Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (12) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flaskepost fra P, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Писмо в бутилка от П.

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 05.08.2015

Редактор: Цвета Германова

Художник: Борис Драголов

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-305-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1422

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Прибирайки се вечер в Рьонехолт парк, където бетонните блокове светеха от повсеместно включените телевизори, а зад кухненските прозорци се очертаваха силуетите на шетащи домакини, Карл се чувстваше като оркестров музикант без партитури, който не може да свири по слух.

И досега му бе необяснимо как стигна дотук. Защо се чувстваше толкова чужд на всичко около себе си.

Щом счетоводителка със 154-сантиметрова талия и компютърен специалист с бицепси, тънки като кибритени клечки, успяват да свият семейно гнездо, защо, по дяволите, при Карл не се получава?

Махна предпазливо на съседката Сюсер, която пържеше нещо под зловещата светлина в кухнята си. Слава богу, Сюсер се прибра вкъщи след катастрофалното начало на деня. Иначе Карл щеше да загази здравата.

Погледна изморено табелката на вратата. По неговото име и името на Вига бяха нанасяни различни поправки. Не се чувстваше самотен в компанията на Мортен Холен, Йеспер и Харди. Дори в момента зад оградата се чуваха възгласи. Това също можеше да се нарече семеен живот.

Ала той бе мечтал за друго.

Обикновено още в антрето успяваше да отгатне в какво ще се състои менюто за вечеря, но днес в ноздрите го удари не уханието на поредния кулинарен експеримент на Мортен, а силна смрад.

— Ехо! — провикна се той в дневната, където обикновено заварваше Мортен да прави компания на Харди.

Вътре нямаше жива душа. Затова пък на терасата се забелязваше голямо оживление. В средата, под газовия отоплител, Карл зърна леглото на Харди — със системите и всичките му принадлежности — а около него се бяха скупчили съседите. Облечени в пухени якета, похапваха печени наденички и пийваха бира. Съдейки по глуповатите им физиономии, купонът беше започнал преди два-три часа.

Карл се опита да открие откъде идва неприятната миризма. Тя го отведе до кухненската маса. Там се мъдреше тенджера, а съдържанието й напомняше престояла консервирана храна, загоряла до овъгляване. Кофти. Особено за бъдещото съществувание на тенджерата.

— Какво става тук? — на терасата Карл прикова поглед в Харди, който се усмихваше мълчаливо под четири завивки.

— Нали знаеш, че Харди има чувствителност върху малък участък горе на ръката си? — попита Мортен.

— Да, казвал ми е.

Мортен приличаше на хлапак, изгарящ от нетърпение да разлисти първото си порносписание.

— А известно ли ти е, че от време на време мърда средния пръст и показалеца на едната си ръка?

Карл поклати глава и сведе очи към Харди.

— Вие какво? Викторина по неврология ли провеждате? В такъв случай ви предлагам да не засягаме зоните южно от кръста.

Мортен оголи в усмивка зъбите си, оцветени в червено от виното.

— Преди два часа Харди леко помръдна китката си, Карл. Съвсем сериозно. От въодушевление замалко да забравя да приготвя вечеря.

Затлъстелият Мортен разпери широко ръце. Все едно се канеше да скочи в обятията на Карл. Нека само опита.

— Дай да видя, Харди — сухо подхвана Карл.

Мортен отмахна завивките и отдолу лъсна тебеширенобялата кожа на Харди.

— Хайде, стари приятелю, покажи ми — окуражи го Карл.

Харди затвори очи и стисна зъби, а мускулите на челюстите му се изопнаха. Сякаш всички импулси на тялото му се пренасочиха по нервните окончания към китката, превърнала се в обект на всеобщо внимание. Лицевите мускули на Харди трепериха в продължение на няколко минути. После той издиша насъбрания въздух и се отказа.

— Оооо — възкликнаха присъстващите и придружиха възклицанието с всевъзможни окуражителни реплики.

Китката обаче си остана неподвижна.

Карл намигна утешително на Харди и дръпна Мортен към живия плет.

— Дължиш ми обяснение, Мортен. Каква е тази галиматия? За бога, поверих ти отговорността за Харди, трябваше да се грижиш за него. Престани да му вдъхваш напразни надежди и да го превръщаш в циркова атракция. Отивам да си облека екипа за джогинг, а ти отпрати гостите и вкарай Харди в стаята, ясно? Ще говорим после.

