Кен Фолет
Иглата (3)

1.

Беше най-студената зима в Англия от четирийсет и пет години насам. Много села бяха откъснати от снега, а Темза замръзна. Един януарски ден влакът от Глазгоу пристигна на лондонската гара Юстън с двайсет и четири часа закъснение. Стана наистина опасно да се движи човек по пътищата при тоя сняг и затъмнения, имаше двойно повече катастрофи и хората се шегуваха, че е по-рисковано да караш „Остин Севън“ по Пикадили през нощта, отколкото да минеш с танк през линията „Зигфрид“.

После дойде пролетта и всичко беше просто прекрасно. Баражни балони се носеха царствено в ясното синьо небе, а войници отпускари флиртуваха с облечените в рокли без ръкави момичета по лондонските улици.

Градът не приличаше много-много на столица на воюваща държава. Имаше някои признаци, разбира се, и те не убягнаха от погледа на Хенри Фейбър, докато въртеше педалите на колелото си от гара Уотърлу в посока Хайгейт: натрупани торби с пясък около важни обществени сгради, укрития в градинките пред къщите, табла с указания за действия при евакуация, инструкции за поведение при въздушна тревога. Фейбър забелязваше такива неща — беше доста по-наблюдателен от средния чиновник, работещ в железниците. Виждаше тълпи деца в парковете и градините и заключаваше, че евакуацията се бе провалила. Не пропускаше и многото коли по шосетата въпреки купоните за бензин и четеше за новите модели, които смятаха да пуснат на пазара производителите на автомобили. Знаеше какво означават нощните смени във фабриките, където само преди месеци едва имаше работа за през деня. И най-вече следеше движението на войските по британските жп линии — нали всичките книжа минаваха през бюрото му. Човек можеше да научи много неща от тях. Днес например бе подпечатал купчина формуляри, които недвусмислено говореха, че се набира нов Експедиционен корпус. Беше съвсем сигурен, че новото попълнение е около 100 000 души и е предназначено за Финландия.

Имаше някои признаци наистина, но всичко беше някак си като на шега. По радиото осмиваха бюрократичността на военновременните разпоредби, в противовъздушните скривалища се пееха разни весели песни, а модните дами носеха противогазите си в чантички, излезли изпод ръцете на най-добрите моделиери. Хората говореха за „Скучната война“ — всичко беше едновременно и внушително, и някак несериозно, като че се прожектираше филм. Всичките предупреждения за въздушна тревога без изключение се бяха оказали фалшиви.

Фейбър имаше друго мнение по въпроса, но Фейбър беше и друг човек в края на краищата.

Той зави по Арчуей Роуд и се наведе леко напред, за да вземе баира: дългите му крака се движеха неуморно нагоре-надолу като буталата на локомотив. Беше в чудесна форма за възрастта си — трийсет и девет години, макар че винаги лъжеше, ако го попитаха за това. Той лъжеше за повечето неща, просто като предохранителна мярка.

Започна да се поти, докато изкачваше хълма към Хайгейт. Сградата, в която живееше, беше една от най-високите в Лондон. Затова я беше и избрал — тухлена викторианска постройка, последната на реда от шест еднакви къщи, високи, тесни и мрачни като умовете на хората, за които ги бяха строили. Всяка по на три етажа, със сутерен и вход за прислугата — английската средна класа държеше на отделен вход дори когато нямаше слуги. Фейбър беше циник по отношение на англичаните.

Собственикът на номер 6 се казваше Харолд Гардън. Малката му фирма за кафе и чай бе банкрутирала по време на Голямата депресия и тъй като цял живот твърдо вярваше, че неплатежоспособността е смъртен грях, разореният мистър Гардън нямаше друг избор, освен да умре. Къщата беше единственото, което остави на вдовицата си и тя се видя принудена да си вземе квартиранти. Харесваше й да бъде хазайка, макар етикетът на средата, към която принадлежеше, да изискваше да се преструва, че малко се срамува от това. Стаята на Фейбър беше на последния етаж, с голяма капандура. Той живееше там от понеделник до петък — беше казал на мисис Гардън, че прекарва съботите и неделите с майка си в Ирит. Всъщност имаше още една хазайка в Блакхийт, която го наричаше „мистър Бейкър“ и мислеше, че квартирантът й продава канцеларски стоки из страната и пътува през цялата седмица.

