен средноютландския диалект и ще остане по-дълго. Колкото му е необходимо. Така де, бил е толкова път!

Брошурата за посетителите съдържаше подробна информация по всички въпроси: колко се чака в приемната, къде може да си приготвиш чай и кафе, кога е удобно да поговориш с лекуващия лекар. Вътре бяха отпечатани и снимки на приятната обстановка в стаите и обяснения за какво служат сондите и апаратите за мониторинг.

Огледа цялата измервателна медицинска апаратура и прецени, че трябва да действа бързо и да се омете светкавично. В мига, когато органите на пациент от интензивното отделение откажат, всички уреди бият тревога и персоналът скача на крак. Пристигат начаса като истински професионалисти. Нали това се очаква от служители в реанимация.

Значи се налага не само да убие жените бързо, а и да се увери, че няма как да ги съживят. И най-вече да не остави следи, които да говорят за насилствена смърт.

Прекара половин час пред огледалото. Добави си бръчки по челото, сложи си перука, гримира зоната около очите.

Остана доволен от резултата. Приличаше на човек, смазан от скръб. Възрастен мъж с очила, прошарена коса и неподдържана кожа. Нищо общо с действителността.

Отвори вратичката на аптечката си. Издърпа едно чекмедже и извади пет прозрачни опаковки. Съдържаха стандартни спринцовки, каквито продават без рецепта във всяка аптека. Обикновени канюли, с които всеки божи ден хиляди наркомани се бодат с благословията на обществото.

Друго не му трябваше.

Пълни спринцовките с въздух, забива ги в кръвоносен съд, натиска буталото до края. Смъртта ще настъпи мигновено. Ще смогне да убие и двете, макар й в различни стаи, преди да се задействат алармите.

Въпрос на правилен разчет на времето.

 

 

Влезе в болницата и се огледа за насочващи информационни табла и асансьор. Очакваше да ги намери още в преддверието. В брошурата на уеб страницата пишеше, че номерът на отделението указва входа, етажа и терапевтичния блок.

Значи: 4-ти вход, 13-и етаж, 1-ви блок. Така изтълкува той номера, но явно грешеше, защото асансьорът се движеше само до 7-ия етаж.

Погледна си часовника. Наближаваше да застъпи следващата смяна и нямаше никакво време за губене.

Задмина двама инвалиди и откри информационно гише при главния вход. Служителят се отзова бързо и приветливо, макар да личеше, че задълженията му го отегчават.

— 41-ви вход, 3-та зала, 1-ви блок — поясни той. — Слезте на третия етаж и вземете асансьора.

За всеки случай човекът дори му подаде през гишето карта на болницата — с химикалка бе заградил въпросните номера. Идеално упътване към бъдещото местопрестъпление. Така!

Мъжът слезе на третия етаж и най-после видя дългоочакваната табела „Отделение за интензивно лечение 4131“. Към отделението водеше затворена двукрила врата с бели пердета. Приличаше не на болнично звено, а на погребална агенция.

Едва ли е случайно, усмихна се той.

Ако и в отделението цари същото спокойствие, каквото и в задръстения с метални колички коридор, където не се мяркаше жива душа, работата беше опечена.

Отвори вратата.

Отделението не беше голямо, но създаваше такова впечатление. Изобщо не бе очаквал вътре да кипи такова оживление. Представяше си как съсредоточени медицински работници тихо си вършат задълженията, а се оказа друго. Или пък просто бе улучил такъв момент.

Излизаше, че май не е избрал най-удобното време.

Подмина две отворени приемни и тръгна право към регистратурата. Пъстрото сводесто гише предразполагаше посетителите да се обърнат към служителката зад него.

Тя кимна на мъжа, докато си оправяше документацията.

Той се огледа.

Навсякъде гъмжеше от лекари и сестри. Едни влизаха в болничните стаи, други седяха пред компютри в малките преддверия на стаите. Трети сновяха с решителни крачки из коридора.

„Навярно попаднах в края на дежурството“ — прецени той.

— Неудобен момент ли улучвам? — попита служителката на регистратурата на отчетлив ютландски.

Тя си погледна часовника и вдигна дружелюбните си очи към него.

— Нещо такова. При кого идвате?

По лицето му мигом се изписа заучената угрижена физиономия.

— Приятел съм на Рахил Кро.

Тя наклони глава.

