Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (55) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flaskepost fra P, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Писмо в бутилка от П.

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 05.08.2015

Редактор: Цвета Германова

Художник: Борис Драголов

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-305-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1422

История

  1. — Добавяне

Епилог

Карл се чувстваше изморен. Преди пет минути шляпна поредното дело върху купчината в ъгъла.

Разкрито, приключено и готово да влезе в архива.

Откакто Асад обезвреди онзи сърбин в подземието, свършиха много работа по случая. Хората на Маркус Якобсен поеха трите скорошни пожара, но оставиха стария от 1995-а в Рьовре на специалния отдел „Q“. Гангстерската война ангажираше твърде много ресурси и за повече нямаха сили.

По случая арестуваха хора и в Сърбия, и в Дания. Сега им липсваха само няколко признания. Сякаш някога щяха да ги получат, изразяваше скептичността си Карл. Задържаните сърби предпочитаха да гният петнайсет години в датски затвор, отколкото да кръстосат шпаги с кукловодите на целия спектакъл.

Останалото зависеше от прокурора.

Карл се протегна. Дали да не подремне няколко минути, докато по ТВ2 правят на пух и прах министри, неспособни дори да се качат на велосипед, без да паднат, но знаят как да хвърлят прах в очите на обществото?

Телефонът звънна. Проклето изобретение.

— Имате посещение, Карл — съобщи Маркус. — Тримата ще се качите ли за малко горе?

Наближаваше средата на юли, а от десет дни дъждът изобщо не спираше. Слънцето никакво го нямаше. И защо да се качват на втория етаж? Там цареше същата тъмница като в подземието.

Карл тръгна мълчаливо по стълбите, следван от Асад и Росе. Проклет отпускарски сезон. Йеспер по цял ден киснеше вкъщи с гаджето си. Мортен пък изобщо не се задържаше вкъщи: все се шляеше с някакъв приятел. Междувременно назначиха домашна болногледачка на Харди, а Вига обикаляше Индия с мъж, скътал сто и петдесет сантиметрова коса под тюрбана си.

А Карл седеше заврян в кабинета си, докато Мона и отрочето й събираха шоколадов тен в Гърция. Ако Асад и Росе бяха излезли в отпуска по това време, той поне щеше да изпружи крака върху бюрото и по цял ден да гледа „Тур дьо Франс“ в кабинета си.

Как ги мразеше тези отпуски. Особено когато отпускарят не е той.

 

 

На втория етаж погледна работното място на Лис. Беше празно. Навярно пак скитосваше в компанията на темпераментния си съпруг. Май госпожа Сьоренсен се нуждаеше повече от гореща ваканция. Карл обаче се съмняваше, че и най-страстните ласки биха извадили тази мумия от вцепенението й.

Кимна дружелюбно на противната вещица. В отговор тя му показа среден пръст. Трябваше да й се признае, че беше в крак с модата, тъпата овца.

Отвориха вратата на кабинета на Якобсен. Вътре седеше непозната жена.

— Заповядайте — Маркус се надигна от стола. — Миа Ларсен дойде с мъжа си да ви благодари.

Чак сега Карл забеляза мъжа, застанал малко по-встрани в кабинета. В негово лице позна развълнувания младеж пред горящата къща в Роскиле. Кенет, спасителят на Миа Ларсен. Нима онази окаяна, изнурена клетница беше същата жена, която сега го гледа стеснително?

Росе и Асад се ръкуваха с посетителите. Карл колебливо протегна ръка.

— Извинете за безпокойството. Знаем, че сте много натоварени, но искахме лично да ви благодарим, задето спасихте живота ми — каза младата жена.

Настъпи мълчание. Всички се споглеждаха смутено.

— Обикновено се отговаря „няма защо“, но всъщност има — пошегува се Асад.

— И аз така мисля — съгласи се Росе.

Миа и Кенет се засмяха.

— Възстанови ли се? — поинтересува се Карл.

Тя си пое дълбоко дъх и прехапа устни.

— Исках да попитам как са двете деца. Самуел и Магдалена, нали?

Карл повдигна леко вежди.

