Кен Фолет
Иглата (11)

9.

Лодката с провизиите заобиколи носа и се плъзна в залива на Острова на бурите. Небето беше кристалносиньо. В лодката имаше две жени: съпругата на лодкаря — него го бяха взели в армията и сега тя въртеше бизнеса, и майката на Люси.

Мама скочи от лодката. Беше облечена в грубоват костюм с почти мъжко сако и пола над коленете. Люси я прегърна здраво.

— Мамо! Каква изненада!

— Но аз ти писах.

Писмото се оказа в купа с другата поща в лодката. Мама беше забравила, че писмата на Острова на бурите пристигат веднъж на две седмици.

— Това ли е моят внук? Колко е пораснал само!

Малкият Джо, вече почти на три години, се засрами и се скри зад полата на майка си. Беше тъмнокос, хубав и висок за възрастта си.

— Май прилича на баща си — рече мама.

— Да — отвърна Люси. — Сигурно си замръзнала. Да вървим у дома. Откъде я изрови тая пола?

Те взеха покупките и се заизкачваха по рампата към платото. Мама не млъкна догоре:

— Такава е модата, миличка. Така се пести плат. Пък и на големия остров не е чак толкова студено. Какъв вятър! Дано не сбърках, дето си оставих куфара долу — нали няма кой да го открадне! Джейн се сгоди за един американски войник — бял е, слава Богу! Той е от някакво място, наречено Милуоки, и не дъвче дъвка. Чудесно, нали? Остава ми да оженя само още четири дъщери. Баща ти е капитан от Националната гвардия, казах ли ти? Почти по цяла нощ патрулира из мерата, чака немски парашутисти. Складът на чичо Стивън бе разрушен от бомба, не знам какво ще прави сега, дали ще му платят застраховката, като е война, или…

— Не бързай толкова, мамо, имаш две седмици да ми разкажеш новините — засмя се Люси.

Стигнаха до къщата.

— Изглежда страхотно! — възкликна мама. Двете жени влязоха вътре. — Направо страхотно!

Люси сложи мама да седне на масата в кухнята и направи чай.

— Том ще ти донесе куфара. Ще дойде за обяд.

— Овчарят ли?

— Да.

— Той трябва да намира работа на Дейвид значи.

— Стана точно обратното — засмя се Люси. — Но той ще ти обясни най-добре всичко самичък. А ти не си ми казала защо дойде.

— Мила моя, крайно време беше да те видя. Знам, че не бива да се впускаме в излишни пътувания, но един път на четири години — никой не би казал, че е много, нали така?

Чуха джипа да спира отвън и след секунда Дейвид влезе с количката. Той целуна тъща си и представи Том.

— Ще си изкараш обяда като донесеш куфара на мама, Том — рече Люси, — защото тя пък донесе покупките ти.

Дейвид топлеше ръцете си на печката.

— Студеничко е днес.

— Ти май сериозно си се хванал с овцете — каза мама.

— Сега стадото е два пъти по-голямо, отколкото преди три години — съобщи й важно Дейвид. — Баща ми го беше занемарил тоя остров. Построил съм шест мили ограда по края на платото, разчистих нови пасища и използвам най-модерни начини за отглеждане. Сега и овцете са повече, и дават повече месо и вълна.

— Сигурно Том върши физическата работа, а ти даваш нарежданията — изрече мама колебливо.

— Работим наравно, мамо — засмя се Дейвид.

За обяд имаше печени сърца и двамата мъже изядоха по една препълнена чиния с картофи към тях. Мама заяви, че е възхитена от държането на Джо на масата. После Дейвид запали цигара, а Том натъпка лулата си.

— Всъщност искам да знам кога ще ни зарадвате с още внуци? — запита мама и се усмихна лъчезарно.

Последва дълго мълчание.

— Е, Дейвид се справя с всичко просто чудесно — продължи мама.

— Да — съгласи се Люси.

 

 

Двете вървяха по края на платото. Вятърът бе спрял на третия ден от пристигането на мама, а времето беше достатъчно меко за разходка. С тях беше и Джо, облечен в дебел, плетен на ръка пуловер и кожено палтенце. Бяха спрели на върха на едно възвишение да погледат как Дейвид, Том и кучето се оправят с овцете. По лицето на майка си Люси виждаше, че у старата жена се борят загрижеността и желанието да бъде дискретна. Тя реши да й спести неудобството да задава трудни въпроси.

— Той не ме обича — каза тя.

Майка й се огледа бързо да не би Джо да ги чуе.

— Сигурна съм, че не е чак толкова лошо, миличка. Различните мъже показват любовта си по различен…

— Мамо, ние не сме били мъж и жена… в истинския смисъл… откакто сме се оженили.

— Ами… — Майка й кимна към Джо.

— Това беше една седмица преди сватбата.

— Така ли? О, Господи! Да не би от катастрофата…

— Да, но не каквото си мислиш. Нищо му няма физически. Той просто… не иска. — Люси плачеше тихо, сълзите се стичаха по помургавелите от вятъра бузи.

— Говори ли с него за това?

