Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (22) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсета глава

Навремето, когато със сестра му Ева бяха деца, живееха в съвсем различен свят. След като баща им хлътнеше в кабинета и хлопнеше вратата, в душите им наставаше спокойствие. Прибираха се в стаите си и обръщаха гръб на живота в служба на Бога.

Дори когато ги мъкнеха насила по богослужения и децата стояха сред гмежта от богомолци, които в религиозен екстаз протягаха ръце нагоре и надаваха ликуващи викове, той и сестра му обръщаха поглед навътре и намираха покой в собствената си действителност.

Всеки от тях имаше свой спасителен пристан. Ева тайно оглеждаше обувките и роклите на жените и се кипреше. Кокетно гладеше с върховете на пръстите гънките на плисираната си пола, докато станеха остри и лъскави. Ева се изживяваше като принцеса, недосегаема за строгите очи на хората от църквата и за суровите им упреци. Влизаше в образа на фея със светли и тъй ефирни крила, че и най-лекият полъх на вятъра бе достатъчен да я издигне над сивото всекидневие и догмите на бащиния дом.

Отнесеше ли се в приказните си светове, Ева започваше да си припява. Тананикаше с възторжени очи и се поклащаше от крак на крак, а родителите й си въобразяваха, че се е оставила на сигурните ръце на Бога и грациозните й движения са нейният начин да Му засвидетелства дълбокото си преклонение.

Него обаче тя не можеше да заблуди. Той знаеше, че Ева мечтае за разкош, украшения, за боготворящи я огледала и разточителни комплименти. Беше неин брат. Умееше да разчита поведението й.

Самият той бленуваше за свят, населен от смеещи се хора.

А го заобикаляха начумерени лица. Мимически бръчки от усмивки той виждаше само докато се разхождаше из центъра, и те му се струваха противни. Не; неговият живот беше лишен от развлечения и радост. От петата си годишнина не бе чувал баща си да се смее. Тогава дъртият разказа за свещеник, когото отлъчил от Църквата си с клетви и попържни. Минаха години, докато детската му душа проумее, че смехът има и други предназначения, освен да изразява злорадство от провинението на ближен.

Най-сетне му просветна и тогава оглуша за наставленията и ехидните забележки на баща си. Научи се да бъде потаен.

Създаде си свои съкровени занимания, които му носеха и радост, и угризения. Къташе съкровищата си под леглото — скрити под хермелинова кожа. Например „Журнал за дома и семейството“ със скандални снимки и разкази, каталози от магазинната верига „Делс“ с почти голи жени, които го гледаха прямо и му се усмихваха. Беше насъбрал списания с толкова шантави заглавия, че само те бяха достатъчни да прихне. Овехтели, опърпани печатни издания с мазни петна и подгънати ъгълчета на листовете. Хумористични комикси, Патока Дафи, Скуби Ду. Тези шарени списания го забавляваха и предизвикваха, а не искаха нищо в замяна. Често изчакваше да се стъмни, измъкваше се през прозореца и изравяше от кофата за смет на съседите комикси.

После цяла нощ ги четеше под завивките и се заливаше в беззвучен смях.

През този периодът живота си започна предпазливо да открехва вратите, преди да влезе, за да се ориентира къде се намират в момента членовете на семейството. Тогава си изработи навика да издебва кога е чисто, та необезпокояван да внесе у дома трофеите си.

По онова време се научи да се ослушва като прилеп на лов за плячка.

 

 

Остави съпругата си в дневната и след не повече от две минути я видя да се измъква в градината с детето на ръце. Приблизително според очакванията му.

Не беше глупава. Млада, наивна и предвидима — може би, но не и глупава. Беше усетила, че е събудила подозренията му, и се беше изплашила. Прочете го по лицето й и го долови в гласа й.

И сега искаше да избяга.

Само изчакваше удобен момент и щеше да действа. Беше въпрос на време и той го знаеше. Затова застана до прозореца на втория етаж и започна да думка с крак по дъските на пода. Спря чак когато тя доближи плета.

