Кен Фолет
Иглата (33)

31.

Люси се събуждаше бавно. Измъкваше се постепенно и лениво от топлите дълбини на съня. Светът нахлуваше частица по частица: първо топлото, силно мъжко тяло до нея, после непознатото усещане за чуждо легло — беше при Хенри, ревът на бурята, бушуваща отвън все така сърдито и неуморно вече трети ден; лекият мирис на мъжката кожа, ръката й, преметната през гърдите му, и кракът й върху неговия — сякаш да го задържи вечно при себе си; гърдите й, притиснати до рамото му, дневната светлина, натискаща клепачите й, лекото му равномерно дишане. И тогава изведнъж — сякаш й хрумна отговорът на сложна гатанка — тя осъзна, че лежи най-нагло и безсрамно до мъжа, когото познава само от четирийсет и осем часа. Лежаха голи в леглото в къщата на съпруга й. За втори път.

Тя отвори очи и видя Джо. Господи… беше се успала.

Разрошеното момченце стоеше до леглото по пижамка, с пръст в уста и се взираше с широко отворени очи в майка си, която се гушкаше в леглото с непознатия чичко. Люси не можеше да прочете нищо в погледа му, защото по това време той обикновено се кокореше на всичко, като че ли всяка сутрин откриваше един нов и прекрасен свят. Тя се вгледа в него мълчаливо, без да знае какво да каже.

— Добро утро — прозвуча плътният глас на Хенри до нея.

— Добро утро — извади пръстче от устата си Джо, обърна се и излезе от стаята.

— По дяволите, по дяволите наистина! — изруга Люси.

Хенри се смъкна надолу в леглото, докато лицето му се изравни с нейното, и я целуна. Ръката му се плъзна между бедрата й и я стисна фамилиарно.

— Престани, за Бога! — отблъсна го тя.

— Защо?

— Джо ни видя.

— И какво от това?

— Той може да говори, нали знаеш! Рано или късно ще каже нещо на Дейвид. Какво ще правя сега?

— Не прави нищо. Има ли някакво значение?

— Разбира се, че има.

— Не виждам защо, при неговото състояние. Не трябва да се чувстваш виновна.

Люси изведнъж осъзна, че Хенри въобще няма представа от този ужасно заплетен възел от задължения, преданост и лоялност, който всъщност представляваше един брак. Всеки брак и особено нейният.

— Не е толкова просто — рече тя.

Люси се надигна от леглото, прекоси площадката и отиде в собствената си спалня. Навлече бельото си, панталон и пуловер, после си спомни, че бе изхвърлила всичките дрехи на Хенри и че трябва да му даде нещо на Дейвид. Тя намери бельо и чорапи, вълнена риза и пуловер, и най-накрая — на дъното на един куфар — чифт панталони, чиито крачоли не бяха срязани до коленете и зашити. През цялото време Джо я наблюдаваше мълчаливо.

Тя ги отнесе в другата стая. Хенри бе отишъл в банята да се бръсне.

— Дрехите ти са на леглото — викна му тя през вратата.

После слезе долу, запали печката в кухнята и сложи съд с вода да се топли. Реши да свари яйца за закуска. Изми лицето на Джо, среса го и бързо го облече.

— Много си послушен тая сутрин — усмихна се тя лъчезарно. Синът й не отговори.

Хенри слезе долу и седна на масата така естествено, сякаш го беше правил всяка сутрин в продължение на години. Люси се чувстваше много странно — той седеше срещу нея, облечен в дрехите на Дейвид, а тя му подаваше свареното яйце и препечените филийки.

— Моят татко умрял ли е? — запита Джо изведнъж.

Хенри погледна детето и не каза нищо.

— Не приказвай глупости! — рече Люси. — Той е при Том.

Джо не й обърна внимание и каза на Хенри:

— Ти си облякъл дрехите на моя татко и взе и мама. Ти ли ще ми ставаш татко сега?

— От устата на бебета и кърмачета… — промърмори Люси.

— Не ми ли видя дрехите снощи? — попита Хенри. Джо кимна. — Добре, тогава ти е ясно защо трябваше да взема от дрехите на татко ти. Ще му ги върна, като си взема моите.

