Кен Фолет
Иглата (24)

22.

Блогс караше безразсъдно бързо. Форсираният мотор на взетия за полицейски нужди „Сънбийм Талбот“ ревеше в нощта. Полупланинските, криволичещи шотландски пътища бяха мокри от дъжда, а на някои по-ниски места имаше локви, дълбоки половин педя и повече. Дъждът плющеше по предното стъкло. На откритите върхове ураганните ветрове заплашваха да изтласкат колата от пътя и да я обърнат в прогизналата трева. Приведен напред, Блогс се взираше в прозорчето, което чистачката едва успяваше да отвори, и напрягаше очи да види пътя отпред, докато фаровете се бореха да пробият замъгляващия всичко дъжд. И така миля подир миля. Току след Единбург премаза три заека и потрепери при тъпия удар, гумите просто размазаха телцата им. Той не намали, но после дълго си задаваше въпроса дали зайците обикновено излизат нощем.

От напрежението го заболя глава, а от неудобната стойка гърбът му изтръпна. Освен това беше гладен. Той отвори прозореца, за да се поосвежи от студения вятър, но толкова много вода нахлу вътре, че се наложи веднага да го затвори. Замисли се за Иглата, или Фейбър, или както там се наричаше сега — за усмихнатия младеж по шорти, вдигнал купата на победителя. Е, засега Фейбър печелеше и това състезание. Имаше четирийсет и осем часа преднина и преимуществото, че единствен знаеше къде отива. Блогс би се радвал да се състезава с този човек, ако залогът не беше толкова висок, дяволски висок наистина.

Запита се как ли би постъпил, ако някога се срещне лице в лице с него. „Ще го застрелям веднага — помисли си, — преди той да ме убие.“ Фейбър беше професионалист, а човек не бива да си играе с такива хора. Повечето шпиони бяха аматьори — разочаровани революционери отляво и отдясно, хора, които мечтаеха за въображаемия блясък на висшия шпионаж, алчни мъже или чезнещи от нещастна любов жени, или жертви на изнудване. Малкото професионалисти обаче бяха много опасни — те не знаеха що е милост.

Оставаха още около два часа до зазоряване, когато Блогс влезе в Абърдийн. Никога досега не се бе радвал толкова на уличните лампи, нищо, че бяха замаскирани и едва светеха. Нямаше представа къде се намира полицейският участък, а по улиците нямаше кой да го упъти, та се наложи да обикаля из града, докато не видя познатата синя лампа (също едва мъждукаща).

Той паркира и хукна през дъжда към вратата. Очакваха го. Годлиман се бе обадил по телефона, а Годлиман сега бе станал голям началник. Въведоха Блогс в кабинета на Алън Кинкейд, главен полицейски инспектор, на петдесет и няколко години. В стаята имаше още трима полицаи. Блогс се ръкува с тях и моментално им забрави имената.

— Много бързо дойдохте от Карлайл — рече Кинкейд.

— Едва не се утрепах — отвърна Блогс и седна. — Ако случайно ви се намира някой сандвич…

— Разбира се. — Кинкейд подаде глава през вратата и извика нещо. — Сега ще дойде, секундичка само.

Стените бяха боядисани в мръснобяло, подът беше дървен, а мебелите — съвсем обикновени: бюро, няколко стола и кантонерка. Нямаше нищо, което да радва окото — нито картини, нито някакви дреболийки или каквито и да било лични вещи. На пода имаше табла с мръсни чаши, а въздухът беше тежък от тютюневия дим. Миришеше като място, където цяла нощ са работили мъже.

Кинкейд имаше малки мустачки, редееща прошарена коса и очила. Беше едър и интелигентен на вид; разхождаше се по риза и тиранти и говореше на местния диалект, което показваше, че и той като Блогс се е изкатерил сам по стълбицата, макар от годините му да ставаше ясно, че неговото изкачване е било по-бавно от това на Блогс.

— Какво знаете за цялата тая работа?

