Кен Фолет
Иглата (15)

13.

Фейбър се облегна, треперейки, на едно дърво и повърна. После се замисли дали да погребе петимата убити.

Щеше да му отнеме между трийсет и шейсет минути, по негова преценка, в зависимост от това доколко добре реши да скрие телата. През това време можеше да го хванат.

Трябваше да сложи на везните риска, от една страна, и скъпоценните часове, които щеше да спечели, ако забави откриването на труповете, от друга. Много скоро щяха да усетят отсъствието на петимата и към девет часа щяха да тръгнат да ги търсят. Вероятно бяха редовен патрул и маршрутът им беше добре познат. Търсещите ги първо щяха да изпратят някой спортист да пробяга цялото разстояние. Ако телата останеха така, той щеше да ги види и да вдигне тревога. В противен случай щеше да се върне обратно и тогава щеше да започне истинското издирване — с полицейски кучета и полицаи, които ровят във всеки храст. Можеше да им отнеме и цял ден, докато открият труповете. Дотогава Фейбър щеше да е в Лондон. За него беше важно да се измъкне от зоната, преди те да знаят, че търсят убиец. Той реши да рискува.

Преплува канала с възрастния капитан на гръб и безцеремонно го хвърли зад един храст, после изтегли двете тела от дъното на лодката и ги метна върху капитана. Последваха труповете на Уотсън и ефрейтора. Нямаше лопата, а трябваше голям гроб. Малко по-навътре в гората Фейбър откри ивица рохкава земя, дори леко хлътнала, та това го улесни донякъде. Той измъкна един тиган от миниатюрния камбуз и започна да копае.

На дълбочина стъпка-две имаше слой гнили листа и беше лесно. После стигна до глина и стана ужасно трудно да се копае. За половин час успя да издълбае едва около две педи. Трябваше да се задоволи с толкова.

Той отнесе телата едно по едно до дупката и ги хвърли вътре. После свали калните си, изцапани с кръв дрехи и ги пусна отгоре. Зари гроба с пръст и клони, изтръгнати от близките храсти и дървета. Щеше да издържи на първия бегъл поглед.

После нахвърли пръст върху мястото, близо до брега, където бе текла кръвта на Уотсън. И в лодката имаше кръв — там, където бе паднал прободеният войник. Фейбър намери някакъв парцал и избърса палубата. После се преоблече в чисти дрехи, вдигна платната и потегли.

Не започна да лови риба, нито пък да търси птичи гнезда — нямаше време за такива подробности. Вместо това вдигна всички платна и се помъчи да се отдалечи колкото се може повече от оня гроб… Трябваше при първа възможност да намери по-бърз начин за придвижване. И докато се носеше по канала, Фейбър се мъчеше да реши с кое ще е по-бързо — с влак или с открадната кола. С кола щеше да е по-бързо, ако, естествено, можеше да намери такава, за да я открадне, но пък сигурно веднага щяха да започнат да я търсят, независимо дали щяха да свържат кражбата с изчезването на патрула, или не. Придвижването до някоя жп гара можеше да отнеме доста време, но изглеждаше по-безопасно; ако внимаваше, можеше да избегне подозренията почти през целия ден.

Поколеба се какво да прави с лодката. Идеалното решение беше да я потопи, но в това време можеше да го видят. Ако я изоставеше на брега на канала, полицията щеше по-бързо да я свърже с убийствата и това щеше да им подскаже в каква посока се движи. Той реши да изчака.

За нещастие не знаеше къде точно се намира. На картата на водните пътища в Англия бяха означени всеки мост, пристан и шлюз, но не и жп гарите. Фейбър пресметна, че е някъде на час-два ход пеш от пет-шест села, но „село“ още не означаваше „гара“.

Двата проблема се решиха изведнъж — каналът минаваше под жп мост. Фейбър грабна компаса, филмчето от фотоапарата, портфейла и камата си. Всички останали вещи щяха да отидат на дъното с лодката.

Дърветата засенчваха двата бряга и наблизо нямаше никакви пътища. Той сви платната, развинти основата на мачтата и положи пръта на палубата. После измъкна запушалката от кила и скочи на брега, придържайки въжето.

Лодката постепенно се пълнеше с вода и бавно се плъзгаше към моста. Щом стигна под свода, Фейбър дръпна въжето и я задържа, така че да потъне точно под него. Първо изчезна задната палуба, последвана от кърмата, и най-накрая се скри покривът на каютата. Няколко мехурчета, и край. Един случаен поглед не би забелязал нищо — сянката от моста скриваше неясните очертания на дъното. Фейбър хвърли и въжето във водата.

Жп линията вървеше от североизток на югозапад. Фейбър се изкатери на брега и тръгна на югозапад — Лондон беше в тази посока. Линията бе двойна, явно някакво местно разклонение; сигурно оттук минаваха често влакове, но пък те спираха на всяка гара.

Слънцето започна да прежуря и от бързането на Фейбър му стана горещо. Беше се преоблякъл в двуредно сако и дебели фланелени панталони. Сега свали сакото и го метна на рамо.

След четирийсет минути чу в далечината пуфтене и се скри зад един храст до линията. Стар парен локомотив премина бавно покрай него в посока североизток, като бълваше големи облаци пушек и теглеше композиция, натоварена с въглища. Ако и от обратната посока се зададеше влак, можеше да скочи в него. Но струваше ли си? Щеше да спести много ходене, обаче щеше да се изцапа и да бие на очи, а можеха и да го забележат, като слиза. Не, по-безопасно беше да върви.

Линията сечеше през равнината, права като стрела. Някакъв фермер ореше нивата си с трактор. Нямаше начин да не го забележи. Фермерът махна с ръка, без да спира работата си. Беше твърде далеч, за да види добре лицето му.

