Кен Фолет
Иглата (21)

19.

Когато Люси се събуди, бурята още фучеше навън. Тя се наведе през леглото внимателно, за да не събуди Дейвид, и взе часовника си от пода. Беше малко след шест. Вятърът виеше в комина. Дейвид можеше да си поспи, днес нямаше да се свърши кой знае какво.

Тя се зачуди дали през нощта не са изпопадали някои плочи от покрива. Трябваше да провери. Но щеше да се наложи да изчака, докато Дейвид излезе, иначе щеше да й се сърди, че не го е накарала той да види.

Тя се измъкна от леглото. Беше много студено. Топлото време през последните дни ги бе подлъгало, че още ще има лято. Сега беше студено като през ноември. Тя изхлузи фланелената нощница през глава и бързо навлече бельо, панталони и пуловер. Дейвид се размърда. Тя го погледа, той се обърна, но не се събуди.

Люси прекоси малката площадка и надникна в стаята на Джо. Тригодишният малчуган вече спеше в креватче, а не в люлката, и често падаше през нощта, без да се събужда. Тази сутрин си беше в леглото, спеше по гръб, с отворена уста. Люси се усмихна. Беше наистина като ангелче.

Тя слезе тихо по стълбите и за миг се почуди защо се бе събудила толкова рано. Може би Джо се бе размърдал, а може и бурята да беше виновна.

Люси коленичи пред камината, навивайки нагоре ръкавите на пуловера си, и започна да разпалва огъня. Докато чистеше скарата, започна да си подсвирква някаква песничка, която бе чула по радиото. Тя изгреба студената пепел, а големите буци остави за новия огън. Сухият мъх служеше за разпалване, а отгоре се слагаха дърва и въглища. Понякога използваше само дърва, но въглищата бяха по-добри за такова време. Люси подържа един вестник встрани от пламъците, за да почне да тегли коминът. Когато го махна, дърветата горяха, а въглищата бяха почервенели. Тя сгъна вестника и го постави под камарата с въглища — за утре.

Огънят скоро щеше да затопли малката къща, но чаша горещ чай щеше да й дойде добре в това време. Люси отиде в кухнята и сложи чайника на електрическия котлон. После постави две чаши на подноса, намери цигарите на Дейвид и пепелника, направи чая, наля го и понесе подноса към стълбите.

Тъкмо понечи да се качва нагоре, когато чу някакво почукване. Тя се намръщи, но реши, че е вятърът, и направи още една крачка. Звукът се повтори. Сякаш някой чукаше на входната врата.

Беше безумие, разбира се. Нямаше кой да почука на вратата — само Том, а той винаги влизаше през кухнята и никога не чукаше.

Отново потропване. Тя слезе по стълбите и отвори вратата, като придържаше подноса с една ръка.

Стресната, Люси изтърва таблата. Мъжът падна в антрето, като събори и нея. Люси изпищя.

Страхът й бързо премина. Непознатият лежеше до нея на пода и явно не беше в състояние да нападне когото и да било. Дрехите му бяха вир-вода, а ръцете и лицето му бяха вкочанени от студ.

Люси се изправи. Дейвид се плъзна по стълбите по задник и завика:

— Какво има? Какво стана?

— Това — рече Люси и посочи непознатия.

Още по пижама, Дейвид се смъкна до долу и се изтегли на ръце в количката си.

— Не виждам защо трябва да се пищи — заяви той, завъртя колелата с ръце и се взря в проснатия на пода странник.

— Съжалявам. Стресна ме. — Люси се наведе, подхвана мъжа под мишниците и го потътри към дневната. Дейвид я последва. Тя положи безчувственото тяло пред камината.

— Откъде, по дяволите, се взе тоя? — Дейвид се взря в непознатия.

— Сигурно е моряк… бурята…

Но Люси забеляза, че е облечен в дрехи на работник, и внимателно го огледа. Беше едър мъж, по-дълъг от килимчето, което бе шест стъпки, с широк врат и рамене. Имаше изразително лице с фини кости, високо чело и здрава челюст. „Сигурно е хубав — помисли си тя, — ако не е този мъртвешки тен.“

Непознатият се размърда и отвори очи. В първия миг изглеждаше ужасно изплашен, като малко момче, което се събужда и открива, че е попаднало в непозната обстановка, но много бързо изражението му се отпусна и той се огледа внимателно. Погледът му се спря на Люси, Дейвид, прозореца, вратата и огъня.