— Не много — отвърна Кинкейд. — Но вашият началник Годлиман каза, че лондонските убийства са най-малкото престъпление на вашия човек. Освен това знаем от кой отдел сте, та като съберем две и две, става ясно, че този Фейбър…

— Какво сте свършили досега? — прекъсна го Блогс.

Кинкейд вдигна крака на бюрото.

— Пристигнал е преди два дни тук, нали така? Тогава и почнахме да го търсим. Имахме снимката — сигурно всеки полицейски участък в страната я има.

— Да.

— Проверихме по хотелите и пансионите, на гарата и в автобусното депо. Проверката беше извършена най-щателно, макар тогава да не знаехме, че е пристигнал. И продължаваме, естествено, но все си мисля, че веднага е напуснал Абърдийн.

Влезе жена с полицейска униформа и донесе чаша чай и дебел сандвич със сирене. Блогс й поблагодари и лакомо го захапа.

— Изпратихме наш човек на гарата, преди да тръгне първият влак. А също и в автобусното депо. Така че, ако е напуснал града, значи или е откраднал кола, или се е качил на автостоп. Никой не се е обадил, че му няма колата; затова предполагам, е спрял някого…

— Може да е тръгнал по море — изрече Блогс с пълна с черен хляб уста.

— От лодките, напуснали пристанището него ден, не е имало нито една подходяща, за да отплава с нея. Оттогава, естествено, нищо не е излизало в морето заради бурята.

— Някакви откраднати лодки?

— Нямаме сведения.

— Ако лошото време продължи, собственикът може и да не дойде скоро на пристанището — в такъв случай кражбата няма да се забележи, докато бурята не престане — сви рамене Блогс.

— Не сме я проверявали тая следа — рече един от полицаите в стаята.

— Наистина — потвърди Кинкейд.

— Тогава началникът на пристанището би могъл да погледне дали редовните му клиенти са си на мястото — подхвърли Блогс.

— Съгласен — викна Кинкейд. Той вече въртеше шайбата. След миг заговори в слушалката: — Капитан Дъглас? Тук Кинкейд. Да бе, да, знам, че нормалните хора спят по това време. Чакай, не си чул още най-лошото — искам да се поразходиш по дъжда. Да, да, съвсем добре ме разбра… — Кинкейд затули с ръка слушалката. — Нали знаете какво говорят за моряшкия език? Вярно е… — Той отново заговори в слушалката: — Обиколи всичките постоянно закотвени лодки в пристанището и виж дали някоя не е изчезнала. Махни ония, дето знаеш, че са излезли по работа, и ми дай имената и адресите на останалите собственици, и телефонните им номера, ако ги имаш. Да, да… знам. Ще ти поръчам едно двойно. Добре де, бутилка. Приятна сутрин, стари приятелю. — И затвори телефона.

— Мръсотийки ли ви наговориха? — засмя се Блогс.

— Ако направя с палката си онова, което ме съветваше, няма да мога да си седна повече на задника. — Кинкейд стана сериозен. — Ще му отнеме някъде около половин час, после ще ни трябват още няколко часа да проверим по адресите. Струва си, макар че все си мисля, че се е качил на стоп.

— И аз — рече Блогс.

Вратата се отвори, влезе мъж на средна възраст и в цивилни дрехи. Кинкейд и останалите полицаи се изправиха. Блогс последва примера им.

— Добро утро, сър — рече Кинкейд. — Това е мистър Блогс. А това е Ричард Портър, мистър Блогс.

Двамата се здрависаха. Портър имаше червендалесто лице и добре поддържани мустаци. Беше облечен в двуредно палто от камилска вълна.

— Как сте? Аз съм този нещастник, дето докара вашия човек до Абърдийн. Страшно неудобно се получи. — Не говореше на местния диалект.

— Как сте? — усмихна се Блогс. На пръв поглед Портър приличаше точно на онези надути тъпанари, които биха откарали с колата си един шпионин докъдето поиска. Но Блогс скоро съзна, че привидно повърхностното фамилиарничене може би прикрива буден ум. Опита се да прояви толерантност — и той беше направил някои неудобни грешки през последните няколко часа.