— А ще върнеш ли и мойта майка?

— Разбира се.

— Изяж си яйцето, Джо — рече Люси.

Детето натъпка уста, привидно доволно. Люси се загледа през кухненския прозорец.

— Лодката няма да дойде днес — каза тя.

— Радваш ли се? — попита я Хенри.

— Не знам.

Люси не беше гладна. Изпи чаша чай, докато Джо и Хенри закусваха. После Джо се качи горе да си играе, а Хенри вдигна масата. Докато слагаше чиниите в умивалника, той попита:

— Да не би да се страхуваш, че Дейвид ще ти стори нещо? Физически?

Тя поклати отрицателно глава.

— Трябва да го забравиш — продължи Хенри. — И без това смяташе да го напуснеш. Защо тогава ще ти пука дали знае, или не?

— Той е мой съпруг. Това все пак има някакво значение. А че като съпруг е бил… еди-какво си… не ми дава правото да го унижавам.

— Мисля, че ти дава правото да не се интересуваш дали той се чувства унизен, или не.

— Тук логиката няма значение. Става въпрос аз какво изпитвам.

Той вдигна безпомощно ръце.

— Я тогава по-добре да прескоча до Том да видя дали твоят съпруг иска да се върне. Къде са ми ботушите?

— В дневната. Ще ти донеса якето. — Тя се качи горе и взе старата ловна шуба на Дейвид от гардероба. Беше от фин синьо-зелен туид, много елегантна, с рязана талия и джобове. Люси бе сложила кожени кръпки на лактите, за да я запази — човек вече не можеше да си купи такива дрехи. Тя я отнесе в дневната. Хенри се обуваше. Бе вързал левия ботуш и сега внимателно вкарваше ударения си крак в другия. Люси коленичи да му помогне.

— Отокът е спаднал — рече тя.

— Дяволският глезен още ме боли.

Нахлузиха ботуша и измъкнаха връзките. Хенри се изправи предпазливо.

— Добре е — заяви той.

Люси му помогна да облече шубата. Беше му малко тясна в раменете.

— Нямаме друга мушама — рече тя.

— Тогава ще се намокря. — Той я притегли към себе си и я целуна грубо. Люси обви ръце около него и го притисна силно.

— Карай днес по-внимателно — заръча тя.

Той се усмихна, кимна, целуна я отново — този път съвсем леко, и излезе. Люси го гледаше как куцука към хамбара. После застана до прозореца и го видя как пали джипа, изкатери се по наклона и изчезна. Когато се скри от погледа й, тя усети облекчение, но и някаква празнота.

Започна да оправя къщата — леглата, чиниите, боклука, но без желание. Беше неспокойна. И отново се запита какво да прави с живота си, и отново старите доводи „за“ и „против“ тръгнаха в познатата насока. Не можеше да мисли за нищо друго. Къщата пак взе да я притиска отвсякъде. Някъде навън беше широкият свят, свят на войни и геройства, изпълнен с цветове и хора, милиони хора — и на нея й се искаше да е сред тях, да се среща с нови личности, да посещава нови градове, да слуша музика. Люси пусна радиото, но и това се оказа напразно — от новините се почувства само още по-изолирана. Говореха за бойните действия в Италия, снабдяването с купони малко се беше пооправило, лондонският убиец още беше на свобода, Рузвелт бе държал реч. Санди Макфърсън започна да свири на орган и Люси го изключи. Нищо от казаното не бе достигнало до нея, тя не живееше в този свят.

Идеше й да закрещи.

Трябваше да излезе навън въпреки времето. Нещо като символично бягство… Разбира се, не каменните стени на къщата я държаха затворена, но символичното действие бе по-добро от нищо. Тя се качи горе да вземе Джо и едва го убеди да се раздели с полка оловни войничета. После го облече добре и го уви в мушамичката му.

— Защо излизаме? — попита той.

— Да видим дали ще дойде лодката.

— Ти каза, че днес няма да идва.

— За всеки случай.

Сложиха си яркожълти качулки на главите, завързаха ги и излязоха навън.

