Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (44) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flaskepost fra P, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Писмо в бутилка от П.

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 05.08.2015

Редактор: Цвета Германова

Художник: Борис Драголов

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-305-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1422

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и втора глава

В продължение на половин час седяха в приемната, а отделението приличаше на разбунен кошер.

По едно време Карл стана и отиде до регистратурата. Не можеха да си позволят да чакат повече.

— Разполагате ли с координати на Лиса Карин Кро? — попита той служителката зад гишето. — Трябва ми домашният й телефонен номер.

Тя му го записа на листче и му го подаде.

Карл извади мобилния си телефон и се върна при Асад. Краката на сириеца тропаха нервно по пода като барабанни палки.

— Налага се да изляза за малко. Ще стоя пред асансьорите. През това време ти следи изкъсо ситуацията. Ако ни позволят да влезем при болната, веднага ела да ме повикаш.

Пред отделението набра Росе.

— Провери какви данни са вписани срещу този телефонен номер: имена и граждански номера на всички живеещи на този адрес. Спешно е, Росе.

Тя измърмори недоволно, но обеща да се постарае.

Карл извика асансьора и слезе на партера.

Поне петдесет пъти бе подминавал кафенето до болницата, без да влиза в него. Сандвичите с пастет му се струваха прекалено тлъсти. Тлъсти бяха и цените им като за окаяната му полицейска заплата. И този път нямаше намерение да си поръчва закуска оттам. Не че не беше гладен. Просто влезе със съвсем други намерения.

— Карстен Йонсон! — извика той и видя как русият полицай изпъна врат, за да определи откъде е дошъл призивът.

Карл го поведе към болницата и пътьом му разказа какво се е случило в отделението в негово отсъствие.

След чутото Карстен изгуби смелото си изражение. По лицето му се изписа неприкрито безпокойство.

— Извини ме за секунда — помоли Карл на третия етаж, защото телефонът му звънна. — Влизай и ако има нещо спешно, ела да ме повикаш.

Карл коленичи до стената, долепи телефона до ухото си и сложи бележника си на пода.

— Слушам те, Росе. Какво откри?

Тя му продиктува адреса, седем имена и гражданските им номера. Баща, майка, пет деца. Йосиф на осемнайсет, Самуел на шестнайсет, Мириам на четиринайсет, Магдалена на дванайсет, Сара на десет. Карл си записа всички данни.

— Трябват ли ти други сведения? — попита Росе.

Карл поклати глава и затвори, без да й отговори.

Получената информация беше повече от обезпокоителна.

Пет деца бяха останали кръгли сираци, а две от тях все още се намираха в смъртна опасност. Похитителят следваше една и съща схема. Беше си набелязал многодетно семейство, принадлежащо към секта. С тази разлика, че този път едва ли щеше да пощади едното от отвлечените деца. Защо да го прави?

Даваше си сметка колко критична е всяка секунда и всичките му инстинкти крещяха неистово. Трябваше да предотврати още две убийства и гибелта на цяло семейство. Нямаше време за губене, но какво да предприеме? Освен децата на починалата Рахил и служителката на регистратурата, която в момента се прибираше вкъщи и си бе изключила телефона, само още две жени бяха видели убиеца. Едната лежеше в отделението, сляпа, няма и в състояние на животозастрашаващ шок. Другата, ранената медицинска сестра, още не бе дошла в съзнание. Положението изглеждаше повече от безнадеждно.

Карл погледна записките си и набра домашния номер във Фредериксун. В такива моменти ненавиждаше професията си.

— Йосиф е на телефона — обади се момчешки глас.

Карл пак погледна бележника си. Йосиф се казваше най-голямото момче. Слава богу, че попадна на него.

— Добър ден, Йосиф, обажда се заместник полицейски комисар Карл Мьорк от специалния отдел „Q“ към Главното полицейско управление в Копенх…

Момчето затвори.

Карл си даде сметка къде сбърка. Не биваше да започва така. Полицията вече сто процента беше посетила децата и бе съобщила за смъртта на баща им. Йосиф и двете му сестри без съмнение се намираха в шок.

Как да осъществи контакт с момчето?

Карл позвъни на Росе.

— Вземи си чантата и си извикай такси — поръча той. — Възможно най-бързо те искам в Държавната болница.

