Кен Фолет
Иглата (34)

32.

— Това е мястото, Първи — каза капитанът и отпусна бинокъла.

Първият помощник се взря през дъжда и пръските.

— Не става май много за курорт, а, сър? Бая суровичко, бих казал.

— Така изглежда. — Капитанът беше стар морски вълк с посивяла брада, който бе изкарал първата война в Германия. Бе свикнал да не обръща внимание на контешките приказки на помощника си, защото момчето се беше оказало — противно на всичко очаквания — чудесен моряк.

„Момчето“, което минаваше трийсетте и според стандартите на тази война беше вече „стара пушка“, нямаше представа за снизхождението, с което се отнасяха към него. То се хвана за перилата, за да се задържи на крака, докато корветата се изкатери по водната маса, застина на гребена на вълната и се гмурна в браздата.

— И след като сме тука, сър, какво ще правим по-нататък?

— Ще обикаляме около острова.

— Много добре, сър.

— И ще гледаме за подводницата.

— В такова време никоя няма да изплува на повърхността, сър, а за да я видим, трябва да е на метър от нас.

— Бурята ще спре до довечера, най-късно до утре. — Капитанът започне да тъпче лулата си с тютюн.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм.

— Моряшки инстинкт, предполагам?

— Прогнозата за времето.

Корветата заобиколи носа и пред тях се откри малък залив с някакъв пристан. Над него, на върха на платото бе кацнала малка, квадратна къщичка, свила се под напора на вятъра.

— Веднага щом можем, ще изпратим горе хора — каза капитанът, посочвайки натам.

— И все пак… — поклати глава помощникът.

— Какво?

— Всяка обиколка ще ни отнема около час, бих казал.

— Е, и?

— И… освен ако нямаме страхотен късмет и не се окажем на самото място в точно уреченото време…

— Подводницата ще изплува, ще си прибере пътника и ще потъне отново, без да успеем да видим даже и вълничките след нея — заключи капитанът.

— Точно така.

Капитанът запали лулата си с вещина, която говореше за дълъг опит в извършването на подобни операции при бурно море. Дръпна няколко пъти, после вдъхна дълбоко пушека.

— „Да мислим, не е наший дълг“ — провъзгласи той и издуха пушека през ноздрите си.

— Доста неуместен цитат, сър.

— Защо?

— Отнася се за злощастната атака на Леката кавалерия.

— Никога не съм го знаел — продължи да пуфка с лулата капитанът. — Ето едно от предимствата да не си много образован.

В източния край на острова имаше още една къщичка. Капитанът я огледа през бинокъла и забеляза, че на покрива е поставена голяма, на пръв поглед почти професионална антена.

— Спаркс! — извика той. — Я виж дали не можеш да хванеш по радиото тая къща! Опитай честота на Кралския корпус за наблюдение.

Когато къщичката изчезна, радистът извика:

— Не отговарят, сър.

— Добре, Спаркс — отвърна капитанът. — Не беше кой знае колко важно.

 

 

Моряците от катера на бреговата охрана седяха в голямата каюта в пристанището на Абърдийн, играеха на двайсет и едно на монети и размишляваха за слабоумието, от което като че ли неизбежно страдат висшите чинове.

— Карта? — рече Джак Смит, който беше истински шотландец въпреки името си.

Шишкото лондончанин Албърт Париш, по прякор Клечо, му подаде вале.

— Гръмнах — рече Смит.

Клечо си прибра печалбата.

— Паричка по паричка… — заяви той с престорено учудване. — Дано доживея да си ги похарча всичките.

Смит изтри запотеното отвътре стъкло на илюминатора и погледна навън. Вързаните лодки подскачаха нагоре-надолу по вълните.

— Шкиперът така се е паникьосал, сякаш ще ходим до Берлин, а не до Острова на бурите.

— Ама ти не знаеш ли? Ние сме гвоздеят на съюзническия десант. — Клечо обърна десетка, взе поп и заяви: — Плащай, двайсет и едно.