Изобщо не му се слушаха оправдания. Предпочиташе Мортен да си ги запази за пред публиката на терасата.

 

 

— Повторѝ — помоли Карл половин час по-късно.

Харди гледаше спокойно бившия си колега. Внушителният ръст придаваше достолепен вид на парализирания мъж.

— Мортен каза самата истина, Карл. Той не видя, но докато стоеше до мен, помръднах китката си. Освен това усещам болка в рамото.

— Защо тогава не можеш да я помръднеш пак?

— Не знам точно как го направих, но беше волево, а не случаен спазъм.

Карл сложи ръка върху челото на Харди.

— Доколкото съм наясно със състоянието ти, това ми се струва почти невъзможно, но ти вярвам. Само не знам какво да предприемем.

— Аз знам — отзова се Мортен. — Харди си е възвърнал чувствителността на участък до рамото. Именно там усеща болка. Предлагам да стимулираме мястото с масаж.

Карл поклати глава.

— Харди, сигурен ли си, че е добра идея? Звучи ми като чиста проба медицинска самодейност.

— И какво от това? — възрази Мортен. — Пък и имам време да го разтривам. С какво ще навредя?

— Ще съсипеш всичките ни тенджери, например.

Карл погледна към коридора. На закачалката пак липсваше едно яке.

— Йеспер няма ли да вечеря с нас?

— Отиде при Вита в Брьонсхьой.

При Вига? Какво ще търси Йеспер в ледника на майка си, смая се Карл. Пък и момчето ненавиждаше новото й гадже. Не защото възлюбеният на Вига беше още хлапак, изживяваше се като поет и носеше очила с големи рамки, а защото рецитираше творбите си на глас и изискваше вниманието на околните.

— Защо е отишъл там? Да не е започнал пак да се чупи от даскало?

Карл се притесни. До матурата оставаха два месеца. При действащата малоумна система на оценяване и недомислиците в гимназиалната реформа на Йеспер му стигаше само да присъства в час и да се преструва, че усвоява някакви знания. Ако и това не правеше…

— По-спокойно, Карл — прекъсна нишката на мислите му Харди. — С Йеспер всеки ден след училище залягаме над уроците. Препитвам го по всички предмети, преди да го пусна при Вига. С материала е в час.

В час с материала? Това наистина граничеше със сюрреализъм.

— Тогава какво прави при майка си?

— Тя се обади и го извика — обясни Харди. — Стегнала я е шапката, Карл. Потисната е и иска пак да се върне вкъщи.

— Вкъщи? Имаш предвид тук?

Харди кимна. Карл едва не припадна.

Наложи се Мортен да носи два пъти бутилката с уиски.

 

 

През нощта не успя да мигне, а на сутринта се чувстваше отпаднал.

Пристигна в кабинета си по-изтощен, отколкото си беше легнал снощи.

— Някакви новини от Росе? — попита той, докато Асад му поднасяше чиния с няколко парчета, приготвени неизвестно от какво.

Явно искаше да зареди Карл с енергия.

— Снощи й звъннах, но не си беше вкъщи. Сестра й потвърди.

— И? — Карл прогони с ръка добрата стара познайница мухата и се опита да си вземе едно сиропирано квадратче, но то му се изплъзна. — Сестра й каза ли дали да я очакваме днес?

— Да, Юрса ще дойде, но Росе — не. Заминала е нанякъде.

— Какво!? Къде е заминала Росе? А сестра й!! Тук ли ще дойде?? Ти шегуваш ли се? — Карл откъсна пръстите си от лепкавата маса, подходяща за ловене на мухи. Раздели се с част от епидермиса си.

— Според Юрса се случвало Росе да замине за ден-два, но това не било притеснително. Росе щяла пак да се върне, твърди Юрса. Докато я няма, Юрса ще я замества. Не можели да си позволят да се лишат от заплатата на Росе.

Карл тръсна глава.

— Моля? Къде се е чуло и видяло служител на постоянен договор да си бие камшика, когато му скимне! Росе съвсем е откачила. — Реши да го подчертае дебело пред нея веднага щом се върне на работа. — А въпросната Юрса няма изобщо да мине през пропускателния пункт. Лично ще се погрижа.