— Ще бъда откровен. Трудно е да се предвиди как ще потръгне животът им. Двете големи момчета живеят самостоятелно. Самуел не се оплаква. Колкото до Магдалена и сестрите й, църковната общност пое грижите за тях. Навярно така е най-добре. Загубата на родителите е тежък удар за всяко дете.

Миа Ларсен кимна.

— Разбирам. Бившият ми съпруг причини много злини. Надявам се да помогна с нещо на сирачетата. — Опита се да се усмихне, но следващото изречение изригна от нея сякаш само: — Загубата на родителите е тежък удар за всяко дете, но и загубата на детето е тежък удар за всяка майка.

Маркус Якобсен сложи ръка върху рамото й.

— Работата по случая продължава, Миа. Полицията вече разполага с още данни, освен подадените от теб, и рано или късно положително ще открием Бенямин. Няма как детето да бъде забравено завинаги.

При последното изречение главата й клюмна. На мястото на Маркус Карл би подбрал малко по-различен израз.

— Дойдохме най-вече за да засвидетелстваме признателността си — взе думата Кенет. — А неизвестността, която съсипва Миа, е отделен въпрос.

Горкичките, помисли си Карл. Защо не им каже истината? От изчезването на Бенямин изминаха четири месеца, а от детето нямаше и следа. Полицията нямаше възможност да хвърли всичките си сили в този случай, а и пропиляха твърде много време.

— Разполагаме с твърде оскъдни сведения — напомни Карл. — Сестрата на бившия ти съпруг се казва Ева, но не знаем фамилията. Не сме успели да уточним и неговата самоличност. Не знаем дори малкото му име. Миналото му също е пълна загадка. Известно ни е само, че баща им е бил свещеник. Ева не е никак необичайно име като за пасторска дъщеря. Търсим жена на предполагаема възраст четирийсет години, но това е всичко. Снимката на Бенямин е окачена във всички полицейски поделения в страната, а колегите предупредиха социалните служби да се отнасят с повишено внимание към родители с деца на възрастта на Бенямин. До момента не можем да направим друго.

Миа Ларсен кимна. Очевидно не желаеше да възприема обясненията на Карл за обезсърчителни. Съвсем естествено.

Кенет носеше букет рози. Увери ги, че Миа неуморно издирва църковни списания и вестникарски материали със снимки на бившия й свекър. За младата майка това се бе превърнало в целодневно занимание. При успех щяла незабавно да се свърже с полицията.

И Кенет връчи букета на Карл, добавяйки нови благодарности.

След като двамата млади си тръгнаха, Карл усети горчив вкус в устата. Букетът се състоеше поне от четирийсет рози. Нямаше усещането, че ги е заслужил.

Поклати глава. Съвестта не му позволяваше да ги постави на бюрото си, но не искаше и да ги изпраща в дома на Росе и Юрса. Историята показваше, че последствията от подобен жест обикновено са непредвидими.

Мимоходом сложи цветята върху бюрото на госпожа Сьоренсен.

— Благодаря ти, че удържаш фронта — каза лаконично Карл и я остави в пълно недоумение и с неизречен въпрос, застинал на устните й.

Карл реши да състави официално писмо до всички институции и ведомства в Дания, където би могла да постъпи регулярна или случайна информация за дете, отговарящо на възрастта и описанието на Бенямин. Щеше да включи всички данни, съдържащи се в съобщението, разпратено до полицейските звена в страната.

И в добавка обаче щеше да помоли ръководните кадри в службите лично да следят развоя на случая.

По този начин въпросът щеше да получи висок приоритет и да се придвижи светкавично по надлежния ред.

 

 

Само за последните две седмици Бенямин научи поне петдесет нови думи. Ева се изумяваше от бързия му напредък.

Двамата с мъжа й поговориха. Ева каза, че обича момченцето повече от всичко на света. В момента тримата се чувстваха като щастливо семейство.

— Кога ще дойдат? — попита мъжът й за десети път днес.

От сутринта вкъщи течеше трескава подготовка. Той чисти с прахосмукачката, опече хляб, изкъпа Бенямин. Искаше всичко да е в безукорен ред за посещението.

Ева се усмихна. Това дете промени живота им из основи.

— Чувам ги, идват. Ще ми дадеш ли Бенямин, Вили?

Усети меката бузка на детето до своята.