Той подкара колелото по градинската пътечка под неодобрително смръщените високи прозорци на фасадата, остави го в бараката и го заключи за косачката; беше забранено да се оставя незаключено превозно средство. Картофите, сложени за разсад в кутии около цялата барака, бяха поникнали. Мисис Гардън бе решила да засади цветните си лехи със зеленчуци — нали се водеше война.

Фейбър влезе в къщата, остави шапката си на високата закачалка в антрето, изми си ръцете и отиде в трапезарията.

Трима от другите квартиранти вече ядяха: един пъпчив младеж от Йоркшир, който се опитваше да постъпи в армията, пооплешивял русоляв търговец сладкар и флотски офицер от запаса, който — Фейбър беше убеден в това — бе съвсем изкуфял. Фейбър им кимна и седна.

Търговецът разправяше някакъв виц:

— И командирът му вика: „Рано се връщаш!“, а пък пилотът се обръща и се смее: „Да бе, пуснах ги тия позиви на връзки. Да не съм сбъркал нещо, а?“ А командирът се тюхка: „Мили Боже, можеше да удариш някого!“

Флотският офицер се изкиска, а Фейбър се усмихна. Мисис Гардън се появи с чайника.

— Добър вечер, мистър Фейбър. Нали не ни се сърдите, че почнахме без вас?

Фейбър размаза тънко маргарина по филията черен хляб и усети как ужасно му се прииска една тлъста наденичка.

— Разсадът ви е станал вече — каза й той.

Фейбър приключи бързо с вечерята. Другите спореха дали трябва да се изгони Чембърлейн и да се смени с Чърчил. Мисис Гардън все вземаше думата и поглеждаше Фейбър да види как ще реагира. Беше червендалеста и пълничка, обличаше се като трийсетгодишна, макар че му бе връстница — очевидно си търсеше нов съпруг. Той не се намеси в разговора.

Мисис Гардън пусна радиото, то запращя и после говорителят обяви:

— Вие слушате Би Би Си, предавания за страната, „Пак е оня човек“.

Фейбър познаваше това предаване: в него редовно се явяваше някакъв немски шпионин, наречен Фюнф. Той се извини на останалите и се качи в стаята си.

След „Пак е оня човек“ мисис Гардън остана сама. Флотският офицер и търговецът тръгнаха за кръчмата, а момчето от Йоркшир, което беше много набожно, отиде на вечерна служба. Тя седеше в гостната с чаша джин в ръка, взираше се в плътните завеси, спуснати заради затъмнението, и мислеше за мистър Фейбър. Щеше й се той да не седеше толкова много в стаята си. Тя имаше нужда от компания, и то от компанията на мъж като него.

Мисис Гардън се чувстваше виновна, когато подобни неща й минаваха през главата, и за да успокои съвестта си, се помъчи да мисли за мистър Гардън. Спомените й бяха близки, но неясни, като старо филмово копие с вече изтъркана лента и неразбираем звук. Лесно беше да си представи, че е при нея в стаята, но й бе трудно да види ясно лицето му или дрехите, с които е облечен, или пък да чуе коментара му за последните новини от фронта. Беше дребничък и спретнат, бизнесът му вървеше, когато му работеше късметът; спреше ли — и той се проваляше. Тя го обичаше много. Куп жени щяха да изпаднат в нейното положение, ако тая война нещо се закучеше. Мисис Гардън си наля още малко.

Мистър Фейбър беше от тихите — това бе бедата. Сякаш нямаше никакви пороци. Не пушеше, никога не бе подушвала алкохол в дъха му, всяка вечер си седеше в стаята и слушаше класическа музика по радиото. Четеше непрекъснато вестници и много се разхождаше. Изглеждаше доста умен въпреки скромната си служба, защото забележките му по време на разговорите на масата бяха винаги по на място и по-точни от другите. Сто на сто можеше да си намери по-добра работа, ако опиташе. Като че ли просто не желаеше да използва възможностите си.

Имаше чудесна фигура — висок, с масивни плещи и врат, без грам тлъстина и с дълги крака. Лицето му беше изразително, с високо чело, яка челюст и светли сини очи. Не беше като на някой красавец от филмите, но бе лице, което жените харесват. Без устата — тя беше тънка и малка и загатваше, че може да бъде и жесток. Мистър Гардън не беше способен на каквато и да е жестокост.

И все пак на пръв поглед квартирантът й не беше мъж, по когото жените си падат. Панталоните на износения му костюм бяха все смачкани; тя би му ги изгладила, и то с удоволствие, но той никога не я бе молил за това. Ходеше вечно с един опърпан дъждобран и смачкано таке. Нямаше мустаци, а косата си подстригваше късо на всеки две седмици. Сякаш нарочно искаше да изглежда колкото се може по-безличен.

