Кен Фолет
Иглата (17)

15.

Във вагона беше тъмно като в рог. Фейбър мислеше за шегите, които хората си разменяха помежду си. „Махнете ръката от коляното ми! Не, не вие — вие.“ Англичаните бяха готови да се шегуват с всяко нещо. Сега железниците им бяха по-зле от всякога, но никой не се оплакваше, защото всичко бе в името на великото дело. Фейбър предпочиташе тъмнината — лесно беше да останеш незабелязан в нея. Преди малко всички пяха. Започнаха трима войници, после целият вагон ги последва. Пяха „Бъди като чайника и пей“, „Англия винаги ще има“, след нея „Глазгоу ми принадлежи“ и „Земя на дедите ми“ — за етническо равновесие и, съвсем не на място, „Вече много аз не хойкам“.

При сигнала за въздушна тревога влакът намали скоростта до 30 мили в час. Всички трябваше да легнат на пода, но за такова нещо, естествено, нямаше място. Анонимен женски глас изрече: „О, Боже, страх ме е!“, и също така анонимен мъжки глас, с протяжен кокни акцент, отвърна: „Ти си на най-сигурното място, малката, не могат да улучат подвижна мишена“. Всички се разсмяха и никой вече не се страхуваше. Някой отвори куфара си и почерпи със сандвичи с яйце.

Единият от моряците искаше да играят на карти.

— Как ще играем на тъмно?

— Ще опипваме ръбовете. Всичките карти на Хари са белязани.

Влакът спря без предупреждение някъде около 4 часа сутринта. Възпитан глас — на Фейбър му се стори, че е на мъжа със сандвичите, изрече:

— Обзалагам се, че сме пред Круи.

— Като ги знам железниците, може да сме спрели на която и да е керемидка между Болтън и Борнмът.

Влакът се разтресе и потегли отново. И всички пак се развеселиха. Къде ли е така нареченият типичен англичанин от комикси и карикатури — леденостуден и надут? Такива тук нямаше.

Няколко минути по-късно някой в коридора рече:

— Билетите, моля.

Фейбър забеляза йоркширския акцент, вече бяха на север. Той зарови в джоба си за билета.

Седеше в ъгъла, до вратата, така че можеше да види какво става в коридора. Контрольорът святкаше с фенерче по билетите. Фейбър видя силуета му в отразената светлина, като че ли му беше смътно познат.

Той се отпусна на мястото си и зачака. Спомни си за своя кошмар — „Това е билет от Абвера“, и се усмихна в тъмнината.

После се намръщи. Влакът беше спрял без причина, малко след това беше започнала проверката на билетите, лицето на контрольора беше смътно познато… Можеше да не значи нищо, но Фейбър бе останал жив именно защото се тревожеше за работи, които на пръв поглед нищо не означаваха. Той отново впери очи в коридора; мъжът бе влязъл в някое купе.

Влакът спря за малко — гара Круи, според компетентното мнение в купето на Фейбър, и потегли отново.

Фейбър погледна още веднъж лицето на проверяващия и си спомни. Пансионът в Хайгейт! Момчето от Йоркшир, което искаше да иде в армията!

Фейбър го наблюдаваше внимателно. Фенерчето му осветяваше и лицето на всеки пътник. Не гледаше само билетите.

„Недей — каза си Фейбър, — не бързай да си правиш изводи.“ Как биха могли да се доберат до него? Не биха могли за толкова кратко време да разберат кой влак е хванал, да открият един от малцината на тоя свят, които знаят как изглежда, и да го качат на влака, облечен като контрольор…

Паркин, така се казваше, Бил Паркин. Сега изглеждаше някак си много по-възрастен. И се приближаваше.

Сигурно приликата беше случайна. Може би негов по-голям брат? Не можеше да не е съвпадение.

Паркин влезе в съседното купе. Нямаше време.

Фейбър прие, че е станало най-лошото, и се приготви да го посрещне.

Надигна се, излезе от купето и тръгна по коридора, като си проправяше път през куфари, войнишки торби и тела към тоалетната. Беше свободно. Просто печелеше време — дори контрольорите на билети не пропускаха да проверят тоалетните. Той седна на чинията и се запита как да се измъкне от всичко това. Влакът беше набрал скорост и се движеше твърде бързо, за да скочи от него. Освен това някой можеше да го види и ако наистина го търсеха, щяха да спрат влака.