— Недей така, Карл. Аз вече говорих с охраната и с Ларс Бьорн; уредих въпроса. На Бьорн му е все едно, стига заплатата да се превежда по сметката на Росе. Юрса ще се води неин заместник до връщането й след болничния. Бьорн е много доволен, че сме успели да намерим кой да върши нейната работа.

— Бьорн е съгласен?? Какъв болничен??

— Ами как иначе да го водим?

Карл имаше чувството, че подчинените му са се вдигнали на бунт. Грабна слушалката и набра Ларс Бьорн.

— Алооо! — обади се Лис.

Какво, по…?

— Здрасти, Лис. Това не е ли номерът на Бьорн?

— Да, но в момента аз отговарям на обажданията му, защото директорът на полицията, Якобсен и Бьорн обсъждат проблема с недостига на кадри.

— Опитай се да ме свържеш с Бьорн. Няма да му отнема повече от пет секунди.

— Заради сестрата на Росе ли го търсиш?

Лицевите му мускули се свиха.

— Ти какво общо имаш?

— Забрави ли, че точно аз водя отчета за заместниците, Карл?

Чуваше го за пръв път.

— Да не ми казваш, че Бьорн е одобрил заместничка на Росе, без да се допита до мен?

— Успокой топката, Карл — Лис щракна с пръсти, все едно искаше да го събуди. — В момента не ни достига персонал и Бьорн одобрява всичко. Само да знаеш какви хора наемаме в другите отдели!

Смехът й ни най-малко не подобри настроението му.

 

 

Фирмата за търговия на едро „К. Франсен“ представляваше акционерно дружество със собствен капитал, възлизащ на нищожните двеста и петдесет хиляди крони, но с пазарна стойност от шестнайсет милиона. За последната фискална година — от септември до септември — само стойността на склада с хартия бе осем милиона и на пръв поглед не личеше фирмата да изпитва икономически затруднения. Проблемът произтичаше от факта, че клиенти на фирмата бяха седмичници и безплатни вестници, сериозно пострадали от финансовата криза. По сметки на Карл отливът на клиенти неочаквано и тежко бе ударил по джоба на К. Франсен.

Още по-интересно стана, когато се установи, че фирмите, собственици на горелите помещения в Емдруп и на улица „Стокхолм“, район Йостербру, също се вписваха в категорията на закъсалите. Емдрупското предприятие „ЯПП Строителен обков“ АД с годишен оборот от порядъка на двайсет и пет милиона снабдяваше борси за строителни материали и дървесина. Навярно до неотдавна дейността му бе процъфтявала, но понастоящем се намираше в застой. Същото важеше и за фирмата от Йостербру „Пъблик Кънсълт“. Тя пък управляваше аутсорсинг проекти за големи архитектурни студиа. И нейните собственици усещаха колко неумолима е бетонната стена, наречена неблагоприятна конюнктура.

Освен разклатеното финансово положение, между трите фирми нямаше други сходства. Собствениците им бяха различни, клиентската маса — също.

Карл забарабани с пръсти по бюрото, опитвайки се да си спомни дали и пожарът в Рьовре бе засегнал помещения на закъсала фирма. По дяволите, точно сега Росе щеше да му свърши чудесна работа.

— Чук-чук — прошепна някой от вратата.

„Явно въпросната Юрса“ — предположи Карл и си погледна часовника. Стрелките показваха девет и четвърт. Крайно време беше да се появи.

— Я погледни кога пристигаш — подхвърли той, без да се обръща.

Опитът го беше научил, че началник, обърнат с гръб, вдъхва повече респект. На него не му минават разни глупави оправдания.

— Нали се бяхме разбрали за девет и петнайсет? — прозвуча носов мъжки глас.

Карл се завъртя така силно на стола, че той описа четвърт оборот в повече.

Оказа се Лаурсен. Добрият стар Томас Лаурсен, криминален експерт и състезател по ръгби, спечели цяло състояние на лотария, но понеже изгуби всичко, понастоящем започна работа в столовата на последния етаж.

— Какво правиш тук, Томас?

