Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (13) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Единайсета глава

От кабинета на Росе не се чуваше нищо — многообещаващ знак. Ако Юрса продължаваше в същия дух, до три дни щеше да си изпроси освобождаване, а Росе щеше да се види принудена да се върне.

Нали Юрса била казала, че парите им трябват.

Понеже в архивите липсваха данни за отвличане през февруари 1996 година, Карл извади материалите за пожара и набра полицейски комисар Антонсен от участъка в Рьовре. Предпочиташе да говори със стара кримка, отколкото с канцеларски плъх като Юдинг. Карл недоумяваше защо, за бога, този некадърник не бе отбелязал в доклада си нищо за икономическото състояние на изгорялото в Рьовре предприятие. Най-вероятно от немарливост към служебните си задължения. Щом от доставчика на газ бяха обяснили, че газоподаването към помещенията е преустановено, какво, по дяволите, бе предизвикало толкова мощна експлозия? Докато такива въпроси оставаха да висят без отговор, значи разследваха предполагаем умишлен палеж с цел убийство, и бяха длъжни да вземат предвид ВСИЧКИ обстоятелства по случая.

— Охо — възкликна Антонсен, след като го свързаха с Карл. — Значи имаме честта да разговаряме с Карл Мьорк, специалист по бърсане на прах от стари дела — засмя се той. — Откри ли кой е убил човека от Граубеле^[1]?

— Да. Разкрих и убиеца на Ерик Клипинг^[2] — отвърна Карл. — А съвсем скоро се очертава да разбудим и един от старите ви случаи.

Антонсен се разсмя.

— Знам отлично накъде биеш. Вчера се чух с Маркус Якобсен. Сигурно те интересуват подробности около пожара през 1995-а. Не прочете ли доклада?

Карл се сдържа и не избълва пороя от ругатни, напиращ върху езика му, защото бе известно, че Антонсен никак не си поплюва и ще отговори с още по-пиперливи.

— Прочетох го. Който го е писал, направо си е оставил ръцете. Някой от твоите хубостници ли е?

— О, стига си се заяждал, Карл. Юдинг си свърши съвестно работата. Какво още ти трябва?

— Сведения за фирмата, чието помещение е пострадало от пожара. В този съвестен доклад, както го определяш, ги няма никакви.

— Да, да, допусках нещо такова. Разполагаме с данни по въпроса, защото няколко години след пожара данъчните направиха ревизия на фирмата и подадоха сведения в полицията. Разследването не установи нередности, но поне попълнихме пропуските си за състоянието на фирмата. Да ти изпратя ли сведенията по факс, или да допълзя на колене и да ги положа пред трона ти?

Карл се разсмя. Рядко попадаше на човек, който да парира толкова успешно вербалните му нападки.

— Аз ще дойда при теб, Антонсен. Слагай кафето.

— О, не — въздъхна колегата му от Рьовре и приключи разговора без общоприетата реплика за скорошно виждане.

Карл поседя известно време, загледан в плоския телевизионен екран. ТВ2 продължаваха нескончаемите си коментари за нелепата смърт на Мустафа Сунай, поредната съвършено невинна жертва, загинала по време на гангстерските престрелки. Полицията явно вече бе разрешила траурното шествие в негова чест да мине през копенхагенските улици. На част от датчаните традиционното боровинково сладко със сметана в цветовете на датското знаме вероятно щеше да им приседне от тази новина.

От вратата се чу недоволно сумтене.

— Няма ли да ми възложиш нещо?

Карл се стресна. Обикновено тук, в подземието, никой не стъпваше безшумно. Ако тази сопа, Юрса, имаше навика да се прокрадва и в следващия момент да просумтява като озверяла антилопа гну, това определено щеше да го изкара от нерви.

Юрса размаха ръце във въздуха.

— Пфу, муха месарка! Мразя ги. Отврат!

Карл проследи насекомото с очи. Един Господ знаеше къде бе кацала тази гадина. Карл грабна папката от масата. Да не се казва Мьорк, ако не я размаже.

