Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (18) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flaskepost fra P, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Писмо в бутилка от П.

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 05.08.2015

Редактор: Цвета Германова

Художник: Борис Драголов

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-305-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1422

История

  1. — Добавяне

Шестнайсета глава

Позвъни на съпругата си в обичайния час — малко преди осем. Не й зададе заядливи въпроси, а й разказа за несъществуващи преживявания и й засвидетелства чувства, каквито не изпитваше в момента. Пътьом към Вибор спря до магазин от веригата „Льовбер“ и набързо изми слабините си в тоалетната за клиенти. После подкара към село Хал Е’е и към Стангхе’е, където го очакваха Самуел и Магдалена.

Вече нищо не можеше да го спре. Времето беше благоприятно. По план искаше да стигне преди мръкване.

Семейството го посрещна с аромата на прясно изпечени кифлички и с големи очаквания. Самуел се похвали, че въпреки навехнатото коляно сутринта успял да потренира, а Магдалена го гледаше с блеснали очи. По бухналата й коса личеше, че я е ресала до припадък.

Двете деца изгаряха от нетърпение да потеглят.

— Дали първо да не се отбием в болницата да прегледат крака на Самуел? — попита той, лапна последната хапка от кифличката и си погледна часовника.

Стрелките показваха десет без четвърт. Знаеше, че ще отклонят любезното му предложение.

Последователите на Църквата на Божията майка не посещават здравни заведения за щяло и нещяло.

— Няма нужда. Просто е усукал връзки. Но ти благодаря — Рахил му подаде чаша с кафе и посочи каничката с мляко. Нека сам си налее колкото иска.

— А къде точно се провежда това състезание по карате? — поинтересува се Йешуа. — Ако се поосвободя следобед, може и аз да се отбия.

— Стига, Йешуа — Рахил го тупна по рамото. — Отлично знаеш кога ти остава време.

Явно никога, доколкото прецени гостът.

— В зала „Винеруп“ — отговори той на стопанина. — Клуб „Буджуцукан“ организира мероприятието. В интернет сигурно има някаква информация.

Всъщност такава информация липсваше, но пък той беше сигурен, че в къщата не е прокаран интернет. Поредното изобретение, заклеймено от Църквата на Божията майка като творение на дявола.

Той закри устата си с ръка.

— О, прощавайте, пепел ми на езика. Вие нямате интернет. Извинявайте. Интернет е дело на нечестивия.

Придаде си възможно най-гузен вид. Кафето се оказа без кофеин. Тук най-чинно се спазваха всички догми на сектата.

— Но така или иначе, състезанието ще се проведе в зала „Винеруп“.

На тръгване домашните се строиха пред къщата да ги изпратят. От този миг насетне спокойствието и разбирателството в този дом оставаха завинаги в миналото. Тези усмихнати хора щяха да проумеят по болезнения начин, че вселенското зло не се побеждава с ежеседмични литургии и отричане на съвременните достижения на науката.

Той не ги съжаляваше. Сами бяха избрали по кой път да поемат и той се пресече с неговия.

Погледна двете деца на седалката до него. Махаха на семейството си.

— Удобно ли ви е? — попита той, докато минаваха покрай оголели през зимата полета, където самотно стърчаха черно-кафяви стъбла от прибрана царевица.

Бръкна в панела на вратата. Оръжието лежеше в удобна позиция. Малцина биха разпознали какво точно представлява то. Имаше формата на дръжка на куфарче за документи.

Усмихна им се, когато му кимнаха утвърдително. Возеха се комфортно и мислите им се бяха разлетели в различни посоки. Не бяха свикнали с приключения в скучния си, подчинен на строг режим делник. Очакваше ги великото събитие на годината.

Определено нямаше да го затруднят.

— Пътуването през Винеруп е толкова приятно — той им подаде по един шоколадов десерт.

Религията им забраняваше такива удоволствия, ала десертът щеше да внуши на децата усещане за сближаване. А сближаването създава спокойствие. Спокойствието пък — по-добри условия за работа.

— Ако не искате шоколад, съм взел и плодове — допълни той, забелязал колебанието им. — По една мандарина?

— Аз предпочитам шоколада — Магдалена оголи шината на зъбите си в неустоима усмивка.

Неслучайно именно тя от всички деца в семейството беше скътала нещо тайно в градината.

После той започна да хвали безлесната местност и изрази нетърпението си да се премести да живее постоянно в района. С приближаването към кръстовището във Винеруп в колата цареше желаната от него атмосфера — лежерна, изпълнена с доверие, приятелска. В този момент той зави.