— Кадърният ти помощник ме помоли да се отбия.

Със закачлива усмивка Асад подаде глава от вратата.

Какво ли бе намислил? Нима наистина се бе качил в столовата? Не му ли стигаха пикантните специалитети и домашно приготвените кошмари за по-чувствителните стомаси?

— Отбих се да си купя един банан — Асад размаха жълтия плод.

И се е разкарал до последния етаж заради един банан?

Карл кимна. Знаеше, че Асад е маймуна и половина.

Двамата с Лаурсен си протегнаха ръка и се здрависаха. Не бяха забравили някогашната закачка със силното ръкостискане.

— Супер, Лаурсен. Юдинг от Албертслун ми каза, че пак си при нас. Доколкото разбрах, върнал си се в Управлението по неволя.

Лаурсен поклати глава.

— Е… Сам съм си виновен. От банката ме подлъгаха да изтегля бизнес кредит. Тогава ми беше широко около врата, имах капитал. А сега нямам пукната пара.

— Негодниците са длъжни да покрият загубите ти — изтърси Карл реплика, която беше чул по новините.

Лаурсен кимна. Съгласяваше се с Карл. Ето че пак се бе завърнал в Управлението. Като обикновен работник в столовата. Правеше сандвичи и миеше чинии. Един от най-способните криминални експерти в Дания. Беше грехота да прахосваш такъв талант!

— В общи линии съм доволен. Хем виждам стари познати, хем не се налага да присъствам на огледи на местопрестъпления — той се усмихна накриво като някога. — Беше ми дошло до гуша по цяла нощ да се ровя из трупове, Карл. През последните пет години нямаше ден, в който да не съм обмислял да си хвърля молбата за напускане. Печалбата от лотарията ми помогна, макар че после изгубих всичко. Човек може да погледне положението и по друг начин. Когато губиш, не знаеш какво печелиш.

Карл кимна.

— Ти не познаваш Асад, но аз съм сигурен, че не те е довел при мен да си бъбрим за днешното меню на чаша ментов чай.

— Вече ме осведоми за писмото от бутилката. Горе-долу съм в течение. Може ли да погледна писмото?

Иска ли питане…!!

Лаурсен седна. Карл извади внимателно писмото от папката, а Асад влезе с валсова стъпка в кабинета. Придържаше цизелиран месингов поднос с три миниатюрни чашки.

Из стаята се разнесе аромат на мента.

— Този чай ще ти хареса — увери госта Асад, докато наливаше. — Много е полезен за всичко, особено за… — изпъчи слабините си и премрежи артистично поглед. Нямаше опасност да го разберат погрешно.

Лаурсен запали настолна лампа с чупещо се рамо и я наведе към листа.

— Знаем ли кой е правил консервацията?

— Да. Лаборатория в Единбург, Шотландия — отзова се Асад и веднага извади заключението от изследването на ръкописа, преди Карл да се е сетил къде го е оставил. — Това е техническият анализ. — Постави го пред Лаурсен.

— Добре — кимна след няколко минути Лаурсен. — Виждам, че Гилиъм Дъглас е водил графическата експертиза.

— Познаваш ли го?

Лаурсен приличаше на петгодишно момиче, попитано кой е Джъстин Бийбър. Макар и леко сконфузен от невежеството си, Карл усети прилив на любопитство. Какъв ли е този Гилиъм Дъглас, освен момче, закърмено със звука на гайди?

— Оттук не можем да почерпим кой знае колко ценна информация — заключи Лаурсен и вдигна със силните си пръсти чашата с ментов чай. — Колегите от Шотландия са консервирали хартията и са проявили текста, третирайки го с различна светлина и химични реагенти. Открили са миниатюрни следи от печатарско мастило, но явно не са се опитали да определят произхода на хартията. На практика са оставили на нас да изследваме физическите характеристики на писмото. Минало ли е през Криминалистическия във Ванльосе?

— Не, но изобщо не съм подозирал, че анализът не е изчерпателен — призна неохотно Карл. Пропускът беше негов.

— Пише го тук — Лаурсен посочи най-долния ред в доклада.

Къде беше зяпал досега, по дяволите? Да му се не види!

— Росе ми каза, че в анализа липсвала информация за произхода на хартията, но според нея това било маловажно — обади се Асад.