 

 

— Много неприятна ситуация — каза лекарят. — До онзи ден в отделението непрекъснато дежуреше полицай, защото тук бяха настанени ранени в гангстерската война. Ако и днес имаше охрана, това нямаше да се случи. За жалост онзи ден изписахме двамата последни престъпници, пратихме ги нататък по веригата и снехме охраната.

Карл слушаше внимателно лекаря. Медикът имаше благо, топло лице. В изражението му не се забелязваше и следа от опит да важничи.

— Разбираме, че полицията иска час по-скоро да установи самоличността на неизвестния нападател и огромното ни желание е да ви сътрудничим, но предвид състоянието на пострадалата сестра сме длъжни от медицинска гледна точка да поставим нейното здраве на първо място. Опасяваме се, че има строшен шиен прешлен. В момента е в шок. Най-вероятно ще можете да я разпитате чак утре преди обяд. Надяваме се съвсем скоро да се свържем с нашата служителка от регистратурата, която днес е видяла нападателя. Тя живее в Исхьой и ако е тръгнала право към дома си, очакваме да се прибере до двайсетина минути.

— Вече изпратихме наш човек пред дома й, за да не губим нито секунда — осведоми го Карл. — Какво е състоянието на Исабел Йонсон? — Карл погледна въпросително брат й. Карстен кимна — нямаше нищо против Карл да поеме инициативата.

— По разбираеми причини е силно превъзбудена. Дишането и сърдечната честота се нестабилни, но според нас ще се почувства по-добре, ако брат й постои при нея. След пет-десет минути приключваме с изследванията и ще може да влезете.

От входната врата се разнесе топуркане. Чантата на Росе се опитваше да завлече щората.

Карл махна на Асад и на Росе да го последват.

— Защо ме извика? — попита тя в коридора.

Цялото й същество излъчваше неприязън към интензивното отделение — последното място на земята, където би искала да попадне. Навярно не понасяше болници.

— Ще ти възложа много отговорна задача.

— Каква? — попита Росе. Очевидно не я свърташе повече в медицинска обстановка.

— Ще се обадиш на едно момче и ще го убедиш да ни съдейства, защото животът на брат му и сестра му е в смъртна опасност. Поне аз така смятам. Казва се Йосиф, на осемнайсет години е. Онзи ден баща му е починал, а майка му е била настанена в интензивното. Полицията във Вибор му го е съобщила, Йосиф обаче не знае, че преди няколко часа майка му издъхна в болницата. Много нетактично е да му съобщаваме трагичната вест по телефона, но нямаме друг избор. От теб зависи какво ще му кажеш и какво ще му спестиш, Росе. Важното е да отговори на въпросите ти. Иначе получаваш пълен картбланш.

Тя изпадна в ступор. Понечи да възрази, ала думите заседнаха в гърлото й. В очите на Карл прочете колко спешна е задачата.

— Защо аз? Защо не Асад? Защо не ти?

Карл й обясни, че момчето му е затворило.

— Нужен ни е неутрален глас. Приятен, нежен женски глас като твоя.

Ако бе произнесъл този комплимент при други обстоятелства, сигурно щеше да прихне. Сега обаче изобщо не му беше до смях. От Росе зависеше как ще излязат от ситуацията.

Карл я запозна в общи линии с положението и подкани Асад да се оттегли заедно с него малко встрани.

За пръв път виждаше Росе с разтреперани ръце. Юрса вероятно би се справила по-добре. По ирония на съдбата именно най-твърдата черупка крие най-меката сърцевина.

Гледаха я как говори. По едно време вдигна внимателно ръка, сякаш за да попречи на момчето да я прекъсне. На няколко пъти стисна устни и вдигна очи към тавана, за да не се разплаче. Не й беше лесно да се дистанцира от случващото се с децата. В момента целият им свят се сриваше. Росе току-що съобщи на момчето, че животът им — неговият и на другите деца в семейството — никога повече няма да бъде същият. Карл разбираше отлично какви емоции я владеят.

По едно време тя отвори уста и цялата се превърна в слух, докато бършеше сълзите си. Пое си дълбоко дъх и започна да задава последователно въпросите, като оставяше на момчето достатъчно време да й отговори. След няколко минути махна на Карл да се приближи.

Закри микрофона с длан.

— Отказва да говори с теб. Съкрушен е. Но ако те интересува нещо, ще го питам.

