Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (20) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Осемнайсета глава

В подобни мъгливи мартенски петъци нямаше каква добра дума да се каже за главно шосе Е22 през Сконе. Ако махнеш къщите и пътните табели, все едно пътуваш от Рингсте до Слеелсе. Разлика няма. Плоска местност, култивирана изцяло от човека и изчистена от всякаква провокативност.

При все това на голяма част от колегите му в Управлението им светваха очите, чуеха ли името Швеция. Бяха убедени, че в земите, където се ветрее синьо-жълтото знаме, можеш да задоволиш всичките си капризи. Гледайки през прозорците на колата, Карл поклати глава. Явно му липсваше усет. По-точно бе лишен от особения ген, предизвикващ въодушевление при споменаването на думите боровинки, картофено пюре и наденички.

Чак когато наближи Блекинге, релефът се заобли приятно. Според една легенда, когато боговете разпределяли камъните по земята и стигнали до Блекинге, вече били много уморени, ръцете им треперели и изсипали повече, отколкото възнамерявали. Тук пейзажът придоби малко по-живописен вид. И все пак… Дървета, камънак. Прекалено далече от шнапса и другите благини. Но пак беше Швеция.

„Определено не гъмжи от шезлонги и кампари“ — помисли си той някъде близо преди Халабру. Подмина поредната сграда — лавка, бензиностанция и автотенекиджийница в едно — и пое по „Гамла Конгевайен“.

Къщата се гушеше красиво в спускащия се здрач. Натрупани камъни обозначаваха къде минават границите на имота, а три светещи прозореца — че семейство Холт не се е почувствало разтревожено от обаждането на Асад.

Той почука по вратата с напуканото чукче. Вътре определено не настана суматоха.

„По дяволите! Нали е петък.“ Един Господ знае дали йеховистите спазват шабат. Щом евреите започват подготовката за шабат от петък, значи е упоменато в Библията, а Свидетелите се придържат стриктно към всички повели от Светото писание.

Почука пак. Навярно просто не можеха да му отворят. Нали в почивния ден се забранява всякакво движение? Тогава какво ще прави? Ще разбие вратата? Не му се струваше добра идея в район, където едва ли не всички държаха ловджийски пушки под матраците си.

Постоя и се огледа. В сумрачния час градът бе притихнал и безлюден. Вероятно всички, изтегнали крака върху масата, бяха престанали да мислят за изминалия ден.

„Къде, за бога, ще си намеря подслон в този затънтен край?“ — замисли се Карл.

Неочаквано зад стъклото на входната врата светна лампа.

Вратата се открехна, четиринайсет-петнайсетгодишно момче провря през пролуката сериозното си бледо лице и изгледа безмълвно посетителя.

— Здрасти. Родителите ти вкъщи ли са? — попита Карл.

Момчето затвори тихо вратата и врътна ключа. По лицето му не се бе появило никакво вълнение. Явно беше получило строги инструкции как да постъпва в такива случаи и те изключваха да пуска неканени гости у дома.

Минаха няколко минути. Карл се взираше упорито във вратата. Понякога, стига да си достатъчно настойчив, даваше резултат.

Двама от местните минаха под уличните лампи и го заковаха с поглед, който питаше „Кой си ти?“. Верните копои на малкия град. Обичайно явление.

Най-после зад матираното стъкло се появи мъж. Стратегията с взирането във вратата определено сработи и този път.

Безизразното лице изгледа изпитателно Карл, все едно бе очаквал другиго. После отключи.

— Мдам… — изломоти той, предоставяйки на Карл да поеме инициативата.

Карл извади значката си.

— Карл Мьорк от специалния отдел „Q“ в Копенхаген. Вие ли сте Мартин Холт?

Мъжът изгледа значката с неприязън и кимна.

— Може ли да вляза?

— За какво става дума? — попита тихо мъжът на безукорен датски.

— Нещо против да го обсъдим вътре?

— Да.

Мъжът се отдръпна с явното намерение да хлопне вратата, но Карл хвана дръжката.

— Господин Холт, може ли да разменя няколко думи със сина ви Поул?

Мъжът се поколеба.

— Не може — отсече после. — Не е тук. Няма как да стане.

— А ще ми кажете ли къде да го открия?

— Не знам — мъжът погледна решително Карл. Прекалено решително за такъв отговор.

— Не разполагате с адреса на сина си?

— Точно така. А сега ще ви помоля да ни оставите на мира. Имаме библейски час.

Карл извади лист.