— Всички билети, моля.

Паркин се приближаваше.

На Фейбър му хрумна нещо. Между вагоните имаше тясна платформа; затворена отгоре с подобен на наковалня капак, и от двете страни с врати заради шума и течението. Той излезе от тоалетната, проби си път до края на вагона, отвори вратата, застана на платформата и затвори вратата след себе си.

Беше дяволски студено, а шумът бе ужасяващ. Фейбър седна на пода и се сви, преструвайки се, че спи. Само мъртвец би могъл да спи тук, но хората правеха какво ли не по влаковете тия дни. Той се опита да не трепери.

Вратата зад него се отвори.

— Билетите, моля.

Фейбър не се помръдна. Чу как вратата се хлопна.

— Събуди се, спяща красавице! — Този глас не можеше да се сбърка.

Фейбър се престори, че се размърдва, после се надигна с гръб към Паркин. Когато се обърна, камата беше в ръката му. Той притисна Паркин до вратата, доближи върха на ножа до гърлото му и рече:

— Не мърдай или ще те убия.

С лявата си ръка взе фенерчето на Паркин и го насочи към лицето на младежа. Паркин не изглеждаше толкова уплашен, колкото се очакваше.

— Я виж ти, Били Паркин, който искаше да постъпи в армията, а е стигнал до железниците! Е, все пак си в униформа — рече Фейбър.

— Вие! — възкликна Били.

— Ти чудесно знаеш, че съм аз, момчето ми. Нали ме търсеше. Защо, Били? — Той се постара гласът му да прозвучи заплашително.

— Откъде-накъде ще ви търся, аз не съм полицай.

— Престани да ме лъжеш — размаха театрално ножа Фейбър.

— Честно, мистър Фейбър. Пуснете ме, обещавам, че няма да кажа на никого, че съм ви видял.

Фейбър усети, че го обзема съмнение. Или Паркин казваше истината, или преиграваше, като самия него.

Паркин се размърда, дясната му ръка се протегна в мрака! Фейбър стегна китката му в желязната си хватка. Паркин опита да се бори, но Фейбър натисна камата така, че игловидното острие се заби около четвърт инч в гърлото му и младежът утихна. Фейбър напипа джоба, към който посягаше Паркин, и измъкна оттам пистолет.

— Контрольорите по влаковете не носят пистолети — каза той. — За кого работиш, Паркин?

— Сега всички носим пистолети — по влаковете стават много престъпления в тая тъмнотия.

Паркин лъжеше най-малкото дръзко и с въображение.

Фейбър реши, че само със заплахи няма да го накара да пропее. Той замахна неочаквано, бързо и точно. Острието на камата подскочи в юмрука му, върхът й проникна точно половин инч в лявото око на Паркин и пак изскочи навън.

Фейбър притисна устата на младежа. Шумът на влака удави приглушения неистов вик. Паркин неволно вдигна ръка към ослепеното си око.

— Спаси поне другото, Паркин. За кого работиш?

— Военното министерство… За Бога, не го правете пак!

— За кого? Мензис? Мастърман?…

— О, Боже… Годлиман, Годлиман…

— Годлиман! — Името беше познато на Фейбър, но нямаше време да се рови в спомените си за подробности. — Какво знаят за мен?

— Една снимка — разпознах ви в архивите.

— Каква снимка? Каква снимка?

— Отборът по бягане — с купата — армията…

Фейбър си спомни. Исусе Христе, как се бяха докопали до нея? Кошмарът — те имаха снимката му. Хората щяха да разпознаят лицето му. Неговото лице.

Той приближи ножа до дясното око на Паркин.

— Как разбра къде съм?

— Не го правете, моля ви… посолството, взеха писмото ви… таксито… Юстън — Моля ви, недейте другото. — Той покри очите си с ръце.

По дяволите! Оня идиот Франсишко. Сега той…

— Какъв е планът? Къде са заложили капана?

— В Глазгоу. Чакат ви в Глазгоу. Там ще опразнят влака.

Фейбър смъкна ножа надолу. За да отвлече вниманието му, запита:

— Колко души? — И натисна с все сила.