— Ей, ти май избърза — забеляза веднага Самуел и се наведе към предното стъкло. — Улица „Холстебру“ започва чак от следващата отбивка.

— Знам, но вчера, докато обикалях да си търся къща, открих този черен път до главно шосе 16.

Двеста метра след мемориалната плоча в памет на Ерик Клипинг той пак зави. „Улица «Хеселбор»“ — пишеше на табелата.

— Ще минем оттук. Има малко дупки, но е по-пряко — обясни той.

— Наистина ли? — Самуел прочете отминаващата табела: — „Забранено движението на военни превозни средства“. А аз си мислех, че улицата е задънена — той се облегна на седалката.

— Не е. Ще свием покрай жълтата къща отляво, после отдясно ще видим едно занемарено стопанство и тогава ще завием пак наляво. Оттам започва познатият ти път.

Мъжът кимна, когато двеста метра по-нататък чакълът по коловоза намаля. Теренът стана по-хълмист, стърчаха дънери на отсечени дървета. Още един завой и стигаха крайната цел.

— Нещо си се заблудил — момчето посочи напред. — Няма как да минеш.

Грешеше, но мъжът не възнамеряваше да го разубеждава.

— Да му се не види. Прав си, Самуел. Налага се да обърна. Извинявайте, деца. Бях съвсем сигурен…

Завъртя волана насред пътя и навлезе на заден ход между дънерите.

Колата спря, а той бързо извади електрошоковия пистолет от джоба на вратата, свали предпазителя, допря електродите до врата на Магдалена и й пусна ток. Дяволското оръжие изпрати милион и двеста хиляди волта в тялото на жертвата и предизвика няколкоминутна мускулна парализа. Викът на момичето от силната болка и още повече разтърсването на тялото й сепнаха Самуел. Мъжът го свари съвсем неподготвен — точно както и Магдалена. В очите на младежа се четеше страх, но и готовност да се съпротивлява. В кратката секунда между мига, когато сестра му се свлече върху него, и момента на осъзнаването, че уредът крие смъртна опасност, у Самуел се задействаха всички механизми за самосъхранение и адреналинът му се покачи.

Мъжът не успя да реагира своевременно. Момчето бутна тялото на сестра си, дръпна дръжката на вратата, отвори я и изскочи от колата. Електрошокът не направи добър контакт и не му подейства. Мъжът пусна още ток на момичето и хукна да гони младежа. Самуел вече куцукаше по покритата със зелен мъх горска пътека, влачейки контузеното си коляно. Въпрос на секунди беше и той да усети разтърсващата тръпка на електрошока.

Момчето стигна до дърветата и се извърна рязко.

— Какво искаш от нас? — кресна то и призова небесата да му се притекат на помощ, все едно от редиците дървета, наредени под конец, щеше да излети мириада ангели и да го защитят.

Момчето отскочи встрани и грабна клон с противно остри, пречупени разклонения. „По дяволите“ — мина му през ума. Трябваше да обезвреди първо момчето. Защо, мътните го взели, не се вслуша в инстинктите си?

— Не смей да ме доближиш — предупреди Самуел и размаха клона. Без съмнение щеше да се защитава. Да приложи всички заучени бойни техники.

В този миг мъжът се зарече непременно да си поръча „Тейзър С2“ по интернет. С него ще може да парализира жертвите си от разстояние. Понякога просто всяка секунда е от значение. Както в момента. До селските имения имаше не повече от няколкостотин метра. Независимо че подбра мястото много внимателно, имаше вероятност я стопанин, я лесовъд да се е запилял насам. А след броени секунди сестричката на нашия герой щеше да се свести и току-виж хукнала и тя да бяга.

— Това няма да ти помогне, Самуел — предупреди той и се спусна към момчето, размахвайки яростно юмруци.

Усети как клонът се забива в рамото му и в следващия миг притисна електрошока към ръката на младежа. От устата им едновременно се изтръгна вик.

Съотношението на силите беше в негова полза и при следващата доза ток момчето се строполи на земята.

Мъжът погледна раненото си рамо. „По дяволите“ — помисли си той, проследявайки с поглед как кръвта пълзи по якето му във формата на звезда.

— Следващия път сто процента ще си купя „Тейзър“ — промърмори той, докато влачеше момчето към минивана.

Долепи до устата му кърпа, напоена с хлороформ. Само след миг очите на момчето се взираха невиждащо в нищото. После то изгуби съзнание.

След секунди същото сполетя и сестра му.

Мъжът им завърза очите, омота китките, глезените и устата им с монтажно тиксо и ги сложи да легнат странично върху дебелата постелка на пода.

