Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (19) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Седемнайсета глава

Някога сутрешните им разговори по телефона я зареждаха с енергия. Само гласът му й стигаше да прекара цял ден, без да вижда хора. Само мисълта за обятията му беше в състояние да й вдъхне неимоверни сили. Но вече не се чувстваше така. Магията изчезна. „Утре ще се обадя на мама и ще се сдобря с нея“ — обеща си тя. Денят превали, утрото дойде, но тя още не бе предприела нищо. Какво да й каже? Че съжалява, задето са се отчуждили? Че е допуснала грешка, но е срещнала друг мъж, който й е помогнал да го осъзнае. Че не чува нищо, освен неговите думи? Не можеше да го сподели с майка си, но си беше истина.

Най-после се запълни безкрайната празнота, която съпругът й непрекъснато оставяше след себе си.

Кенет идва няколко пъти. След като тя заведеше Бенямин в яслата, Кенет се появяваше на вратата. Въпреки приумиците на март неизменно ходеше по риза с къс ръкав и тесни летни панталони. Военната служба — осем месеца в Ирак и десет в Афганистан — го беше закалила. Той обясни, че хапещият зимен студ и вътре, и вън бързо обуздавал стремежа на датските войници към комфорт.

Кенет беше просто неустоим. А това беше просто ужасно.

Със съпруга си се чу по телефона. Слушаше как той я пита за здравето на Бенямин. Много се притеснявал дали детето се е възстановило напълно от настинката. Чу го как казва, че я обича и няма търпение да се прибере; че ще си дойде по-рано от очакваното. Тя не повярва и на половината от думите му. Ето тук се заключаваше разликата. Разликата с времето, когато думите му я заслепяваха. Сега съзнаваше, че просто й е хвърлял пясък в очите.

Тя се страхуваше. От гнева му, от контактите му. Ако я изхвърлеше, оставаше на улицата. Беше се погрижил за това. Нямаше да й позволи да вземе дори Бенямин.

Умееше да борави със словото и да манипулира. Кой ще повярва на думите й, че Бенямин се чувства най-добре при майка си? Та нали именно тя искаше да се махне? Нима съпругът й не се бе жертвал, нима не бе пътувал в десетки командировки, само и само да обезпечи финансовата им стабилност? В ушите си вече чуваше аргументите на местните власти, на службата по присъждане на родителски права. На пристрастните морални арбитри, които ще акцентират върху неговата зрялост и ще изобличават нейните грешки. Знаеше го. „По-късно ще се обадя на мама. Ще преглътна гордостта си и ще й разкажа всичко. Тя е моя майка. Ще ми помогне, разбира се.“ Часовете се нижеха, а мислите я смазваха. Защо се чувстваше така? Дали защото за няколко дни се сближи с непознат мъж повече, отколкото за целия си брачен живот бе успяла да се сближи със собствения си съпруг? Защото такава беше истината. Знаеше за мъжа си само толкова, колкото успя да научи през броените часове, прекарани заедно вкъщи. Какво знаеше за работата му, за миналото му, за планината от кашони на горния етаж? Всичко това беше непозната територия за нея.

Но едно нещо е да изстинеш към някого, съвсем друго — да намериш оправдание за липса на чувства. Нима съпругът й не беше добър? Дали пък моментното й заслепение не й пречеше да види цялата картинка?

Ето такива мисли я глождеха. Затова тя пак се качи на горния етаж и застана пред вратата с кашоните. Сега ли да сложи край на неведението? Сега ли да прекрачи границата? Сега. Защото вече няма връщане назад.

Измъкна кашоните един по един в коридора, като внимаваше най-вътрешните да останат в периферията, та после да ги подреди по абсолютно същия начин — като, разбира се, ги затвори плътно и метне отгоре палтата. Това й се струваше единственият начин да не обърка местоположението им.

Поне се надяваше тази стратегия да сработи.

Първите десет кашона, най-отзад под покривния прозорец, потвърдиха думите на мъжа й. Вътре откри само стари семейни вещи, останали му в наследство. Типични наследствени реликви като онези, завещани от нейните баби и дядовци на следващите поколения: порцеланови съдове, всевъзможни книжа и джунджурии, вълнени одеяла, плетени покривки, сервизи за дванайсет души, резачки за пури, старинни часовници и декоративни фигурки.

Всички тези вещи рисуваха картината на семеен живот, отдавна пренесъл се в небитието и на път да потъне в забвение. Дотук съдържанието на кашоните съвпадаше с думите на мъжа й.

