Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (39) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Отдел Q (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flaskepost fra P, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Разпознаване и корекция
WizardBGR (2017)
Форматиране
Silverkata (2022)

Издание:

Автор: Юси Адлер-Улсен

Заглавие: Писмо в бутилка от П.

Преводач: Ева Кънева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: датски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: датска

Излязла от печат: 05.08.2015

Редактор: Цвета Германова

Художник: Борис Драголов

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-305-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1422

История

  1. — Добавяне

Трийсет и седма глава

— Вижте какво ви нося — Лис подаде на Карл огромен букет, завит в целофан.

Карл остави слушалката върху вилката. Сега пък какво?

— Да не ми предлагаш брак, Лис? Колко години вече чакам да оцениш качествата ми.

Тя премига кокетно.

— Цветята се получиха в нашия отдел, но Маркус поръча да ги връча на вас.

— По какъв повод? — намръщи се Карл.

— О, я стига, Карл. Много добре знаеш.

Той сви рамене и поклати глава.

— Следователите са извършили повторен оглед на пепелището и са открили и последния пръст със следа от пръстен.

— И затова ни изпращат рози? — Карл се почеса по тила. И цветята ли бяха намерили в пепелта?

— Не, не затова. Маркус ще ти разкаже подробностите. Този букет е от Торбен Кристенсен, застрахователния агент. Полицейското разследване е спестило на фирмата му огромни разходи.

Лис щипна бузата на Карл като чичко, който не се сеща за по-подходящ начин да похвали послушно дете, и си тръгна, поклащайки грациозно задните си части.

Карл изпъна врат. Как да пропуснеш такава гледка?

— Какво става? — попита от коридора Асад. — След малко тръгваме.

Карл кимна и набра Маркус Якобсен.

— Асад пита защо ни изпращате рози.

Началникът посрещна обаждането му с подобие на радостно възклицание.

— Разпитахме тримата собственици на фирми, пострадали от пожара, и вече разполагаме със сериозни показания. Оказахте се съвсем прави. Изнудили са ги да изтеглят високолихвени заеми и когато са престанали да погасяват вноските, кредиторите са обърнали дебелия край и са поискали веднага да им изплатят главницата. Тормоз, телефонни заплахи. Притискали са ги непрекъснато. Събирачите на дългове прибягвали до все по-отчаяни мерки, но това не дало резултат. В днешно време фирмите с ликвидни проблеми не могат да изтеглят кредит, за да покрият стари задължения.

— А какво се е случило със събирачите?

— Не сме установили със сигурност, но по наши предположения задкулисни играчи са ги ликвидирали. Сръбската полиция неведнъж се е сблъсквала с подобни случаи. Щедри възнаграждения за успешните рекетьори и нож за ударилите на камък.

— Защо просто не са изгорили фабриките, без да пречупват сътрудниците си?

— Според една теория сръбската лихварска мафия изпраща най-слабите си кадри в Скандинавия, защото на тукашния пазар му се носи славата на много лесен. Действителността обаче ги опровергала и те решили съвсем недвусмислено да покажат какво се случва с нелоялните събирачи, та да се чуе чак в Белград. За финансовите акули няма по-голям кошмар от неспособни или неконтролируеми събирачи. Няколко убийства тук-там затягат дисциплината.

— Хм… И очистват некадърните си кадри в Дания. Пък и извършителите — в случай че властите ги заловят — ще бъдат съдени в правова държава, чиито закони предвиждат по-кратки наказания.

Карл сякаш усети как Якобсен вдига палец — универсалния жест за одобрение.

— Е, успяхме да докажем, че по тези случаи застрахователната компания не е длъжна да изплаща обезщетение в пълен размер. И понеже това им спестява хиляди, агентът ни изпрати рози. А никой не ги заслужава повече от вас.

На Маркус едва ли му беше лесно да направи такова признание.

— Супер. Значи част от екипа по пожарите е вече свободен, а някои от нас се нуждаят от подкрепление.

От другия край на линията се чу нещо като смях. Явно началникът на отдел „Убийства“ изобщо не се бе замислял за такава възможност.

— Е, предстои ни още работа по случаите. Тепърва ще издирваме кой дърпа конците. Но си прав: разследването на гангстерската война още буксува и е добра идея да ударим едно рамо на колегите.

Карл затвори. Асад стоеше на вратата. Докрай изсърбал попарата на датския климат, бе навлякъл най-дебелото пухено яке, което Карл беше виждал през месец март.

— Готов съм — обяви Асад.

— Дай ми две минути и тръгваме.

Набра Брандур Исаксен, известен на площад „Халмторве“ като Ледената висулка заради хладния си чар. Знаеше всичко за персонала в Централното управление, а Росе беше работила именно там, преди да я прехвърлят в специалния отдел „Q“.

— Да — каза само Исаксен.

Карл му обясни по какъв въпрос се обажда и преди да е довършил, Исаксен избухна в гръмогласен смях.