— Настаних се. Искаш ли да видиш? — гласът на Юрса поразително приличаше на гласа на Росе.

Да погледне как се е устроила в кабинета на сестра си? В момента едва ли нещо го вълнуваше по-слабо.

Карл реши да пощади мухата и се обърна към Юрса.

— Проявяваш желание да се занимаваш с нещо, значи. Чудесно. В крайна сметка нали затова си тук. За начало се обади в Бизнес асоциацията и поискай финансовите отчети от последните пет години на фирмите „К. Франсен“, „Пъблик Кънсълт“ и акционерно дружество „ЯПП Строителен обков“. Прегледай колко задължения имат по овърдрафт и други краткосрочни заеми. Ясно?

Карл написа имената на трите фирми върху листче.

Юрса го изгледа, все едно й бе отправил крайно неприлично предложение.

— А, не.

Отказът й предвещаваше ядове.

— Как така?

— Много по-лесно е да изтегля информацията от интернет, вместо да вися на слушалката, и то двайсет минути преди края на работното им време.

Карл се опита да преглътне егото си и то изведнъж изчезна между плисетата на полата й. Дали пък да не й даде шанс?

— Карл, измислих го — съобщи Асад от вратата.

Дръпна се леко встрани, за да пропусне Юрса навън.

— Скъсах се да се взирам в тези редове — подаде на Карл копието от писмото. — Как ти се струва? Бях убеден, че на третия ред пише Балеруп, затова проверих в пътеводителя, прегледах всички местни улици и открих, че единствената, чието име съвпада с наличните букви на думата пред „в“, е улица „Лаутрупванг“. Авторът го е написал с „о“ — „Лаутропванг“, но нали установихме, че правописът му куца.

За миг Асад прикова поглед в мухата, която се щураше под тавана. После очите му пак се върнаха върху Карл.

— Какво ще кажеш? Според теб възможно ли е да съм прав?

Асад посочи въпросното място в писмото. Ето какво гласеше допълнената версия:

ПОМОЩ

На .6 февроари ни удвлякоха

от афтобусната спирка до Лаутропванг в

Балеруп — Мъжа е висок 18. с. ъ… коса

Карл кимна. Версията на Асад звучеше съвсем правдоподобно. Оттук насетне трябваше незабавно да се гмурнат в архивите.

— Кимаш. Значи и ти смяташ, че е възможно. Ай, Карл, колко хубаво! — възкликна Асад, наведе се през бюрото и целуна Карл по главата.

Карл се отдръпна и го прониза с поглед. Сиропираните сладкиши и шербетът се ядваха, но не желаеше да става обект на емоционални изблици с близкоизточен привкус.

— Знаем, че се е случило или на 16, или на 26 февруари — съсредоточено обобщи Асад. — Знаем и къде са отвлечени, и че похитителят е мъж, висок поне един и осемдесет. Трябва ни само последната дума от реда, която описва косата му.

— Така е, Асад. Остава още една дреболия: да разчетем оставащите шейсет и пет процента от писмото.

Но в общи линии тълкуванието на Асад изглеждаше сполучливо.

Карл взе листа, стана и излезе в коридора да свери текста с уголеменото копие на писмото. Ако се бе заблуждавал, че Юрса проучва годишните финансови отчети на пострадалите от пожара фирми, много се лъжеше. Застанала насред коридора, сляпа и глуха за околния свят, тя поглъщаше посланието от писмото.

— Юрса, остави това на нас — обърна се към нея Карл, но тя не помръдна от мястото си.

Понеже отлично знаеше колко често сестрите следват еднакъв модел на поведение, сви рамене и реши да не я закача повече. Рано или късно ще й се схване вратът от гледане нагоре.

Двамата с Асад застанаха до нея. Сравнението на уголеменото писмо, където липсваха току-що установените от Асад букви, с версията върху работния лист даде тласък на още смътни и все пак вероятни предположения за букви, съвършено неясни допреди малко.