— И двамата се справихте превъзходно, Росе. Зададе ли му всички въпроси, както се разбрахме?

— Да.

— Имаме ли описание и име?

— Да.

— Преки улики към убиеца?

Тя поклати глава. Карл си потърка челото.

— В такъв случай нямаме други въпроси. Продиктувай му номера ми и го помоли да се свърже с мен, ако се сети нещо.

Тя кимна, Карл се отдалечи.

— Почти нищо ново — съобщи той на Асад и се облегна на стената. — Нещата не отиват на добре.

— Ще го хванем — окуражи го Асад, но явно и той изпитваше същите страхове: няма да го пипнат, преди да е очистил децата.

— Извинете ме за секунда — помоли Росе, след като приключи разговора.

Вгледа се в пространството с невиждащи очи, сякаш за пръв път се сблъскваше с трагичната страна на живота. Дълго стоя така, напълно откъсната от реалността, докато в очите й непрекъснато избиваха сълзи. Карл се опитваше със силата на волята си да забави стрелката на секундарника.

Росе преглътна няколко пъти.

— Готова съм — обяви накрая тя. — Похитителят държи две деца: шестнайсетгодишния Самуел и дванайсетгодишната Магдалена. Отвлякъл ги е в събота. Родителите едва са събрали сумата за откупа. Исабел Йонсон е искала да им помогне. Йосиф не е наясно каква точно е нейната роля. Появила се едва в понеделник. Не знае нищо повече. Баща му и майка му били много потайни.

— А похитителят?

— Йосиф описа мъжа от фоторобота. Прехвърлил четирийсетте, малко по-висок от средностатистическия мъж, обикновена походка. Според Йосиф си боядисвал косата и веждите и бил добре запознат с богословските въпроси. — Росе пак се вторачи в празното пространство. — Само да ми падне в ръцете това чудовище, ще го… — не довърши заканата, но изражението й беше достатъчно красноречиво.

— Кой се грижи сега за децата? — поинтересува се Карл.

— Семейство от сектата.

— Йосиф как прие новината?

Росе махна с ръка пред лицето си. В момента не й се говореше за това.

— Освен това Йосиф каза, че мъжът не можел да пее — продължи Росе, а начернените й устни трепереха. — Момчето го чуло как пее на сбирките. Звучал много фалшиво. Шофирал миниван. Двигателят не звучал като дизелов — поне според преценката на Йосиф. Сетих се да попитам. Светлосин миниван без отличителни белези. Не е запомнил регистрационните номера и не знае какъв модел е автомобилът. Не се вълнува от коли.

— Друго?

— Похитителят се представял за Ларс Сьоренсен, но веднъж, когато Йосиф го повикал по име, онзи не реагирал. Затова момчето не вярва това да е истинското му име.

Карл записа поредния псевдоним в бележника си.

— А белегът?

— Йосиф не е забелязал мъжът да има белег. — Росе пак стисна устни. — Значи не е толкова очебиен.

— Има ли още?

Тя поклати глава с печално вдигнати вежди.

— Благодаря, Росе. Ще се видим утре. Свободна си.

Тя кимна, но не си тръгна. Несъмнено й трябваше още малко време да се съвземе.

— Значи жената в болничната стая остава единствената ни надежда — обърна се Карл към Асад.

Промъкнаха се на пръсти в стаята, докато Карстен Йонсон разговаряше приглушено със сестра си. Медицинска сестра оправяше нещо по китката й. Мониторът показваше нормален пулс. Успокоителните вече действаха.

Погледът на Карл падна върху съседното легло. Под белия чаршаф се очертаваше човешко тяло. Не майка на пет деца или жена, издъхнала с огромна мъка в душата, а просто безжизнено тяло. За частица от секундата жената се бе превърнала в труп. Земният й път бе приключил.

— Може ли да се приближим? — обърна се Карл към Карстен Йонсон.

Полицаят кимна.

— Исабел има желание да ни разкаже каквото знае, но ни е трудно да я разбираме. В момента е безпредметно да използваме дъска с букви, която често помага при комуникация с пациенти с нарушен говор, затова сега сестрата ще се опита да свали превръзките около пръстите на дясната й ръка. Исабел има фрактури на двете предмишници и на няколко пръста и е под въпрос дали ще може да държи молив.