Тялото на Паркин омекна. Фейбър го задържа за момент изправен до стената, докато се мъчеше да осмисли онова, което му се стори, че долови — някакъв неусетен порив на предизвикателна дързост, бегла усмивка, — преди младежът да умре. Това означаваше нещо. Такива неща винаги означаваха нещо.

Той пусна тялото да падне на пода, после го нагласи така, че човекът да прилича на заспал. Раните не се виждаха. Ритна железничарската шапка в единия ъгъл, изчисти камата в панталоните на Паркин. Ама че мръсна работа беше.

— Бая се забави — рече мъжът с кокни акцент, докато Фейбър сядаше. — Опашка ли има?

— Сигурно съм ял нещо развалено — каза Фейбър.

— Май че сандвич с яйце — захили се съседът му.

Фейбър мислеше за Годлиман. Името му беше познато, дори го свързваше с някакво неясно лице — очила, средна възраст, лула и разсеян вид на човек, потънал в професията си. Точно така, той беше професор.

Нещата идваха на мястото си. През първите няколко години в Лондон Фейбър нямаше много работа. Войната не беше започнала и повечето хора вярваха, че никога няма да почне. (Фейбър не беше сред оптимистите.) Малко полезна работа бе успял да свърши — главно проверяваше и осъвременяваше остарелите карти на Абвера и пишеше общи доклади, основаващи се на собствените му впечатления и прочетеното във вестниците, но нищо съществено в крайна сметка. За да убива времето, да усъвършенства английския и да доизгради легендата си, Фейбър тръгна да обикаля туристическите забележителности.

Той отиде да види катедралата в Кентърбъри без никакви задни цели, макар че си купи панорамна снимка на града и катедралата, която изпрати на Луфтвафе, не че им свърши някаква работа де, почти през цялата 1942 г., така и не успяха да я уцелят. Фейбър бе прекарал цял ден в сградата — разчиташе древните инициали, издълбани в стената, откриваше отделни архитектурни стилове и четеше пътеводителя ред по ред, докато се разхождаше бавно по пътеките.

Беше в южната част на храма и оглеждаше аркадите, когато осъзна, че до него има друг човек, по-възрастен, който също е погълнат от величието на гледката.

— Забележително, нали? — възкликна той и Фейбър го запита какво иска да каже.

— Една-единствена островърха арка в аркада от все закръглени посестрими. Безпричинно при това — тази част явно не е била реставрирана. Някой някога просто я е направил различна. Чудя се защо.

Фейбър разбра какво иска да каже този човек. Хорът беше в романски стил, корабът в готически и въпреки това в хора имаше една самотна готическа арка.

— Може би монасите са пожелали да видят как ще изглеждат островърхите арки и архитектът я е направил, за да им покаже — рече той.

По-старият мъж го зяпна.

— Наистина великолепно предположение! Това е причината, разбира се. Историк ли сте?

— Не, обикновен чиновник, който от време на време чете и исторически книги — изсмя се Фейбър.

— Хората получават докторски титли за подобни прозрения!

— А вие? Историк ли сте, искам да кажа?

— Да, признавам си греха. — Той протегна ръка. — Пърси Годлиман.

Възможно ли е, мислеше Фейбър, докато влакът трополеше из Ланкашир, това невзрачно човече в костюм от туид да е открило истинската му самоличност? Шпионите обикновено твърдят, че са държавни служители или пак нещо такова мъгляво, но не и историци — лъжата би могла да излезе наяве твърде лесно. И все пак се говореше, че Военното разузнаване е било подсилено с цял отбор университетски работници. Фейбър си ги бе представял млади, способни, агресивни, войнствени и, разбира се, умни. Годлиман беше умен, но не притежаваше нищо от останалите качества. Освен ако не се бе променил.

Фейбър го бе видял още веднъж, макар че втория път не го беше заговорил. След кратката им среща в катедралата Фейбър видя обява за лекция на професор Годлиман. Беше за живота на Хенри II. Фейбър отиде в колежа просто от любопитство. Лекцията беше ерудирана, жива и убедителна. Годлиман пак изглеждаше така леко комично, подскачаше зад катедрата и се въодушевяваше прекалено от темата си, но беше ясно, че мозъкът му е като бръснач.