— Не знам какво точно й има на Росе, но е много шантава. Напиваше се, лягаше си с млади курсанти от Полицейската академия. Нимфоманка от класа. Защо те интересува?

— А, просто така — Карл затвори и влезе в гражданския регистър. До полето за имена въведе „Сандалов парк 19“.

Полученият резултат не остави у Карл нито капка съмнение. „Росе Марие Юрса Кнюсен“ — пишеше срещу гражданския номер.

Карл поклати глава. Само да не вземе сега да се появи и Марие! Две версии на Росе му бяха предостатъчни.

— Олеле — промърмори Асад, докато надничаше над рамото му.

— Извикай я, Асад.

— Нали няма да й го кажеш право в лицето?

— Луд ли си? По-добре да легна във вана с един чувал кобри!

Да заяви на Юрса, че я е разобличил? Тогава тя вече съвсем щеше да откачи.

Асад и Юрса се строиха готови. Тя — навлечена с палто, ръкавици, шал и шапка. Двамата спокойно можеха да си устроят надпревара за най-добър начин да скрият човешкото тяло.

Карл си погледна часовника. Наближаваше четири. По това време Юрса си тръгваше.

— Само да ти… — тя се сепна, когато видя букета в ръката на Карл. — Какви са тези прекрасни цветя?

— Занеси ги на Росе от мен и Асад — Карл й подаде букета. — И й пожелай скорошно оздравяване. Предай й, че нямаме търпение да се върне при нас. Затова изпращаме тези рози на една истинска роза. Непрекъснато мислим за нея.

Юрса се вцепени, изгуби ума и дума, а палтото й леко се смъкна от рамото й. Това навярно издаваше колко е трогната.

Работното време приключи.

* * *

— Наистина ли е сериозно болна, Карл? — попита Асад. Междувременно автомобилите по магистралата към Холбек се увеличаваха.

Карл сви рамене. Разбираше от много неща, но прекият му опит с личностно раздвояване се изчерпваше с десетсекундната метаморфоза на доведения му син от чаровно усмихнато момче, което иска сто крони, до сърдитко, решен никога да не си разтреби стаята.

— Ще го запазим в тайна — отвърна само Карл. Продължиха да пътуват мълчаливо. По едно време се появи табела с надпис „Тьольосе“. Градчето, известно най-вече с железопътната си гара, фабриката за ябълково пюре и с колоездача, изгонен от тима си, защото не се явил на допинг тест, след като спечели жълтата фланелка в Тур дьо Франс[1].

— Още малко по-нататък — Асад посочи главната улица — неоспорим център и основна артерия на всички провинциални градчета от същия калибър.

В момента обаче артерията пулсираше съвсем слабо. Навярно повечето жители бяха попаднали в задръстване пред касите на супермаркета или просто се бяха изнесли да живеят другаде. Този град определено бе виждал и по-оживени дни.

— Срещу фабриката — Асад посочи тухлена сграда, която излъчваше живот колкото мъртъв дъждовен червей посред зимен пейзаж.

Отвори им жена, висока метър и петдесет, с очи, по-големи дори от тези на Асад. Щом видя брадясалия арабин, тя тутакси отстъпи в коридора и повика мъжа си. Явно беше чела доста истории за кражби по домовете и се смяташе за потенциална жертва.

— Какво обичате? — попита мъжът. Нямаше намерение нито да ги покани да влязат, нито да им окаже каквото и да е гостоприемство.

„По-добре да играя още малко ролята на данъчен“ — и Карл прибра значката си обратно в джоба.

— Синът ви Флеминг Емил Месен не е плащал данъци. Понеже нито социалните, нито училищното настоятелство имат връзка с него, решихме да го посетим лично.

— Вие произвеждате зеленчуци, господин Месен — намеси се Асад. — Флеминг при вас ли работи?

Карл схвана тактиката на помощника си: да наврат човека в ъгъла, преди да се е окопитил.

— Вие мюсюлманин ли сте? — попита мъжът.

Въпросът ги свари неподготвени. Блестящ ответен удар. Асад се озова в патова ситуация и за пръв път остана безмълвен.

— Това е личен въпрос и засяга единствено колегата ми — отбеляза Карл.

— Не и в моя дом — възрази мъжът и понечи да затръшне вратата.

Карл извади полицейската значка.

— Двамата с Хафез ал-Асад разследваме няколко убийства. Ако си позволи дори да извърнете ехидно глава, ще ви задържа за убийството на сина ви Флеминг преди пет години. Е?

Мъжът мълчеше, но личеше, че е силно разтърсен. Разтърсен не като човек, незаслужено обвинен в престъпление, а като виновен.

Влязоха в къщата. Домакините ги поканиха да седнат до кафява махагонова маса — мечта на всяко семейство преди петдесет години. Вместо задължителната навремето мушама, сега върху нея бяха наредени тишлайфери.