— Рахил? Тук няма настанена жена с такова име. Да не е Лиса Кро? — Жената погледна екрана на компютъра пред себе си. — Лиса Карин Кро.

Къде му отиде умът? Нали знаеше, че Рахил е само духовното й име в сектата?

— А, да, извинете. Лиса, разбира се. С нея членуваме в религиозна общност и се обръщаме един към друг с библейски имена. Затова се обърках.

Изражението на служителката се промени леко. Дали се усъмни в думите му, или изпитваше неприязън към религиозните хора? Само дано не му поиска документ за самоличност.

— Познавам и Исабел Йонсон — избърза той, за да изпревари събитията. — Тримата сме в приятелски отношения. От колегите ви в травматологията разбрах, че са докарали и двете по едно и също време в болницата. Вярно ли е?

Жената кимна. Със суха усмивка, но все пак с усмивка.

— Вярно е. Двете са настанени в тази стая — тя посочи и назова номера.

В една и съща стая. По-добре не можеше и да бъде.

— Ще се наложи да изчакате малко. Предстои да преместят Исабел в друго отделение и персоналът се нуждае от време за подготовка. Освен това преди вас пристигна друг близък на Исабел, а ние се стараем в болничните стаи да влиза не повече от един посетител. — Посочи приемната до изхода. — Той е ето там. Вероятно се познавате.

Обезпокоителни новини.

Извърна се рязко към приемната. Вътре седеше един-единствен мъж със скръстени ръце. В полицейска униформа. Сто процента беше братът на Исабел. Имаше високите й скули, същата форма на лицето, същия нос. Лошо.

Мъжът погледна служителката зад гишето с обнадеждена физиономия.

— Исабел по-добре ли е?

— Да, доколкото ми е известно. По принцип не местим пациентите в друго отделение, ако не е установено значително подобрение.

„Доколкото ми е известно“ — уклончиво каза тя. Разбира се, че знаеше със сигурност отговора на въпроса му. Просто не можеше да му съобщи кога точно ще се осъществи преместването, защото такива неща са труднопредвидими.

Никак не му провървя. За капак се засече и с брат й.

— Може ли да поговоря с Рахил? Тя в съзнание ли е? Простете, с Лиса.

— Не, Лиса Кро все още е в кома — поклати глава служителката.

Той наведе глава.

— Но Исабел се е свестила, нали? — настоя тихо той.

— По-добре попитайте онази сестра — служителката посочи руса жена с много изморен вид, която едва се влачеше по коридора, стиснала няколко картона под мишница.

Служителката зад гишето се обърна към следващия посетител. Аудиенцията приключи.

— Извинете — той размаха ръка да спре медицинската сестра.

На табелката й пишеше „Мете Фригор-Расмусен“.

— Бихте ли ми казали дали Исабел Йонсон е в съзнание? Може ли да вляза за малко при нея?

Сестрата или не отговаряше за тази пациентка, или дежурството й бе приключило, или не й беше ден, или се чувстваше каталясала. Така или иначе го изгледа през присвитите си очи и процеди през стиснати устни:

— Исабел Йонсон? А, да. Тя… — сестрата се загледа в празното пространство. — Дойде на себе си, но е на силни лекарства и със счупена челюст. Не може да говори. В момента почти не комуникира, но и това ще стане.

И му се усмихна изнурено. Той й благодари и я остави да продължи изтощителния си ден.

Исабел не комуникира. Най-сетне добра новина. Трябваше непременно да се възползва от ситуацията.

Стисна устни и енергично тръгна по коридора. След малко щеше да му се наложи да се измъкне бързо. Най-удобната възможност предлагаше асансьорът, но той държеше да проучи всички изходи.

Подмина няколко стаи с пациенти в тежко състояние. Медицинският персонал ги обгрижваше с уверени, спокойни действия. В стаята, където следяха показанията на апаратурата, служители в бели престилки се взираха съсредоточено в екрани и разговаряха приглушено. Пациентите се намираха под непрекъснато наблюдение.

Покрай мъжа мина санитарка и го изгледа малко изненадано. Какво прави той тук? Той й се усмихна, тя на него — също и той продължи напред.

По стените висяха картини в наситени цветове. Дори рисунки по стъкло. Отвсякъде лъхаше живителен порив. Тук смъртта не беше добре дошла.