— Какъв е тоя бе, някой дезертьор ли? — продължи Смит. — Ако питаш мен, това си е работа на военната полиция, не е за нас.

— Ще ти кажа какъв е. — Клечо размеси картите. — Избягал военнопленник…

Разнесоха се дюдюкания.

— Добре, добре де, не ми обръщайте внимание. Но като го хванем, чуйте му акцента. — Той хвърли картите. — Я слушайте, какви лодки ходят до Острова на бурите?

— Само бакалинът — обади се някой.

— Значи единственият начин да се върне тук е с неговата лодка. Военната полиция просто трябва да изчака Чарли да тръгне натам и да го заловят оня, когато слиза на пристанището. Няма никакъв смисъл ние да седим тук, да чакаме да вдигнем котва и да хукнем натам, щом се оправи времето, освен… — Той млъкна мелодраматично. — Освен ако няма друг начин да се измъкне от острова.

— Какъв например?

— Ами с подводница например.

— Дрън-дрън! — рече Смит. Другите просто се изсмяха.

Клечо раздаде по още една ръка. Тоя път Смит спечели, всички останали загубиха.

— Спечелих цял шилинг — заяви Клечо. — Май че е време да се пенсионирам и да си ида в оная уютна малка къщичка в Девън. Ние, разбира се, няма да го хванем.

— Дезертьора ли?

— Военнопленника.

— Защо пък не?

— Я си размърдай мозъка — почука по главата си Клечо. — Когато бурята утихне, ние ще сме тук, а подводницата — на дъното на залива до острова. И кой ще стигне пръв? Швабите!

— Тогава защо го правим? — запита Смит.

— Защото ония, дето ги дават заповедите, не са толкова умни, колкото вашия приятел Алфред Париш. Смейте се, смейте се. — Той раздаде отново картите! — Залагайте. Ще видите, че съм прав. Какво е това, Смити, едно пени? Я гледай, че не се ядосвай така бе, момче. Знаете ли какво, басирам се на пет към едно, че ще се върнем от Острова на бурите с празни ръце. Кой ще се обзаложи? Десет към едно? А? Десет към едно?

— Няма желаещи — рече Смит. — Я давай картите.

Клечо започна да раздава.

 

 

Взводният командир Питъркин Бленкинсоп (той се бе опитал да съкрати Питъркин на Питър, но подчинените му някак си винаги научаваха истинското му име) седеше изправен като бастун пред картата и обясняваше на аудиторията.

— Изпращаме групи от по три машини — започна той. — Първите три ще излетят, щом времето позволи. Целта — той заби показалката в картата — е това място тук. Островът на бурите. Пристигаме, кръжим по двайсет минути на ниска височина и гледаме за подводницата. След двайсет минути се връщаме в базата. — Той спря за миг. — Хората, склонни към логическо мислене, вече са се досетили, че за да има непрекъснато наблюдение, втората група самолети трябва да излети точно двайсет минути след първата, и така нататък. Някакви въпроси?

— Сър? — обади се пилотът Лонгман.

— Да, Лонгман?

— Какво ще правим, ако видим подводницата?

— Ще я обстрелваме, естествено. Ще пуснем няколко гранати. Ще й създаваме неприятности.

— Но ние пилотираме бомбардировачи, сър, и въобще няма да можем да спрем една подводница. Това си е работа за боен кораб, нали така?

— Винаги съм казвал, че онези от вас, които имат свои идеи как да се спечели войната, трябва да се обърнат директно към господин Уинстън Чърчил, Даунинг Стрийт номер десет, Лондон SW едно — въздъхна Бленкинсоп. — И така, има ли някакви въпроси, не само глупави забележки?

Въпроси нямаше.

