Кен Фолет
Иглата (9)

7.

Дошлото по радиото нареждане ядоса Фейбър — принуждаваха го да се захваща с нещо, от което се опитваше да се изплъзне.

Хамбург се бе постарал заповедта наистина да бъде получена. Фейбър бе дал своя сигнал за повикване и вместо обичайното „Прието. Продължавай.“ му бяха наредили „Готовност за среща първа“.

Той потвърди, че заповедта е приета, предаде доклада си и сложи предавателя обратно в куфара. След това се метна на колелото и побърза да напусне блатата около Ирит — версията му беше, че е любител орнитолог, — отправяйки се по шосето за Блакхийт. Докато въртеше педалите към тясното си двустайно апартаментче, непрестанно се питаше дали да изпълни заповедта.

Имаше две причини да не се подчини — една професионална и една лична.

Професионалната бе, че „среща първа“ беше всъщност стара явка, измислена от Канарис още през 1937 година. Той трябваше да отиде до едно магазинче за цигари между Лестър Скуеър и Пикадили Съркъс и на входа да се срещне с друг агент. Щяха да се познаят по библиите, които трябваше да носят. Следваше размяна на пароли:

— Коя глава се чете днес?

— Царе, Книга първа, глава тринайсета.

След това, ако са сигурни, че никой не ги е проследил, би трябвало да се съгласят, че тази глава е „много поучителна“. В противен случай единият щеше да каже: „Опасявам се, че не съм я чел още.“

Магазинчето можеше вече да го няма, но не това безпокоеше Фейбър. Той беше убеден, че Канарис бе дал тая явка на най-безнадеждните аматьори, които бяха преминали Ламанша през 1940 година и бяха попаднали в ръцете на МИ-5. Фейбър знаеше, че са ги хванали, защото присъдите им — смърт чрез обесване — бяха оповестявани публично, за да се успокои несъмнено обществеността, че се прави нещо за Петата колона. Тези хора сто на сто бяха проговорили, преди да умрат, така че сега англичаните вероятно знаеха старата парола за срещата. А пък ако бяха засекли и тая радиограма от Хамбург, пред магазинчето вече сигурно гъмжеше от млади, високообразовани англичани с библии под мишница, които се упражняваха старателно да произнасят „много е поучителна“ с немски акцент.

В ония безумни дни, когато нацисткото нападение бе изглеждало така близо, Абверът беше запратил всякакъв професионализъм по дяволите. Оттогава Фейбър не вярваше на Хамбург. Не им съобщаваше къде живее, отказваше да установи контакт с другите немски агенти в Англия, сменяше честотата, на която предаваше, без да се интересува дали няма да навлезе в нечий друг обхват.

Ако се бе подчинявал безпрекословно на господарите си, нямаше да оцелее толкова дълго време.

При Улуич към Фейбър се присъедини голяма група колоездачи — предимно жени; дневната смяна във фабриката за амуниции бе свършила. Жизнерадостната им умора напомни на Фейбър, че си има и лична причина да не послуша началството — струваше му се, че неговата страна губи войната.

Във всеки случай не печелеха. Руснаците и американците се бяха намесили, Африка бе загубена, италианците бяха разбити; съюзниците щяха сто на сто да завземат Франция през тази година. Беше 1944-та.

Фейбър не желаеше да рискува живота си напразно.

Той пристигна в квартирата си и остави колелото отвън. Докато се миеше, осъзна, че противно на всякаква логика иска да отиде на тая среща.

Беше глупаво да се поема такъв риск в името на една загубена кауза, но той просто изгаряше от нетърпение да се захване с работа. По простата причина, че направо умираше от скука. Редовните предавания, претенциите за някакъв интерес към птиците, колелото, чаят в пансиона — от четири години май беше забравил какво значи да действаш. По всичко личеше, че за момента не го грози никаква опасност, и това го изнервяше още повече, защото си въобразяваше, че го заобикалят невидими заплахи. Беше най-щастлив, когато можеше да установи опасността и да вземе мерки за ликвидирането й.

Да, щеше да отиде на срещата. Но не както те очакваха.

