Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (34) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсет и втора глава

Миризмата на изгоряла гума ставаше все по-силна и той отби встрани малко преди Роскиле. Свали повредения преден десен калник от гумата и обиколи колата да огледа пораженията. Мерцедесът, разбира се, беше пострадал сериозно, но въпреки това той се изненада колко слабо забележими са следите от сблъсъците.

След като нещата се поуталожат, ще закара колата на ремонт — в сервиз или в Кил, или в Юста — за да отстранят всички, абсолютно всички щети.

Запали цигара и прочете писмото от чувала.

Обикновено отварянето на чувала беше сюблимното преживяване и той винаги го очакваше с нетърпение. Да стоиш в тъмното, докато по шосето прелитат автомобили, и да знаеш, че за пореден път си успял. След като се увереше, че е получил исканата сума, се отправяше към хангара и довършваше започнатото.

Този път преживя разочарование. Още не можеше да се отърси от усещането какъв шок изпита, когато отвори чувала и намери плик и собствените си дрехи.

Изпързаляха го. Парите ги нямаше. Много кофти.

Пред вътрешния му взор отново се появи смачканият форд. Радваше се, че селянката светица си получи заслуженото, но мисълта за още живата Исабел продължаваше да го гложди.

Събитията взеха този обрат по негова вина. Ако беше послушал вътрешния си глас, щеше да види сметката на Исабел още когато тя го разобличи във Вибор.

Но как да предположи, че двете с Рахил се познават? Разстоянието между Фредериксун и къщата на Исабел във Вибор е голямо. Къде беше сбъркал, дявол да го вземе?

Вдиша дълбоко през цигарата и задържа възможно най-дълго дима в дробовете си. Прецака се, и то заради няколко глупави грешки. Глупави грешки и съвпадения и всичките водеха към Исабел. В момента не знаеше дали е мъртва. Да беше имал само още десет секунди, щеше да й строши черепа с крика.

Тогава щеше да е сигурен как е свършила.

А сега разчиташе на тежките й рани. Катастрофата действително беше зверска, фордът се заби право в крайпътно дърво, после се преобърна и се завъртя поне десет пъти. Когато той слезе от мерцедеса, наоколо още се чуваше стърженето на метал в асфалта. Нима беше възможно човек да оцелее след такава злополука?

Разтри пулсиращите мускули на тила си. Проклети кукумявки! Защо просто не се придържаха към инструкциите му?

Изгаси цигарата с отривисто движение, отвори вратата към пасажерската седалка отпред, качи се, взе чувала на коленете си и извади всички предмети.

Катинарът и планката от плевнята във Ферслеу, няколко негови дрехи и това писмо. Нищо друго.

Пак прочете посланието. Беше убеден, че трябва незабавно да вземе мерки. Авторите на писмото знаеха прекалено много. Стъпиха обаче накриво, защото се бяха почувствали твърде уверени в успеха си. Бяха сигурни, че ролите са разменени и те го изнудват, а не обратното. Сега най-вероятно бяха мъртви, но той нямаше намерение да се надява на голи предположения.

От тук нататък заплахата можеше да дойде само от Йешуа или евентуално от брата на Исабел, полицая.

Евентуално. Съдбоносна дума.

Премисли положението, докато халогенните фарове от върволицата автомобили по магистралата заливаха с вълни от светлина навеса над стоянката.

Не се боеше, че патрулите ще го погнат. Когато полицейските автомобили приближиха местопроизшествието, той вече се бе отдалечил на няколкостотин метра оттам и макар че се размина с две-три коли с пуснати буркани и сирени, преди да се влее в магистралата, никой не обърна внимание на някакъв си мерцедес, който едва пъпли по шосето.

Разследващите, разбира се, щяха да открият по форда на Исабел следи от сблъсъка с друг автомобил, но как ще свържат неговия мерцедес с катастрофата?

В момента основният му проблем произтичаше от съпруга на Рахил. Трябва да се погрижи първо за мъжа, да си вземе парите и да унищожи всички улики, които биха довели разследващите до него. С две думи, да започне от самото начало.

Въздъхна. Тази година никак не му вървеше.