— Не сме направили нищо нередно — увери ги домакинята, докато пръстите й нервно мачкаха кръстчето, висящо от синджирчето на врата й.

Карл огледа обстановката. Върху дъбовите мебели стояха поне три дузини рамкирани фотографии на деца във всякаква възраст. Синове, дъщери и внуци. Усмихнати лица с безоблачно небе над тях.

— Това вашите деца ли са? — попита Карл.

Домакините кимнаха.

— Всички ли са напуснали страната?

Повторно кимване. Ама че приказливи хора, помисли си иронично Карл.

— В Австралия ли? — попита Асад.

— Мюсюлманин ли сте? — настоя да разбере мъжът.

Упорит като магаре! Да не би да се страхуваше, че само видът на човек, изповядващ друга религия, ще го превърне в камък?

— Аз съм такъв, какъвто ме е създал Бог — отвърна Асад. — И вие ли сте такъв?

Очите на намръщения сухар се присвиха. Навярно беше свикнал да се впуска в подобни спорове пред хорските врати, но не и в дома си.

— Попитах дали децата ви са имигрирали в Австралия — повтори Асад.

Жената кимна. Значи все пак имаше глава на раменете си.

— Погледнете това — Карл сложи пред тях фоторобота на похитителя.

— В името Христово — прошепна стопанката и се прекръсти, а мъжът стисна устни.

— Не сме казвали на никого — лаконично отрони той.

Карл присви очи.

— Ако мислите, че имаме нещо общо с него, грешите. Издирваме го. Ще ни помогнете ли да го заловим?

Жената дишаше с усилие.

— Простете за грубия подход — извини се Карл. — Просто трябваше да ви предизвикаме да свалите маските. — Потупа с пръст по портрета. — Ще потвърдите ли, че този мъж е отвлякъл сина ви Флеминг и още едно от децата ви и е убил Флеминг, след като сте му изплатили тлъст откуп?

Мъжът пребледня. Цялата сила, която бе мобилизирал през годините, за да се държи, изтече от него. Силата да се опълчва срещу скръбта, да лъже пред едноверците от сектата, да се откъсне от всичко, да се изолира, да се сбогува с другите си рожби, да се раздели с имуществото си. И силата да живее с мисълта, че убиецът на любимия му Флеминг все още се разхожда на свобода и ги държи под око.

Бащата изгуби всичката сила, крепила го досега.

 

 

Двамата пътуваха известно време в мълчание. Накрая Карл изкоментира:

— За пръв път виждам толкова обезверени хора.

— Най-тежко им стана, когато извадиха снимката от шкафа. Според теб наистина ли не са я вадили, откакто е бил отвлечен? — попита Асад и си съблече якето. Все пак му стана горещо.

— Нямам представа — сви рамене Карл. — Иначе е имало опасност другите хора от сектата да се усъмнят в твърденията им, че са го прокудили. Затова родителите са решили да пазят и любовта си към Флеминг в тайна. Наистина са се страхували да не би някой от общността да съобщи на похитителя.

Асад се загледа над привидно заспалите кафяви поля.

— Според теб колко пъти е отвличал деца, Карл?

Какво да му отговори? Асад почеса наболите си бузи.

— Ще го пипнем, нали, Карл? Ще го пипнем този мерзавец.

Карл стисна зъби. Нямаха друг изход. Семейството от Тьольосе им каза с какво име се е представял убиецът: Бирер Слот. Описаха го подробно и потвърдиха забележката на Мартин Холт: похитителят има по-раздалечени очи отколкото на фоторобота. Колкото до мустаците, цвета на косата и погледа, на тези белези не можеше да се разчита. Сигурно беше обаче, че мъжът има изсечени черти, но същевременно е труден за запомняне. Едно нещо знаеха със стопроцентова точност: за място на предаване на откупа мъжът два пъти бе определял участъка между Сорьо и Слеелсе. Мартин Холт им описа конкретно коя е отсечката.

Щяха да стигнат дотам за двайсет минути, но вече падаше мрак. Да му се не види!

Каквото и да стане, утре сутринта най-напред щяха да отидат да отгледат района.

— А какво ще правим с Юрса и Росе?

— Нищо. Ще се опитаме да приемем раздвоението й.

Асад кимна.

— Тя е тригърба камила.

— Какво?

— В моя роден край така наричаме самотниците. И Росе е такава: трудна за яздене, красива на вид.

— Тригърба камила. Струва ми се подходящо. Пд ми допада от шизофреничка.

— Шизофреничка ли каза? Ние наричаме шизофреник човек, който говори от трибуната и се усмихва, а междувременно се изхожда върху някого.

Ето че пак се върнаха на ключовия за светогледа на Асад физиологичен процес.

Бележки

[1] Става въпрос за Михаел Расмусен (р. 1974), елиминиран от състезанието през 2007-а година. — Бел.прев.