— Тази Росе се лъже много жестоко. Чакайте да погледна.

Лаурсен стана и бръкна с два пръста в джоба на дънките си. Трудна работа, защото мускулестите му бедра опъваха силно плата. В крайна сметка извади лупа, каквато Карл бе виждал многократно. Четириъгълно увеличително стъкло, снабдено с гъвкава дръжка и щипка за захващане. Напомняше окуляр на микроскоп. Стандартно оборудване за филателисти и други чешити, а професионалната версия с най-фината леща от марка „Цайс“ влизаше в задължителния набор от приспособления за криминални експерти като Лаурсен.

Той закрепи лупата и я наведе към документа. После я прокара по редовете, мърморейки си под нос. Плъзгаше я методично отляво надясно и обратно.

— Ас това стъкло виждаш ли и букви, които не личат с просто око? — поинтересува се Асад.

Лаурсен поклати мълчаливо глава.

Когато стигна до половината на писмото, никотиновият глад започна да човърка Карл.

— Ще изляза за малко — предупреди той, но никой не му обърна внимание.

Седна на една от масите в коридора и се вторачи в бездейните апарати. Скенери, копирни машини. Следващия път няма да позволя на Росе да зареже работата си свършена наполовина, зарече се Карл. Дотук с неудачния лидерски подход.

Точно в този миг на неприятно прозрение Карл дочу трополене. Все едно баскетболна топка подскачаше надолу по стълбите на забавен каданс, следвана от тракаща строителна количка със спаднала гума. Към Карл се задаваше жена с вид на лелка, която се връща доволна от Швеция с ферибота през канала Йоресунд, защото се е презапасила с безмитни стоки за години напред. От масивните обувки на платформа, от плисираната пола на шотландски карета, от пазарската й количка в същата гама лъхаше на нафталин. Сигурно и през петдесетте би изглеждала демоде. Върху това чучело се мъдреше глава, одрала кожата на Росе, с възможно най-сладникавите сламеноруси коси. Все едно попадаш във филм с Дорис Дей и не знаеш къде е аварийният изход.

Когато те сполети подобен ужас и цигарата ти е без филтър, се опарваш.

— О, мамицата му! — извика Карл и хвърли угарката на пода пред колоритната особа.

— Юрса Кнюсен — съобщи кратко тя и протегна към него два пръста с лакирани в кървавочервено нокти.

Досега Карл не бе допускал, че близнаци, които си приличат като две капки вода, могат въпреки това да паднат толкова далече от дървото.

Карл си беше наумил да поеме инициативата още в първата секунда, но се чу как отговаря на въпроса й къде е кабинетът й: срещу залепените на стената листове. Карл съвсем забрави да се представи, да поясни каква длъжност заема и да й отправи предупреждение, че номерата на двете сестри са грубо нарушение на вътрешния правилник и трябва да се прекратят час по-скоро.

— След като се настаня, очаквам да ме повикаш на кратък брифинг. След час бива ли? — гласеше репликата й за довиждане.

— Какво става? — попита Асад, когато Карл се върна в кабинета.

— Ще ти кажа какво става! — злобно го изгледа Карл. — Изникна проблем. Твой проблем! До един час, считано от сега, ще въведеш сестрата на Росе в текущия случай. Ясно?

— Юрса ли дойде?

Карл затвори очи в знак на потвърждение.

— Разбра ли? Ти ще й разясниш по какво работим, Асад.

После се обърна към Лаурсен, който почти приключваше с прегледа на документа.

— Откри ли нещо, Томас?

Експертът, отскоро сменил епруветките с тигани, кимна и посочи нещо почти невидимо — беше го поставил върху парченце найлон.

Карл се наведе на сантиметри от найлона и чак сега видя миниатюрна стружка, а до нея — нещо кръгло, плоско и полупрозрачно.

— Това е дървена стърготина — поясни Лаурсен. — Отчупила се е, предполагам, от върха на приспособлението, което авторът на писмото е използвал за писане, защото открих стружката, забита надълбоко в хартията по наклона на почерка. Другото е рибешка люспа.

Лаурсен се изправи и разкърши раменете си, схванати от неестествената поза.