Зави покрай червена стена и установи, че зад нея започва друг коридор, успореден на първия. Вляво се редяха малки стаи за персонала. По вратите имаше табелки с имена и титли. Погледна надясно. Очакваше в дъното на коридора пак да се озове пред регистратурата, но като се огледа по-внимателно, установи, че коридорът завършва сляпо. Затова пък зърна още един асансьор. Потенциален изход при бягство.

На вратата на една от стаите забеляза окачена лекарска престилка. В самата стая държаха чаршафи и болнично оборудване.

Отскочи встрани, грабна престилката, преметна я през ръката си, огледа се и тръгна към регистратурата.

Пътьом пак се размина със санитарката, кимна й и опипа джоба на якето си да провери дали спринцовките са вътре.

Вътре бяха, разбира се.

 

 

Настани се върху син диван в най-предната и най-малката от приемните. Полицаят в голямата приемна дори не повдигна глава. Точно пет минути по-късно полицаят се изправи и тръгна към регистратурата. Двама лекари и двама санитари току-що бяха излезли от стаята на сестра му, а междувременно нови лица от персонала разпределяха задълженията помежду си.

Застъпваше следващата смяна.

Полицаят кимна на служителката зад гишето, тя му кимна в отговор — влизайте, един вид.

Мъжът проследи полицая с поглед. Братът на Исабел Йонсон хлътна в болничната стая. След малко щяха да я отведат санитари. Това определено не бяха най-благоприятните условия за неговия замисъл.

Щом Исабел е толкова здрава, че да понесе едно преместване, той трябваше да убие първо нея. За друго навярно няма да му остане време.

Въпросът опираше до едно: колко минути ще успее да си открадне. Затова се налагаше да изгони брат й незабавно, колкото и рискове да криеше начинанието. Никак не му се искаше да приближава полицая. Опасяваше се, че Исабел му е разказала за него. Нали самата тя го увери в същото. Не беше изключено полицаят да разполага с описание на външния му вид и затова по-разумно беше да покрие с нещо лицето си.

Изчака служителката на регистратурата да си събере нещата и да отстъпи гишето на свежата работна сила.

Мъжът намъкна престилката.

Какъв по-подходящ момент от сега.

 

 

Влезе в стаята. В първия момент не различи жените. Обстановката обаче му подсказа. Полицаят седеше в дъното и държеше ръката на едната. Значи това беше сестра му.

Следователно жената до вратата, с множество сонди и тръбички над кислородната маска, е Рахил.

Зад нея се издигаше цяла стена от сложна апаратура с мигащи лампички и звукови индикатори. Беше завита с одеяло, под което навярно се криеха тежки рани и непоправими травми.

Мъжът хвърли поглед към Исабел и брат й.

— Какво се случи, Исабел? — прошепна преди малко полицаят.

Мъжът мина между стената и леглото на Рахил и се наведе над пациентката.

— Много съжалявам, господин Йонсон, но се налага да излезете от стаята — обяви той, докато повдигаше клепачите на Рахил, все едно проверява дали зениците й реагират.

Съдейки по липсата на реакция, заключи, че тя се намира в кома.

— Ще местим Исабел. Слезте долу да изпиете едно кафе, а след половин час ще ви осведомим къде е настанена.

Полицаят стана и прошепна няколко думи на сестра си. Личеше, че е човек, свикнал на желязна дисциплина.

Кимна на полицая с леко извърнато лице. Посетителят излезе. Мъжът огледа Рахил. Съмняваше се, че тази жена някога ще представлява опасност за него.

В този миг Рахил отвори очи. Погледна го, все едно е в пълно съзнание. Погледът й беше празен, но пронизващ. Трудно щеше да се отърси от него. После клепачите пак се отпуснаха. Той изчака дали ще се повтори. Рахил отново потъна в дълбок сън. Значи бе отворила очи по силата на случаен рефлекс или нещо от този род. Вслуша се в звуковите сигнали от измервателната апаратура. През последната минута сърдечната й честота се повиши. Пак се обърна към Исабел. Гръдният й кош се повдигаше все по-бурно и по-бурно. Значи беше усетила присъствието му. Беше разпознала гласа му, но с какво щеше да й помогне това? Челюстта й беше шинирана, очите — превързани с бинт. Лежеше обездвижена, овързана с какви ли не тръбички и апарати. В устата й обаче не бяха пъхнати сонди и дишаше самостоятелно. Скоро щеше да проговори. Животът й вече не се намираше в непосредствена опасност.