— Май е точно така. Думите се вписват — заключи Карл и възложи на Асад да провери дали все пак през 1996-а в Балеруп не е регистриран сигнал за престъпление, свързано по един или друг начин с евентуално отвличане от улица „Лаутрупванг“.

Очакваше се Асад да е приключил, когато Карл се върне от Рьовре.

* * *

В маломерния кабинет на Антонсен се носеше остра миризма на пури и пурети. Никой не го виждаше да пуши, но той пушеше. Според слуховете Антонсен изчаквал персоналът да си тръгне и тогава запалвал на спокойствие. Още преди години съпругата му заяви на всеослушание, че той е отказал тютюна. Явно обаче не беше съвсем в течение.

— Тук е описан предметът на дейност на предприятието в Дамхуската долина — Антонсен му подаде прозрачен „джоб“. — Както личи от първата страница, става въпрос за фирма, осъществяваща внос-износ. Партньорите й се водят поданици на бивша Югославия. Когато на Балканите избухна войната и всичко се сгромоляса, процесът по преместването и регистрирането на фирмата в Дания едва ли е протекъл безболезнено. Понастоящем бизнесът на „Амунсен и Муяджич“ АД процъфтява, но когато офисите им изгорели, фирмата била ударила дъното във финансово отношение. По онова време нищо не събуди подозренията ни относно почтеността на делата им. И до момента не разполагаме с данни да са извършвали злоупотреби. Но ако си узнал нещо различно, ще се радвам да го споделиш.

— „Амунсен и Муяджич“… Муяджич е югославско име, нали? — попита Карл.

— Югославско, хърватско, сръбско — все тая. Не мисля, че към днешна дата във фирмата са останали учредителите й, но ако искаш, провери.

— Ще бъда откровен с теб.

Карл се залюля на стола и погледна някогашния си колега.

Антонсен беше съвестен полицай, по-възрастен от Карл с няколко години и малко по-напред в стълбицата на възнагражденията. Въпреки това двамата си имаха приказката и бяха водили не една професионална битка рамо до рамо. С други думи, бяха замесени от едно тесто. Нито Антонсен, нито Карл позволяваха някой да се самоизтъква на техен гръб. Не понасяха клюкарите, подмазвачите и дърдорковците. Едва ли в цялото професионално съсловие имаше полицаи, до такава степен имунизирани срещу куртоазна дипломатичност и политиканстване, а и никога не се бяха изкушавали да бръкнат в кацата с мед. По тази причина от Антонсен не стана полицейски директор, а от Карл не стана нищо. Съдбата на праволинейните.

Едно-единствено нещо хвърляше сянка върху дружбата им: шибаният пожар. По онова време именно Антонсен бе ръководил разследването.

— Аз виждам ключа към вълната от пожари, заляла напоследък центъра на Копенхаген, именно в пожара в Рьовре. На пепелището е открит труп с ясна следа от дългогодишно носен пръстен на кутрето. Същата особеност се наблюдава и при жертвите от скорошните пожари. Затова ще те попитам направо: готов ли си да заявиш с чиста съвест, че през 1995-а не сте си затваряли очите, Антон? Отговори ми честно и повече няма да повдигам въпроса. Просто искам да знам истината. Бил ли си по някакъв начин обвързан с „Амунсен и Муяджич“, та си подходил толкова несериозно към случая и си сформирал разследваща група с такъв състав?

— В служебна немарливост ли ме обвиняваш, Карл Мьорк?

Лицето на Антонсен се изопна. Дружелюбната усмивка се стопи.

— Не. Но не разбирам защо не сте се постарали да изолирате причината за пожара и да идентифицирате трупа.

— Обвиняваш ме, че умишлено съм създал пречки пред следователската работа?

Карл го погледна откровено.

— Да. Ще потвърдиш ли? Така поне ще знам, че случаят е претупан, и ще го преразгледам основно.

Антонсен му подаде бутилка светъл „Туборг“. Карл не я отвори. Антонсен отпи голяма глътка от своята бира, избърса устата си и издаде напред долната си устна.