Имаше нужда от жена, ясно беше като бял ден. Тя се запита за миг дали не е от ония, „женствените“, но бързо отхвърли тая мисъл. Той имаше нужда от жена да го стегне, да му вдъхне някаква амбиция. Тя имаше нужда от мъж да й прави компания и… добре де… да я обича.

Но той не предприемаше дори и най-малката стъпка. Понякога й идваше да закрещи от безсилие. Беше сигурна, че мъжете я харесват. Погледна се в огледалото, докато си наливаше още един джин. Имаше хубавичко лице и руси къдрици, а и какво да си пипне един мъж… Тя захихика при тая мисъл. Май че почваше да я хваща.

Отпи от джина и се зачуди дали да не направи сама първата крачка. Мистър Фейбър явно беше срамежлив, прекалено срамежлив. Но не и безполов; беше го усетила по очите му и двата пъти, когато я бе видял по нощница. Може би пък с малко безсрамие от нейна страна щеше да надвие плахостта му? Какво имаше да губи? Опита се да си представи най-лошото, да види как ще се почувства в случай, че я отблъсне. Добре де, ще й бъде неудобно, дори унизително. Удар по гордостта й. Но пък никой друг няма да узнае. А той просто ще трябва да си иде.

Но при мисълта, че може да я отблъснат, идеята малко позагуби от привлекателността си. Мисис Гардън се надигна бавно — не беше тя от ония безсрамници, дето правят така. Ставаше време за лягане. Ако изпиеше още един джин в леглото, щеше да успее да заспи. Тя взе бутилката и се заизкачва по стълбата.

Спалнята й беше под стаята на Фейбър и докато се събличаше, чу радиото му — свиреха някакви цигулки. Сложи си нова нощница, розова, с бродерия около деколтето — и да няма кой да я види! — и си сипа последна чашка. „Как ли изглежда той без дрехи — мина й изведнъж през ума. — Сигурно има плосък корем и космати гърди, и ребрата му направо се четат — нали си е слабичък. А задникът му трябва да е малък.“ Тя се захили отново — ама че съм ужасна, направо срамота!

Мисис Гардън остави чашата до леглото и взе книгата, но да се съсредоточи върху печатните редове изискваше прекомерно голямо усилие. Освен това й бе омръзнало да изживява романи само на книга. Сигурно е много приятно да си четеш за разни опасни любовни авантюри, когато имаш до себе си съпруг на място, но една жена се нуждае и от други неща в тоя живот освен от романчетата на Барбара Картлънд. Мисис Гардън надигна чашата. Прииска й се мистър Фейбър да загаси радиото. Все едно да се мъчиш да заспиш на танцова забава.

Можеше, разбира се, да го помоли да го спре. Тя погледна часовника до леглото — беше след десет. Ако си наметне халата, който бе в тон с нощницата й, и се посреши малко, а после си нахлузи чехличките — толкова бяха кокетни, с малки розички, и се качи по стълбите до горната площадка, и, какво пък, почука на вратата… Той ще й отвори, ще бъде сигурно по панталони и фланелка, после ще я погледне както тогава, когато я срещна да отива по нощница в банята…

— Стара глупачка — заяви мисис Гардън на висок глас. — Просто си търсиш извинение да се качиш горе.

Защо ли въобще й е това извинение? Беше възрастна жена, беше в къщата си и от десет години не бе срещала друг мъж, така подходящ за нея. По дяволите, имаше нужда да усети мъж, як, космат, върху себе си, мъж, който да диша тежко в ухото й, да стиска гърдите и да разтваря краката й със силни, широко разперени длани, защото утре германците може да пуснат бомбите с оня газ и те всички ще загинат, ще се задушат, отровени, останали без глътка въздух, а тя ще е пропуснала последния си шанс.

Така че мисис Гардън гаврътна чашата си, стана от леглото, наметна халата, посреса се малко, нахлузи чехличките и взе връзката си с ключове — да не би той да е заключил вратата и да не я чуе от онова радио.

На площадката нямаше никой. Тя тръгна пипнешком нагоре, в тъмното. Искаше да прескочи скърцащото стъпало, ала се спъна в разръфания мокет и стъпи тежко точно върху него, но никой май не я чу. Тя продължи нагоре и почука на вратата. После натисна леко дръжката. Беше заключено.