 

 

В Уест Енд пак имаше тълпи въпреки войната; Фейбър се запита дали и в Берлин е същото. Той си купи една Библия от книжарницата на Хатчард на Пикадили и я пъхна във вътрешния джоб на палтото си, да не се вижда. Времето беше меко и влажно, непрекъснато ръмеше и Фейбър си бе взел чадъра.

Срещата беше определена за между 9 и 10 часа сутринта или между 5 и 6 часа следобед. Единият трябваше да ходи там всеки ден, докато се появи другият. Ако в продължение на пет дни не се осъществеше контакт, се ходеше през ден още две седмици. След това човек просто се отказваше.

Фейбър стигна Лестър Скуеър в 9:10. Връзката беше там, на входа на магазинчето за цигари, с подвързана в черно Библия под мишница — правеше се, че се крие от дъжда. Фейбър го мярна с крайчеца на окото си и отмина бързешком, с наведена глава. Агентът беше млад мъж с руси мустаци, добре охранен. Носеше черен двуреден шлифер, четеше „Дейли Експрес“ и дъвчеше дъвка. Фейбър не го беше виждал преди.

Когато мина за втори път по отсрещния тротоар, забеляза и „опашката“ — нисък и набит мъж с мушама и мека шапка, така обичана от цивилните английски полицаи. Стоеше във фоайето на някаква административна сграда, до самата врата, и гледаше през стъклото към мъжа отсреща.

Имаше две възможности. Ако агентът не знаеше, че е следен, Фейбър просто трябваше да го измъкне оттам и да се отърве от „опашката“. Но другата възможност бе истинският агент да е заловен и мъжът пред магазина да е изпратен от противниковата централа — в такъв случай нито на него, нито на „опашката“ трябваше да се позволи да видят лицето на Фейбър.

Фейбър реши да допусне най-лошото, а после да измисли как да се справи с положението.

На площада имаше телефонна будка. Фейбър влезе вътре и запомни номера. После отвори Библията на Първа книга на Царете, глава тринайсета, скъса страницата и надраска в полето: „Иди в телефонната будка на площада.“

Наложи се да обикаля из страничните улички, докато най-после намери едно десетинагодишно момче, което седеше на прага пред къщи и мяташе камъни по локвите.

— Знаеш ли продавача на цигари на площада? — запита го Фейбър.

— Ъхъ.

— Обичаш ли дъвка?

— Ъхъ.

— Пред магазинчето стои един мъж. — Фейбър му подаде откъснатата страница. — Дай му това и той ще ти даде дъвка.

— Добре — рече момчето. — Тоя дядка да не е янки?

— Ъхъ — отвърна Фейбър.

Момчето хукна натам. Фейбър го последва. В момента, когато малкият се доближи до агента, Фейбър се шмугна във входа на отсрещната сграда. „Опашката“ все още надничаше през стъклото. Фейбър застана до вратата, така че „опашката“, да не вижда какво става отвън, и се опита да разпъне чадъра си. Направи се, че нещо заяжда, че се бори с него. Видя, че агентът дава нещо на момчето и тръгва. Театърът с чадъра свърши и Фейбър се отправи в противоположната посока. Погледна през рамо и видя, че „опашката“ изтича на улицата и почна да се оглежда за изчезналия агент.

Фейбър спря до най-близкия телефон и набра номера на будката на площада. Минаха няколко минути, преди някой да вдигне слушалката. Накрая плътен глас изрече:

— Ало?

— Коя глава ще се чете днес? — попита Фейбър.

— Много поучително.

— Да, нали?

„Глупакът няма представа в каква беда е попаднал“, помисли си Фейбър и каза:

— Е?

— Трябва да ви видя.

— Невъзможно.

— Трябва! — Някаква нотка в гласа му подсказа на Фейбър, че младежът е на ръба на отчаянието. — Информацията идва от най-горе, разбирате ли?

Фейбър се престори, че се колебае.

— Добре тогава. Ще се срещнем след една седмица под арката на гара Юстън в девет сутринта.

— Не може ли по-скоро?