Облече си чиста риза и чисто яке и постоя няколко минути, колкото да се увери, че на децата няма да им прилошее. Иначе рискуваше да се задушат в собственото си повръщано.

След като се почувства спокоен за здравето им, се качи отпред и подкара.

 

 

Сестра му и зет му живееха в малка селска къща из околностите на Оруп. Бялата постройка се намираше съвсем близо до междуселския път и на няколко километра от енорийската църква, където баща им бе служил преди смъртта си.

Последното място на земята, където самият той би се установил.

— Този път откъде идваш? — попита равнодушно зет му и му посочи чифт протрити пантофи. Неизменно стояха в антрето и ги пробутваха на всеки посетител.

Сякаш подовете в тази къща бяха виждали парцал!

Тръгна по посока на звука и откри сестра си в единия ъгъл на дневната. Тя си тананикаше, загърната в одеяло, проядено от времето и от молците.

Ева винаги разпознаваше стъпките му, но запазваше мълчание. От последната им среща бе напълняла чувствително. Поне с двайсет килограма. Тялото й се бе разплуло във всички посоки и съвсем скоро фигурата на момичето, което кърши снага в бурни танци из градината на свещеническия дом, щеше да се изличи безвъзвратно от паметта му.

Не се поздравиха. Никога не го правеха. От родителите си не бяха научили дори елементарни обноски.

— Идвам само за малко — приклекна пред нея. — Как си?

— Вили се грижи добре за мен — отвърна тя. — След малко ще обядваме. Ще останеш ли?

— Хапвам няколко залъка и тръгвам.

Тя кимна. Всъщност й беше все едно. С угасването на зрението й изчезна и потребността да научава новини около живота на ближните и света. Навярно се нуждаеше от това безразличие. Навярно избледнелите картини от миналото заемаха твърде много място в съзнанието й.

— Нося ви пари — извади плик от джоба си и го тикна в ръката й. — Трийсет хиляди. Ще ти стигнат до следващия път.

— Благодаря. Кога ще дойдеш пак?

— След няколко месеца.

Ева кимна и стана. Той понечи да й подаде ръка, но тя се отдръпна.

Върху кухненската маса, застлана с мушама, която бе виждала и по-добри дни през десетилетния си живот, се мъдреха алуминиеви баки с евтин пастет и парчета печено месо с неизвестен произход. Вили познаваше хора от района, които отстрелваха повече дивеч, отколкото можеха да изядат. На Ева и мъжа й определено не им липсваха калории.

Зет му простена с тежкия стон на астматик, отпусна глава към гърдите си и подзе „Отче наш“. И той, и Ева стиснаха силно очи, но всичките им сетива бяха насочени към края на масата, където седеше гостът.

— Още ли не си открил Бог? — попита сестра му и обърна към него воднистите си мъртви очи.

— Не съм. Татко го изби от мен с юмруците си.

Зет му вдигна бавно глава си и го стрелна с ненавист. А какъв мъж беше някога! Оперен и кипящ от желание да тръгне на път и да посети всяко кътче по земята, да изживее страстни авантюри. Когато срещна Ева, тя го заслепи с уязвимостта си и с хубави думи. Той винаги бе познавал Христос, но не и като най-добър другар.

Ева го въвлече във фанатизма си.

— Ще те помоля да говориш с уважение за моя тъст — забеляза зет му. — Той беше светец.

Погледна сестра си. Лицето й беше съвършено безизразно. Ако имаше какво да добави във връзка с разговора, щеше вече да го е направила. Тя обаче си замълча. Нищо необичайно.

— Да не би да си мислиш, че баща ни е отишъл в рая? — попита той.

Зет му стисна очи. С това се изчерпваше неговият отговор. Гостът е длъжен да спазва приличие, независимо дали е брат на Ева, или не.

Той поклати глава и погледна зет си. „Нещастник такъв! Ако представата за рай, където се разпорежда обезобразен тесногръд треторазреден пастор, ти се вижда толкова примамлива, с огромно удоволствие за нула време ще те изпратя там.“

— Стига си ме гледал толкова злобно, зетко. Оставих ви трийсет бона. Срещу такава сума искам да се държиш прилично поне половин час, докато съм у вас.

Вдигна глава към разпятието, което висеше на стената над мрачното лице на зет му. Беше по-тежко, отколкото изглеждаше.

Усети бремето му в тялото си.

 

 

Докато прекосяваше моста над Големия белт, усети движение в товарния отсек и спря пред платежните терминали. Отмести преградата и приспа съпротивляващите се деца с още хлороформ.