— От гражданския регистър разполагам със списък на живущите на стария ви адрес в Гресте от 16 февруари 1996 година, когато Поул е спрял да посещава лекции във Висшето техническо училище. Тогава в къщата сте живели със съпругата си Лайла и децата Поул, Микелине, Трюгве, Елен и Хенрик. — Карл плъзна поглед по списъка. — По гражданските номера съдя, че към днешна дата децата са съответно на трийсет и една, двайсет и шест, двайсет и четири, шестнайсет и петнайсет години. Прав ли съм?

Мартин Холт кимна и изгони младежа, надничащ любопитно над рамото му. Същото момче бе отворило на Кард. Навярно Хенрик.

В очите на момчето Карл забеляза безволевото, мъртво изражение, характерно за хора, господари единствено на физиологичните си потребности.

Карл вдигна поглед към мъжа. Стопанинът несъмнени държеше здраво семейните юзди.

— Знаем, че в деня, когато Поул за последно се е явил в университета, е бил заедно с Трюгве. Щом Поул не е вкъщи, може ли да поговоря с Трюгве? Ще отнеме само няколко минути.

— Не може. Отдавна не поддържаме връзка с Трюгве — заяви мъжът съвършено хладно и беззвучно.

Под светлината от лампата до вратата Карл видя по-ясно лицето му. Толкова пепелява кожа имат само хората с тежка професия, предполагаща прекомерно много задължения, непосилни решения и твърде ограничени положителни емоции. Сива кожа и изнурени очи. Тези очи бяха последното, което Карл видя, преди мъжът да затръшне вратата.

След секунда угасна лампата и над вратата, и в коридора, но Карл не се съмняваше, че мъжът стои и го чака да си тръгне. Карл направи няколко стъпки на място, за да го заблуди, че слиза по стълбите.

В същия миг чу как мъжът зад вратата започна да се моли на шведски:

— Обуздай езика ни, Господи, за да не изречем жестоките думи, които не са истина, правдивите думи, които не са цялата истина, и цялата истина, която е безмилостна. В името на Исуса Христа.

Мъжът бе загърбил дори родния си датски.

„Обуздай езика ни…“ „Отдавна не поддържаме връзка с Трюгве…“ Що за думи? Нима бащата не допуска някой да отвори дума за Трюгве? Или за Поул? Дали наистина и двете момчета са отлъчени заради онази случка? Защото са се показали недостойни за Царството Божие? Нима тук се крие разковничето към поведението на Мартин Холт?

В такъв случай въпросът не влизаше в работата на длъжностно лице, дошло по служба.

„Ами сега?“ — запита се Карл. Дали да не се обади в полицията в Карлсхамн и да ги помоли за съдействие? И с какво ще аргументира потребността си от помощ? Семейството не бе извършило нищо нередно. Поне доколкото му беше известно.

Карл поклати глава, слезе безшумно по стълбите и се качи в колата. Включи на задна и паркира на сравнително спокойно място.

После развинти капачето на термоса си и установи, че проклетото кафе е изстинало. „Просто върхът!“ — ехидно си помисли той. Поне от десет години не му се беше случвало да се скита нощем по работа. И последната акция също не беше доброволна. Студени мартенски нощи в автомобил без удобна облегалка за тила и със студено кафе в пластмасов термос. Карл определено не се беше целил в такава перспектива, когато започна работа в Главното управление. А ето докъде я докара. Изчерпан откъм идеи, той долавяше единствено как интуицията му, подплатена с разумни наблюдения, му подсказва как да разтълкува реакциите на околните и как да предвиди до какво евентуално ще го доведат.

Мъжът от къщата на възвишението не беше реагирал естествено. Беше повече от сигурно. Мартин Холт се държа прекалено враждебно, мнително, безчувствено, докато говореше за двамата си пораснали синове, и същевременно безразлично към въпроса какво дири полицейски комисар от Копенхаген в скалистата шведска пустош. Не зададените, а неизречените въпроси най-често разобличават, че има нещо гнило. А в този случай определено имаше.

Карл се загледа към къщата над завоя и притисна термоса между бедрата си. Затвори очи. Няколкоминутната дрямка е по-живителна от еликсир.

„Само две минути“ — каза си той и когато се събуди двайсет минути по-късно, откри, че горе-долу една чаша кафе се е изляла върху гениталиите му.

— По дяволите! — изруга той и се зае да тръска непопилото количество от панталоните си.

Повтори ругатнята след секунда, защото предните фарове на автомобил се плъзнаха по шосето и продължиха към Ронебю.