Беше планувал да извърши десет отвличания по познатата схема и после да приключи. В началото всичко вървеше по ноти. Милионите от първата година вложи в разумно подбрани ценни книжа и извлече добри дивиденти. После обаче финансовата криза удари и обезцени активите му.

Похитителите и убийците също са подвластни на непредсказуемите пазарни механизми. Сега му се налагаше да започне от нулата.

— По дяволите — промърмори той, защото се сети за още едно затруднение.

Ако сестра му не си получи издръжката, можеше да стане опасно. Не му стигаше другото, ами и Ева го държеше със събития и имена, които не бива да излизат наяве.

 

 

Освободиха го от изправителния дом и той се прибра у дома. Завари майка си повторно омъжена. Старейшините в общността й бяха избрали жених сред вдовците. Собственик на фирма за почистване на комини с две дъщери, връстници на Ева; „читав мъж“, както се изрази новият пастор без всякакви реални основания.

В началото пастрокът сдържаше юмруците си, но когато майка му намали приспивателните и започна да си ляга с него в съпружеското ложе, негодникът набра кураж и намери отдушник за избухливия си нрав.

— Дано Господ Бог се смили, не отвърне лицето Си от теб и ти въздаде мир — гласеше неизменната му реплика, след като бе бил дъщерите си.

А това се случваше често. Ако някоя от тях престъпеше Божията воля, за чийто едноличен тълкувател този кретен смяташе себе си, той налагаше наказание на кръвното си потомство. Обикновено грешки допускаха не момичетата, а доведеният им брат. Или забравяше да каже „амин“, или се усмихваше по време на молитвата преди хранене — все сериозни провинения в очите на тиранина. Ала пастрокът не смееше да налети на вече голямото, силно момче. Инстинктивно усещаше, че доведеният му син ще му се опре.

После съвестта започваше да гложди изверга, а това беше още по-ужасно и от побоя. Покойният баща на момчето например никога не изпадаше в угризения и оставаше верен на безпощадния си нрав. Пастрокът обаче започваше да милва момичетата по бузите и да се извинява, задето е избухнал така и ги е наранил, вбесен от непокорния им брат. После влизаше в кабинета и намъкваше расото, наричано от предшественика му пасторска одежда, и започваше да нарежда горещи молитви към Бог да закриля тези раними и невинни момичета, все едно ги смята за ангелчета.

Колкото до Ева, пастрокът не я удостояваше дори с дума. Гнусеше се от беззрачните й, воднисти очи и тя го усещаше.

Но нито едно от четирите деца не разбираше логиката му. Те недоумяваха защо той наказва родните си дъщери, а не доведения си син, когото мрази, и доведената си дъщеря, която презира. Децата се питаха и защо майката не се намесва, защо Господ се показва толкова зъл и въпиещо несправедлив, позволявайки на насилника да им причинява такива страдания.

Известно време Ева се застъпваше за пастрока си, но после и тя оттегли подкрепата си. Белезите от побой по телата на доведените й сестри станаха толкова ужасни, че макар и незряща, тя не можеше да остане сляпа за страданията им.

А брат й чакаше да настъпи неговият час. Подготвяше се да нанесе решителния удар, когато околните най-малко очакват.

По онова време в къщата живееха четири деца, жена и мъж. Понастоящем останаха само той и Ева.

 

 

Извади от жабката прозрачния джоб, в който се намираха всички данни за семейството и погледът му бързо фиксира номера на Йешуа.

Възнамеряваше да му се обади и да му поднесе шокиращата новина: съпругата му и нейната съучастница са обезвредени и децата му ще последват тяхната трагична участ, ако до двайсет и четири часа не му предаде откупа на друго място. Ще предупреди Йешуа, че ако се е раздрънкал за отвличането пред други хора, освен пред Исабел, песента му е изпята. Отсега си представяше как ще реагира простодушният червендалест човечец. Йешуа ще се пречупи и ще приеме без възражения всичките му условия.

Опитът го беше научил да предугажда реакциите на хората.

Набра номера и чака цяла вечност, преди човекът отсреща да вдигне.

— Да, моля — обади се глас, който мъжът на пръв прочит някак не свърза с Йешуа.

— Може ли да говоря с Йешуа? — попита той.

Два светли конуса се плъзнаха по гърба му в отбивката.