Подробностите, прибавени от следващите десет кашона, размътиха бистротата на изградената картина. Изпод капаците им се появиха фотографии с позлатени рамки, тетрадки със залепени вестникарски изрезки, албуми със сувенири. Всичките събития датираха от детството му и показваха ясно, че лъжа и премълчани детайли неизменно съпровождат като безмълвни спътници връщането към детските години.

Защото в разрез с приказките му, че бил единствено дете, съпругата му откри неопровержими доказателства за съществуването на сестра.

На една от снимките съпругът й, на не повече от шест-седем години, в моряшко костюмче, със скръстени ръце, мека кожа и гъста коса, сресана на път, гледаше тъжно към фотоапарата, а до него стоеше момиченце с дълги плитки и невинна усмивка. Навярно я снимаха за пръв път.

Хубав портрет на две коренно различни деца.

Погледна гръбчето на снимката. ЕВА, прочете тя. Другото беше задраскано с химикалка. Разгледа снимките. Навсякъде написаното на гърба беше заличено.

 

 

Никакви имена, никакви названия на места. Само мастилени петна. „Защо имената са задраскани? — запита се тя. — Така все едно хората от снимките са изчезнали завинаги.“ Някога, в дома на родителите си, тя често бе разглеждала черно-бели фотографии на безименни лица.

— Това е прабаба ти Дагмар — подхвърляше майка й, но това име не присъстваше в албумите.

Какво щеше да стане с тези имена след смъртта на майка й? Как щеше да се знае кой на кого е дал живот и кога? Името на момичето от снимката обаче беше оцеляло: Ева. Сестрата на мъжа й. Имаше същите очи, същите устни. На две от снимките двете деца бяха заснети сами. В очите на Ева се четеше възхищение към брат й. Изглеждаше трогателно. Иначе на вид момиченцето не се отличаваше от връстниците си: русичко, спретнато. В погледа му обаче, освен на първата снимка, се четеше повече тревога, отколкото смелост. На снимките, където децата позираха с родителите си, четиримата стояха съвсем близо един до друг, сякаш се защитаваха срещу целия свят. Не се бяха прегърнали, просто стояха плътно притиснати. Тези семейни фотографии винаги следваха една и съща подредба: отпред децата с отпуснати ръце, майката — зад момиченцето, с длани върху раменете на дъщерята, бащата — с длани върху раменете на сина.

И тези два чифта ръце сякаш натискаха децата към земята. Опита се да вникне в душата на момчето с очи на старец, но не беше никак лесно. Все по-осезаемо усещаше голямата възрастова разлика помежду им.

Затвори кашоните със снимки и се зае да преглежда тетрадките с изрезки. Вече се беше убедила, че щеше да е по-добре никога да не бе срещала съпруга си; че е родена да сподели живота си не с на практика непознатия, чиито детски снимки разглеждаше, а с онзи, който живееше на пет пресечки от къщата им.

От снимките личеше, че баща му е бил свещеник. Той не й бе казвал подобно нещо.

От очите на свъсения мъж струеше самоувереност и авторитарност.

Очите на майка му пък не излъчваха нищо.

Намери обяснението в тетрадките. Просто баща му контролираше всичко. Имаше изрезки от църковни списания, където той сипеше огън и жупел срещу безбожниците, проповядваше неравенство между половете и се отричаше от онези заблудени души, които не признават авторитета на неговата църква. В множество памфлети той призоваваше хората от паството си да държат Божието слово в шепа и да го пускат само когато могат да го запратят в лицата на неверниците. От изрезките тя разбра, че мъжът й е израснал при коренно различни условия от нея.

Прекалено различни.

От пожълтелите страници на писанията, пълни с хули, лъхаше противен дъх на нещо повече от венцехваление на родината — на мракобесие, на нетърпимост, на дълбоко вкоренен консерватизъм и шовинизъм. Тя, разбира се, съзнаваше, че изказванията са на нейния свекър, а не на съпруга й. Но въпреки всичко си даваше сметка, че при съвместния си живот с него е забелязала как призраците на миналото са го потопили в мрак, който изчезваше напълно само когато се любеше с нея.

Това не беше нормално.

Изобщо в детството му имаше нещо много гнило. Всяко име — било на човек, било на място — беше зачеркнато с химикалка. И винаги с една и съща химикалка.

Тя реши да слезе в библиотеката и да потърси в Гугъл дядото на Бенямин. Но първо трябваше да открие името му. Все някоя статия от изрезките щеше да я насочи към самоличността му. А открие ли нещо там, се надяваше в интернет пространството — дори в динамично време като нашето, когато всяко чудо е за три дни — да са останали следи от този тираничен и крайно антипатичен човек.