— Опитах се.

— Може би с течение на времето…

— Минаха вече почти четири години!

Настана мълчание. Те тръгнаха през пирена, под слабите лъчи на следобедното слънце. Джо гонеше чайките.

— Един път за малко не напуснах баща ти — каза майка й.

— Кога? — Беше ред на Люси да се учудва.

— Малко след като се роди Джейн. Не бяхме толкова добре материално тогава, знаеш — баща ти още работеше при дядо ти, а имаше и спад в производството. За три години вече трети път бях бременна и по всичко изглеждаше, че ме очакват само безкрайни раждания и борба да свържем двата края, без никаква перспектива за разнообразие в тоя скучен живот. Тогава разбрах, че той се вижда с някаква стара изгора — Бренда Симънс; не я знаеш, тя отиде в Бейсингстоук. Изведнъж си зададох въпроса защо го правя всичко това и не можах да стигна до смислен отговор.

Люси имаше някакви неясни, откъслечни спомени от онова време — дядо с белите мустаци, татко — много по-слаб, разбира се, дълги семейни обеди в голямата кухня във фермата, много смях, слънце и животни. Дори тогава бракът на родителите й сякаш излъчваше сигурност, спокойствие, доволство и увереност за дълговечно щастие.

— Но защо не го направи? Не го напусна, искам да кажа? — възкликна тя.

— О, такива неща просто не ставаха тогава. Нямаше толкова много разводи и една жена трудно можеше да си намери работа.

— Сега жените вършат какво ли не.

— И през миналата война беше така, но после дойде безработицата и нещата се промениха. Струва ми се, че и сега ще стане същото. В общи линии мъжете винаги постигат своето, знаеш.

— И ти си доволна, че остана при него. — Това не беше въпрос.

— Хората на моята възраст не бива да дават рецепти как да се живее. А животът ми в крайна сметка се оказа напълно поносим, същото се отнася и за повечето жени, които познавам. Издръжливостта винаги прилича на саможертва, но обикновено не е така. Както и да е, не искам да давам съвети. Няма да ме послушаш, пък дори и да го направиш, после ще ме обвиняваш мен, ако нещо стане.

— Ама си и ти една… — усмихна се Люси.

— Ще се връщаме ли? — попита възрастната жена. — Май че повървяхме достатъчно за днес.

 

 

— Ще ми се мама да остане още две седмици, ако иска — каза една вечер Люси на Дейвид. Седяха в кухнята. Мама беше горе — разказваше на Джо приказка, за да заспи.

— Две седмици не ви ли стигат, за да разнищите моята персона? — позапита той.

— Не ставай глупав, Дейвид!

Той завъртя с ръце колелата и се доближи до стола й.

— Искаш да кажеш, че не сте говорили за мен?

— Естествено, че говорихме за теб. Ти си мой мъж.

— И какво й каза?

— Защо се вълнуваш така? — попита Люси с известна злоба. — От какво толкова се срамуваш?

— Дяволите да те вземат, няма от какво да се срамувам аз! Но никой не обича две жени да клюкарстват за личния му живот.

— Ние не сме клюкарствали!

— Какво й каза?

— Ама че сме чувствителни!

— Отговори ми на въпроса.

— Добре, казах й, че искам да те напусна, а тя се помъчи да ме разубеди.

— Кажи й да не се грижи за мен.

— Така ли да й кажа? — извика тя.

Той спря.

— Нямам нужда от никого, разбираш ли? Мога да се оправям и сам.

— Ами аз? — прошепна тя тихо. — Може би аз се нуждая от някого.

— За какво?

— Да ме обича.

Мама влезе и усети, че нещо е станало.

— Бързо заспа — рече тя. — Още преди Пепеляшка да отиде на бала. Ще ида да си поприбера багажа, да не оставям всичко за утре. — Тя отново излезе.

— Мислиш ли, че нещата някога ще се променят, Дейвид? — попита Люси.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Дали някога ще бъдем… както бяхме преди сватбата.

— Краката ми няма да пораснат отново, ако това имаш предвид.

— О, Господи, не разбираш ли, че това не ми пречи? Просто искам някой да ме обича.

— Това си е твой проблем — сви рамене Дейвид и излезе, преди тя да заплаче.

 

 

Мама не остана още две седмици. На другия ден Люси я изпрати до мостика. Валеше силно и двете бяха с мушами. Стояха мълчаливо и чакаха лодката, съзерцавайки малките кратерчета, които дъждовните капки издълбаваха в морето. Мама държеше Джо на ръце.

— Нещата ще се променят с времето — рече тя. — Четири години са нищо за един брак.

— Не знам, но май нямам кой знае какъв избор — отвърна Люси. — Джо, войната, а и състоянието на Дейвид — как мога да си ида?

Лодката пристигна и Люси получи срещу мама три кашона с храна и пет писма. Морето беше неспокойно. Майка й седна в кабинката. Махаха й, докато лодката зави зад носа. Люси се почувства много самотна.

— Не искам баба да си ходи! — заплака Джо.

— И аз — притисна го към себе си Люси.