Карл остави кафето да се просмуче в тапицерията на седалката и даде пълна газ. Беше тъмно като в рог. Щом напуснаха Халабру, сред каменистия ландшафт на Блекинге останаха само звездите и колата отпред.

След десет-петнайсет километра автомобилните фарове зашариха по сигналножълта къща, разположена на едно възвишение и в непосредствена близост до шосето — толкова порутена, че дори съвсем умерен полъх на вятъра би съборил част от нея и така би блокирал уличното движение.

Колата отпред свърна и спря пред къщата. След десет минути Карл паркира пежото в банкета и бавно пое към къщата.

Чак сега забеляза, че освен шофьора в колата се возят още четирима души. Неподвижни, тъмни фигури с различен ръст.

Карл изчака няколко минути. Огледа се. С изключение на крещящия цвят къщата не представляваше никак радостна гледка.

Боклуци, стари железа, похабени инструменти. Приличаше на обезлюден дом, чиито стопани са починали преди много, много години.

„Доста голяма разлика между елегантната къща на семейството в най-хубавия жилищен квартал в Гресте и тази съборетина“ — помисли си Карл.

В този миг светлите конуси на забързан автомобил от Ронебю прорязаха шосето и свърнаха пред къщата и паркираната отпред кола. За секунда фаровете осветиха подпухнала от плач майка, двама тийнейджъри и млада жена. Всички в колата изглеждаха силно развълнувани. Мълчаха, но по лицата им се четеше тревога и страх.

Карл се прокрадна до къщата и допря ухо до прогнилата дъсчена стена. Получи и неоспоримо доказателство, че само боята крепи ронещото се дърво.

В къщата цареше нажежена атмосфера. Двама мъже спореха разгорещено, без да стигнат до съгласие. Виковете и интонацията им издаваха, че си разменят остри и непримирими реплики.

След като млъкнаха, Карл едва зърна мъжа, който затръшна силно входната врата и се метна върху шофьорската седалка на паркирания автомобил.

Гумите изсвириха, семейство Холт даде заден ход и отпраши на юг. Карл взе решение.

Тази противна жълта къща му нашепваше нещо.

И той я слушаше с широко отворени уши.

 

 

На табелката пишеше „Лилемур Бенгтсон“. Отвори му двайсет-двайсет и няколкогодишна жена, руса, с леко криви предни зъби и изобщо пленителна външност, казано малко старомодно.

Я какви изненади криела тази Швеция!

— Навярно сте ме очаквали — Карл показа значката си. — Тук ли живее Поул Холт?

Тя поклати глава с усмивка. Личеше, че не бе участвала в скандала отпреди малко.

— А Трюгве?

— Влезте — покани го лаконично тя и посочи съседната врата. — Господинът пристигна, Трюгве! Аз ще си лягам.

Усмихна се на Карл, все едно се знаят от години, и го остави насаме с приятеля си — висок и слаб като върлина. Но какво всъщност си бе представял Карл? Протегна му десницата си. Получи силно ръкостискане.

— Трюгве Холт — представи се мъжът. — Баща ми се отби да ме предупреди за идването ви.

Карл кимна.

— Останах с впечатлението, че не поддържате връзка.

— Така е. Отлъчен съм. Не съм разговарял със семейството си от четири години, но често идват и спират на пътя.

Младият мъж имаше спокойни очи. По нищо не личеше да се чувства смутен от посещението или от предшестващия го скандал. Затова Карл реши да говори по същество.

— Открихме писмо в бутилка.

Забеляза как по самоувереното лице на мъжа премина тръпка.

— По-точно, бутилката е била уловена от рибари по бреговете на Шотландия преди няколко години, а ние от Главното управление в Копенхаген я получихме едва преди осем-десет дни.

Настъпи очевидна и поразителна промяна. Предизвика я изразът „писмо в бутилка“. Все едно този израз бе глождил безспирно душата му цяла вечност. Навярно беше чакал някой да го произнесе. Навярно тези две думи представляваха ключът към всички загадки, залостени в душата му. Така поне изглеждаше.

Той прехапа долната си устна.

— Казвате, че сте открили писмо в бутилка?

— Да. Ето го — Карл му подаде фотокопие.

Само за две секунди Трюгве се смали с половин метър, залитна и изпосъбори всички предмети на една ръка разстояние. Ако рефлексът на Карл не бе проработил светкавично, младият мъж щеше да се строполи на пода.