Изчака вълнението им да се уталожи и чак тогава подкара. Отвори страничните прозорци. Изпитваше дразнещото предчувствие, че този път прекали с дозата.

Приближи хангара в Северна Зеландия. Беше още твърде светло да изкара децата навън. Първите за годината, но последните за деня платноходки се връщаха към пристанищата в Люнес и Кигнес. Стигаше само някой любопитко да огледа брега с бинокъл и щяха да го разкрият. В товарния отсек на минивана цареше пълно затишие и той започна да се притеснява. Ако децата се гътнат от хлороформа, няколкомесечната му подготовка отиваше по дяволите.

„Залязвай де, мътните те взели“ — обърна се той към опърничавия кървавочервен небесен колос, заклинил се упорито в хоризонта. Облаците се къпеха в огнени багри.

Извади мобилния си телефон. Семейството в Долеруп сигурно вече се питаше защо се бавят. Беше им обещал да се приберат преди часа за отдих, а ето че вече го пресрочиха. Представи си как в този миг чакат, седнали около сервираната за вечеря маса. Горят свещи, всички са облекли туниките си и са сплели молитвено ръце. „За последен път му гласуваме доверие“ — зарича се майката.

Той и нямаше намерение да се мярка повече пред очите им.

Набра номера. Не се представи. Само каза, че иска един милион крони. Стари банкноти в малък чувал, който да хвърлят от влака. Обясни им на кой влак да се качат, къде и кога да го сменят, на коя отсечка да се оглеждат за светещ стробоскоп и от коя страна. Щял да държи фенера в ръка и да им изпрати силен мигащ светлинен сигнал. Не бивало да се колебаят, защото нямало да им даде втори шанс. След като хвърлят чувала, ще видят децата си.

Предупреди ги да не хитруват. Щял да им отпусне целия уикенд да намерят парите, а в понеделник вечерта трябвало да се качат на въпросния влак. Не намерят ли цялата сума, децата умират. Свържат ли се с полицията, децата умират. Опитат ли се да му въртят номера при доставката, децата умират.

— Не забравяйте — добави накрая той. — Пари се печелят, но децата ще ги загубите завинаги. — Млъкна. Винаги даваше на родителите кратка пауза. Обикновено чуваше как дишат учестено и се борят с шока. — И не забравяйте: няма как да защитите другите си деца. Усетя ли, че ме мотаете, ще ви поставя в непрекъсната несигурност. Това и невъзможността да проследите този телефон са единственото сигурно нещо във вашия случай. И затвори. Беше съвсем просто. След десет секунди телефонът щеше да потъне в залива. От малък умееше да хвърля надалече.

Децата бяха смъртнобледи, но живи. Окова ги в хангара на достатъчно разстояние едно от друго. Свали им превръзките и се увери, че няма да повърнат изпитата течност. След задължителната сага с молби, сълзи и страх те хапнаха малко и когато пак им залепи устата и си тръгна, го направи с чиста съвест.

Притежаваше имота от петнайсет години. Досега никой, освен него не бе припарвал до хангара. Къщата се намираше затулена зад дърветата, а самият хангар бе обрасъл с гъста растителност. Понякога се виждаше единствено от водата, но и там имаше пречки. Кой би искал да се оплете във вонящата каша от водорасли, вкопчили се в рибарската мрежа? Разпъна я между дървените колове, след като една от жертвите му хвърли нещо във водата. Нека хлапетата хленчат колкото си искат. Никой няма да ги чуе. Пак си погледна часовника. Този път ще наруши ритуала с телефонното обаждане до жена си, преди да тръгне към Роскиле. Защо да й съобщава кога да го очаква?

Първо ще се отбие до селската къща във Ферслеу да остави минивана в плевнята и да се качи на мерцедеса. След по-малко от час ще си е вкъщи. Тогава ще прецени какви ги върши тя.

 

 

Докато изминаваше последните километри до дома си, успя да възстанови вътрешния си мир. Какво всъщност подхранваше тези съмнения към верността на съпругата му? Не бяха ли по-скоро породени от слабост в неговия характер? Тези безпочвени подозрения и подли мисли не го ли връхлитаха в резултат от всички лъжи, които самият той й бе наговорил и от които се препитаваше? Всичко това не беше ли следствие от собствения му двойствен живот? „Какви глупости ми минават през ума! Та ние се разбираме толкова добре“ — помисли си той, преди да забележи мъжки велосипед, опрян до плачещата върба на автомобилната алея. Чужд мъжки велосипед.