— Трябва да му съблечем тия дрехи. Донеси една твоя пижама и халат, Дейвид.

Той избута количката навън, а Люси коленичи до непознатия. Първо свали ботушите и чорапите му. В очите му проблесна едва ли не развеселено пламъче, докато я наблюдаваше. Но когато посегна към сакото му, той скръсти ръце на гърдите си.

— Ще умрете от пневмония, ако останете с тези дрехи — заяви тя като опитна медицинска сестра. — Нека да ги махна.

— Струва ми се, че не се познаваме достатъчно добре — в крайна сметка никой не ни е представил един на друг — отвърна той.

Заговаряше за първи път. Гласът му бе толкова уверен, а думите така официални, че от контраста с ужасния му външен вид Люси избухна В смях.

— Да не би да се срамувате? — запита тя.

— Просто смятам, че един мъж трябва да запази своята тайнственост — ухили се той широко, но усмивката му изведнъж се сгърчи, а очите му се затвориха от болка.

Дейвид се върна с чиста пижама в ръце.

— Двамата май вече почнахте да се погаждате — забеляза той.

— Ще трябва ти да го съблечеш — рече Люси. — На мен не ми дава.

В очите на Дейвид не можеше да се прочете нищо.

— Ще се справя сам, благодаря — каза непознатият, — ако не е много нахално от моя страна.

— Както искате. — Дейвид хвърли дрехите на един стол, завъртя колелата и излезе навън.

— Ще направя още чай — каза Люси и го последва, като затвори вратата на дневната зад себе си.

В кухнята Дейвид вече пълнеше чайника, от устата му висеше запалена цигара. Люси бързо почисти счупените парчета в антрето, после отиде при него.

— Преди пет минути не бях сигурен, че е жив, а сега вече се облича сам — заяви Дейвид.

— Може да се е преструвал — каза Люси, занимавайки се с чайника.

— Явно, че перспективата да го събличаш допринесе за бързото му възстановяване.

— Не мога да повярвам, че има толкова срамежливи хора.

— Липсата на подобно качество у теб може би те кара да подценяваш силата му в другите.

— Хайде да не се караме днес, Дейвид. Сега можем да правим по-интересни работи. Промяната е хубаво нещо. — Тя взе таблата и влезе в дневната.

Непознатият закопчаваше горнището на пижамата си. Когато тя влезе, се извърна с гръб към нея. Люси постави подноса на масичката и наля чая. Той се обърна и тя видя, че бе облякъл халата на Дейвид.

— Много сте мила — каза. Погледът му беше прям.

„Не изглежда всъщност от срамежливите“, помисли си Люси. Е, беше няколко години по-стар от нея — около четирийсетте. Може би затова. С всеки изминал миг все по-малко приличаше на корабокрушенец.

— Седнете близо до огъня — предложи тя и му подаде чаша чай.

— Не знам дали ще мога да се оправя с чинийката. — Пръстите ми не ме слушат. — Той пое чашата с вдървени ръце, обхвана я с длани и я поднесе внимателно към устните си.

Дейвид влезе и му предложи цигара. Той отказа.

— Къде съм? — попита непознатият, след като изпи чая си.

— Това място се нарича Островът на бурите — отвърна Дейвид.

Сянка на облекчение мина по лицето на непознатия.

— Мислех, че ме е отнесло обратно в Абърдийн.

— Вероятно ви е довлякло в залива — рече Дейвид и помести голите стъпала на странника към огъня, за да се стоплят. — Водата все влачи по нещо. Така се е създал и плажът.

Джо влезе с подпухнали от съня очички, като влачеше едноръка панда, голяма колкото самия него. Когато видя непознатия, той хукна към Люси и завря лице в полата й.

— Изплаших момиченцето ви — усмихна се новодошлият.

— Той е момче. Трябва да го подстрижа. — Люси вдигна Джо на скута си.

— Съжалявам. — Очите на странника се притвориха и той се олюля на стола.

— Трябва да сложим горкия човек да си легне, Дейвид — скочи Люси, захвърляйки Джо на дивана.