Мистър Фейбър намали радиото и извика:

— Да, моля?

Гласът му беше на образован човек — не на кокни, не и на чужденец, просто един приятен, напълно неутрален глас.

— Може ли да поговоря с вас? — рече тя.

Той сякаш се поколеба, после отвърна:

— Не съм облечен.

— И аз не съм — захихика тя и отвори вратата с резервния си ключ.

Той стоеше пред радиото с нещо подобно на отвертка в ръка. Беше по панталони, но без фланелка. Лицето му бе побеляло — изглеждаше уплашен до смърт.

Тя направи крачка напред и затвори вратата зад себе си, без да знае какво да каже. Изведнъж си спомни една реплика от някакъв американски филм и рече:

— Няма ли да почерпите едно самотно момиче?

Беше глупаво наистина, защото знаеше, че той не държи никакво пиене в стаята си, а тя въобще не беше облечена за излизане — но пък звучеше толкова примамливо и възбуждащо.

И като че ли тия думи имаха желания ефект. Той бавно тръгна към нея, без да издаде нито звук. Гърдите му наистина бяха космати. Тя пристъпи напред, ръцете му я обгърнаха, тя притвори очи и вдигна нагоре лице, той я целуна, тя се намести леко в прегръдката му и изведнъж я прониза страшна, ужасна, непоносима болка в гърба. Тя отвори уста да изкрещи.

 

 

Фейбър я бе чул да се препъва по стълбите. Ако беше изчакала още една минута, той щеше да успее да прибере радиопредавателя в куфара, а тефтерите с шифъра в чекмеджето и нямаше да се наложи да я убива. Но преди да успее да скрие уликите, бе чул ключа й в ключалката и когато тя отвори вратата, камата бе вече в ръцете му.

Тъй като бе мръднала леко, Фейбър не успя да я прободе в сърцето с първия удар и трябваше да натика пръсти в гърлото й, за да й попречи да извика. Той замахна повторно с камата, но тя пак мръдна и острието се плъзна по реброто, нанасяйки само повърхностна рана. После шурна кръв и той разбра, че няма да свърши работата чисто — винаги става така щом не успееш от първия ПЪТ.

Сега вече тя така се гърчеше, че беше невъзможно да я убие отведнъж. Като продължаваше да натиска с пръсти гърлото й, той заби палец под брадичката й и я блъсна назад към вратата. Главата й се удари с трясък в касата и той съжали, че е намалил радиото, но откъде можеше да знае, че ще стане така.

Фейбър се поколеба, преди да я убие — щеше да бъде много по-добре, ако тя умреше в леглото си, по-добре за легендата, която вече се оформяше в съзнанието му, но не беше сигурен, че ще може да я отнесе толкова далече, без да вдигне шум. Той стисна по-здраво челюстта й, притисна главата й неподвижно към вратата, замахна с камата, описвайки широка, смъртоносна дъга, и я заби в шията й. После довлече трупа до леглото, без да поглежда към гърлото, и го сложи отгоре.

Беше убивал и преди, така че знаеше какво ще последва — реакцията настъпваше винаги щом се усетеше в безопасност. Той отиде до умивалника в ъгъла и зачака. Виждаше лицето си в малкото огледало за бръснене. Беше побелял, очите му бяха изцъклени. Погледна се и си рече: убиец. След това повърна.

Когато свърши, се почувства по-добре. Можеше вече да се залови за работа. Знаеше какво трябва да прави, съзнанието му беше отсяло подробностите още докато я убиваше.

Фейбър си изми лицето, изтърка си зъбите и почисти мивката. След това седна до масата, пред радиото. Погледна в тефтера, намери мястото, където беше спрял, и зачука с клавиша на предавателя. Съобщението беше дълго — за изпращането на нова армия във Финландия, и той бе стигнал до средата, когато го прекъснаха. Беше го шифровал предварително в тефтера си. Накрая завърши с „Поздрави на Вили“. Прибра предавателя в специално приготвения за това куфар, а своите вещи наблъска в друг. Свали панталоните и изтърка кървавите петна, после се изми целият.

Най-накрая се обърна към трупа.

Можеше вече да я гледа хладнокръвно. Беше война, те бяха врагове; ако не я бе убил, тя щеше да причини смъртта му. Бе представлявала заплаха и сега той изпитваше само облекчение, че е ликвидирал опасността. Да не го беше плашила.