Ето колко лесно е да разобличиш хората. Заболя го, макар че отдавна бе свикнал с подлостта на човешката природа. Просто свикваш и толкова.

Погледна към жената и детето. Досегашният му живот с нея си отиваше. Само миг и тя щеше да се провре през дупката в плета. Понеже шубраците се бяха сгъстили, той й даде известна преднина, преди да се спусне на скокове по стълбите и да излезе в градината.

Тази млада, хубава жена светеше като факла в червената си рокля и нямаше смисъл да я гони. Тя се отдалечи надолу по улицата между къщите, преди той да се промуши през пролуката. До главния път тя свърна и пресече страничната уличка. После хлътна зад един жив плет.

Точно това не го беше очаквал.

„Ще те науча аз, кучка такава! — ядоса се той. — Ще ми слагаш рога в моя район, а?“

 

 

През лятото, когато навърши единайсет, конгрегацията на баща му нае шатра на мястото, където провеждаха изложби на животни.

— Щом безбожниците социалисти могат, защо да не можем и ние, свободните църковни общности? — заяви той.

Трепаха се цяла сутрин. Работата беше тежка, помагаха и други деца. След като приключиха с пода в шатрата, баща им потупа по главата всички други деца от бригадата.

Собствените му потомци не получиха поощрителна ласка, а заповед да донесат сгъваеми столове.

И то не един или два.

И изложбата отвори врати. Четири жълти ореола озаряваха входа на шатрата, а от средния стълб грееше пътеводна звезда. „Прегърни Исус и Го скътай в сърцето си“ — гласеше посланието върху страничното платнище.

Всички членове на общността дойдоха да уважат мероприятието, но само толкова. Въпреки десетките шарени брошури, които двамата с Ева раздадоха на минувачите, нито един външен не се отзова.

Баща им щеше да излее гнева и безсилието си върху майка им, но в отсъствието на свидетели.

— Продължавайте — процеди той и им връчи следващата партида листовки. — И не се офлянквайте!

Двамата се изгубиха към крайните сергии. Ева се заплесна по зайчетата, но той избърза напред. Само така можеше да отърве майка си.

„Вземете брошура“ — умоляваха очите му, докато хората го подминаваха. Ако успее да ги раздаде, може пък на клетата жена да й се размине. И да не плаче цяла нощ. Той се озърташе за приветливо лице, което би споделило с други благоговението си пред Бог. Ослушваше се за глас, който притежава кротостта, проповядвана от Исус.

В този миг отникъде се разнесе детски смях. Не като смеха, чут на минаване покрай училищен двор, или когато се бе престрашавал да погледа малко детска телевизия пред магазина за електротехника. Не, тези хлапета се смееха, все едно гласните им струни ще се скъсат, и привличаха всеобщото внимание. Той не се бе смял така дори под завивката и се почувства изкушен.

Нека вътрешният му глас му нашепва за ярост и изкупление колкото си иска. Не можеше да подмине тези деца.

Пред сергията се беше събрала немноголюдна тълпа. Деца и възрастни се забавляваха дружно. Разкривените червени букви върху бялото ленено платно обещаваха „ВАЛНУВАШТ ФИЛМ ПОЛВИН ЦЕНА САМО ДНЕСКА“. Върху импровизирана дъсчена маса стоеше телевизор с повече от скромни размери.

Децата се смееха на прожектирания черно-бял филм. Той също се включи във веселието. Смя се, докато го заболя диафрагмата и онази част от душата му, която чак сега се разгърна в цялата си широта.

— Чаплин е неповторим — отбеляза един от възрастните.

Всички се смееха, докато гледаха как комикът прави пируети и се боксира. Смееха се, когато той въртеше бастунчето си и повдигаше черното си бомбе. Смееха се, когато кривеше лице срещу дебели жени и мъже с черен туш около очите. Той също се смееше, коремът му се сви в спазми, завладя го нещо приказно, неконтролируемо и неочаквано. Никой не го зашлеви по тила, хората дори не го забелязваха.

