Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (32) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Трийсета глава

Войниците дойдоха с ожулен джип в късния следобед. Един изкрещя, че местни поддръжници на Самюъл Доу използват селското училище като оръжеен склад, и настоя тя да им покаже скривалището.

Кожата им лъщеше, а душите им останаха смразяващо безжалостни въпреки уверенията й, че няма нищо общо с етническата диктатура на племето кран, установена от Самюъл Доу.

Рахил — или тогава Лиса — и нейният приятел бяха чували изстрели през целия ден. Според мълвата бунтовниците от ариергарда на Тейлър тръгнали в кръвопролитие настъпление. Затова Рахил и приятелят й възнамеряваха да бягат. Не можеха да се осланят на надеждата, че следващият диктаторски режим ще пощади светлокожите.

Приятелят й се бе качил на горния етаж за карабината, а войниците я изненадаха, докато тя се опитваше да пренесе част от учебниците в пристройките. През деня опожариха толкова много сгради, че Рахил искаше да се застрахова.

И те изскочиха пред нея. Цял ден бяха лели кръв и сега искаха да освободят напрежението, натрупано в телата им.

Казаха си нещо, което тя не разбра, но очите им говореха достатъчно красноречиво. Случайността й отреди лош жребий. Млада и безпомощна в празната класна стая, представляваше идеалната жертва.

Отскочи първо встрани и се опита да се провре през прозореца, но злодеите хванаха глезените й, издърпаха я обратно и я ритнаха силно няколко пъти, докато тя напълно спря да мърда.

Пред очите й затанцуваха три глави, после върху нея се стовариха две тела.

Численият превес и усещането за превъзходство подтикнаха третия войник неразумно да опре своя Калашников до стената, докато помагаше на двамата си другари да разкрачат краката й. Запушиха й устата и проникнаха в нея един след друг, давейки се в истеричен смях. Тя си поемаше панически въздух през залепналите си ноздри и чуваше как любимият й стене в съседната стая. Боеше се за него. Ако го усетят, ще му теглят куршума на мига, страхуваше се тя.

Но любимият й стенеше съвсем тихо. Дори не направи опит да й помогне.

Пет минути по-късно тя лежеше върху прашния под и гледаше дъската, където само преди два часа бе написала „I can hop, I can run“^[1]. Приятелят й си беше плюл на петите с карабината. А можеше безпроблемно да застреля на място потните, доволно пъхтящи изнасилвани, които се тръшнаха до нея с разкопчани ципове.

Приятелят й обаче не й се притече на помощ. Затова тя съвсем сама скочи на крака, грабна автомата на чернокожия войник и изстреля продължителен залп, който направи на решето телата на изнасилваните. В стаята откънтяха викове и се разнесе миризма на барут и топла кръв.

Приятелят й беше до нея, когато всичко беше наред. Когато животът беше лесен, а сутрините носеха светлина. Но не и когато тя сама довлече разкъсаните тела до ямата с тор и ги покри с палмови листа. Не беше там и когато тя изми стените от късовете разхвърчала се плът и кървавите пръски.

Неговото малодушие беше една от причините да реши да се махне оттам.

Още на следващия ден се врече във вярност на Господа Бога и се разкая дълбоко за извършеното прегрешение. Ала другият обет, който си даде през онази вечер, когато свлече трескаво роклята от себе си и я изгори, онази вечер, когато разрани слабините си от търкане, остана навеки запечатана в паметта й.

И ако някой ден дяволът решеше пак да се изпречи на пътя й, тя щеше да вземе възмездието в свои ръце — пък ако ще да престъпи Божиите повели. Нека тогава Той я съди, както намери за добре.

Докато погледът на Исабел, натиснала педала за газта до дъно, шареше между пътното платно, джипиеса и огледалото за обратно виждане, Рахил постепенно спря да се поти. От секунда на секунда треморът на устните й отслабваше все повече. Сърцебиенето й се успокои. За миг си припомни какво означава страхът да се превърне в ярост.

Кошмарният спомен за войниците от Националния патриотичен фронт на Либерия, за сатанинския им дъх и жълтите им очи, които не знаеха пощада, плъзна по тялото й и Рахил стисна зъби.

Онзи път намери сили да отвърне на удара. Ще го направи и сега.

— След като предадем вещите на Йешуа, аз сядам зад волана — обърна се тя към Исабел. — Ясно?