— Сега ще дойдат две лели, за да ни кажат дали може да те задържим, Бенямин — прошепна му тя. — Според мен няма да ни откажат. Ти нали искаш да живееш при нас, миличко? При Ева и при Вили?

Той се сгуши в нея.

— Ева — изгука малкият и се засмя доволно.

Тя усети, че детето сочи към коридора, където се чуваха гласове.

— Някой идва — избъбри то.

Ева го стисна в прегръдките си и пооправи ризката му. Вили я предупреди да държи очите си затворени, защото така не изглеждаше толкова плашещо. Тя си пое дълбоко дъх, помоли се и обгърна детето с ръце.

— Всичко ще се нареди — прошепна му тя.

 

 

Тя позна доброжелателните гласове на социалните служителки. Вече бяха идвали в дома им. Те отговаряха за формалностите.

И двете се приближиха и се здрависаха с нея. Ръцете им бяха топли и приветливи. Пошегуваха се с детето и седнаха на прилично разстояние.

— И така, Ева. Проучихме ви и отчитаме, че не сте сред най-типичните кандидати за осиновители. Но веднага ви съобщаваме, че зрителното ви увреждане не е спънка. И преди се е случвало да поверяваме дете на незрящи. А колкото до дееспособността и нагласата ви, не виждаме никакви пречки да станете родител.

Ева усети как нещо в душата й се отприщва. Никакви пречки! Значи молитвите й не бяха отишли напразно.

— Впечатлени сме колко солидна сума сте успели да заделите от доходите си. Това е доказателство за умението ви да контролирате финансите си по-успешно от повечето хора. Забелязваме колко сте отслабнали, Ева, и то за съвсем кратко време. По думите на Вили двайсет и пет килограма за три месеца. Впечатляващо постижение. Изглеждате прекрасно.

Стана й топло, тя се разтрепери. Дори Бенямин усети вълнението й.

— Сладка Ева — обади малкият.

Тя усещаше, че той маха на двете дами. Вили все обясняваше колко очарователен е Бенямин в отношенията си с околните. Бог да благослови това ангелче.

— Добре сте се обзавели. Домът ви изглежда уютен и подходящо място, където да расте дете.

— В решението ни взехме предвид и факта, че Вили си намери хубава работа — добави другата служителка с малко по-плътен, нисък глас. — Според вас ще бъде ли проблем за вас, когато той започне да отсъства от къщи, Ева?

Тя се усмихна.

— Питате дали ще се справям сама с Бенямин? Ослепях като дете, но съм се научила да виждам по-добре от мнозина зрящи.

— Какво имате предвид? — попита по-плътният глас.

— Не е ли най-важно да усещаме как се чувстват близките ни? Моите сетива го улавят. Знам от какво има нужда Бенямин, преди самият той да го е осъзнал. По гласовете на хората разбирам настроенията им. В момента например вие сте много щастлива. Цялото ви същество ликува. Случило ви се е нещо хубаво, нали?

Двете жени се засмяха.

— Права сте. Сутринта станах баба.

Ева й честити и отговори на зададените й въпроси от чисто практическо естество. Не се съмняваше, че въпреки слепотата й и напредналата им възраст — нейната и на Вили — служителките ще придвижат молбата им. Ева и съпругът й искаха само това. Допуснат ли ги до следващия етап, нещата ще се уредят.

— Засега говорим само за одобрение, че сте годни за приемни родители. Докато не получим яснота какво се е случило с брат ви, няма как да предприемем друго. Но имайки предвид възрастта ви, можем да възприемем тази стъпка като подготвителна дейност по осиновяване.

— Откога не сте се чували с брат ви? — попита първата.

По време на двата проведени разговора й зададе въпроса за пети път.

— От март. Тогава ни остави детето. Опасяваме се, че майка му е починала. Брат ми подхвърли, че е тежко болна. — Ева се прекръсти. — Брат ми е склонен към депресивни състояния. Ако съпругата му е починала, боя се, че и той я е последвал.

— Не успяхме да открием майката на Бенямин. В предоставения акт за раждане гражданският й номер не се чете. Случайно да знаете дали документът е бил мокрен?

Ева сви рамене.

— Получихме го в този вид — обади се Вили.