— Ако трябва да съм откровен, случаят не ни се стори особено тревожен. Покривът се запалил, изгорял бездомник. И толкоз. Пък и ситуацията ми се изплъзна. Но не е каквото си мислиш.

— Защо?

— По онова време Лола се чукаше с един от колегите в участъка, а аз се пропих от мъка.

— Лола?

— Да, дявол да го вземе. Но двамата превъзмогнахме кризата и сега всичко е наред. Признавам обаче, че не направих всичко по силите си да разнищя случая.

— Добре, Антон. Това обяснение ми стига.

Карл стана. Погледът му падна върху лулата на Антонсен. Приличаше на ветроход сред пустиня. След малко пак щяха да го пуснат по море. В работно време или не.

— Чакай малко — спря го на вратата Антонсен. — Има още нещо. Нали си спомняш за предупреждението ми през лятото, по време на огледа на онова убийство в Рьовре, че ако не се погрижите моя помощник Самир Гази да се чувства добре в Управлението, ще ви нашаря някои части от тялото? Преди няколко дни Самир се е върнал при нас. — Антонсен вдигна лулата и я потърка с пръст. — Имаш ли представа защо си е тръгнал от Управлението? Самир мълчи по въпроса, но доколкото ми е известно, Якобсен беше много доволен от него.

— Нищо не знам за Самир. С него сме на „здравей-здрасти“.

— За твое сведение и в отдел „А“ вдигат рамене. Чух обаче, че напуснал заради някой от твоите хора. Някакви предположения?

Карл се замисли. Какво общо би могъл да има Асад? Та той избягваше Самир най-старателно още от първия ден.

Сега дойде ред на Карл да издаде напред долната си устна. Всъщност каква беше причината Асад да страни от Самир?

— Ще поразпитам — обеща той. — Нищо чудно Самир да е искал да се върне при шефа мечта — Карл смигна на Антонсен. — Много поздрави на Лола от мен.

 

 

Карл завари Юрса на същото място, където я беше оставил: насред коридора, пред уголеменото копие на писмото от бутилката. Юрса стоеше замислена, на един крак като фламинго. Приличаше на изпаднала в транс. Ако човек се абстрахира от дрехите, виждаше Росе. Много стряскащо.

— Приключи ли с годишните отчети от Бизнес асоциацията? — попита Карл.

Тя го изгледа отсъстващо, докато се потупваше по челото с молив. Дали изобщо бе забелязала присъствието му?

Той си пое дълбоко дъх и на издишане повтори въпроса си почти до ухото й. Тя се сепна леко, но друга реакция не последва.

Карл поклати глава, питайки се какво ще прави с двете чалнати сестри. Тъкмо да се обърне, Юрса се обади съвсем тихо, но достатъчно отчетливо:

— Бива ме на скрабъл, кръстословици, ребуси, тестове за интелигентност и судоку, умея да съчинявам стихотворения и песни по случай първо причастие, сребърни сватби, рождени дни и юбилеи. Това тук обаче направо ми взе тока. — Обърна се към Карл. — Ще ме оставиш ли да помисля още малко на спокойствие над това гадно писмо?

Какво? През цялото време, докато Карл отиде до Рьовре и се върна оттам, Юрса бе стояла тук, а сега искаше да я остави на спокойствие? Вече направо прекали. Да си събира партакешите в пазарската си таратайка и да се затътри с шотландските си одежди, гайди и прочее джунджурии към Ванльосе или откъдето се бе домъкнала!

— Скъпа Юрса — намери сили да каже той, — или до двайсет часа и седем минути ми носиш годишните отчети с насочващи бележки, или най-учтиво ще помоля Лис от втория етаж да ти напише чек за четирите часа пълно бездействие. Като се има предвид колко успя да заработиш днес, едва ли ще се отрази на вноските в пенсионния ти фонд.

