Юси Адлер–Улсен
Писмо в бутилка от П. (31) (Третият случай на комисар Карл Мьорк)

Двайсет и девета глава

С всеки изминал час силите й отслабваха. Когато шумът от автомобилния двигател заглъхна, тя се опита да извика няколко пъти с цяло гърло, но при всяко изпразване на дробовете после едва си поемаше дъх. Кашоните притискаха гърдите й с непосилното си бреме. Постепенно дишането й ставаше все по-повърхностно.

Извъртя дясната си ръка и драсна с нокти кашона пред лицето си. Шумът от ноктите й по картона й вдъхна надежда, че все пак не е съвсем безпомощна.

След още няколко часа се раздели окончателно със способността да вика. Оттук насетне трябваше да се бори да не издъхне.

Може пък злодеят да се смили над нея.

Два-три часа по-късно възкреси с кристална яснота в паметта си усещането да се задушаваш — тази смесица от паника, безсилие и частично облекчение. Беше го изпитвала поне десет пъти досега: когато беше малка, огромният й баща най-безразсъдно сядаше върху нея и й изкарваше въздуха.

— Я сега да те видим как ще се освободиш — смееше се винаги той.

Възприемаше го като игра, момиченцето обаче се плашеше.

Но понеже го обичаше, си мълчеше.

И неочаквано един ден той изчезна. Грубите му закачки приключиха, ала това не й донесе облекчение. „Забягна с някаква патка“ — каза майка й. Нейният чудесен, сладък баща бе избягал заедно с друга жена. И оттук нататък щеше да се боричка с други деца.

Когато се запозна с мъжа си, тя разправяше под път и над път колко много приличал на баща й.

— Това не е за хвалене, Миа — отбеляза майка й.

След цяло денонощие, приклещена под кашоните, разбра, че ще умре. Беше чула стъпките му пред вратата. Постоя малко и си тръгна.

„Трябваше да стенеш — каза си тя. — И той щеше да те довърши.“

Болките в лявото й рамо стихнаха. И то, и цялата й ръка изгубиха сетивността си, но хълбокът, поел най-голямата тежест, й причиняваше ежесекундно страдание. През първите часове под тази клаустрофобична прегръдка се потеше обилно, но и това отмина. Единствената телесна течност, която отделяше сега, беше струйката урина, стичаща се по бедрото й.

Докато лежеше в локвата от урина, се опитваше да се извърти, та бедрото й да поеме част от тежестта върху дясното й коляно. Не успя, но все още усещаше крака си. Припомни си безсилието, когато преди години си счупи ръката и гипсът й пречеше да я почеше.

Мислено се върна към дните, когато двамата с мъжа й бяха щастливи. В зората на връзката им той коленичеше пред нея и я гледаше като кралица.

А сега щеше да я убие. Без капка милост или колебание.

Колко ли пъти бе отнемал човешки живот? Тя не знаеше.

Не знаеше нищо.

Тя беше нищо.

„Кой ще ме помни, след като умра? — запита се тя и изпъна пръстите на дясната си ръка, все едно милва детето си. — Бенямин е твърде малък и бързо ще ме забрави. Майка ми, разбира се, но кой ще се сеща за мен след десет години, когато тя може би няма да е сред живите? Кой ще ме запомни? Само моят убиец? Той и вероятно Кенет.“

След мисълта за предстоящата смърт тази вероятност й се струваше най-мъчителна. Колкото и пресъхнала да бе устата й, ужасяващата перспектива я накара да преглътне, а затиснатата й диафрагма се разтресе в ридания без сълзи. След няколко години щеше да потъне в пълно забвение.

От време на време мобилният й телефон пак звънваше и вибрациите от задния й джоб й възвръщаха надеждата.

След като полифоничната мелодия секнеше, тя лежеше час-два и се ослушваше за звуци отвън. Ами ако Кенет стои там? Ако се е усъмнил? Съвсем естествено е да го загризат съмнения. Нали я видя колко е разтревожена при последната им среща?

Поспа и се сепна от съня си. Цялото й тяло бе изтръпнало. Усещаше само лицето си. В момента представляваше само едно лице. Пресъхнали ноздри, пулсираща кожа около очите, премигване на мъждивата светлина. Ето това остана от нея.

Изведнъж си даде сметка кое я бе събудило. Наистина ли Кенет стоеше долу, или тя сънуваше? Затвори очи и се ослуша напрегнато. Ставаше нещо.

Притаи дъх и пак наостри уши. Да, това беше Кенет. Отвори уста и задиша учестено. Той стоеше под прозореца, пред входната врата, и викаше. Призоваваше я по име и навярно целият квартал чуваше виковете му. Усети как устните й се разтеглят в усмивка и събра сили за сетния си вик, който щеше да й донесе спасение. За вика, който ще провокира инстинктите на войника долу.

И тя изкрещя, колкото й глас държи.

От гърлото й се откъсна толкова немощен хрип, че самата тя не го чу.