Вятърът я блъсна и Люси се олюля. За секунди само лицето й се намокри така, сякаш го бе потопила в легена, а краищата на косите й, стърчащи изпод шапката, залепнаха безжизнено по бузите и раменете. Джо изпищя от удоволствие и скочи в една локва.

Те тръгнаха по ръба на платото над залива. Под тях огромните вълни се блъскаха неистово о скалите. Бурята бе изтръгнала водорасли и всякаква подводна растителност от Бог знае какви дълбини и ги бе нахвърляла по пясъка и скалите. Майка и син се унесоха в безкрайното движение на водата. Беше им се случвало и преди — морето им действаше хипнотизиращо и на двамата, и след това Люси никога не можеше да каже колко време са прекарали така, взрени мълчаливо в играта на вълните.

Но този път магията бе нарушена от нещо, което видя. Отначало то проблесна в браздата между две вълни така бегло, че тя не можа да разбере дори какво е на цвят. Толкова беше малко и толкова далеч, че тя веднага се усъмни дали въобще го има. Взря се по-внимателно, но не го видя и погледът й се плъзна обратно към залива и малкия пристан, върху който ту се трупаше плавей, ту вълните го отнасяха обратно във водата. Щом утихнеше бурята, през първия хубав ден щяха да дойдат с Джо на плажа да видят какви съкровища е изхвърлило морето. Щяха да съберат камъчета в невероятни цветове, парчета дърво с незнаен произход, огромни раковини, изкривени и ръждясали метални отломки.

Нещо проблесна отново, този път много по-близо, и се задържа пред погледа й поне няколко секунди. Беше яркожълто, като техните мушами. Тя се взря в него през стената от дъжд, но не можа да определи формата му, преди то да изчезне отново. Сега течението го носеше по-близо, както довличаше всичко в залива, изхвърляйки целия си боклук на пясъка като мъж, който изпразва джобовете на панталоните си на масата.

Беше наистина мушама — видя я добре, когато морето я повдигна на гребена на вълната и я показа за трети и последен път. Вчера Хенри се беше върнал без мушама, но как се бе озовала във водата? Вълната се разби в пристана и я захвърли на мокрите дъски на рампата. Люси изведнъж осъзна, че това не е мушамата на Хенри, защото притежателят й бе още в нея. Вятърът отнесе ужасения й вик, така че дори тя не чу собствения си глас. Кой беше той? Откъде беше дошъл? Друга лодка ли се бе разбила?

Хрумна й, че може да е още жив. Трябва да отиде да види. Тя се наведе и викна в ухото на Джо:

— Стой тука… не мърдай… не се движи! — После се затича надолу по рампата.

Беше стигнала до средата на пътя, когато чу стъпки зад себе си. Джо тичаше след нея. Рампата беше тясна и хлъзгава, и твърде опасна. Люси спря, обърна се и гушна детето на ръце.

— Непослушно момче, казах ти да стоиш горе! — Тя погледна тялото долу, после вдигна глава към върха, там, където беше безопасно и сигурно, поколеба се за миг, обзета от болезнена нерешителност, съзна, че морето ще отнесе тялото всеки момент, и продължи надолу, стиснала в ръцете си Джо.

Една по-малка вълна покри тялото и когато водата се отдръпна, Люси видя, че това е мъж, престоял във водата достатъчно дълго, за да се подуят и изкривят чертите му до неузнаваемост. Което означаваше, че е мъртъв. Не можеше да направи нищо за него, а нямаше намерение да рискува собствения си живот и този на сина си за някакъв труп. Беше готова да се обърне, когато нещо в подутото лице й се стори познато. Тя се взря в него и изведнъж съзря под ужасната маска истинското лице. Обзе я невероятен, парализиращ ужас, сърцето й сякаш спря и тя пошепна:

— Не, Дейвид, не!

Забравила за опасността, тя пристъпи напред. Около коленете й се разби друга вълничка и напълни гумените й ботуши със солена пяна и вода, но тя въобще не усети. Джо се извъртя в ръцете й, за да погледне напред.

— Не гледай! — изкрещя тя в ухото му и притисна лицето му към рамото си. Той заплака.

Люси коленичи до тялото и докосна с ръка страшното лице. Дейвид беше. Нямаше никакво съмнение. Беше мъртъв, и то от доста време. Тласкана от някаква непреодолима нужда да бъде абсолютно сигурна, тя повдигна мушамата и се взря в чуканите на краката му.