„Каква ирония, че всички тези добри жизнени показатели ще доведат до смъртта й!“ — замисли се той и се приближи, докато търсеше вена, която да пулсира силно.

Извади една спринцовка. Разопакова канюлата и постави иглата. Издърпа буталото до края: спринцовката се напълни с въздух.

— Да беше се задоволила с онова, което можех да ти дам, Исабел — прошепна той и установи, че дишането и сърдечният й ритъм са се ускорили още повече.

„Лоша работа“ — помисли си той и избута възглавничката изпод ръката й. Ставаше опасно, защото медицинският персонал непрекъснато следеше жизнените показатели.

— Успокой се, Исабел. Нищо няма да ти направя. Дойдох да ти кажа, че няма да нараня децата. Грижа се добре за тях. Когато се възстановиш, ще ти изпратя съобщение къде са. Повярвай ми. Просто се нуждаех от пари. Не съм убиец. Дойдох, за да ти го кажа.

Забеляза, че дишането все още беше ускорено, но сърдечният ритъм се забави. Слава богу.

Мъжът погледна апаратите, към които беше свързана Рахил. Неочаквано звуковите сигнали изчезнаха. Значи сърцето й спря.

„Трябва да побързам“ — стрелна се в ума му.

Хвана грубо ръката на Исабел, откри пулсираща вена и заби в нея канюлата. Иглата потъна без никакво съпротивление.

Тя изобщо не реагира. Несъмнено така я бяха наблъскали с обезболяващи, че дори да беше пробил ръката й с кол, нямаше да усети.

Натисна буталото, но то не помръдна. Явно не беше уцелил вената.

Извади иглата и пак я заби. Този път Исабел се раздвижи. Беше разбрала, че иска да й навреди. Сърцето й пак заби учестено. Буталото пак заяде. По дяволите, трябва да открие друга, подходяща вена.

В същия миг вратата се отвори.

— Какво става тук? — извика медицинската сестра, докато погледът й шареше между апаратурата до Рахил, непознатия мъж в лекарска престилка и спринцовката, стърчаща от ръката на Исабел.

Той дръпна спринцовката, прибра я в джоба си, скочи от местото си и преди сестрата да се усети, й нанесе силен, бърз удар по шията. Жената се строполи пред вратата.

— Погрижи се за нея. Току-що колабира, сигурно от претоварване — извика той на друга сестра, която тичаше от стаята за наблюдение, защото бе засякла тревожните сигнали от апаратурата.

Само за секунди отделението заприлича на мравуняк. Хора в бели престилки се стълпиха пред вратата на стаята, докато той бързо крачеше към асансьорите.

Всичко се обърка. За втори път секундите проработиха в полза на Исабел. Още десет секунди и той щеше да уцели подходяща вена и да я напълни с въздух. Нужни му бяха само още десет секунди. Проклети десет секунди. Провалиха цялото му начинание.

След като хлътна зад двукрилата врата, зад него проехтяха трескави викове. Пред асансьорите стоеше хилав мъж с тъмни кръгове под очите и чакаше информация от отделението по пластична хирургия. Кимна, когато видя престилката. В болниците униформата винаги предизвиква уважение.

Мъжът натисна копчето и се огледа за аварийна стълба. Асансьорът пристигна. Влезе, кимна на двама мъже в престилки и на двама посетители със скръбни лица, и се облегна на стената, за да не забележат, че не носи табелка.

На партера едва не се наниза на брата на Исабел. Полицаят изобщо не се беше отдалечавал.

Разговаряше с двама души, навярно негови колеги. Единият — дребен, смугъл — едва ли работеше в полицията, но виж, другият, типичен датчанин, сто процента беше ченге. И тримата изглеждаха много угрижени.

Самият той се чувстваше по същия начин. Навън видя как над сградата захожда хеликоптер. Очевидно носеше следващата партида проблеми за травматологията.

„Добре са дошли“ — помисли си той. Колкото повече пострадали от злополуки постъпваха в болницата, толкова по-малко ресурси щяха да останат за двете жени, за чието присъствие там вина имаше той.

Свали престилката чак когато стигна под дърветата на паркинга.

Отключи колата и метна перуката на задната седалка.