— С кого разговарям?

— Това не е ли телефонът на Йешуа?

— Не. Сгрешили сте номера.

Мъжът погледна екрана с изписания номер. Беше съвсем правилен. Какво ставаше тук?

Изведнъж съобрази причината за объркването. Името!

— О, извинете. Всички го наричаме Йешуа и аз така го знам, но той всъщност се казва Йенс Кро. Съвсем изключих. Може ли да говоря с него?

Похитителят стоеше неподвижно и се взираше в празното пространство. Събеседникът му мълчеше — много лош знак. Кой, по дяволите, беше този човек?

— Добре — обади се накрая гласът. — Бихте ли се представили?

— Аз съм шуреят му — импровизира той. — Ще ми го дадете ли за момент?

— Съжалявам, но е невъзможно. Разговаряте с младши полицейски инспектор Лайф Синдал от управлението в Роскиле. Негов шурей сте, така ли? Как се казвате?

Полиция? Нима идиотът беше повикал полиция? Той — какво? Да не си беше изгубил съвсем ума?

— Да не се е случило нещо с Йешуа?

— Нямам право да ви давам информация, ако не се представите.

Определено нещо се беше случило. Но какво?

— Казвам се Сьорен Гормсен — отвърна той. Беше си изградил навика при необходимост да назовава име, което не се среща често. Така печелиш доверието на полицаите, защото знаят, че могат лесно да те открият и проверят.

— Ще ми опишете ли външния вид на вашия зет, господин Гормсен?

— Едър, почти плешив, петдесет и осем годишен, обикновено носи маслиненозелена жилетка и…

— Господин Гормсен — прекъсна го полицаят, — извикаха ни, защото Йенс Кро е припаднал по време на пътуване с влак. На мястото присъства и медицински екип. С прискърбие трябва да ви съобщя, че лекарят току-що установи настъпила смърт.

Мъжът изчака две-три минути, за да отдаде дължимото на думата „смърт“.

— О, не, за бога. Какъв ужас! Какво се е случило?

— Не знаем. Според негов спътник в купето Йенс е колабирал.

„Дали не е капан?“ — усъмни се той.

— Къде ще транспортирате тялото?

Чу приглушения разговор между полицейския инспектор и лекаря.

— Ще го отведем с линейка, защото най-вероятно ще бъде назначена аутопсия.

— И ще го отнесете в болницата в Роскиле?

— Да, ще свалим тялото на гарата в Роскиле.

Той благодари, изрази дълбоката си покруса от загубата на своя близък и слезе от колата, за да избърше отпечатъците по телефона и да го захвърли зад дърветата. Ако се окаже капан, няма да могат да го проследят по телефона.

— Ей — чу зад гърба си.

Обърна се и видя как двама мъже слизат от току-що паркирал автомобил, литовска регистрация. Бяха облечени в износени анцузи, а измършавелите им лица не предвещаваха нищо добро.

Насочиха се право към него. У него не остана и капка съмнение за естеството на намеренията им. След малко ще го повалят на земята и ще опоскат джобовете му. Навярно така се прехранваха.

Той вдигна предупредително ръка и посочи телефона в ръката си.

— Ето! — извика той и запрати силно апарата срещу единия литовец, отскочи встрани и ритна другия в слабините.

Кокалестият мъж изохка и се сви, а сгъваемият нож се изплъзна от ръката му.

След две секунди той вече бе грабнал ножа. Наръга падналия няколко пъти в корема, а другия прободе в ребрата.

Вдигна мобилния си телефон от земята и го запрати далече в храсталака.

Животът го бе научил да напада пръв.

Заряза кървящите уроди и въведе „гара Роскиле“ в навигационната система.

Джипиесът изчисли, че ще пристигне там след осем минути.

 

 

Линейката постоя известно време със затворени врати. После санитарите изнесоха носилката. Мъжът се вмъкна сред навалицата от зяпачи, наобиколили покритото с одеяло тяло. Униформен служител слезе от линейката и тръгна след носилката с палтото и чантата на Йешуа в ръце. Това сложи край на съмненията му.

Йешуа беше мъртъв. Нямаше надежда да си получи парите.