Карл огледа болната. Имаше същата брадичка като брат си, но понеже цялата горна част на лицето й бе бинтована, не виждаше как изглежда.

— Добър ден, Исабел Йонсон. Казвам се Карл Мьорк, заместник полицейски комисар, и работя в Главното управление. Разбирате ли ме?

— Ммммм — изломоти Исабел и медицинската сестра кимна: да.

— Съвсем накратко ще ви обясня по какъв повод съм тук.

Карл й разказа за писмото от бутилката и за отвличанията и обясни, че според него Исабел е потърпевша от подобен случай. Присъстващите забелязаха как думите на Карл предизвикаха промени в показанията на измервателната апаратура.

— Съжалявам, че се налага да чуете всичко това, Исабел. Представям си колко обременена се чувствате и без тази информация. И все пак необходимостта го налага. Прав ли съм в предположенията си, че заедно с Лиса Карин Кро сте били въвлечени в аналогичен случай на описания от мен?

Болната кимна леко и изръмжа нещо. Повтори го няколко пъти. Накрая брат й го разтълкува.

— Жената се казвала Рахил.

— Правилно — потвърди Карл. — Встъпвайки в религиозна общност, е приела друго име. Известно ни е.

Исабел кимна леко.

— Вярно ли е, че в понеделник двете с Рахил сте се опитали да спасите Самуел и Магдалена и затова сте претърпели злополука?

Устните й потрепериха. Тя кимна леко.

— Ще ви дадем молив, Исабел. Брат ви ще ви помогне да пишете.

Медицинската сестра се опита да закрепи молива в ръката й, но пръстите не се подчиняваха.

Жената погледна Карл и поклати глава.

— Няма да е лесно — въздъхна брат й.

— Нека да опитам аз — чу се зад тях. Асад се приближи. — Когато бях на десет, баща ми получи инсулт и после изгуби способността да говори. Не можеше да изрече нито дума. Само аз го разбирах — чак до смъртта му.

Карл смръщи вежди. Значи преди няколко дни Асад не бе разговарял по скайп с баща си.

Медицинската сестра се изправи и отстъпи мястото си на Асад.

— Извинявайте, че нахлувам така, Исабел. Казвам се Асад и идвам от Сирия. Работя като помощник на Карл Мьорк. Сега той ще задава въпроси, а аз ще слушам какво отговаряте. Става ли?

Тя потвърди с едва забележимо кимване.

— Видяхте ли каква кола ви блъсна? Марка, цвят? Нова, стара?

Асад доближи ухо до устните й. По очите му личеше колко внимателно следи съскането, което се процежда между зъбите на жената.

— Черен мерцедес. Сравнително стар — преведе Асад.

— Успяхте ли да запомните регистрационния номер, Исабел?

Ако го беше запаметила, надеждата се завръщаше.

— Табелата с номерата била замърсена. В тъмното не личало почти нищо — отговори Асад след известно време. — Но номерът завършвал на 433, без Исабел да е съвсем сигурна в последните две цифри. Спомня си, че са еднакви, но може и да са осмици или осмица и тройка.

Значи става въпрос за четири възможни комбинации: 433, 438, 483, 488, съобрази Карл. Проверката беше по-скоро елементарна.

— Записа ли, Карстен? Тъмен мерцедес, сравнително стар, с регистрационен номер, завършващ на 433,438,483 или 488. И това ако не е задача за комисар от пътната полиция!

— Прав си, Карл, но дори да открием колко мерцедеса имат такъв номер, изключено е да ги отсеем. Мерцедесът не е рядко срещана марка по датските пътища. Как ще проверим всички, които отговарят на толкова мъгляво описание?

Йонсон беше прав. А дори да откриеха всички автомобили, проверката на собствениците щеше да глътне време, с каквото не разполагаха.

— Какво друго можеш да ни кажеш, Исабел? Някое име?

Тя кимна. Комуникацията се осъществяваше много бавно и видимо й костваше огромни усилия. На няколко пъти Асад я помоли да повтори.

Накрая уточниха имената, три на брой: Мес Кристиан Фо, Ларс Сьоренсен, Микел Лауст. Заедно с Фреди Бринк от случая „Поул Холт“ и Бирер Слот от случая „Флеминг Емил Месен“, разполагаха с цели единайсет имена — лични и фамилни. Нещата се заплетоха още повече.