— Чух за изоставения морис. Точно оттам го качих и аз.

— Видяхте ли снимката?

— Да. Разбира се. Не можах да го огледам много добре, докато пътувахме — беше тъмно почти през цялото време. Но на светлината на фенерчето, когато капакът беше вдигнат, видях достатъчно — и после на влизане в Абърдийн също, тогава се съмваше. Ако бях видял само снимката, щях да кажа, че може и да е той. Но като знам откъде го взех, толкова близо до оня морис, ви казвам, че е той.

— Съгласен съм — рече Блогс. Той се зачуди за миг каква ли полезна информация би могъл да получи от този човек. — Какво впечатление ви направи Фейбър?

— Видя ми се изтощен, изнервен и решителен, в тоя порядък. Освен това не беше шотландец.

— Как бихте описали акцента му?

— Никак. Завършил частно училище, някъде около Лондон. Не се връзваше с дрехите му, нали разбирате какво искам да кажа. Носеше работен комбинезон. Чак после обърнах внимание.

Кинкейд ги прекъсна и предложи чай. Всички приеха. Полицаят се отправи към вратата.

— За какво разговаряхте?

— О, за нищо особено.

— Но сте били заедно часове наред…

— Той спа през по-голямата част от пътя. Поправи ми колата; някакъв кабел се беше изскубнал, но аз нищо не разбирам от техника, после ми каза, че неговата кола се счупила в Единбург и че отива в Банф. Каза също, че всъщност не иска да минава през Абърдийн, защото няма пропуск за забранената зона. И тогава значи… му казах да не се притеснява. Рекох му, че ще гарантирам за него, ако ни спрат. Човек се чувства такъв глупак, знаете, но ми се струваше, че му дължа някаква услуга. Спести ми толкова неприятности.

— Никой не ви обвинява, сър — рече Кинкейд.

Блогс го обвиняваше, но не го каза на глас. Вместо това заяви:

— Всъщност много малко хора са се срещали с Фейбър, за да ни кажат какво представлява. Можете ли да си помислите добре и да ми опишете какъв човек ви се видя?

— Събуди се като войник — отвърна Портър. — Беше учтив и изглеждаше интелигентен. Стисна здраво ръката ми. Обикновено обръщам внимание на това как хората стискат ръка.

— Нещо друго?

— Още… като се събуди… — Портър смръщи лице. — Дясната му ръка отскочи светкавично към лявата, над китката, ето така — показа им той.

— Това е вече нещо — рече Блогс. — Явно там държи ножа си. Калъф в ръкава.

— Нищо повече не мога да ви кажа, за съжаление.

— И твърди, че отива в Банф. Значи отива някъде другаде. Хващам се на бас, че вие сте му казали в коя посока сте, преди той да спомене нещо по въпроса.

— Май че така беше — кимна Портър. — Да, да.

— Отивал е в Абърдийн или е тръгнал на юг, след като сте го оставили. Щом е казал, че отива на север, вероятно ще се отправи в обратната посока.

— Подобни игри на отгатване на база противоположности могат да стигнат твърде далеч — рече Кинкейд.

— Понякога и това става. — Кинкейд очевидно не беше глупав. — Казахте ли му, че сте съдия?

— Да.

— Затова не ви е убил.

— Какво? Мили Боже!

— Знаел е, че ще ви търсят.

Вратата се отвори отново. Влезлият заяви:

— Нося ви шибаните сведения и дано да си е струвало труда, по дяволите.

Блогс се ухили. Явно това беше началникът на пристанището — нисък мъж с късо подстригана бяла коса и блейзър с медни копчета, който пушеше голяма лула.

— Влизай, капитане — рече Кинкейд. — Как можа така да се измокриш? Не трябваше да ходиш по дъжда.

— Я върви на майната си! — изруга капитанът и по лицата на присъстващите се разляха блажени усмивки.

— Добро утро, капитане — каза Портър.