А после ще повдигне въпроса пред съпруга си и така ще снемат поне част от напрежението в отношенията си.

Отвори дузина кутии от обувки, накамарени върху кашоните. В най-долните намери различни безинтересни дреболии: запалка „Ронсън“ — щракна камъчето и се оказа, че запалката работи безупречно — няколко копчета за ръкавели, нож за разрязване на хартия и канцеларски пособия, каквито всеки човек използва през определен период от живота си.

Останалата част от кутиите разкриха съвсем различен период. Изрезки, брошури и политически памфлети. Всеки кашон разбулваше нов аспект от живота на мъжа й и в своята съвкупност те рисуваха образа на човек обезчестен и наранен, с течение на времето превърнал се в огледално отражение на баща си, но и в негов антипод. Малкото момче от снимките бе поело в посока, противоположна на предписанията на бащината си доктрина. Невръстният младеж бе заменил реакция с акция. На барикадите подкрепяше всичко тоталитарно, което нямаше нищо общо с религията. Гореше в размириците във Вестербру, където последователите на младежкото окупационно движение устройваха демонстрациите си. Беше сменил моряшкото костюмче с палто от овча вълна, камуфлажно яке и палестински шал. В някои случаи криеше лицето си зад шала.

Съпругът й беше хамелеон, наясно кога в какви цветове да се преобразява. Разбра го чак сега.

Спря за миг и се поколеба дали да не върне всички кашони по местата им и да забрави какво е открила. Вътре явно се спотайваха неща, които той не искаше да си спомня.

Дали тези кашони не бяха опит да тегли чертата на предишния си живот? Иначе щеше да й разкаже всичко. Иначе не би зачеркнал имената върху гърба на снимките.

Но как да спре точно сега?

Ако не вникне в дълбините на живота му, никога няма да проумее що за човек е той. Никога няма да разбере кой е в действителност бащата на детето й.

Обърна се към остатъка от живота му, надлежно опакован и подреден в коридора. Кутии за съхранение, пъхнати в кутии от обувки, на свой ред прибрани в кашони. Всичко старателно надписано в хронологичен ред.

След видяното очакваше съпругът й да е участвал в стълкновения с полицията по барикадите, но нещо го бе накарало да промени курса. След бурния бунтарски период идваше временно затишие.

Върху всяка найлонова папка беше обозначено в какви времеви граници се поместват събитията, загатнати в нея. В продължение на година съпругът й бе следвал право. После — философия, пак една година. Беше пътувал с раница из държавите от Централна Америка, където — съдейки по приложените проспекти — се бе препитавал, работейки в хотели, лозови масиви, кланици.

Чак след като се бе прибрал в Дания, бе започнал да се превръща в човека, когото тя познаваше донякъде. В педантично подредени джобове откри диплянки за въоръжените сили, набързо надраскани данни за сержантска школа, за военната полиция и за елитните звена за бързо реагиране. През този период и личните записки, и събираните реликви пресъхваха.

Тук липсваха имена, места, познанства. Преживяния период книжата очертаваха само в най-едри щрихи.

През това време за интересите му свидетелстваше снопче брошури на различни езици за образование в Белгийската търговска флота, агитационни диплянки за Чуждестранния легион с красиви снимки на Южна франция, различни копия на формуляри за кандидатстване в икономически институти.

Нищо не показваше по кой път е поел. Единствено какви размисли са го занимавали през този отрязък от живота му.

Всичко това създаваше представата за хаос.

И докато връщаше кашоните по местата им, тя усети първите признаци на страх. Знаеше, че той пътува по тайно поръчение — поне той така й бе казал. Досега обаче, без да се базира на никакви доказателства, тя бе смятала, че професията му е посветена на благородна кауза. Разузнавателна дейност, полицейска работа под прикритие или нещо от този род. Но кое й даваше основания да си мисли така? Нима разполагаше с конкретни данни?

Със сигурност знаеше само едно: съпругът й никога не бе живял нормално. Не се бе вписвал в социалните норми. Бе съществувал на ръба.

Прерови подробно първите трийсет години от живота му, ала продължаваше да тъне в неведение.

Последни останаха натрупаните най-отгоре кашони. Беше надникнала само в някои от тях. Отвори ги един по един и прегледа съдържанието им. Отново се запита защо стоят на толкова достъпно място.

Побиха я тръпки, защото знаеше отговора.

Той ги беше оставил там, защото не му хрумваше, че тя ще се рови из тях. И толкоз. Тази негова нагласа илюстрираше с кристална яснота каква власт има той над нея. Бе приела съвсем безропотно, че това е негова неприкосновена територия и пълно табу за нея.