Това преживяване промени по чудодеен начин неговия живот и живота на още много хора.

 

 

Съпругата му вървеше, без да се озърта. Впрочем почти не гледаше къде стъпва. Просто оставяше краката й да я носят през жилищния квартал напред заедно с детето, все едно невидими сили диктуваха посоката и скоростта.

А когато човек се издигне така над действителността, нещастието настъпва по най-дребен повод.

Както разхлабила се бурмичка в крилото на самолет води до авиокатастрофа или капка вода, попаднала в релето на железен бял дроб, предизвиква късо съединение.

Той видя гълъба, който кацна на дървото точно над главата на жена му, докато тя се канеше да пресече улицата, и забеляза как изпражнението полетя надолу и пльосна върху паважа като разперена ръка на призрак. Видя как синът му посочи фигурата и жена му погледна надолу. Тя стъпи върху уличното платно, а иззад ъгъла изскочи автомобил и полетя към тях със смъртоносна прецизност.

Той можеше да извика. Да изкрещи, да изсвири предупредително, но не го направи. Чувствата му не взеха превес.

Спирачките изсвириха пронизително, сянката зад предното стъкло завъртя волана, всичко наоколо замръзна.

Наблюдаваше как жена му и детето се разтрепериха от ужас и обърнаха лица като на забавен каданс. Тежкият автомобил свърна встрани и заради рязката маневра грайферът на гумите се отпечата по платното, все едно въглен драсна по лист хартия. После колата изправи курса, задницата й се стабилизира и всичко свърши.

Жена му стоеше вцепенена в канавката, докато колата се отдалечаваше. Самият той замръзна на половин метър от плета. Умилението се бореше със странна форма на опиянение, каквото бе изпитал само при първото си убийство. Не искаше да се чувства така.

Той изпусна през стиснати зъби сгъстения въздух в дробовете си, а по тялото му се разля топлина. Понеже не се отдръпна, Бенямин го забеляза, когато обърна глава, за да се сгуши в майка си. Видимо се беше изплашил. Малкият винаги се стряскаше от бурните реакции на възрастните. Ала забелязвайки баща си, той отпусна вдигнатите си вежди, устничките му спряха да треперят, вдигна ръчички и се засмя.

Тя се обърна и го видя. Върху лицето й се отпечата шокираното изражение отпреди малко.

Пет минути по-късно тя седеше пред него в дневната с извърнато настрани лице.

— Или оставаш тук доброволно, или повече няма да видиш сина ни — заяви той.

Очите й се наляха с омраза и погнуса.

Ако той искаше да разбере накъде беше тръгнала преди малко, трябваше да го изкопчи от нея със сила.

* * *

Такива прекрасни мигове бяха рядкост в живота им — неговия и на сестра му.

Той заставаше в спалнята на десетина стъпки от огледалото и тръгваше с разкрачени крака. Клатеше глава наляво-надясно и въртеше бастуна във въздуха. Изминавайки тези десет крачки, той се преобразяваше в отражението си. Вече не беше момчето без приятели, нито синът на човека, пред когото се кланяше и превиваше глава цялото градче. Не беше и избраната овца в стадото, призвана да разнася Божието слово и да го запраща като мълния към хората. Влизаше в образа на малкия хулиган, който разсмива всички, в това число и себе си.

— Казвам се Чаплин, Чарли Чаплин — заяви той и размърда устни под въображаемия си мустак, а Ева така се превиваше от смях на леглото, че едва не се претърколи.

Тя се забавляваше страшно много, когато брат й имитираше великия комик, но този път щеше да й е за последно.

След тази случка тя престана да се смее.

Усети как някой го потупа по рамото. Еднократното почукване с показалец стигаше дъхът му да секне, а гърлото му да пресъхне. Момчето се извърна. Юмрукът на бащата вече летеше към диафрагмата му. Под рунтавите вежди гледаха ококорени очи. Не се разнесе никакъв звук, освен глухия удар и последвалите го още няколко.