— Изобщо не вярвам някое от тези имена да е негово — обобщи Карл. — Според мен истинското му име е друго.

Междувременно Асад продължаваше да слуша при устните на Исабел.

— Тя казва, че шофьорската му книжка се води на едно от тези имена. Исабел разполага и с негов адрес.

Карл се понадигна.

— Слушаме.

— И още нещо — добави Асад след кратко съсредоточено вслушване. — Карал светлосин миниван. Исабел е запомнила номерата.

След минута бяха записали новите сведения.

— Заемам се веднага — Карстен Йонсон стана и излезе от стаята.

— Мъжът имал имот в Зеландия — продължи Асад и пак се обърна към Исабел. — Само че не чувам как се казва населеното място. На „льоу“ ли завършва? Не? На „слеу“, така ли?

Исабел потвърди. Асад кимна.

Името на селището завършваше на „слеу“. Асад не успя да разбере първата част.

— Да прекъснем за кратко, докато се върне Карстен? — предложи Карл на медицинската сестра.

Тя кимна одобрително. Болната се нуждаеше от малко почивка.

— Нали щяхте да местите Исабел? — попита Карл.

— Да. Но при така стеклите се обстоятелства мисля да изчакаме няколко часа.

На вратата се почука. Влезе жена.

— Кой е Карл Мьорк? Търсят го по телефона.

Карл вдигна показалец и пое безжичния апарат.

— Ало?

— Казвам се Бетина Биелке. Разбрах, че сте се опитвали да се свържете с мен. Работя на регистратурата на интензивното отделение в Държавната болница. Днес бях първа смяна.

Карл махна на Асад да се приближи и да слуша.

— Трябва ни информация за външния вид на мъж, който е влязъл в стаята на Исабел Йонсон точно преди края на дежурството ви. Не на полицая, а на другия. Можете ли да го опишете?

Асад присви очи, докато слушаше. След като жената каза каквото се сети и Карл приключи разговора, двамата с Асад се спогледаха и поклатиха глава.

Непознатият, излязъл от асансьора на партера, докато Карл и Асад разговаряха с Карстен, отговаряше напълно на описанието на нападателя, опитал се да убие Исабел Йонсон.

С прошарена коса, на около петдесет години, с пепелявосива кожа, леко прегърбен, с очила. Йосиф им го описа по съвсем различен начин: здрав, строен, едва прехвърлил четирийсетте мъж с гъста коса.

— Дегизирал се е — заключи Асад.

Карл кимна. Не го разпознаха, макар да се бяха взирали с часове във фоторобота. Не забелязала приликата: широкото лице и почти срасналите вежди.

— Мили боже — прошепна Асад.

Твърде слабо възклицание, за да изрази огромното разочарование. Бяха го видели на разстояние, което им позволяваше да го докоснат, нещо повече, да го арестуват и така да спасят живота на две деца. Случаят им го бе поднесъл на тепсия.

— Исабел иска да добави нещо — обърна им внимание сестрата. — Но нека това да е последно. Изтощена е.

Сестрата посочи апаратурата. Жизнените показатели бяха спаднали.

Асад пристъпи към нея и доближи ухо до устните й.

— Да, ще им предам, Исабел.

Асад се обърна към Карл.

— На задната седалка на катастрофиралия форд имало някаква дреха на похитителя. По нея Исабел и Рахил открили косми. Как ти се струва, Карл?

Карл мълчеше. Дори ДНК-то по дрехата да помогнеше в разкриването на престъпника, за да спасят децата, им трябваха много по-конкретни улики.

— Исабел казва, че на ключовете за колата му висяла малка топка за боулинг с цифрата 1.

Карл издаде напред долната си устна. Пак тази топка за боулинг! Явно имаше някаква стойност за него, щом я носеше на ключодържателя си най-малко от тринайсет години.

— Намерих адреса — Карстен Йонсон влезе с бележник. — Селото се казва Ферслеу и се намира на север от Роскиле. — Карстен подаде бележника на Карл. — Собственикът е Мес Кристиан Фо. Исабел спомена това име.

Карл скочи.

— Да тръгваме! — подкани той Асад с енергичен жест.

— Момент — колебливо се обади Карстен Йонсон. — Няма защо да бързате толкова. В понеделник вечерта на адреса са били повикани противопожарни автомобили. От колегите в Скибю разбрах, че мястото е изгоряло до основи.