— По дяволите! — изруга богохулно той и подкара мерцедеса към Ферслеу — прикритието му от години.

Адресът, името, миниванът, всичко, което легитимираше фалшивата му самоличност, беше свързано със селската къща във Ферслеу. Но изведнъж го разкриха. Исабел беше записала регистрационния номер на минивана и го беше изпратила на брат си, а името, на което бе регистриран автомобилът, се водеше и собственик на селската къща. Имотът във Ферслеу се беше превърнал в сериозен риск.

 

 

Той приближи селото и подкара между дърветата. Над околността се спускаше спокойствие. Малкото населено място отдавна бе потънало в полудрямката, към която предразполага телевизионният екран. Само прозорците на битовата сграда на една ферма в далечината светеха силно. Ето откъде ще постъпи сигналът за пожар.

Разбра как Рахил и Исабел са проникнали в плевнята и къщата, прегледа обстановката и събра разни предмети, които биха оцелели в огъня: огледалце, кутия с шивашки принадлежности, аптечка.

После изкара минивана от плевнята на заден ход и заби автомобила в големия прозорец на дневната, откъдето се откриваше гледка към земеделските площи.

Звънът от строшеното стъкло подплаши няколко птици, но нищо повече.

Заобиколи къщата и влезе със запален джобен фенер. „Идеално“ — помисли си, когато видя минивана върху ламината — със спаднали гуми, наполовина вътре. Пристъпвайки внимателно, за да не улучи някое парче стъкло, той отиде до багажника, отвори го, извади тубата с бензин и равномерно напръска дневната, кухнята, пода в коридора и горния етаж.

После развинти капачката на резервоара, скъса две парчета от овехтялото перде, натопи едното в бензина в тубата и го пъхна в резервоара.

Излезе на двора и се огледа. Там запали другото парче от завесата, потопи го в бензиновата локва в коридора, чиито краища почти опираха в газовите бутилки.

Когато резервоарът на минивана избухна с оглушителен трясък, той вече летеше с мерцедеса по селския път. Минута и половина по-късно дойде ред и на газовите бутилки. Експлозията беше толкова мощна, че отнесе покрива на къщата. Чак след като подмина центъра на селото и пред него се откри изглед към земеделските площи, той отби встрани и се огледа. Обхванатата в пламъци селска къща гореше като огньовете на Свети Ханс^[1]. Зад дърветата се носеше пукот. Пожарът вече се виждаше надалече. След малко огнените езици щяха да обхванат и клоните и всичко щеше да се превърне в пламтяща клада.

Един проблем по-малко.

Когато пожарната пристигнеше, щеше да установи, че имотът не може да бъде спасен.

Поредният случай на вандализъм в района.

 

 

Той застана пред вратата на стаята, където съпругата му лежеше, погребана под ковчег от кашони, и установи със смесица от печал и задоволство, че вътре цари мъртвешка тишина. Двамата живяха добре. Тя беше хубава, мила, грижовна майка и при друго, по-различно стечение на обстоятелствата нещата нямаше да приключат толкова злощастно. Сам си беше виновен, че не се получи. Преди отново да си намери спътница в живота, щеше да се постарае да заличи скритото в тази стая. Миналото бе белязало целия му досегашен житейски път, но той нямаше да му позволи да обсеби и бъдещето му. Ще извърши още няколко отвличания, ще продаде къщата в Роскиле и ще се установи далече оттук. Дотогава може би ще се научи как да живее. В продължение на няколко часа, легнал на ъгловия диван, той обмисляше какви задачи му предстоят. Нямаше намерение да се разделя с хангара за лодки, но непременно щеше да замени имота във Ферслеу с друг. Например, със скромна къща, откъсната от оживени пътища, в район, където рядко минават хора, а ако собственикът е местният парий — още по-добре. Дърт мърморко, който страни от другите и няма приятели. Този път май трябва да търси по на юг. Вече бе огледал няколко доста подходящи къщи, докато обикаляше из областта Нестве, но опитът показваше, че окончателният избор идва след сериозен размисъл.