В един момент червата му започнаха да горят, а стомашната киселина — да пари в гърлото му. Отстъпи крачка назад и погледна предизвикателно баща си в очите.

— На Чаплин ще ми се правиш, а? — процеди баща му, взирайки се в него с онзи поглед, който приемаше на Разпети петък, когато обрисуваше в ярки краски трънливия път на Исус към Голгота. Върху превитите рамене на проклетия злодей лягаше бремето на всемирната скръб и страдание. Макар и още дете, синът му виждаше пълното вживяване.

Докато го налагаше, бащата замахваше широко, защото иначе не би го достигнал. Едно опърничаво хлапе няма да го принуди да пристъпи напред.

— Откъде те обладаха тези бесове?

Момчето заби поглед в краката на баща си. От сега нататък щеше да отговаря на въпросите му само когато реши. Нека го бие, колкото си иска. Няма да изкопчи и думичка от устата му.

— Мълчиш, а? Хубавичко ще те науча.

Хвана го за ухото и го повлече към стаята му. Там го блъсна грубо на леглото.

— Няма да мръднеш оттук, докато аз не ти позволя. Ясно?

Момчето продължаваше да стои безмълвно. За миг бащата замръзна със смаян поглед и леко разтворени устни, сякаш непокорството на това дете вещаеше скорошното настъпване на Страшния съд и на всеунищожителния потоп. После се опомни от вцепенението си.

— Събери си нещата и ги изнеси в коридора — нареди той.

Първо момчето не разбра какво точно се иска от него, но последва пояснение:

— Без дрехите, обувките и чаршафите. Всичко друго.

 

 

Той взе детето от ръцете на съпругата си и я остави сама. Слънчевата светлина, процеждаща се през щорите, рисуваше бледи ивици по лицето й.

Без сина си тя нямаше да мръдне никъде. Той го знаеше.

— Заспа — съобщи той, след като слезе от горния етаж. — Кажи ми какво става.

— Какво става ли? — тя бавно обърна към него мрачния си поглед. — Не е ли по-редно аз да задам този въпрос? Какво работиш? Откъде печелиш толкова много пари? Нещо незаконно ли правиш? Хора ли изнудваш?

— Да изнудвам хора? Откъде си останала с такова впечатление?

Тя извърна лице.

— Има ли значение? Пусни ме да си вървя с детето. Не искам да живея повече тук.

Той смръщи вежди. Жена му задаваше въпроси. Поставяше ултиматуми. Какво бе пропуснал?

— Попитах те откъде си останала с такова впечатление.

Тя сви рамене.

— Откъде ли не. Почти не се задържаш у дома. Мълчиш. Натрупал си кашони с твои вещи в отделна стая и я пазиш по-зорко от светилище. Лъжеш за семейството си…

Тя млъкна, защото се усети, а не защото той я прекъсна. Сведе поглед към пода, но вече бе невъзможно да върне назад думите, които не биваше да се изплъзват от устните й. Собствената й дързост й изигра лоша шега.

— Ровила си из кашоните ми? — попита тихо той, ала чутото гореше като огън под кожата му.

Значи бе узнала за него неща, до които не биваше да припарва.

Не се ли отърве от нея, с него е свършено.

 

 

Под строгия надзор на баща си той изнесе всичките си вещи и ги струпа на купчина в коридора: стари играчки, илюстрирани детски енциклопедии за животни от известния датски зоолог Ингвал Либеркинд, разни джунджурии, които беше събирал. Клон, удобен за чесане на гърба, саксия с рачешки щипки, вкаменен морски таралеж, раковини. Всичко отиде върху камарата. След като той приключи, баща му издърпа леглото от стената и го обърна на ребро. Отдолу, под хермелиновата кожа, лежаха съкровищата му. Списания, комикси, всичките му безгрижни мигове.

Баща му ги огледа, после издърпа снопа списания и започна да ги брои. Плюнчеше пръст и ги отмяташе едно по едно. За всяко навлажняване на пръста — един удар.