До основи! Извергът пак беше крачка напред.

Карл въздъхна тежко.

— А случайно да знаеш дали мястото се намира в близост до водата?

Йонсон извади айфона си и въведе адреса в джипиеса. След миг поклати глава, подаде телефона на Карл и посочи с пръст. Явно хангарът за лодки не се намираше там. Селцето Ферслеу беше отдалечено на няколко километра от водата.

Но къде тогава се спотайваше проклетият хангар?

— Въпреки това ще отидем до Ферслеу, Асад. Там все ще намерим хора, които познават похитителя. — Карл се обърна към Карстен Йонсон. — Днес забеляза ли мъжа, който слезе от асансьора точно преди да се качим от партера? С прошарена коса и очила. Той е нападателят на сестра ти.

— Божичко! — смая се полицаят. — Какво говориш! Сигурен ли си?

— Нали спомена, че някакъв лекар те изгонил от стаята, защото щели да местят Исабел? Този лекар най-вероятно е бил именно убиецът. Успя ли да го разгледаш?

Карстен поклати глава с искрено съжаление.

— Уви, не го огледах. Беше се надвесил над Рахил. Изобщо не се усъмних дали е медицинско лице. Носеше бяла престилка.

Всички машинално се обърнаха към бездиханното тяло под чаршафа. Потресаваща история.

— Ще ми се да се бяхме видели при други обстоятелства, Карстен — Карл му подаде ръка. — Но се получи добре, че се засякохме. — Я чакайте малко, Асад и Исабел — в ума на Карл се стрелна идея. — Имам още един въпрос. По наша информация мъжът има белег. Исабел, виждала ли си го?

Медицинската сестра поклати глава. Исабел Йонсон спеше дълбоко. Отговорът на последния въпрос щяха да получат след няколко часа.

— Трябва да направим три неща, Карл — обобщи Асад, след като излязоха от болничната стая. — Първо, да обиколим и разгледаме всички места, набелязани от Юрса. Второ, да се съобразим със сведенията от Клес Томесен. И трето, да покажем фоторобота във всички боулинг-зали в района и да разпитаме съседите около изгорялата къща.

Карл кимна. Току-що забеляза, че Росе още стои облегната до стената пред асансьорите. Определено не беше стигнала далече.

— Да не ти е лошо, Росе? — той се приближи до нея.

Тя сви рамене.

— Много е тежко да кажеш на едно момче, че майка му е починала — тихо промълви тя.

Съдейки по тъмните бразди от размазания молив, които се стичаха по бузите й, доста беше плакала.

— О, Росе, толкова съжалявам — Асад я прегърна внимателно и двамата постояха така няколко минути.

После тя се отдръпна, избърса носа си с дългите си ръкави и погледна Карл.

— Ще хванем негодника, нали? Няма да се прибирам вкъщи. Казвайте какво да направя, та да покажем на този кретен какво го чака.

Очите й хвърляха мълнии.

Онази Росе, която познаваха, се върна в играта.

 

 

Карл инструктира Росе върху кои боулинг-зали в Северна Зеландия да съсредоточи усилията си. Възложи й да им изпрати по факс фоторобота и различните псевдоними на убиеца.

После двамата с Асад се качиха в колата и въведоха Ферслеу в джипиеса.

Наближаваше четири следобед. По това време всички офис-служители тръгваха към домовете си. За Карл и Асад обаче работният ден продължаваше.

Пристигнаха пред пепелището. Слънцето вече се оттегляше. След половин час щеше да цари мрак.

На мястото бе вилнял унищожителен пожар. Жертва на пламъците бе паднала не само жилищната сграда, от която бяха останали само външните стени, но и плевнята, и всичко в радиус от трийсет-четирийсет метра от огнището на пожара. Дърветата стърчаха към небето като овъглени тотемни стълбове. Огнената стихия бе опустошила и съседските посеви със зимни култури в близост до парцела.

Не беше никак учудващо защо местните власти бяха повикали аварийни екипи от Дайре, Роскиле, Скибю и Фредериксун. При липса на адекватни мерки пожар от подобен мащаб би могъл да прерасне в неудържимо бедствие.