Не можеше да възприеме, че е мъртъв. Бе желала донякъде смъртта му наистина, но поради чувството за вина и от страх да не открие изневярата й. Мъка, ужас, облекчение пропърхаха в съзнанието й като птици, които не искат да кацнат.

Би останала там, без да се помръдне, но следващата вълна беше прекалено голяма. Ударът я повали на дъските и тя нагълта солена вода. Едва успя да задържи Джо в ръцете си и да се закрепи на рампата, а когато прибоят се отдръпна, тя се изправи на крака и затича, бързайки да се отдалечи по-скоро от лакомите лапи на морето.

Люси извървя целия път догоре, без да се обръща. Когато стигна до място, откъдето се виждаше къщата, забеляза, че джипът е там. Хенри се бе върнал.

Притиснала Джо към себе си, тя се затича, препъвайки се. Копнееше да сподели болката си с Хенри, да почувства ръцете му около себе си, да го накара да я утеши. Неравни хлипове раздираха гърдите й, сълзите по лицето и се смесваха с дъждовните капки. Тя мина отзад, втурна се в кухнята и пусна доста грубо Джо на пода.

— Дейвид реши да остане още един ден при Том — заяви небрежно Хенри.

Тя се взря в него недоумяващо, съзнанието й отказваше да приеме тези думи; после, макар все още да отказваше да повярва, разбра.

Хенри бе убил Дейвид.

Заключението просто се стовари върху нея, заби се като юмрук в стомаха й и я преви на две, частица от секундата по-късно последваха и причините. Корабокрушението, ножът със странна форма, с който Хенри не се разделяше, изпотрошеният джип, съобщението по радиото за лондонския убиец — изведнъж всичко си дойде на мястото, някой подхвърли парчетата нагоре във въздуха и колкото и невероятно да изглеждаше, мозайката изцяло се подреди.

— Не гледай така учудено! — усмихна се Хенри. — Имат доста работа, а аз, признавам си, не настоявах много да се върне с мен.

Том. Трябва да иде при Том. Той сигурно знае какво да правят, ще я защити — и нея, и Джо, докато дойде полицията. Той имаше куче и пушка.

Страхът й беше примесен с малко тъга, с капчица копнеж по оня Хенри, в когото бе повярвала, в когото почти се бе влюбила; той явно не съществуваше, тя просто си го бе измислила. Вместо добрия, силен и нежен мъж, пред себе си тя видя чудовище, което седеше до масата, усмихваше се и спокойно изричаше лъжи от името на съпруга, когото бе убило.

Люси си наложи да не трепери. Хвана Джо за ръката и излезе от кухнята, мина през антрето и входната врата, качи се в джипа, сложи Джо до себе си и запали мотора.

Но Хенри беше там, поставил небрежно крак на страничното стъпало, стиснал ловната пушка на Дейвид в ръка.

— Къде отиваш?

Ако потеглеше, той можеше да стреля. Какво го бе накарало да вземе пушката в къщата този път? Може би инстинктът? Тя самата би рискувала, но не можеше да излага на каквато и да било опасност Джо.

— Просто прибирам джипа.

— И Джо трябва да ти помага?

— Той обича да се вози. Я не ме подлагай на кръстосан разпит!

Той сви рамене и се дръпна.

Тя го погледна за миг — мъжа, облечен в шубата на Дейвид, хванал небрежно пушката на Дейвид — и се зачуди дали наистина ще стреля по нея, ако потегли с колата. И тогава си спомни за онази ледена жилка някъде дълбоко у него, която бе усетила от самото начало, и разбра, че този безкрайно твърд и напълно безмилостен човек може да извърши всичко.

Люси усети, че е изтощена до смърт. Бавно включи на задна скорост и вкара джипа в хамбара, после изключи мотора, излезе от колата и тръгна с Джо към къщата. Нямаше представа какво ще каже на Хенри, как ще се държи в негово присъствие, как ще прикрие факта, че знае — ако вече не се бе издала.

Нямаше представа.

Но остави вратата на хамбара отворена.