— Чакай малко — спря я Дейвид и се приближи към непознатия. — Дали има други оцелели? — запита го той.

— Бях сам — вдигна глава мъжът. Явно беше на границата на силите си.

— Дейвид… — отвори уста Люси.

— Още един въпрос — съобщихте ли на бреговата охрана маршрута си?

— Какво значение има? — възкликна Люси.

— Има значение, защото, ако им е казал, сега може някой да рискува живота си да го търси, а ние трябва да им съобщим, че е в безопасност.

— Не… не съм им казвал… — прошепна мъжът тихо.

— Стига толкова — каза Люси на Дейвид и коленичи пред непознатия. — Можете ли да се изкачите догоре?

Той кимна и се надигна бавно.

Люси прехвърли ръката му през рамото си и започна да пристъпя внимателно.

— Ще го сложа на леглото на Джо — каза тя.

Качваха стъпалата едно по едно, като на всяко спираха. Когато стигнаха догоре, бледият цвят, който огънят бе възвърнал на лицето му, бе изчезнал съвсем. Люси го отведе в малката спалня. Той се строполи на леглото.

Люси го зави внимателно с одеялата, подпъхна ги от двете страни и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата.

 

 

Вълна от огромно облекчение обля Фейбър. През последните няколко минути му бяха необходими наистина свръхчовешки усилия, за да се контролира успешно. Той се чувстваше безпомощен, победен и болен.

След като входната врата се бе отворила, си беше разрешил да припадне за малко. Опасността възникна, когато красивото момиче започна да го съблича и той си спомни за филмчето, залепено на гърдите му. Разрешаването на този проблем бе пробудило бдителността му. Освен това се беше изплашил да не повикат линейка, но подобно нещо не бе споменато — може би островът беше твърде малък, за да има своя болница. Добре, че не беше на материка — там нямаше да може да им попречи да съобщят за корабокрушението. Както и да е, въпросите на съпруга сочеха, че поне засега подобни изгледи не се очертаваха.

Фейбър нямаше сили да мисли в момента за бъдещите си проблеми. Засега изглеждаше в безопасност. В момента нещата се изчерпваха дотук. Междувременно беше на топло и сухо, и бе жив, а леглото бе меко.

Той се обърна и огледа щателно стаята — врата, прозорец, комин. Навикът да действа предпазливо щеше да надживее всичко освен самата смърт. Стените бяха розови, като че ли младите бяха очаквали момиче. На пода имаше влакче и много книжки с картинки. Беше уютно и безопасно място, истински дом. Той беше вълкът в кошарата. Един хром вълк.

Фейбър затвори очи. Въпреки изтощението си трябваше да се насили да се отпусне, мускул след мускул. Постепенно всяка мисъл изчезна от главата му и той заспа.

 

 

Люси опита овесената каша и добави още щипка сол. Бяха се научили да я ядат без захар, по шотландски — както Том я правеше, и така им харесваше повече. Никога вече нямаше да приготвя ядките със захар, дори и когато купоните изчезнеха и имаше захар в изобилие. Как само свиква човек с някои неща, когато се наложи — и с черния хляб, и с маргарина, и със солената каша.

Тя сипа по чиниите и семейството седна да закусва. Джо изпиваше и много мляко с кашата — да я охлажда. Дейвид изяждаше огромни количества храна напоследък, без да напълнява — явно от живота на открито. Тя погледна ръцете му върху масата — бяха загрубели и почернели, ръце на човек, който се занимава с физически труд. А ръцете на непознатия? Пръстите му бяха дълги, кожата бяла под кръвта и драскотините. Явно не беше свикнал да кара лодка и доста се бе одрал.

— Едва ли ще свършиш много работа днес — каза Люси. — Бурята сякаш не се кани да спира.

— Няма значение. Някой трябва да се погрижи за овцете независимо от времето.

— Къде ще бъдеш?

— При Том. Ще ида с джипа.

— Аз може ли да дойда? — попита Джо.

— Не днес — отговори Люси. — Много е мокро и студено.

— Ама оня човек не ми харесва.

— Не ставай глупав! — усмихна се Люси. — Нищо лошо няма да ни стори. Едва се движи, толкова е болен.