Фейбър затвори и излезе навън. С бърз ход мина двете преки и излезе на площада, така че да вижда телефонната будка. Видя агента да тръгва към Пикадили. От „опашката“ нямаше и следа. Фейбър тръгна след русокосия.

Той отиде на спирката на метрото на Пикадили Съркъс и си купи билет за Стокуел. Фейбър светкавично съобрази, че може да стигне дотам по по-пряк път, излезе от метрото, отправи се бързо към Лестър Скуеър и се качи на влака, пътуващ по Северната линия. Агентът трябваше да се прехвърля на Уотърлу, докато влакът на Фейбър беше директен, така че щеше да пристигне в Стокуел пръв или в най-лошия случай щяха да пристигнат с един и същи влак.

На практика се наложи да чака на гарата в Стокуел цели двайсет и пет минути, преди русокосият да се появи. Фейбър тръгна след него. Мъжът влезе в едно кафене.

Наоколо нямаше абсолютно никакво подходящо местенце, дето човек би могъл да се поспре — нито магазини, та да зяпаш витрините, нито пейки, на които да седнеш, нито градинки — да се разходиш, нито автобусни спирки, колонки за такси или обществени сгради. Фейбър трябваше да кръстосва улицата от единия край до другия, придавайки си вид на забързан за някъде, щом преминеше покрай кафенето, след което се връщаше по отсрещния тротоар, докато агентът седеше в топлото помещение с изпотени прозорци, пиеше горещ чай и нагъваше препечени филийки.

Излезе чак след половин час Фейбър го проследи до квартала, към който се бе запътил. Младежът знаеше къде отива, но не си правеше труд да бърза. Вървеше като човек, който се прибира вкъщи, приключил с работата си за деня. Не поглеждаше назад и Фейбър си помисли: „Още един аматьор.“

Накрая влезе в някаква къща — в един от онези мизерни, анонимни, невзрачни пансиони, които навсякъде по света обитават главно шпиони и кръшкащи съпрузи. На покрива имаше капандура — сигурно там беше стаята на агента, нависоко, та по-лесно да се приемат радиограмите.

Фейбър отмина, плъзгайки поглед по отсрещната страна на улицата. Да — ето ги. Леко движение зад прозореца на горния етаж, мярва се някакво сако и вратовръзка, наблюдателят се отдръпва назад — ясно, противникът беше тук. Агентът сигурно бе ходил на уреченото място и предния ден, оставяйки МИ-5 да го проследят до квартирата му. Ако, разбира се, самият той не беше от МИ-5.

Фейбър зави зад ъгъла и тръгна надолу по първата успоредна улица, като броеше къщите. Точно зад сградата, в която бе влязъл русокосият, стърчаха само външните стени на две изкорубени от бомбите къщи-близнаци. Добре.

По обратния път към гарата походката му стана някак си по-чевръста, сърцето заби учестено; Фейбър се вглеждаше във всичко наоколо с блеснали от интерес и възбуда очи. Играта продължаваше.

Тази нощ той се облече в черно. Вълнената шапка, пуловерът под късото и свободно кожено яке, пъхнатите в чорапите панталони, обувките с гумени подметки — всичко беше черно. Щеше да е почти невидим, защото и в Лондон всичко беше черно — имаше затъмнение.

Той подкара колелото по притихналите улички със загасени светлини, като гледаше да избягва главните пътища. Беше след полунощ и наоколо нямаше жива душа. Фейбър остави колелото на четвърт миля от крайната си цел и го заключи за оградата в двора на една къща.

После се отправи не към квартирата на агента, а към изтърбушената развалина на задната улица. Мина предпазливо през натрупаните отломъци в градината отпред, влезе през зеещата рамка на вратата и се насочи към задния зид. Беше много тъмно. Ниски гъсти облаци бяха затулили луната и звездите. Фейбър трябваше да се движи пипнешком, протегнал ръце напред.

Той излезе от разрушената къща, стигна до края на градината, прехвърли се през оградата и прекоси следващите две дворчета. Някъде пролая куче, но бързо се укроти.