Обиколиха два пъти останките от къщата. Скелетът на минивана напомни на Асад гледки от Близкия Изток.

Карл, от своя страна, за пръв път виждаше толкова тежки поражения от пожар.

— Тук няма да открием нищо, Асад. Заличил е всички следи. Предлагам да разпитаме най-близко живеещите съседи за Мес Кристиан Фо.

Мобилният му звънна.

— Искате ли да чуете какво открих? — подхвана Росе и преди Карл да й отговори, продължи: — В зададения от теб периметър боулинг-зали има в Балеруп, Торнбю, Глоструп, Гладсакс, Норвест, Рьовре, Хилерьо, Велбю, на площад „Акселторв“, в спортния комплекс „ОСИ“ в Копенхаген, на пристанището на остров Амар, в център „Стенльосе“, в Холбек, Тоструп, Фредериксун, Роскиле, Хелсингьор и Алерьо, където си роден ти, Карл. Изпратих по факс наличните материали и след две минути започвам да звъня наред. Ще ви се обадя малко по-късно. Не се притеснявай: няма да ги оставя на мира, докато не ми отговорят.

Тежко̀ им на служителите в боулинг-залите.

 

 

Стопаните на фермата на няколкостотин метра от изгорялата селска къща ги приеха, макар да вечеряха. На масата имаше богато угощение от картофи, свинско месо и други вкусотии, несъмнено домашно производство. Едри хора с широки усмивки. В този дом „недоимък“ беше непозната дума.

— Мес Кристиан? От няколко години не съм виждал стареца. Има приятелка в Швеция и сигурно е там — отвърна стопанинът, очевидно заклет привърженик на традиционните за лесовъдите карирани ризи.

— От дъжд на вятър виждаме грозния му светлосин миниван да минава с бясна скорост — вмъкна жената. — И един мерцедес. Мес е работил дълго време в Гренландия и може да си позволи скъпи коли. Нали знаете, че там няма данъци? — усмихна се тя.

Жената определено разбираше от счетоводство.

Карл се подпря с лакти върху масивната маса. Ако в най-скоро време с Асад не намерят място да се подкрепят, щеше да се наложи да прекратят издирването. В момента ароматът на свинския врат със сланина бе на път да го подтикне към посегателство над чуждо имущество.

— Казахте старец. За един и същи човек ли говорим? — попита той, докато устата му се наливаше със слюнка. — За Мес Кристиан Фо? Според наличните данни той е най-много на четирийсет и пет.

И жената, и мъжът се разсмяха.

— Най-вероятно сте попаднали на негов племенник или нещо такова — предположи мъжът. — Ще разберете само след две минути пред компютъра, нали? — Той кимна. — Възможно е Мес да е дал имота под наем. С Мете сме го обсъждали.

Жената кимна.

— Хрумна ни, защото обикновено пристигаше с минивана, а после потегляше от къщата с мерцедеса. И няколко дни по-късно мерцедесът се връщаше и човекът си заминаваше с минивана. — Тя поклати глава. — Не допускам да е Мес Кристиан, защото той вече е стар за такива лудории.

— Ние говорим за този мъж — Асад извади фоторобота от джоба си.

Двамата съпрузи огледаха портрета. Не, не познавали този човек. И той определено нямал нищо общо с Мес Кристиан. Техният съсед наближавал осемдесет години и си падал малко мърляч, а господинът от рисунката изглеждал много привлекателен и представителен.

— Добре. А пожарът? Видяхте ли го? — поинтересува се Карл.

Те се усмихнаха. Ама че странна реакция.

— Ако питате мен, пламъците са се виждали чак до Орьо или дори до Нюкьобинг в Зеландия.

— А през онази вечер забелязахте ли някакъв автомобил да идва до имота?

Те поклатиха глава.

— Не — усмихна се мъжът. — По времето, когато се е разразил пожарът, ние вече си бяхме легнали. Не забравяйте, че ние, селските хора, ставаме в ранни зори. Не сме като столичаните, дето се излежават до шест.

 

 

— Ще се наложи да спрем на бензиностанция — предупреди Карл, преди да се качат в служебната кола. — Ще припадна от глад. Ти не огладня ли?

— Не, аз си похапвам от тези — сви рамене Асад, бръкна в джоба си и извади няколко пликчета с арабски специалитети. Съдейки по картинките, вътре имаше предимно фурми и смокини. — Искаш ли?