Такава власт над съпругата си изгражда само човек, който има намерение да я упражнява.

Тя разтваряше кашоните, обзета от ужасно безпокойство и с изопнати до крайност нерви. Стискаше устни и дишаше дълбоко през носа, а въздухът пареше ноздрите й.

Кашоните бяха пълни с папки. Класьори в най-различни разцветки. Съдържанието им обаче навяваше асоциации в черни краски.

Първите папки свидетелстваха за период, несъмнено посветен на опити да изкупи годините, прекарани в безбожие. Пак брошури от всевъзможни религиозни движения, подредени чинно в прозрачни джобове. Листовки за вечен живот, за пребъдната Божия светлина и как смъртните да я постигнат с пълна увереност. Агитационни брошури от новосъздадени религиозни общности и секти, всички с претенцията, че знаят най-правилния изход от човешките терзания. Пред очите й се заредиха имена като Сатя Сай Баба, Сциентоложка църква, Църквата на Божията майка, Свидетели на Йехова, Общество на пребъдните, Децата на Бога, Обединителна църква на Муун, Четвъртия път, Мисия на Божествената светлина и куп други, също толкова непознати за нея. Независимо каква идеология изповядваха тези движения, те без изключение си присвояваха монопола върху пътя към спасението, хармонията и любовта към ближния. Провъзгласяваха се за единствени факлоносци към Божията светлина с убеденост, с която богомолците изричат „амин“ в храма.

Поклати глава. Защо е събирал тези листовки? Той, който със сила и решителност бе отхвърлил бремето на мракобесната бащина доктрина и християнските догми, белязали детството му? Доколкото й беше известно, нито едно от тези щедри предложения не бе успяло да се промъкне през непроницаемата стена, издигната от съпруга й пред всичко религиозно.

Не; Божиите слова и религията не можеха да си проправят път към тухлената им къща във величествената сянка на катедралата в Роскиле.

Прибра Бенямин от яслата, поигра си с него и го сложи пред телевизора. Стига шарените картинки да се сменяха, детето си седеше мирно.

Качи се на втория етаж. Дали да не спре дотук? Да върне последните кашони по местата им, без да наднича вътре, и да не се рови повече в мъчителния живот на мъжа си.

Двайсет минути по-късно се благодареше, че не се поддаде на това свое хрумване. Вече сериозно обмисляше дали да не си събере нещата, да извади дребните пари от тенекиената кутия и да се качи на първия удобен влак. Толкова много разочарование насъбра.

Тя, разбира се, бе очаквала да открие сред книжата и неща, свързани със съвместния им живот, но не и да узнае, че самата тя е станала заложница на замислите му.

Той й беше казвал, че се е влюбил до полуда в нея още при първата им среща. Самата тя също бе останала с такова впечатление. Вече знаеше с какви илюзии е живяла.

Защото как да вярва в чистата случайност на запознанството им, след като намери изрезки от състезанието по конна езда в парка „Бернсторф“? Там тя за пръв път стъпи на почетната стълбичка — няколко месеца преди да се срещнат. Откъде се беше сдобил с тази снимка? Ако впоследствие му беше попаднала случайно, защо не й я беше показал? Освен това откри програми за надбягвания с нейно участие много време преди да се видят за първи път. Той разполагаше дори с нейни снимки на места, които не бяха посещавали заедно. Следователно я беше следил редовно, преди да режисира така наречената им „първа“ среща.

Просто бе издебнал най-подходящия момент за действие. Беше я избрал съвсем целенасочено. Имайки предвид как се развиха нещата, това ни най-малко не я ласкаеше.

Кръвта й направо се смрази.

Стана още по-лошо, когато отвори дървена кутия в същия кашон. На пръв поглед нищо особено: списъци с имена и адреси, които не й говореха абсолютно нищо. Чак след като огледа по-внимателно книжата, я побиха тръпки.

Защо мъжът й се интересуваше от описаните подробности? Не намираше обяснение.

Към всяко от имената в списъка бе приложена страница с подробни сведения за въпросното лице и неговото семейство. Първо каква религия изповядват. После с какъв статус се ползват сред другите членове на църковната общност и откога членуват там. Под графата „по-лични сведения“ имаше детайлна информация за децата в семейството: име, възраст, особености на характера. Последното я хвърли в сериозен смут. Прочете например следното:

„Вилерс Ско, петнайсетгодишен. Не е любимецът на майка си, но бащата е силно привързан към него. Бунтар. Не участва редовно в сбирките на общността. През зимата почти непрекъснато боледува и поне на два пъти пази леглото.“

Защо съпругът й се интересува от тези сведения? Да не би да шпионира в полза на социалните власти? Или са му възложили да се внедрява в датски секти, за да разобличава случаи на кръвосмешение, насилие и други нередности? Или…

Именно последното „или“ я хвърли в мъчителни съмнения.