 

 

„През последните години от войната кралските пилоти се промениха доста“, помисли си Блогс, докато седеше в мекото кресло близо до огъня в общата зала, вслушваше се в барабаненето на дъжда по тенекиения покрив и задрямваше от време на време. Пилотите, участвали в Битката за Англия, бяха непоправими веселяци, бръщолевеха на някакъв ученически жаргон, вечно се наливаха с алкохол, не знаеха що е умора и демонстрираха рицарско пренебрежение към пламтящата смърт, с която се сблъскваха всеки ден. Но този ученически героизъм не можа да издържи на продължаващите година след година въздушни схватки, войната се измести някъде далеч от дома и бляскавият индивидуализъм на боя лице в лице бе заменен от механичната скука на груповите бомбардировки. Още пиеха и си говореха на жаргон, но изглеждаха по-възрастни, по-закоравели и по-цинични — в тях вече нямаше нищо от ония весели момчета, които току-що бяха напуснали училище. Блогс си спомни какво бе сторил с онзи нещастен дребен крадец в полицейския участък в Абърдийн и поклати глава: всички се променихме.

Пилотите бяха много тихи. Седяха наоколо; някои дремеха като него, други четяха или играеха на шах и дама. Очилатият навигатор в ъгъла учеше руски.

Докато Блогс оглеждаше стаята с полупритворени очи, вътре влезе друг пилот и Фред веднага си помисли, че войната не бе успяла да състари този хлапак. Усмивката му беше старомодно завладяваща, а свежото лице сякаш не се нуждаеше от бръснене повече от един път на седмица. Куртката му беше разкопчана, държеше каската си в ръка. Насочи се право към Блогс.

— Инспектор Блогс?

— Аз съм.

— Прекрасно. Аз съм вашият пилот, Чарлс Колдър.

— Радвам се. — Блогс стисна ръката му.

— Машинката ни е готова, а моторчето е като птичка. Амфибия е, сигурно знаете.

— Да.

— Прекрасно. Ще кацнем в морето, ще се приближим на десетина метра от брега и ще ви пуснем с една лодчица.

— И ще чакате да се върна.

— Точно така. Е, сега трябва само времето да се оправи.

— Да. Слушай, Чарли, шест дни и нощи гоня тоя човек по цялата страна, така че гледам да си наваксам и да дремна малко, докато мога. Нямаш нищо против, нали?

— Разбира се, че не! — Пилотът седна и измъкна дебела книга изпод куртката си. — Аз пък си наваксвам с образованието — рече той. — „Война и мир“.

— Прекрасно — заяви Блогс и затвори очи.

 

 

Пърсивал Годлиман и чичо му, полковник Тери, седяха един до друг в стаята с картите, пиеха кафе и тръскаха цигарите си в кофа, сложена на пода помежду им. Годлиман почваше да се повтаря.

— Не виждам какво повече можем да направим — рече той.

— Каза го вече.

— Корветата е там, бомбардировачите са само на няколко минути от тях, така че подводницата ще бъде подложена на огън, щом се покаже на повърхността.

— Ако я забележат.

— Корветата ще изпрати група на острова в мига, в който стане възможно. Блогс ще бъде там малко след това, накрая ще се появи и бреговата охрана.

— И за никой от тях не сме сигурни, че ще се окаже на мястото навреме.

— Знам — рече Годлиман уморено. — Направихме всичко, което можахме, но дали е достатъчно?

— А какво ще кажеш за жителите на острова? — Тери запали нова цигара.

— А, да. Има само две къщи. В едната живее някакъв фермер с жена си, имат малко дете, а в другата — един стар овчар. Той има радио — член е на Кралския корпус за наблюдение, — но не се обажда… сигурно го държи включено на „Предаване“. Стар човек.

— Фермерът вдъхва някакви надежди — каза Тери. — Ако е някой оправен човек, може дори да хване твоя шпионин.

— Нещастникът е в инвалидна количка — поклати глава Годлиман.

— Мили Боже, нямаме късмет и това си е!

— Нямаме — съгласи се Годлиман. — Иглата май държи всички козове.