— Следствието ще дръпне напред, Карл, но първо трябва да изпратиш писмото до Криминалистическия във Ванльосе. Очаквам сравнително бързо да идентифицират от какво дърво е стружката, но виж, за рибешката люспа, ще трябва да се допиташ до морски биолози.

— Колко интересно! — прехласна се Асад. — Какъв компетентен колега сме имали, Карл.

Компетентен? Наистина ли използва тази дума?

Карл се почеса по бузата.

— Някакви други заключения от вида на писмото, Лаурсен?

— Не мога да определя дали авторът пише с дясната, или с лявата ръка. Обикновено личи съвсем ясно, особено при толкова шуплеста хартия както в нашия случай. Тогава буквите винаги са разтеглени в едната посока. Но понеже тук не се забелязва нищо подобно, заключението ми е, че авторът е писал при затрудняващи го обстоятелства: или върху неудобна повърхност, или с вързани ръце. Друго обяснение би било авторът да е доста неумел в писането. Според мен хартията е била използвана за опаковане на риба. Доколкото виждам, по хартията има отлагания от слуз, най-вероятно от рибешка слуз. Щом знаем, че бутилката е била добре уплътнена, значи следите от риба не са дошли от навлязла морска вода. Колкото до петната по хартията, не съм съвсем сигурен. Възможно е да са следи от мухъл, но по-вероятно е да са следствие от престоя във вода.

— Интересно! А какво е мнението ти за писмото? Според теб струва ли си да се провери подробно кой и защо го е пуснал, или просто някой хлапак се е пошегувал?

— Хлапак… — Лаурсен повдигна малко горната си устна и оголи два леко криви предни зъба. Не се смееше, а даваше знак на слушателите си да си отварят ушите. — По хартията забелязах вдлъбнатини. По тях съдя, че ръката на пишещия е треперила. Тресчицата, както виждаш, е оставила дълбоки резки, преди връхчето й да се отчупи. На някои места следите от нея напомнят следи на остра игличка върху винилова плоча. — Лаурсен поклати глава. — Не, Карл, изключено е някое хлапе да си е направило майтап. Ръката на пишещия несъмнено е треперела силно. От една страна, заради неудобните условия за писане, и от друга, защото е изпитвал силен страх. На първо четене бих казал, че писмото е съвсем автентичен зов за помощ. Но човек никога не може да бъде съвсем сигурен.

— Като гледаш толкова отблизо буквите и резките, различаваш ли и други букви, освен повторените с молив? — намеси се Асад.

— Да, виждам още няколко, но само до мястото, където стружката се е отчупила от приспособлението за писане.

Асад му подаде копие на писмото, върху което бе нанесъл досегашните предположения.

— Ще ги отбележиш ли тук?

Лаурсен кимна, пак приближи лупата към оригинала и в продължение на няколко минути оглежда първите редове.

— Имам разни предположения, но не бих си заложил главата, че са верни.

След добавените от него цифри и букви началните редове на писмото придобиха следния вид:

ПОМОЩ

.а 6 фев роари ..уд…..ха

.. .фт….на.. .пир..до.аут.опв… .

Бал..у. — Мъж. .в.с.. 18. с .ъ.. коса

 

 

Тримата огледаха резултата и Карл наруши мълчанието:

— 1996-а! Значи бутилката е престояла в морето шест години, преди да я уловят шотландските рибари.

— Точно така — съгласи се Лаурсен. — По отношение на годината съм сигурен, макар че деветките бяха обърнати огледално.

— Сигурно затова шотландските ти колеги не са успели да я разчетат.

Лаурсен вдигна рамене: сигурно.

До него Асад беше смръщил вежди.

— Какво има?

— Както си и мислех. Лоша работа — той посочи три думи.

Карл се вторачи по-внимателно.

— Ако не разчетем поне още няколко букви в следващата част от писмото, спукана ни е работата — добави Асад.

Чак сега Карл разбра защо помощникът му рисува толкова песимистичен сценарий. Парадоксалното беше, че именно той забеляза нередността; човек, живял едва няколко години в Дания. Направо невероятно.

„Февроари“, „удвлякоха“, „афтобусна спирка“, гласяха думите, които подлежаха на разшифроване.

Авторът на писмото имаше сериозен проблем с правописа.