Седнал зад волана, Карл дъвчеше и въздишаше блажено. Ориенталските вкусотии му се усладиха много.

— Според теб какво се е случило със стареца, който е живял в селската къща? — Асад посочи към пепелището. — Ако питаш мен — нищо добро.

Карл кимна и преглътна.

— Мисля да извикаме цяла бригада да претърси мястото. Ако проявим упорство, ще открием скелета на човек, който към днешна дата би навършил осемдесет години.

Асад качи краката си върху арматурното табло.

— Взе ми думите от устата, Карл. А сега какво ще правим?

— Не знам. Предлагам да звъннем на Клес Томесен и да го попитаме дали е говорил с яхтените клубове и с лесничея от Северната гора. После ще се обадим на Карстен Йонсон да провери дали пунктовете за контрол на пътното движение не са засекли и тъмен мерцедес, който да е превишил максимално допустимата скорост като Рахил и Исабел.

— Пък току-виж намерили мерцедеса по регистрационните номера — обнадежди се Асад. — Представяш ли си да извадим късмет, макар Исабел да не е сигурна за номерата.

Карл запали. Съмняваше се толкова лесно да идентифицират колата на убиеца. Мобилният му звънна. „Какво му пречеше да звънне преди половин минута?“ — ядоса се той и изключи от скорост.

— Обадих се във всички зали за боулинг, но никой не разпозна мъжа от фоторобота — заобяснява разпалено Росе.

— По дяволите! — изруга Карл.

— Какво става? — Асад си смъкна краката от таблото.

— Има още, Карл — продължи Росе. — В залите не са чували за човек с имената, с които се е представял нашият човек. Освен за Ларс Сьоренсен, но има няколко такива.

— Защо ли не се учудвам!

— Попаднах обаче на един младеж. Много му сечеше пипето. Понеже бил съвсем начинаещ, ме прехвърли към по-старите играчи, които в момента си пийвали на бара. Довечера имали състезание. Човекът каза, че портретът му напомнял на неколцина негови познати, но по-интересното е друго.

— Кое, Росе? — Господи, тази жена беше истински виртуоз в разпъването на локуми!

— Когато чу имената Мес Кристиан Фо, Ларс Сьоренсен, Микел Лауст, Фреди Бринк и Бирер Слот, мъжът направо избухна в смях.

— Защо?

— Не познавал мъже с такива имена, но в отбора, с който щял да играе довечера, имало и Микел, и Бирер. Самият той се казвал Ларс. Преди няколко години имало и Фреди. С него играели в друг боулинг-център, но той излязъл в пенсия. Виж, не се сещал за съотборник на име Мес Кристиан. Според теб дали тези три съвпадения са симптоматични?

Карл остави недоизядената фурма върху таблото. Изведнъж се почувства съвсем бодър. Историята познаваше немалко случаи, когато престъпниците се вдъхновяват от имена от близкото си обкръжение. Понякога просто разменят фамилното и малкото име, променят някоя буква или съчетават по различен начин малкото име и фамилията. Психолозите вероятно откриваха по-дълбоки причини за подобно поведение, но за Карл то се криеше в липсата на въображение.

— Попитах го дали някой от играчите носи миниатюрна топка за боулинг на ключодържателя си и той пак се разсмя. Всички от неговия отбор имали такива талисмани. Играели заедно от много години и са ходили на различни състезания.

Карл се взираше в светлите конуси от фаровете. Първо съвпадението на имената, после талисмана на ключодържателя.

Погледна джипиеса. До Роскиле сигурно имаше около трийсет и пет километра.

— Според теб струва ли си да проверяваме тази следа? Човекът не знае нищо за никакъв Мес Кристиан.

— Това да не те смущава, Росе. Името го е заимствал от другаде. Разбрахме кой е Мес Кристиан. И да, дявол да го вземе. Определено си струва да проверим тази следа. Мътните го взели, наистина звучи обещаващо. Продиктувай ми адреса на боулинг-центъра.

Чу се как тя прелиства бележника си. Междувременно Карл посочи на Асад джипиеса.

— Добре, Росе, ще се чуем по-късно.

Обърна се към Асад.

— Улица „Копенхаген“ 51, Роскиле — Карл натисна газта. — Какво се туткаш, Асад? Въведи го веднага!