— Двайсет и четири списания. Няма да те питам откъде си ги взел, Чаплин, изобщо не ме интересува. Сега ще се обърнеш, а аз ще те шибна двайсет и четири пъти. Повече не искам да виждам подобно безобразие у дома, ясно?

Той не отговори. Гледаше купчината и се сбогуваше с всяко списание.

— Мълчиш, а? Тогава ще удвоя наказанието, за да се научиш да отговаряш.

Боят обаче не подейства възпитателно. Въпреки дългите кървави следи по гърба и огромните хематоми на тила той не гъкна. Баща му си запаса колана. Момчето не отрони нито стон.

Ала десет минути по-късно едва сподави сълзите си. Заставиха го да изгори всичките си реликви в двора.

Ето това направо му разби сърцето.

 

 

Тя стоеше прегърбена и гледаше кашоните. Докато я влачеше по стълбите към горния етаж, от устата на мъжа й изригна порой от обвинения, но тя мълчеше, решена да не обели нито дума.

— Трябва да изясним две неща. Първо ми дай телефона си.

Тя го извади от джоба си и му го подаде. Джиесемът нямаше да я издаде. Кенет я беше научил как да трие повикванията си.

Пръстите на мъжа й зашариха по клавишите. Не откри нищо. Обзе я задоволство, че планът му се провали. Сега как щеше да намери основания за подозренията си?

— Да не си разбрала как се трият номерата от списъците в паметта?

Тя не отговори. Издърпа апарата от ръката му и го мушна обратно в задния си джоб.

Той посочи тясната стая с кашоните.

— Добре си се справила.

Тя задиша по-леко. Той не разполагаше с никакви доказателства, че е ровила в кашоните. Накрая, ще не ще, щеше да я пусне да си върви.

— Но си пропуснала нещо…

Тя премига няколко пъти, докато се опитваше да обхване с поглед цялото помещение. Дали беше объркала мястото на нахвърляните палта? Или мъжът й бе забелязал издайническата вдлъбнатина в кашона?

— Виж тези линии — той приклекна и посочи предните стени на два кашона.

Линиите на двата кашона не съвпадаха.

— Когато изнесеш такива кашони и ги натрупаш отново, сгъвките им се променят — посочи още два съседни кашона, чиито линии се разминаваха във височина. — Местила си кашоните и пак си ги върнала по местата им. Ето това е станало. А сега ще ми кажеш какво си открила в тях, ясно?

— Да не си превъртял? — поклати глава тя. — Защо ще се ровя из някакви кашони? Стоят тук, откакто се пренесохме. С времето са се деформирали, нормално е.

„Добре се справих — окуражи се мислено тя. — Успях да се аргументирам.“

Той обаче поклати глава. Очевидно не намираше обяснението й за задоволително.

— Ще я видим тази работа — закани се той и я притисна към стената.

„Мръднеш ли оттук, лошо ти се пише“ — предупредиха я хладните му очи.

Тя се огледа, докато той изнасяше кашоните от средата на стаята в коридора. В тясното помещение нямаше какво да й послужи за самозащита. Табуретка до вратата на спалнята, ваза върху перваза на мансардния прозорец, полираща машина под полегатата стена.

„Ако го ударя в тила с табуретката…“

Тя преглътна с мъка и сви ръце в юмруци. Колко силно можеше да го удари?

Мъжът й се отдръпна от вратата и стовари един кашон пред краката й.

— Сега ще го прегледам и ще се разбере окончателно дали си тършувала.

Гледаше го втренчено, докато той разтваряше кашона. Беше стоял най-отдолу някъде в средата на стаята. Под отхлупения капак бяха погребани най-съкровените му тайни. Изрезката от нейна снимка в парка „Бернсторф“, дървената кутия с адресите и данните за семействата и техните деца. Той знаеше отлично местоположението на този кашон сред гората от еднотипни паралелепипеди.

Тя затвори очи и се опита да диша спокойно. Ако на този свят има бог, ще й се притече на помощ.

— Не разбирам защо вадиш всички тези книжа. Какво общо имат с мен?