— Какво става? — обади се приятелката му.

Беше застанала до вратата с разпусната коса, по тениска, едва покриваща голите й бедра. Очевидно се готвеше да си ляга.

Карл посочи писмото. Тя го взе. Погледна го и го подаде на приятеля си.

Настъпи няколкоминутна тишина.

Най-после Трюгве се окопити, стрелна писмото с боязлив поглед, все едно то е секретно оръжие, способно да го прониже смъртоносно, а противоотровата е да го препрочете дума по дума.

Трюгве вдигна глава. Вече не беше същият. Спокойствието и самоувереността му бяха потекли и попили в хартията на писмото. Вените на шията му туптяха, по лицето му плъзна червенина, устните му трепереха. Писмото несъмнено възкреси силно травмиращо изживяване.

— О, господи — прошепна той, затвори очи и закри устата си с ръка.

— Спокойно, Трюгве — приятелката му хвана ръката му. — Все някога щеше да излезе наяве. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Нещата ще се наредят!

Той избърса очите си и се обърна към Карл.

— Никога не съм виждал самото писмо, но гледах, докато го пишеше.

Вдигна копието и го прочете, а треперещите му пръсти непрекъснато посягаха към мокрите ъгълчета на очите.

— Брат ми беше най-умното и мило момче на света промълви той с треперещи устни. — Просто не умееше да се изразява.

Остави писмото върху масата, скръсти ръце и се наведе напред.

— Такъв си беше той, Поул.

Карл понечи да сложи ръка на рамото му, но Трюгве поклати глава.

— Може ли да довършим разговора си утре? — помоли той. — В момента не съм в състояние да продължа. Съгласен ли сте тази нощ да ви настаним на дивана? Лилемур ще ви постели.

Карл погледна меката мебел. Беше късичка, но с мека тапицерия.

 

 

Карл се събуди от свистенето на гуми по мокра настилка. Поразмърда се, схванат от неудобната поза, в която бе спал, и се обърна към прозорците. Затрудняваше се да определи кое време е, но навън все още се спускаше мрак. Пред него, в два поизносени фотьойла от ИКЕА, седяха Трюгве и приятелката му, хванати за ръце. На масата вече бе сложено кафе. А до него — писмото от бутилката.

— Както вече сте се досетили, авторът на това послание е брат ми Поул — подхвана Трюгве, след като Карл отпи от кафето и се поободри. — Написа го със завързани на гърба ръце. — Докато правеше уточнението, очите му шареха неспокойно наоколо.

Завързани на гърба ръце! Лаурсен почти бе отгатнал.

— Не ми стига умът как успя да се справи — продължи Трюгве. — Поул беше много талантлив и умееше да рисува — освен всичко друго. — По лицето на младия мъж плъзна скръбна усмивка. — Нямате представа какво значи за мен вашето посещение. Какво изпитвам, докато държа в ръцете си писмото на Поул.

Карл забеляза, че Трюгве е добавил върху фотокопието няколко липсващи букви. Това щеше да се окаже сериозна помощ при по-нататъшното разчитане.

Карл отпи голяма глътка кафе и само сравнително доброто му възпитание го възпря да се хване за гърлото, все едно ще повърне.

Ужасна горчилка. Катраненочерна кофеинова отрова.

— Къде е Поул в момента? — попита той, докато стискаше и устни, и топки с всичка сила. — И защо е написал това писмо? Сведенията са ми нужни, за да знам дали си струва да продължаваме да се ровим в случая.

— Къде е Поул ли? — Трюгве го изгледа печално. — Ако ме бяхте попитали същото преди години, щях да отговоря, че е в Рая заедно със сто четирийсет и четири хиляди избрани. Сега обаче ще се изразя по друг начин: Поул е мъртъв. Тези редове тук са последното писмено слово, излязло изпод ръката му. Последното му дело приживе.

Преглътна с мъка и млъкна за миг.

— По-малко от две минути, след като пусна бутилката по вода, Поул получи смъртоносен удар — едва доловимо промълви Трюгве.

Карл се понадигна на дивана. Чувстваше се малко неловко, че е кажи-речи полугол, докато му съобщават такава трагична новина.

— Станал е жертва на убийство?

Трюгве кимна.

Карл смръщи вежди.

— И похитителят е убил Поул, а е пощадил вас?

Лилемур протегна фините си пръсти и улови сълзата, търколила се по бузата на Трюгве. Той кимна повторно.

— Да, извергът се смили над мен и всеки божи ден го проклинам за това негово решение.