Навремето собственикът на селската къща във Ферслеу се оказа идеален. Хората не се интересуваха от него, а той от тях — още по-малко. През по-голямата част от живота си бе работил в Гренландия и из града се говореше, че имал приятелка в Швеция. Този израз — „имал“ — предопредели избора му. Мъж, който се издържа с парите, спечелени, докато е бил по-млад, четеше се между редовете. Наричаха го Чешита и така подпечатаха смъртната му присъда.

Откакто го уби, минаха повече от десет години. Оттогава той редовно плащаше всички сметки от пликове с прозрачни прозорчета, пуснати в пощенската кутия. След две години спря електричеството и подаде заявление, че не желае да се възползва от общинското сметоизвозване. Там повече не припари жива душа. Фотограф от Вестербру фалшифицира паспорта и шофьорската книжка на мъртвия, като подмени снимката и рождената дата. Лоялен мъж, който държи на думата си. За него фалшификациите се бяха превърнали в своеобразно изкуство. Така навремето учениците на Рембранд рисували платна по подбуда на своя наставник и впоследствие ги приписвали на великия художник. Ненадминат майсторлък.

След десетгодишно ползване на името Мес Кристиан Фо се наложи да се сбогува с него.

И отново да се превърне в Чаплин.

 

 

На шестнайсет години и половина той се влюби в едната си доведена сестра. Изглеждаше му толкова ранима, толкова ефирна с изящното си, високо чело и тънките вени, прозиращи под слепоочията й — пълна противоположност на недодялания генетичен материал, който носеше баща й, и на набитото телосложение на родната му майка.

Искаше му се да я целува, да я притиска в обятията си, да проникне в нея, но знаеше, че е забранено. Пред Божиите очи двамата бяха брат и сестра, а в тази къща нищо не убягваше от зоркия поглед на Всевишния.

Поради липсата на друга възможност той се тешеше с греховни радости под завивките или с кратките мигове вечер, когато надничаше през пролуките на профилните греди в тавана над стаята й.

Докато един ден не го спипаха, така да се каже, на местопрестъплението. Той се любуваше на красавицата, само по тънка нощница, но по едно време тя вдигна очи и погледите им се срещнаха. Той се стресна и панически отметна глава назад, а дясното му ухо се наниза на един стърчащ гвоздей и той почти излезе от другата страна на месото.

Чуха стоновете му от тавана и го разкриха.

В пристъп на богобоязливост сестра му го издаде на майка им и на пастрока. Слепите й очи не видяха яростта, граничеща с ненавист, изригнала от двамата, когато научиха за кощунството на младежа.

Подложиха го на разпит и го заплашиха с вечна анатема, но той отказа да признае, че тайно е гледал заварената си сестра, защото е искал да види обекта на въжделенията си без дрехи. Как щяха да го заставят да признае всичко това със заплахите си за проклятие? Твърде често беше чувал такива заплахи и вече не му въздействаха.

— Сам си го изпроси — извика пастрокът му и го връхлетя в гръб.

Не беше по-силен, но успя да го изненада и стегна подмишниците и тила му в желязна хватка.

— Грабвай кръста! — извика той на съпругата си. — Да изгоним Сатаната от поквареното му тяло. Не спирай, докато не прокудиш всички зли демони!

Той видя как разпятието се издига над обезумелия й поглед и усети гнилия й дъх в лицето си, когато тя му нанесе първия удар.

— Да пребъде Твоята слава, Господи! — извика тя и пак замахна с разпятието.

Над горната й устна избиха капчици пот, пастрокът му го стисна още по-здраво, докато пъшкаше и шепнеше „в името на Всевишния“.

След двайсет удара по раменете и горната част на ръцете майка му се отдръпна. Запъхтяна и изнемощяла.

В този миг той взе окончателно решение.

Двете му доведени сестри плачеха в съседната стая. Бяха чули какво става и изглеждаха истински шокирани. Ева се преструваше на невъзмутима, макар че също чу всичко. С привидно спокойствие продължи да чете книгата си, написана с брайлова азбука, но нямаше как да скрие горчивите гънки на лицето си.

Същата вечер той се промъкна и тайно пусна няколко приспивателни таблетки в кафето на майка си и на благоверния й. През нощта, след като бяха заспали непробудно, разтвори цялото съдържание на шишенцето във вода. Обърна ги по гръб — отне му доста време — и изля течността в устата им. Не стана бързо, но времето беше единствената му собственост.