— Кой е той?

— Не му знаем името. Лодката му се е разбила и ние трябва да се погрижим за него, докато се оправи.

— Той чичо ли ми е?

— Не, просто един непознат, Джо. Изяж си закуската.

Джо изглеждаше разочарован. Веднъж бе видял един свой чичо. В неговата главица чичовците бяха хора, дето раздаваха бонбони, които той много обичаше, и пари, които нямаше какво да прави.

Дейвид привърши със закуската и облече мушамата — подобно на палатка одеяние с дупка за главата, което покриваше не само него, но и по-голямата част от количката. На главата си нахлупи непромокаема качулка и я завърза под брадичката, целуна Джо и махна за довиждане на Люси.

След една-две минути тя го чу как запали мотора на джипа и отиде до прозореца. Дейвид потегли в дъжда. Задните колела се поднесоха в калта. Трябваше да се внимава.

Тя се обърна към Джо.

— Това е куче — рече малкият. Правеше картинка на масата с ядки и мляко.

— Каква мръсотия! — Люси го плесна по ръчичката. Момченцето смръщи сърдито лице. „Колко прилича на баща си!“, помисли си Люси. Имаха една и съща мургава кожа и почти черна коса, както и навика да се затварят в себе си, когато нещо ги разсърди. Но Джо се смееше много — бе наследил нещо и от Люси, слава Богу.

Джо реши, че майка му го гледа така втренчено, защото е много сърдита, и рече:

— Извинявай!

Тя го изми на мивката в кухнята, после раздигна масата, като си мислеше за непознатия горе. След като непосредствената опасност бе преминала и той може би нямаше да умре, Люси изгаряше от любопитство да научи нещо повече за него. Кой е? Откъде е? Какво е правил в морето в тази буря? Има ли семейство? Защо е облечен като работник, а има ръце на чиновник и акцент от графствата около Лондон? Беше доста заинтригуващо наистина.

Хрумна й, че ако живееше някъде другаде, нямаше да възприеме неочакваното му появяване така лесно. Можеше да е някой дезертьор или престъпник, или дори избягал военнопленник. Но когато човек живееше на този остров, забравяше, че другите могат да представляват и заплаха, а не само приятна компания. Толкова беше хубаво да видиш ново лице, че бе просто неблагодарно от нейна страна да таи някакви подозрения. А може би беше просто готова, повече от всеки друг, да посрещне с радост един привлекателен мъж — каква неприятна мисъл… Тя я отхвърли моментално.

Какви глупости, Боже мой. Той беше толкова изтощен и болен, че не представляваше никаква опасност за никого. Дори и да бяха на сушата, кой щеше да откаже да го приеме, такъв мръсен и в безсъзнание? Щом се почувстваше по-добре, щяха да го разпитат и ако разказът му им се стореше подозрителен, можеха да се обадят по радиото от къщичката на Том.

Тя се изми и се качи тихичко горе да надникне при него. Той спеше с лице към вратата и когато тя подаде глава, очите му моментално се отвориха. И отново за част от секунда в тях проблесна оня страх.

— Няма нищо — прошепна Люси. — Просто исках да видя как сте.

Той затвори очи, без да промълви нищо.

Тя слезе отново долу. Двамата с Джо навлякоха мушами и гумени ботуши и излязоха. Продължаваше да вали като из ведро, а вятърът беше ужасен. Тя погледна към покрива — бяха изпопадали няколко плочи. Обръщайки се с гръб към вятъра, Люси тръгна към платото.

Стискаше Джо здраво за ръката — вятърът лесно можеше да го отнесе. Само след две минути съжали, че не си е останала вкъщи. Дъждът проникна под яката на мушамата и краищата на ботушите й. Джо сигурно също беше вир-вода, но пък след като вече тъй и тъй бяха мокри, можеше да постоят още малко. Люси искаше да отиде на плажа.

Но когато стигнаха до върха на рампата, тя осъзна, че това е невъзможно. Тесният дъсчен мост беше хлъзгав от дъжда, а в този вятър можеше да загуби равновесие и да падне, да полети към плажа на шейсет стъпки отдолу. Трябваше да се задоволи само с гледката.

А тя беше наистина удивителна.