— Добро утро, ваша светлост.

— Какво ни носите? — запита Кинкейд. Капитанът свали шапката си и изтърси дъждовните капки от дъното й.

— „Мари Втора“ е изчезнала — отвърна той. — Видях я да се прибира следобеда, когато започна бурята. Не я забелязах да излиза отново и знам, че не беше предвидено да влиза в морето пак същия ден. Но както изглежда, е вдигнала котва.

— Кой е собственикът?

— Том Хейпни. Звъннах му по телефона. Оставил я на пристана него ден и оттогава не я е виждал.

— Какво представлява тя? — запита Блогс.

— Малка рибарска лодка, дълга шейсет стъпки и доста широка. Яко легенче. С вграден мотор. Не е в някакъв специален стил — тукашните рибари не гледат по книгите, когато си строят лодките.

— Имам един въпрос — прекъсна го Блогс. — Би ли могла тази лодка да издържи на бурята?

Капитанът спря да запали лулата си с клечка кибрит.

— Ако на кормилото е много опитен моряк, може и да изкара. А може и да не успее.

— Докъде би могъл да стигне, преди да почне бурята?

— Не много далеч — да е изминал няколко мили. „Мари Втора“ се прибра чак надвечер.

Блогс се изправи, обиколи стола си и седна отново.

— И къде е той сега?

— На дъното най-вероятно, тъпото копеле. — Заключението бе направено с явно удоволствие.

Блогс не изпита кой знае какво удовлетворение от твърдението, че Фейбър вероятно е загинал. Беше твърде неубедително. Недоволството се разля по цялото му тяло и той се почувства неспокоен, безсилен, всичко го засърбя. Почеса се по брадата, трябваше да се обръсне.

— Ще повярвам, като го видя — рече той.

— Няма да можете.

— Задръжте догадките за себе си, ако обичате — заяви Блогс. — Искаме от вас информация, не песимистични обобщения. — Присъстващите в стаята изведнъж си спомниха, че макар и млад, той беше най-старши по чин сред тях. — Хайде, ако нямате нищо против, да разгледаме различните възможности. Първо, напуснал е Абърдийн по шосе и някой друг е откраднал „Мари Втора“. В такъв случай вероятно е стигнал вече до целта си, но не е могъл да напусне страната поради бурята. Цялата полиция го търси, така че нищо повече не можем да направим. Толкоз за вариант първи.

Втори вариант: още е в Абърдийн. И за това сме се погрижили, търсим го навсякъде.

Трети: напуснал е Абърдийн по море. Единодушни сме, струва ми се, че това е и най-вероятното. Да конкретизираме нещата: а) някъде се е приютил или се е разбил било в шотландския бряг, било в някой остров; б) загинал е. — Блогс, естествено, не спомена за в) прехвърлянето му на някоя подводница, преди да се разрази бурята; сигурно не бе имал време за това, а може и да бе успял. И ако се бе качил на подводница, нищо повече не можеше да се направи, така че по-добре да не се споменава за тази възможност. — Ако се е приютил някъде — продължи Блогс — или лодката се е разбила, рано или късно ще открием следи, я „Мари Втора“, я парчета от нея. Можем веднага да почнем да претърсваме брега, а и морето, щом времето се пооправи, за да излети самолет. И да е отишъл на дъното на океана, не е изключено да намерим парчета от лодката на повърхността.

Значи предприемаме три хода: продължаваме диренето, започваме да претърсваме бреговата ивица на север и на юг от Абърдийн и се приготвяме за въздушен оглед веднага щом времето се оправи.

Блогс бе започнал да крачи напред-назад, докато говореше. Сега спря и се огледа.

— Някакви въпроси?

Късният час като че ги бе приспал всичките. Неочакваният прилив на енергия у Блогс ги изтръгна от обзелата ги летаргия. Един се наведе напред и потърка ръце, друг почна да завързва връзките на обувките си, трети си облече сакото. Искаха да правят нещо. Нямаше въпроси, нито пък някакви забележки.