Подсуши празното шишенце, притисна пръстите на пастрока си около него, взе две чаши за вода, допря ги до пръстите на двамата възрастни, изпаднали в безсъзнание, и остави чашите върху нощните им шкафчета. Наля вътре малко вода, измъкна се и затвори вратата.

— Какво правиш там? — посрещна го гласът на Ева.

Той се вторачи в тъмното. Обстановката беше на нейна страна. Тъмнината й бе станала пръв приятел и слухът й се бе изострил като на куче.

— Нищо. Исках само да се извиня, но те спят дълбоко. Май са взели сънотворни.

— Дано поспят добре — каза само тя.

На следващата сутрин санитари отнесоха телата. Двойното самоубийство предизвика грандиозен скандал в малкото селце. Ева си замълча. Навярно още тогава беше предугадила, че тази случка и угризенията на брат й за придобитата й слепота ще го преследват до края на живота му и ще й помогнат да си подсигури живот, различен от нищетата и безизходицата, на които я обрича недъгът й.

Колкото до доведените му сестри, те се пренесоха в небитието след две години. Ръка за ръка навлезли в морето и то ги приело. Избавиха се от безбройните болезнени спомени, докато той и Ева продължиха да ги носят със себе си.

От смъртта на майка му и пастрока изминаха повече от двайсет и пет години, ала все още се появяваха хора, които, под разноликите маски на фанатизма, продължаваха да тълкуват превратно съчетанието „любов към ближния“.

Да вървят по дяволите! Мразеше ги в червата. Проклети да са онези, които си въобразяват, че направлявани от Божията десница, са нещо повече от останалите.

Трябваше да бъдат изтребени до крак.

 

 

Свали от ключодържателя си ключа за минивана и ключа за селската къща и ги натъпка под най-горния чувал с отпадъци в кофата за смет на съседите. Преди това се огледа за очевидци.

После изпразни цялото съдържание на пощенската си кутия и си влезе вкъщи.

Веднага изхвърли рекламните брошури, а другите пратки разпръсна върху масата в трапезарията. Два-три плика с прозрачно прозорче, два сутрешни вестника и малка бележка, написана на ръка с логото на боулинг-клуба.

Във вестниците, разбира се, още нямаше поместен материал за инцидента. Затова пък регионалната радиостанция беше в течение. Водещият съобщи за двама литовци, тежко пострадали в резултат на физическа разправа. После информираха и за тежко пътно произшествие. Сведенията бяха оскъдни, но достатъчни. Съобщиха мястото на злополуката, възрастта на двете пострадали жени, тежките им наранявания след близо двучасово безумно шофиране, по време на което колата им помела бариера по моста над Големия белт. Водещият не цитира имена, но спомена, че полицията издирва още един водач, замесен в катастрофата, вероятно избягал от местопроизшествието.

Влезе в интернет да прочете осъвременените сведения. Обедните издания посочваха, че по последни данни въпреки извършените през нощта хирургически интервенции състоянието на двете оставало критично, а причината за безразсъдното им шофиране по съоръжението все още не била изяснена. Вестникът цитираше лекар от травматологичното отделение на Държавната болница, който не даваше никакви гаранции за състоянието на пострадалите.

Въпреки това мъжът се притесни.

Пусна си информационен видеоклип за травматологичното отделение. В него обясняваха какви манипулации се извършват и къде. После провери местоположението на отделенията в болницата. Искаше да е подготвен.

На първо време побърза да се информира своевременно за състоянието на двете жени.

Прочете бележката с логото на боулинг-клуба и местния селищен телефонен номер.

„Днес се отбих да те видя, но нямаше никого. Отборният турнир в сряда от 19,30 е преместен за 19,00. Мисли за трофея! Или вече си имаш достатъчно, ха-ха? И двамата ли ще дойдете? Ха-ха, за пореден път! Поздрави, Папата.“

Погледна към горния етаж, където лежеше жена му. Ако изчака още два дни и отнесе трупа в хангара, ще се отърве наведнъж от трите тела. След два дни децата щяха да умрат от обезводняване. Всъщност не той, а родителите им отредиха тази участ.

Пълна идиотщина. Толкова усилия отидоха нахалост.