Огромни вълни, всяка колкото малка къща, се гонеха една след друга. Издигаха се нависоко, гребените им описваха питанка и се разбиваха яростно в подножието на скалата. Стена от пръски се вдигна чак до платото и Люси бързо се дръпна назад, а Джо запищя от удоволствие. Люси успя да чуе смеха на сина си само защото той се бе хвърлил към нея и устата му бе близо до ухото й — ревът на вятъра и морето заглушаваха всичко останало.

Имаше нещо ужасно вълнуващо в това да гледаш как природните стихии беснеят, бушуват и реват от ярост, да стоиш опасно близко до ръба на скалата, да чувстваш, че рискуваш, и едновременно с това, че си в безопасност, да трепериш от студ и да се потиш от страх. Беше вълнуващо, а имаше толкова малко вълнуващи неща в нейния живот.

Канеше се да си тръгне, защото се боеше Джо да не се разболее, когато видя лодката.

Или по-точно останките от нея, което беше ужасното. Големите греди от палубата и кила бяха пръснати по скалите под зъберите като разпилени кибритени клечки. Голяма лодка е била. Сам човек би могъл да я управлява, но трудно. А морето я бе превърнало в нищо. Не бяха останали и две дъски, заковани една за друга.

Как, за Бога, бе останал жив техният непознат?

Тя потрепера при мисълта какво би станало с човешкото тяло при досега с тия вълни и скали. Джо усети внезапната промяна в настроението й и прошепна:

— Хайде да си ходим вече.

Люси се обърна и хукна по калната пътека към къщата, отдалечавайки се бързо от морето.

Вътре те свалиха мокрите си палта, шапки и ботуши и ги окачиха в кухнята да съхнат. Люси се качи горе и надникна в стаята на непознатия. Този път той не отвори очи. Изглеждаше, че спи спокойно, и все пак тя имаше чувството, че се бе събудил, познал стъпките й по стъпалата и затворил очи, преди тя да отвори вратата.

Люси напълни ваната с гореща вода. И двамата с момченцето бяха мокри до кости. Тя съблече Джо и го сложи във ваната, после свали дрехите си и се плъзна при него. Топлината беше истинска благодат. Тя затвори очи и се отпусна. Колко беше хубаво да си у дома, на топличко, докато бурята блъска безсилно по здравите каменни стени.

Животът изведнъж бе станал интересен. В една-единствена нощ бе имало буря и корабокрушение, и тайнствен непознат, и всичкото това след три години… Надяваше се той по-скоро да се събуди, за да може да разбере нещо повече за него.

А сега беше време да започне да приготвя обяда за своите мъже. Щеше да задуши една агнешка плешка. Тя излезе от ваната и се изтърка внимателно. Джо си играеше с гуменото коте с издъвкани уши. Люси се огледа в огледалото и се взря в стриите по корема си, останали от бременността. Избледняваха полека-лека, но никога нямаше да изчезнат напълно. И все пак един хубав тен по цялото тяло би свършил добра работа. Люси се усмихна с тъга. И какво от това? Кой се интересуваше от корема й? Никой освен нея.

— Може ли да постоя още една минутка? — Джо обичаше да казва „още една минутка“ и това можеше да означава всичко, дори половин ден.

— Само докато се обличам — каза му тя, метна хавлията на закачалката и тръгна към вратата.

Непознатият стоеше на прага и я гледаше.

Двамата впиха погледи един в друг. Странно, но въобще не бе изпитала страх, помисли си Люси по-късно. Защото той я гледаше по необичаен начин, в изражението му нямаше заплаха, нито похот, нито подигравка. Не се взираше във венериния й хълм, нито дори в гърдите й, а в лицето, и то право в очите й. Тя отвърна на погледа му, леко стресната, но не и притеснена, и само някак подсъзнателно се зачуди защо не изпищи, не се прикрие с ръце и не му тресне вратата.

Накрая нещо проблесна в очите му; може би си въобразяваше, но й се стори, че вижда в тях възхищение и насмешка, и малко тъга, и после в миг омаята бе нарушена, той се обърна и се върна в стаята си, като затвори вратата зад себе си. След миг Люси чу пружините да проскърцват под тежестта му.

И без никаква видима причина тя се почувства ужасно виновна.