Значи това беше човекът, който откри как изглежда Иглата.

Един аматьор.

Е, значи щеше да прави аматьорски грешки. Едната бе Били Паркин: Фейбър позна момчето. Годлиман трябваше да изпрати човек, когото Фейбър не познава. Паркин имаше наистина по-големи шансове да го познае, но пък никакви да оцелее след срещата. Един професионалист би предвидил това.

Влакът се разтресе и спря. Глух неясен глас обяви, че са пристигнали в Ливърпул. Фейбър изруга под носа си — трябваше през това време да обмисли следващия си ход, а не да се унася в спомени за Пърсивал Годлиман.

Чакаха го при Глазгоу, беше казал Паркин, преди да умре. Защо Глазгоу? Ако са разпитвали на Юстън, са разбрали, че отива в Инвърнес. Но ако са заподозрели, че с Инвърнес ги праща за зелен хайвер, са се досетили, че пътува до Ливърпул — оттук най-лесно се вземаше фериботът за Ирландия.

Фейбър мразеше светкавичните решения.

При всички положения трябваше да слезе от влака.

Той стана, отвори вратата, скочи долу и се отправи към бариерата.

И се сети за още нещо. Какво бе проблеснало в очите на Паркин, преди да умре? Не омраза, не и страх, нито пък болка — макар че и тях ги имаше. Приличаше повече на… някакво тържествуване?

Фейбър погледна напред и разбра.

Точно срещу контрольора, нахлупил шапка и вдигнал яката на шлифера си, го чакаше русокосото ченге от Лестър Скуер.

Агонизиращ и жалък, Паркин бе успял в крайна сметка да го излъже. Капанът бе заложен тук.

Човекът с шлифера още не бе забелязал Фейбър сред тълпата. Фейбър се обърна и се качи отново във влака. Влезе в едно купе, дръпна пердето и погледна навън. Русокосият оглеждаше лицата на излизащите. Не бе забелязал, че някой се качва обратно.

Фейбър изчака, докато всички пътници се изнижат през вратата и перонът се опразни. Русокосият заговори настоятелно на пазача, който събираше билетите, но той поклати отрицателно глава. Русокосият настояваше. След секунда махна на някого, не се виждаше на кого. От сянката се отдели някакъв полицай и каза нещо на пазача. Охраната на перона се присъедини към групата; последва ги мъж в цивилен костюм, който вероятно беше някакъв началник.

Машинистът и огнярят скочиха от локомотива и отидоха до бариерата. Последваха нови ръкомахания и клатене на глави.

Накрая железничарите свиха рамене и се обърнаха с гръб, а може и да са завъртели очи нагоре в знак, че се предават. Русокосият и полицаят извикаха няколко души от своите и тръгнаха към перона.

Явно щяха да претърсват влака.

Всички железничари, включително машинистът и огнярят, бяха изчезнали в обратна посока, несъмнено да си купят сандвичи и чай, докато онзи ненормален се опитва да претърсва претъпкан до пръсване влак. На Фейбър му хрумна нещо.

Той отвори вратата, скочи от другата страна на влака и под прикритието на вагоните затича по коловоза напред към локомотива, като се спъваше в траверсите и се хлъзгаше по чакъла.

 

 

Вестите бяха лоши, разбира се. От мига, в който разбра, че Били Паркин няма да слезе от този влак, Блогс осъзна, че Иглата пак се е изплъзнал през пръстите им. И докато униформените полицаи по двойки претърсваха вагон след вагон, Блогс се опита да нахвърли няколко възможни обяснения за изчезването на Паркин, кое от кое по-потискащи.

Той вдигна яката на шлифера си и закрачи по перона. Ставаше течение. Много, ужасно много искаше да хване Иглата, и не само заради десанта, макар че това, разбира се, беше достатъчно основателна причина, а и заради Пърси Годлиман и петимата от оня патрул, заради Кристин и себе си.

Погледна часовника си. Беше четири часът. Скоро щеше да съмне. Цяла нощ беше на крак и не бе ял от двайсет и четири часа. Досега адреналинът го бе крепил, но провалът на капана, заложен от тях — беше сигурен, че са се провалили, — изведнъж изцеди и последната му капчица енергия. Гладът и умората го връхлетяха. Трябваше да полага съзнателни усилия да не засънува с отворени очи топла храна и меко легло.