Градината на пансиона беше съвсем запусната. Фейбър се оплете в някакъв къпинов храст, бодлите го издраха по лицето. Той се наведе да мине под въжето с простряно пране — бе успял да го забележи на слабата светлина.

Откри прозореца на кухнята и извади от джоба си малък инструмент с прилично на лопатка острие. Маджунът около стъклото беше стар и се ронеше лесно — на места даже бе опадал. След двайсетина минути мълчалива работа той извади стъклото от рамката и го положи внимателно на тревата, светна с фенерчето в празната дупка, за да се увери, че няма да се натъкне на нещо, дето ще вдигне шум, вдигна куката, после рамката на прозореца и се вмъкна вътре.

Потъналата в тъмнина къща миришеше на варена риба и дезинфектанти. Преди да влезе в антрето, Фейбър отключи задната врата — трябваше да бъде готов в случай, че се наложеше бързо да бяга. За секунда светна пак с джобното си фенерче и обхвана с поглед покрития с плочки под, бъбрековидната маса, която трябваше да заобиколи, редицата палта на закачалки и вдясно — стълбите, постлани с пътека.

Той тръгна тихо нагоре.

Беше по средата на площадката между първия и втория етаж, когато видя ивица светлина под една врата. Миг след това се чу астматична кашлица и пускането на вода в тоалетната. Фейбър стигна с два скока до вратата и замръзна, прилепен до стената.

Вратата се отвори и светлината заля площадката. Фейбър изхлузи камата от ръкава си. От тоалетната излезе някакъв старец и прекоси площадката; беше забравил лампата да свети. Като стигна до спалнята си, той изръмжа, обърна се и се върна обратно.

„Не може да ме е видял“, помисли си Фейбър и стисна по-силно дръжката на ножа. Полуотворените очи на стареца бяха наведени към земята. После той вдигна глава и посегна към шнура на лампата; Фейбър едва не го уби тогава, но старецът протегна треперливи пръсти към ключа и Фейбър осъзна, че на този човек всъщност толкова му се спи, че се движи като истински сомнамбул.

Светлината угасна, старецът се потътри към леглото си и Фейбър отново си пое дъх.

Имаше само една врата на площадката на втория етаж и Фейбър натисна леко дръжката. Беше заключено.

Той извади друг инструмент от джоба на якето си. Шумът от водата, пълнеща казанчето в тоалетната, заглуши изщракването на ключалката. Фейбър отвори вратата и се ослуша.

Чу дълбоко равномерно дишане и влезе вътре. Някой спеше в отсрещния ъгъл на стаята. Не се виждаше нищо — беше тъмно като в рог. Той прекоси стаята много бавно, като опипваше пространството пред себе си на всяка стъпка, докато стигна до леглото.

Държеше фенерчето с лявата си ръка — камата беше в ръкава му, а дясната бе свободна. Запали фенерчето и сграбчи спящия за гърлото, лишавайки го от възможността да отвори уста.

Агентът се ококори, но не можа да издаде нито звук. Фейбър седна върху него с разкрачени крака и пошепна: „Царе, Книга първа, глава тринайсета“, охлабвайки хватката си.

Агентът се взря в снопа светлина, опитвайки се да види лицето на Фейбър, и разтърка врата си, където го бяха стиснали.

— Тихо! — Фейбър насочи лъча на фенерчето към очите му, а с дясната си ръка измъкна камата.

— Може ли да стана?

— Предпочитам да си лежиш в леглото, за да не можеш да вършиш повече бели.

— Бели? Какви бели?

— Остави да те проследят на Лестър Скуеър, после позволи и аз да те проследя дотук, а в момента къщата ти е под наблюдение. Мога ли изобщо да ти се доверя за нещо?

— Господи, съжалявам!

— Защо те пратиха?

— Заповедта трябваше да се предаде лично. Идва от най-горе.

— Аха… Каква заповед?

— Аз… трябва да съм сигурен, че сте вие.

— Как ще се убедиш в това?

— Трябва да видя лицето ви.

Фейбър се поколеба за миг, после насочи фенерчето към себе си за миг.