— Стига де. Извинявай, задето нервнича, но тези думи ме побъркват — усмихна му се широко тя. — Споменах ли впрочем колко ти отива тази риза? И Брад Пит има такава.

Карл сведе очи към ризата си — ширпотребен модел. Изведнъж се почувства ужасно безпризорен в това подземие.

Насочи се към така наречения кабинет на Асад и го завари с крака върху горното чекмедже и телефона, залепен до наболата му брада. Пред него лежаха десет химикалки, явно скатани от кабинета на Карл, а под тях се мъдреха листове с имена, цифри и арабски завъртулки. Асад говореше бавно, ясно и удивително чисто. Осанката му излъчваше авторитет и овладяност. В ръка държеше миниатюрна чашка с ароматно турско кафе. Ако не го познава, човек би го взел за туроператор в Анкара, току-що резервирал джъмбо-джет за трийсет и петима петролни шейхове.

Асад се обърна към Карл и му изпрати леко сбръчкана усмивка.

Очевидно и той искаше да го оставят на мира.

Тази тенденция вземаше епидемични размери.

Дали пък да не подремне в кабинета си? Тъкмо ще си представи пожара в Рьовре с надеждата, че като си отвори очите, случаят ще е разкрит.

Карл седна и опъна крака върху бюрото си, но гласът на Лаурсен осуети осъществяването на този изкушаващ план, стъпка към въжделеното дълголетие.

— Останало ли е нещо от бутилката, Карл?

Карл премига объркано.

— От бутилката!? — Видя престилката на Лаурсен, покрита с мазни петна, и си свали краката. — Ако смяташ за нещо три хиляди и петстотин парченца, всяко от които с размерите на мравчи полов член, погледни в това пликче.

Карл го извади и го размаха пред лицето на Лаурсен.

— Е? Ще свърши ли работа?

Лаурсен кимна и посочи едно от парчетата, малко по-голямо от останалите. Намираше се на дъното на пликчето.

— Току-що говорих с Гилиъм Дъглас, криминалния експерт от Шотландия. Посъветва ме да намеря най-едрата отломка от бутилката и да се опитаме да извлечем ДНК от засъхналата по стъклото кръв. Ето това парче ми трябва. Вижда се полепнал тъмен слой.

Преди Карл да го помоли за лупата, и той видя кръвта. Незначително количество; твърде съмнително доколко ще е годно за анализ.

— Не са ли изследвали кръвта?

— Не. Взели са образец само от хартията. Предупредиха ме да не подхождаме с големи очаквания.

— Защо?

— Защото едва ли ще стигне за анализ, защото е престояла прекалено дълго време и защото средата в бутилката и факторите от външната среда най-вероятно са увредили генетичната маса. Горещина, студ и солена вода; меняща се светлина. Всичко сочи, че най-вероятно няма да извлечем годна ДНК.

— ДНК променя ли се, докато се разпада?

— Не, не се променя. Просто се разпада. Не стигат другите неблагоприятни фактори, ами и това.

Карл огледа тъмния слой върху парчето.

— И какво, ако изолираме ДНК? Каква полза от нея? Няма труп, за да го идентифицираме. Не можем и да сравним с генетичен материал от роднини, защото не знаем кои са. Нямаме представа кой е авторът на писмото. За какво ни е тогава неговата ДНК?

— За да определим цвета на кожата, на очите и на косата му. Това няма ли да спомогне за разследването?

Карл кимна. Бяха длъжни да пробват, разбира се. Специалистите от Съдебно-генетичната лаборатория в Съдебномедицинския институт имаха славата на истински магьосници. Карл бе присъствал на лекция, изнесена от заместник-директора. Дори от минимално количество биологичен материал успяваха да извлекат информация дали носителят е куц, дали фъфли, дали е риж и дали идва от Каанаак.

— Вземай проклетото парче и действай — насърчи го Карл и потупа Лаурсен по рамото. — След малко ще се кача да изям порция турнедо „Росини“^[3].

— Не забравяй да си го донесеш — усмихна се Лаурсен.