— Сър! — Един полицай му махаше, надвесен от вагона. — Сър!

Блогс тръгна към него, затича се.

— Какво има?

— Може да е вашият човек, Паркин.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „може да е“? — Блогс се качи във вагона.

— Най-добре сам вижте. — Полицаят отвори вратата между двата вагона и светна с фенерчето си.

Паркин беше. Блогс го позна по кондукторската униформа. Лежеше свит на пода. Блогс взе фенерчето от полицая, коленичи до Паркин и го обърна към себе си.

Видя лицето му и бързо извърна поглед.

— Мили Боже!

— Значи това е Паркин, така ли? — попита полицаят.

Блогс кимна и се надигна много бавно, без да поглежда повторно тялото.

— Ще разпитаме всички в тоя вагон и следващия — рече той. — Ще задържим за подробен разпит всеки, който е видял или чул нещо необичайно. Не че ще свърши някаква работа; убиецът сигурно е скочил от влака, преди да влезе в гарата.

Блогс се върна на перона. Полицаите бяха привършили с претърсването и се бяха събрали на групичка. Той отдели шестима, да му помагат при разпитването.

— Значи вашият човек е скочил — заяви полицейският инспектор.

— Почти сигурно. Проверихте ли във всички тоалетни и във фургона на пазачите?

— Да, и по покрива на влака, и под него, и в локомотива, и в тендера.

Един пътник слезе от влака и дойде при Блогс и инспектора. Беше дребен и кихаше силно.

— Извинете — рече той.

— Да, сър — обърна се към него полицаят.

— Чудех се дали не търсите някого?

— Защо питате?

— Да не би да е един висок мъж?

— Защо питате?

— Да, един висок мъж — прекъсна ги Блогс нетърпеливо. — Хайде, изплюй камъчето.

— Абе, исках само да ви кажа, че един висок мъж скочи от другата страна на влака.

— Кога?

— Няма и две минути след като влакът спря. Качи се първо значи, после слезе от другата страна. Скочи в коловоза. Само дето нямаше багаж и туй си е бая за чудене, та аз само си помислих…

— Мамка му! — възкликна инспекторът.

— Сигурно е подушил капана — рече Блогс. — Но как? Той не ме познава, а вашите хора не се виждаха въобще.

— Нещо му се е сторило подозрително.

— Пресякъл е линията до другия перон и е излязъл оттам. Как не са го видели?

— Толкова късно няма много хора наоколо — сви рамене инспекторът. — Ако случайно някой го забележи, може да каже, че просто няма търпение да чака на бариерата за билети.

— Не изпратихте ли хора на другите контроли?

— Май че не се сетих за това… е, можем да претърсим района, после ще проверим по разни места в града и, разбира се, ще поставим под наблюдение ферибота.

— Да, да, действайте, моля ви — рече Блогс.

Но той чувстваше, знаеше, че няма да открият Фейбър.

 

 

Влакът тръгна чак след повече от час. Левият крак на Фейбър се беше схванал, носът му беше пълен с прах. Той чу машинистът и огнярят да се качват в кабината и долови откъслечни реплики за намерения във влака труп. Издрънча метал, локомотивът се разтресе, пушекът излетя с въздишка през комина и влакът потегли. Фейбър се размърда облекчено, кихна приглушено и изпита голямо удоволствие. Чувстваше се по-добре.

Беше в дъното на тендера, зарит дълбоко под въглищата. Трябваше десет минути работа с лопата, та да стигнат до него. Както се беше и надявал, полицаите се задоволиха да хвърлят един по-дълъг поглед на тендера и това беше цялото претърсване.

Фейбър се запита дали да рискува вече да се покаже навън. Ставаше светло, дали щяха да го забележат от някой пост над линията? Не му се вярваше. Кожата му беше съвсем почерняла и в бледата светлина на зората щеше да изглежда само като неясно петно върху тъмния фон на движещия се влак. Да, щеше да рискува. Бавно и внимателно той разри гроба от въглища и пое с пълни гърди хладния въздух. Въглищата се изгребваха от тендера през една малка дупка в предния край. По-късно, когато камарата намалееше, огнярят може би щеше да влезе вътре. Но засега беше в безопасност.