Той определено действаше на територията на цялата страна и беше изключено да е на общинска служба. Беше убедена, че не е и държавен служител, защото кой агент под прикритие ще съхранява конфиденциални данни за проучвани лица в кашони в собствения си дом?

Какво работеше тогава? Частен детектив? Навярно някой богаташ го бе наел да създава спънки пред различни религиозни общества в Дания?

Може би.

Опита се да се вкопчи в това „може би“, но после намери лист, върху който най-долу, под изредените подробни сведения, пишеше: „1,2 милиона. Няма данни за злоупотреби.“ Какво го засягаха съпруга й доходите на семейството?

Дълго седя с листа в скута си. И върху този лист се съдържаше информация за многодетно семейство, принадлежащо към религиозна секта. Не се отличаваше по нищо, освен по последния ред и по още една подробност: отметка пред името на едно от децата. Шестнайсетгодишен младеж. За него пишеше само, че е всеобщ любимец.

Защо тогава името му е отбелязано с чавка? Защото всички го обичат?

Прехапа долната си устна. Чувстваше се изчерпана откъм решения и идеи, но цялото й същество й крещеше да се махне оттук. Ала дали така щеше да постъпи най-правилно?

Навярно имаше начин как да използва откритото срещу него. И така да си осигури попечителство над Бенямин. Все още обаче не съобразяваше какво да предприеме.

Върна и последните два кашона по местата им — безлични вместилища на вещи, абсолютно неприложими в дома им.

После внимателно покри кашоните с палтата. Една-едничка следа издаваше, че е ровила из нещата му — вдлъбнатината в капака на кашона, който натисна, докато търсеше зарядното. Нищо страшно.

„Няма да забележи“ — рече си тя.

На вратата се позвъни.

 

 

Кенет стоеше в здрача с палаво пламъче в очите. Спази уговорката им. Държеше смачкан вестник: при нужда щеше да попита дали днес не са пропуснали да им го доставят. Намерил го насред улицата. В днешно време пощальоните са толкова немарливи… Целият този театър бе замислен, в случай че с мимика му подскаже „не съм сама“ или ако най-изненадващо отвори съпругът й.

Този път тя не знаеше какво изражение да нахлузи.

— Влез, но само за малко — промълви тя.

Огледа улицата. Вече почти се бе смрачило. Всичко изглеждаше спокойно.

— Какво има? Да не се прибира? — попита Кенет.

— Не, не вярвам. Иначе щеше да звънне.

— Какво тогава? Да не си болна?

— Не — прехапа долната си устна.

Какво ще спечели, ако го въвлече в тази история? Не е ли по-добре да се отдръпне от него за малко, за да не го замесва в неизбежната развръзка? Кому би хрумнало да твърди, че двамата са имали афера, ако тя прекрати временно отношенията си с него?

Тя кимна, сякаш да затвърди решението пред самата себе си.

— Кенет, в момента не съм на себе си.

Гледаше я мълчаливо. Зорките очи под светлите вежди се бяха научили да разпознават опасността. Веднага беше усетил, че нещо не е наред и това може да има последствия за чувствата, които вече не искаше да обуздава. Инстинктът му на защитник се бе пробудил.

— Ще ми кажеш ли какво става, Миа?

Тя се отдръпна от вратата и отстъпи към дневната, където Бенямин гледаше телевизора с онова спокойствие, присъщо само на малките деца. Трябваше да съсредоточи усилията си именно върху това мъничко същество.

Възнамеряваше да се обърне към Кенет и да го увери, че няма защо да се тревожи. Просто се налага да отсъства за известно време.

В този миг над градината плъзна светлината от фаровете на мерцедеса.

— Върви си, Кенет. През задния вход! Бързо!

— Не може ли…

— ВЕДНАГА, Кенет!

— Добре, но колелото ми остана пред къщата.

От мишниците й рукна пот. Дали да не избяга с него? Да излезе заедно с Бенямин на ръце. Не смееше. Нямаше куража да го стори.

— Ще измисля нещо. Тръгвай! През кухнята, за да не те види малкият!

Задната врата се хлопна само милисекунда, преди ключът да издрънчи в ключалката на предната и тя да се отвори.

Мъжът й я завари, седнала на пода пред телевизора, изпънала крака и пристиснала сина си към гърдите си.

— Татко се прибира, Бенямин — шепнеше гальовно тя. — Тримата ще си спретнем хубаво празненство.