— Най-вероятно родителите на Бенямин не са сключвали брак. Проверихме гражданския номер на брат ви, но няма данни да е бил семеен. Сведенията за него в обществените регистри силно ни озадачиха. Преди няколко години е кандидатствал в Антитерористичния отряд и после всички следи изчезват.

— Както вече споменах, брат ми е много потаен. Никога не споделя нищо за личния си живот.

— Но ви е поверил Бенямин.

— Да.

— Бени и Ева — избъбри малкият и се смъкна на пода.

Ева чуваше как той щапука по килима.

— Детето се чувства чудесно, личи си — отбеляза жената с по-ниския глас. — За възрастта си е много умен.

— Прилича на дядо си, моя баща. Беше много мъдър човек.

— Израснали сте в дом на свещеник, нали, Ева? Баща ви е служил недалеч оттук. Разбрахме, че хората от паството му много са го обичали.

— Бащата на Ева беше велик човек — обади се Вили.

Ева се усмихна. Мъжът й винаги говореше така за тъста си, макар никога да не го беше виждал.

— Мечето! — възкликна Бенямин. — Моето мече е хубаво. Има синя фльонга.

Всички се засмяха.

— Навремето баща ми ни възпитаваше в християнски дух — продължи Ева. — С Вили искаме да отгледаме Бенямин в същата атмосфера, стига властите да ни позволят да го задържим. Мирогледът на моя баща ще ни бъде духовен ориентир.

Тя усети, че двете посетителки харесват думите й. Мълчанието им й се стори топло.

— Два уикенда ще посещавате подготвителен курс за осиновители, преди съветът по финализиране на процедурата да се произнесе. Не се ангажирам с прогноза, но съм убедена в здравите устои на двама ви относно важните житейски въпроси, така че…

Ева усети, че жената не довърши мисълта си, защото нещо я прекъсна. Изведнъж стаята изстина. Дори Бенямин спря да пълзи.

— Синя лампа — каза той. — Виж как мига.

— Идва полиция — съобщи Вили. — Дано не се е случило нещо лошо.

Ева предположи, че беда е сполетяла брат й. Чу гласовете в коридора. Мъжът й първо запротестира, после се ядоса.

В стаята влязоха хора. Двете служителки станаха и се отдръпнаха назад.

— Той ли е, Миа Ларсен? — попита непознат мъжки глас.

Наоколо се разнесе шепот. Ева не чуваше какво обсъждат, но май мъжът обясняваше нещо на двете социални служителки.

От коридора долетя гневният глас на Вили. Защо не влиза, а стои там?

Ева чу плача на млада жена. Първо отдалече, после по-близо.

— За бога, какво става? — попита сляпата.

Бенямин се приближи, хвана ръката й и опря коляно върху крака й. Тя го взе в скута си.

— Ева Бремер, идваме от полицията в Одензе. С нас е майката на Бенямин. Иска да си прибере детето.

Ева затаи дъх. Помоли се на Бог нашествениците да изчезнат; да се събуди от този кошмар.

Приближиха към нея.

— Здравей, Бенямин — заговори на детето разтреперан глас. Глас, който нямаше място тук; който трябваше да се махне. — Не позна ли мама?

— Мама — детето се сгуши боязливо в прегръдките на Ева. — Страх ме е.

В стаята настъпи тишина. За миг Ева чуваше само дишането на Бенямин. Обичаше това дете повече от живота си.

После тя долови друго дишане. Дълбоко, изпълнено със страх. Докато слушаше, усети как ръцете й затрепериха върху гърба на детето.

Чуваше чуждото дишане. Чуваше и своето.

Трима души дишаха дълбоко. Шокирани и изплашени от предстоящите секунди.

Тя стисна детето в обятията си. Затаи дъх, за да не се разплаче. Прегръщаше го толкова плътно, че двамата се сляха в едно.

После разхлаби прегръдката. Хвана здраво ръчичката на малкия. Сълзите й напираха, но тя се овладя. Протегна напред длан с ръчичката на момченцето.

— Миа ли се казваш? — попита след минута Ева, а думите й сякаш долитаха отдалече.

— Да — предпазливо отговори младата жена.

— Ела насам, Миа. Приближи се да се запознаем.

Край