— Доволен ли си?

— Иглата.

— А ти кой си?

— Майор Фридрих Калдор, сър.

— Аз трябва да ви наричам „сър“.

— О, не, сър. Във ваше отсъствие на два пъти ви повишиха. Сега сте полковник.

— Нямат ли си друга работа в Хамбург?

— Не сте ли доволен?

— Ще съм доволен, ако мога да се върна и да пратя майор фон Браун да мие клозети.

— Може ли да стана, сър?

— Разбира се, че не. Ами ако майор Калдор си лежи в затвора Уондзуърт, а ти си вражески агент и само чакаш удобен случай да свирнеш на приятелчетата си отсреща… Хайде, каква е тая заповед от най-горе?

— Смята се, че тази година Англия ще нападне Франция, сър.

— Страхотна проницателност, страхотна. Давай нататък.

— Смята се, че генерал Патън струпва Първа американска армия в Англия, в района, наречен Ийст Англиа. Ако тази армия планира десант, то явно ще атакуват при Па дьо Кале.

— Звучи логично. Но не съм видял и следа от тая армия на Патън.

— Сред най-висшите кръгове в Берлин цари известно съмнение! Астрологът на фюрера…

— Какво?

— Да, сър, при него има астролог, който го съветва да чака удара в Нормандия…

— Господи Боже! Дотам ли са стигнали при вас!

— Фюрерът получава и много твърде земни съвети, сър. Аз лично смятам, че той използва оня астролог за параван, когато мисли, че генералите грешат, но не може да обори доводите им.

Фейбър въздъхна. Беше се опасявал от подобни новини.

— Продължавай.

— Вашата задача е да направите оценка на мощта на Първа американска армия — брой военнослужещи, артилерия, подкрепления по въздуха…

— Знам как се оценява една армия.

— Разбира се. — Младежът замълча. — Възложено ми е да наблегна на важността на мисията, сър.

— И ти го стори. Кажи сега, толкова зле ли вървят нещата в Берлин?

— Не, сър — отвърна след минута колебание агентът. — Бойният дух е висок, производството на боеприпаси се увеличава ежедневно, хората плюят по английските бомбардировачи…

— Достатъчно, младежо, пропаганда мога да си слушам и по радиото.

Пратеникът замълча.

— Имаш ли да ми предадеш нещо друго? — запита Фейбър. — Официално, имам предвид.

— Да. Ако се заемете със задачата, ще разполагате със специален канал за бягство.

— Значи наистина мислят, че е важно — заключи Фейбър.

— Наша подводница ще ви чака в Северно море, на десет мили от някакъв град, наречен Абърдийн. Просто ги повиквате на обичайната си честота и те ще изплуват. Каналът започва да действа от момента, когато вие или аз съобщим в Хамбург, че заповедта е изпълнена. Подводницата ще бъде там всеки петък и понеделник в шест следобед и ще чака до шест сутринта.

— Абърдийн е голям град. Имаш ли точните координати по картата?

— Да. — Агентът изрецитира цифрите и Фейбър моментално ги запомни.

— Това ли е всичко, майоре?

— Да, сър.

— Какво смяташ да правиш с господата от МИ-5 отсреща?

— Ще трябва да ги пратя за зелен хайвер — сви рамене младият немец.

„Нищо не става от него“, помисли си Фейбър.

— Какви заповеди имаш оттук нататък? Имаш ли канал?

— Не, трябва да отида в някакъв град на име Уеймът, да открадна лодка и да се върна във Франция. — Явно за този човек нищо не бе подготвено. „Значи Канарис е знаел какво ще стане — помисли си Фейбър. — Много добре.“

— Ами ако англичаните те хванат и почнат да те измъчват? — попита той.

— Имам отрова.

— И ще я глътнеш ли?

— Естествено.

— Може и да го направиш — изгледа го Фейбър, постави лявата си ръка на гърдите му и пренесе тежестта върху нея, сякаш се канеше да стане от леглото. Напипа къде точно свършват ребрата и почва мекият корем, и заби камата под тях.

— Ти видя лицето ми — рече Фейбър.