Въпреки това последното, което трябваше да свърши, му беше наистина противно. Той разтвори халата и вдигна нагоре нощницата й чак до кръста. Мисис Гардън беше с гащи, той ги скъса така, че да се види венериният хълм. Горката жена, бе искала само да го съблазни. Но не би могъл да я изкара от стаята, без тя да види предавателя, а от британската пропаганда на тия хора им се привиждаха шпиони на всеки ъгъл. Ако Абверът имаше толкова агенти, за колкото пишеха във вестниците, англичаните вече да бяха загубили войната.

Той направи крачка назад и я погледна, навел глава на една страна. Опита се да разсъждава като сексманиак. „Ако бях пощурял от страст по жена като Уна Гардън и я бях убил ей така, само за да я имам, как щях да постъпя по-нататък?“

Съдебният лекар бързо щеше да разбере, че не е била изнасилена, но Фейбър не се безпокоеше от това. Бе изкарал курс по криминалистика в Хайделберг и знаеше, че много сексуални нападения не се консумират. Освен това не можеше да стигне чак дотам, дори и за родината. Не беше от SS. Някои от тях биха се наредили на опашка да изнасилят трупа. Той прогони мисълта от съзнанието си.

После си изми още един път ръцете и се облече. Беше почти полунощ. Щеше да изчака един час, преди да тръгне, по-късно щеше да е по-сигурно.

Той седна и се замисли къде бе сбъркал.

Не ще и дума — бе допуснал някаква грешка. Ако легендата му беше изпипана до съвършенство, щеше да е в пълна безопасност. Ако беше в безопасност, никой нямаше да разкрие тайната му. Мисис Гардън я бе разкрила — или по-точно щеше да я разкрие, ако бе останала жива още няколко мига. Следователно той не беше в пълна безопасност, следователно легендата не бе изпипана до съвършенство, следователно бе направил грешка.

Трябваше да постави райбер на вратата. По-добре да го мислят за ненормално срамежлив, отколкото да остави разни хазайки да се вмъкват по нощница в стаята му, използвайки резервния ключ.

Това беше грешката на повърхността. Истинският недостатък беше, че представляваше твърде добра партия за един ерген. Помисли си го без капчица суета, по-скоро с раздразнение. Знаеше, че е хубав и привлекателен, и нямаше никаква видима причина да живее сам. Трябваше да измисли някакво убедително обяснение, та да не предизвиква апетитите на жени като мисис Гардън.

Източникът на вдъхновение може би се криеше в собствената му персона. Защо беше сам? Той се размърда притеснено — не обичаше да се гледа в огледало. Отговорът бе тъй прост. Беше сам заради работата си. И да имаше някакви по-дълбоки причини, не желаеше да се рови в тях.

Ще се наложи да прекара нощта на открито. Горичката на Хайгейт ще свърши работа. На сутринта ще занесе куфарите си в гардероба на някоя гара, а утре вечер ще отиде в стаята си в Блакхийт.

Ще приеме втората си самоличност. Не се страхуваше, че полицията може да го залови. Търговецът, който спеше в Блакхийт събота и неделя, въобще не приличаше на чиновника от железниците, който бе убил хазайката си. Този от Блакхийт беше шумен, простоват фукльо, носеше ярки вратовръзки, черпеше наред и си решеше косата по друг начин. Полицията щеше да разпространи описанието на един опърпан извратен нещастник, който и на мравката път ще стори, докато не пламне от неудържима похот, и никой не би се усъмнил в хубавеца с раиран костюм, който явно беше от ония мъже, способни да утоляват желанията си и на които не им се налага да убиват жените, за да им видят гърдите.

Ще се наложи да си създаде още една самоличност — винаги имаше на разположение поне две. Трябваше му нова работа, нови документи — паспорт, лична карта, купони, свидетелство за раждане. Всичко беше толкова рисковано. По дяволите тая мисис Гардън! Не можа ли пак да се напие и да заспи както обикновено!

Стана един часът. Фейбър огледа за последен път стаята. Не се тревожеше, че оставя следи — негови отпечатъци имаше из цялата къща, а и никой не би се усъмнил кой е убиецът. Нито пък изпитваше някакви угризения, че напуска мястото, в което бе живял цели две години — никога не се беше чувствал у дома си тук. Никога не се бе чувствал у дома си където и да било.

Щеше да запомни тази своя квартира като мястото, където се бе научил, че на вратата трябва да се поставя райбер.

Той изгаси лампата, взе куфарите, слезе по стълбите, излезе през вратата и изчезна в нощта.