Ставаше все по-светло и Фейбър се огледа. От главата до петите беше засипан с въглищен прах, като миньор, излизащ от рудника. Трябваше някъде да се измие и да се преоблече.

Осмели се да погледне и навън. Влакът беше още в предградията, минаваше покрай фабрики, складове и редица мръсни къщурки. Трябваше да обмисли следващия си ход.

Първоначалното му намерение беше да слезе в Глазгоу и да хване друг влак за Дънди, нагоре по източния бряг на Абърдийн. Все още имаше възможност да пътува до Глазгоу. На гарата, естествено, не биваше да слиза, но можеше да скочи малко преди това или след нея. Все пак беше рисковано. Влакът сто на сто спираше на разни гари между Ливърпул и Глазгоу и там можеха да го забележат. Не, трябваше да скочи по-бързо и да си намери друг превоз.

Идеалното място би била някоя усамотена отсечка току преди или след някой град или село. Не биваше да има хора наоколо, за да не го видят, докато скача, но пък трябваше да има наблизо къщи, за да може да открадне дрехи и кола. И трябваше да е по нанагорнище, та влакът да намали и той да успее да скочи.

В момента скоростта беше около четирийсет мили в час. Фейбър се отпусна върху въглищата и зачака. Не можеше непрекъснато да гледа къде минават, защото се страхуваше да не го забележат. Реши, че ще се подава и ще поглежда само когато влакът забавя ход, през останалото време просто ще си лежи тихичко.

След няколко минути се хвана, че се унася, въпреки че му беше крайно неудобно. Той се размърда и се облегна на лакти, така че, ако заспи, да падне и да се събуди от удара.

Влакът набираше скорост. От Лондон до Ливърпул сякаш едва пъплеше, а сега пухтеше през полето с пълна пара. Като капак на всичко започна и да вали — студен непрекъснат дъжд, който се просмука през дрехите му и сякаш замръзна на лед по кожата му. Още една причина да скочи от влака — можеше да умре от студ, преди да стигне до Глазгоу.

След още половин час влакът продължаваше да лети и Фейбър вече обмисляше дали да не убие машиниста и помощника му и сам да го спре. Един блокпост им спаси живота. Влакът изведнъж намали — бяха дръпнали спирачка. Скоростта падаше непрекъснато, явно се съобразяваха с жп знаците по линията. Фейбър погледна навън. Бяха пак сред полето. Ето защо намаляваха — приближаваха се към някакъв възел и стрелките бяха затворени за тях.

Фейбър стоя в тендера, докато влакът изчакваше да му дадат път. След пет минути отново потеглиха, Фейбър се изкатери по стената, застана неподвижно на ръба за миг и скочи.

Падна на насипа и лежа по очи сред избуялите бурени, докато влакът се отдалечи дотолкова, че вече не се чуваше. Тогава се изправи на крака. Единственият признак за живот наоколо бе блокпостът, двуетажна дървена постройка с големи прозорци, наблюдателница на върха, външно стълбище и врата на приземния етаж. От другата му страна започваше пътека, посипана със сгурия.

Фейбър заобиколи отдалеч, за да се приближи към постройката отзад, където нямаше прозорци. Бутна вратата и влезе. На долния етаж намери онова, което търсеше — тоалетна и мивка, и, като награда, окачено на една кука дебело палто.

Той свали подгизналите си дрехи, изми ръцете и лицето си и се изтърка целият с някаква мръсна кърпа. Цилиндричната метална кутийка с негативите си беше на мястото, залепена здраво на гърдите му. После облече отново дрехите си, но вместо станалото вир-вода яке сложи палтото на стрелочника.

Сега оставаше само превозът. Този стрелочник все с нещо трябваше да е дошъл. Фейбър излезе навън и от другата страна на къщичката намери колело, заключено за една релса. Отвори катинара с върха на камата, хвана кормилото и тръгна, бутайки го право назад. Скоро се отдалечи дотолкова, че от постройката вече не можеха да го видят. След това тръгна напряко, стигна пътеката, постлана със сгурия, метна се на колелото и натисна педалите.