Спътницата й поклати глава.

— Трудна работа. Не познаваш колата ми, Рахил. Има си някои особености. Трудно превключвам на къси светлини. Ръчната спирачка държи много слабо.

Исабел изброи още няколко технически неизправности, но Рахил изобщо не се трогна. Навярно Исабел си мислеше, че светицата Рахил не може да шофира хладнокръвно като нея, но скоро щеше да се увери с очите си в какво заблуждение се е намирала.

Срещнаха се с Йешуа на перона в Одензе. Беше пребледнял, имаше болен вид.

— Идеята ви никак не ми харесва.

— Йешуа, Исабел е права и ще я послушаме. Трябва да покажем на този мерзавец, че му дишаме във врата. Взе ли си джипиеса, както се разбрахме?

Той кимна и я погледна със зачервените си очи.

— Изобщо не ми пука за парите — каза той.

Рахил хвана ръката му и го разтърси.

— Въобще не става дума за пари. Просто следвай инструкциите му. Видиш ли мигащата светлина, хвърляш чувала, но парите оставяш в спортния сак. А ние с Исабел ще се опитаме да се движим успоредно на влака. Няма нужда да мислиш. Просто ще ни държиш в течение къде се намира влакът, ако ти се обадим, ясно?

Йешуа кимна, но не изглеждаше да е на себе си.

— Дай ми чантата с парите — настоя тя. — Нямам ти доверие.

Той поклати глава. Рахил го познаваше повече от добре.

— Дай мия — повиши глас тя, но Йешуа продължаваше да се противи.

Тя замахна и зашлеви дясната му буза. Изтръгна сака от свитите му пръсти. Преди той да се окопити, сакът премина в ръцете на Исабел.

Рахил натъпка в празния чувал всички дрехи на похитителя, с изключение на ризата с космите. Пъхна и металната планка, и катинара, а най-отгоре и писмото, което Йешуа написа под тяхна диктовка.

— Вземи чувала и стриктно прави каквото ти казвам. Иначе няма да видим децата си повече. Сигурна съм, повярвай ми.

Да карат успоредно с влака, се оказа по-трудно, отколкото бе предполагала. За щастие набраха преднина на излизане от Одензе, но още до Лангескоу започнаха да изостават. От Йешуа постъпваха обезпокоителни сведения за местоположението на влака, а коментарите на Исабел, заета да сравнява показанията на двата джипиеса — в колата и на Йешуа — ставаха все по-трескави.

— Трябва да се разменим, Рахил — изписка Исабел. — Нервите ти няма да издържат.

Думите оказаха мигновен ефект върху отчаяната майка. Тя настъпи газта до дъно и бръмченето на форсирания до краен предел двигател заглуши всички други звуци в купето.

— Виждам влака! — извика след пет минути Исабел на мястото, където шосе Е20 пресичаше жп линията.

Веднага се свърза с Йешуа.

— Погледни наляво и ще ни видиш, малко по-напред сме — обясни тя. — Шосето обаче описва огромен завой през следващата отсечка и след малко ще ни изпреварите. Ще се опитаме да ви настигнем по моста, но няма да е лесно. После ще трябва да минем през контролния пост. — Исабел изслуша неговия коментар. — Той звънил ли ти е пак? — попита тя и прекъсна връзката.

— Какво ново? — поиска да узнае Рахил.

— Похитителят не се е свързвал с него. Йешуа се е отчаял. Не вярва, че ще успеем да стигнем навреме. Смотолеви нещо в смисъл че дори да се справим, щяло да е все едно, щом похитителят няма да си получи парите.

Рахил стисна устни. Все едно, а? Ни най-малко. Ще стигнат навреме и извергът, отвлякъл децата й, ще разбере на какво е способна тя.

— Мълчиш, Рахил. Но Йешуа е прав. Няма как да стигнем навреме.

Исабел гледаше втренчено скоростомера. Стрелката беше опряла в края на скалата.

— Какво ще правиш горе по моста над Големия белт, а? Там са монтирани десетки камери и движението е много интензивно. А като дойде ред да платим тол таксата на другия край?

Рахил обмисляше въпросите, докато си разчистваше пътя в лявото платно. С дългите светлини сигнализираше на автомобилите да се изтеглят вдясно.

— За това изобщо не бери грижа, Исабел — каза накрая тя.