Той опря едното си коляно о пода и извади първата пачка изрезки. Остави ги настрана. Не искаше да рискува тя да види снимката си, ако действително се окажеше невинна.

С времето се бе научила да отгатва какво се крие зад поведението му.

После извади внимателно дървената кутия. Дори не се наложи да я отвори. Главата му клюмна.

— Защо не остави нещата ми на мира? — тихо попита той.

Какво беше видял? Нима тя бе пропуснала нещо?

Вторачи се в гърба му, после в табуретката, после пак в гърба му. Какво означаваха тези сведения в кутията? Защо той стисна пръстите си в юмрук и кокалчетата му побеляха?

Тя докосна шията си с ръка. Усети как силно пулсира кръвта в сънната й артерия.

Извърна се към нея с присвити очи. Погледът му я ужаси. Беше пропит с толкова отвращение, че тя започна да се задушава.

Три метра я деляха от табуретката.

— Не съм се ровила из нещата ти. Защо си мислиш така?

— Не си го мисля. Знам го със сигурност!

Тя направи крачка към табуретката. Той не реагира.

— Виж! — обърна капака на кутията към нея.

Там нямаше нищо.

— Какво да видя? Кутия като кутия — отвърна тя.

При меко време, ако снегът се сипе бавно, снежинките се изпаряват, преди да паднат на земята. Красотата и ефирността се изгубват във въздуха, където са възникнали, и магията изчезва.

Когато той обви крака й с ръка и го дръпна, тя се почувства една от тези снежинки. Докато летеше към пода, усети как животът й се разпада и всичко познато става на прах. Не почувства нищо, когато главата й издрънча в пода. Усещаше само безпощадния му захват.

— Точно така: кутия като кутия. А трябваше да има още нещо — процеди той.

Усети как по слепоочието й потече кръв, но не изпитваше болка.

— Не те разбирам — чу гласа си тя.

— Върху капака имаше конец — той приближи лицето си до нейното и стисна още по-силно. — Сега липсва.

— Пусни ме. Остави ме да стана. Конецът е паднал от само себе си. Кога за последно си преглеждал тези кашони? Преди четири години? Имаш ли представа колко неща се променят за толкова време? — тя изпълни дробовете си с въздух и извика с цяло гърло: — ПУСНИ МЕ!

Той обаче не я пусна. Тя видя как табуретката се отдалечава от нея, докато той я влачи към стаята с кашоните. Под главата й се проточи кървава диря по пода. Чуваше псувните и тежкото му пръхтене, когато затисна гърба й с крак.

Искаше да извика, но нямаше въздух.

После той отмести крака си, подхвана я силно под мишниците и я изтегли навътре. Набута я в пътечката, образувала се, след като беше изнесъл няколко кашона, и я остави — там, кървяща и в ступор.

Вероятно силите щяха да й стигнат да реагира, но в този миг тя не успя да предвиди какво я очаква.

Видя само как краката му пъргаво отскачат настрани и как над нея надвисна кашон.

После той го пусна върху гръдния й кош.

За миг тежестта изпомпи всичкия й въздух, ала тя инстинктивно се извъртя и успя да вдигне единия си крак върху другия. Отгоре й се стовари втори кашон, затисна ръката й към ребрата и я парализира съвсем. Над втория кашон тупна и трети.

Три кашона я затиснаха с непоклатима тежест.

Тя виждаше късче от вратата и коридора пред краката си, но и то изчезна, когато той натрупа няколко кашона върху долната част на краката й и запълни оставащото пространство с още кашони пред вратата.

Докато правеше всичко това, той не обели нито дума. Също толкова безмълвно затръшна вратата и я заключи.

Тя дори не извика за помощ. Кой ли щеше да я чуе?

„Тук ли ще ме остави?“ — запита се тя, докато диафрагмата й пое дишането от гръдния кош. В момента виждаше само снопчета светлина от покривните прозорци, процеждаща се между кафявите стени на кашоните.

Когато най-сетне мръкна, мобилният в задния й джоб зазвъня.

След продължително звънене и той се отказа.