Фейбър бе изминал около десетина мили, когато видя пред себе си гарата. До нея оставаше към половин миля, та се забелязваха само по-високите перони и куп стрелки! Той се отклони от линията и пое напряко през полето, като гледаше да върви покрай дърветата, додето излезе на шосето.

След няколко минути влезе в селото. Нямаше табела с името му. След като опасността от вражеско нападение бе преминала, навсякъде възстановяваха пътните знаци, но явно тук още не бяха се раздвижили.

Имаше поща, хлебарница и кръчма с надпис „Бика“. Докато минаваше край паметника на жертвите от войната, жена с детска количка му подхвърли любезно: „Добро утро.“ Малката гара се припичаше сънливо на пролетното слънце. Фейбър влезе вътре.

На таблото за обяви бе залепено разписание. Фейбър се спря пред него. Иззад прозорчето на гишето за билети някой каза:

— Хич не бих го гледал това, ако бях на ваше място. Най-голямото литературно произведение от „Сага за Форсайтови“ насам.

Фейбър знаеше, че разписанието е остаряло, но трябваше да разбере дали влаковете вървяха до Лондон. Да, вървяха.

— Имате ли представа кога тръгва следващият влак за гара Ливърпул? — попита той.

— Днеска по някое време, ако имате късмет — изсмя се саркастично човекът зад гишето.

— Е, ще си купя билет все пак.

— Заповядайте. Казват, че влаковете в Италия се движат по разписание — рече мъжът.

— Вече не — забеляза Фейбър. — Във всеки случай предпочитам влаковете ни да закъсняват, но да си водим нашата политика.

— Прав сте, разбира се — стрелна го уплашено мъжът. — Защо не почакате в кръчмата? Ще го чуете влака, а ако не — ще изпратя да ви повикат.

Фейбър не искаше повече хора да виждат лицето му.

— Не, благодаря, само ще харча пари. — Той взе билета си и излезе на перона.

Само след няколко минути мъжът го последва и седна до него на пейката на слънце.

— Бързате ли? — попита той.

— Днешния ден съм го отписал — поклати глава Фейбър. — Успах се, скарах се с шефа, а камионът, който ме взе, се счупи.

— Лош ден. Да, да. — Мъжът си погледна часовника. — Мина по разписание тая сутрин, а което е отишло нагоре, трябва да се върне надолу, викат хората. Може да ви се усмихне щастието.

Щастието наистина се усмихна на Фейбър. Влакът дойде след двайсет минути. Беше претъпкан с фермери, семейства с деца, търговци и войници. Фейбър намери място на пода близо до прозореца и докато влакът се отдалечаваше с пухтене, взе някакъв захвърлен вестник отпреди два дни, помоли за молив и почна да решава кръстословица. Гордееше се, че може да решава кръстословици на английски — това беше лакмусовият тест за добро владеене на чужд език. Не след дълго полюшването на влака го унесе, той задряма и засънува.

Познатият сън — как пристига в Лондон.

Беше дошъл от Франция с белгийски паспорт на името на Ян ван Гелдер, представител на „Филипс“ (щеше да послужи за обяснение на радиото в куфара, ако на митницата го отвореха). Английският му тогава беше добър, но не много разговорен. На митницата не го бяха тормозили — нали беше от съюзническа страна. Бе хванал влака за Лондон. В ония дни имаше много свободни места във вагоните и можеше да се яде. Фейбър бе обядвал — говеждо печено и йоркширски пудинг. Всичко беше толкова забавно. Обсъждаха политиката в Европа с някакъв студент по история от Кардиф. Всичко беше чудесно, докато влакът не спря на гара Уотърлу. Тогава започна кошмарът.

Бедата дойде още на гишето за проверка на билетите. Като всички сънища, и този следваше странна логика. Документът, който предизвика подозренията им, се оказа не фалшивият паспорт, а напълно редовният му билет за влака. Контрольорът каза:

— Това е билет на Абвера.

— Не, не е — отвърна Фейбър с безумно силен немски акцент. Какво бе станало с изящните му английски съгласни? Просто не идваха.

— Аз него в Дувър купил. — По дяволите, това го довърши.

Но контрольорът, който се бе превърнал в истински лондонски полицай с островърха каска, сякаш не обърна внимание, че Фейбър изведнъж бе заговорил на немски. Той се усмихна любезно и рече:

— Мога ли само да проверя куфара ви, сър?

На гарата бе пълно с хора. Фейбър си помисли, че ако се смеси с тях, може да успее да избяга. Той пусна куфара с радиото и побягна, пробивайки си път през тълпата. Изведнъж осъзна, че е оставил панталона си във влака, и че на чорапите му има пречупени кръстове. В първия магазин трябваше да си купи панталон, преди хората да са го забелязали как бяга по нацистки чорапи. После някой от тълпата рече: „Някъде съм те виждал“, и го спъна, а той се строполи на пода на вагона, където бе заспал.

 

 

Фейбър примигна, прозя се и се огледа наоколо. Болеше го глава. За миг усети огромно облекчение, че всичко е било само сън, после се разсмя от нелепото подреждане на символите — чорапи с пречупени кръстове, ама че работа!

— Добре си поспахте — рече седналият до него мъж в работен комбинезон.

Фейбър застана нащрек. Все се боеше да не проговори насън и да се издаде.

— Сънувах лош сън — каза той.

Мъжът не отговори.

Стъмваше се. Наистина беше спал много. Изведнъж във вагона светна една-единствена синя крушка и някой дръпна щорите. Лицата на хората се размиха в бледи и безформени очертания. Работникът се разприказва отново.

— Изпусна цялото представление — рече той.

— Какво стана? — смръщи вежди Фейбър. Невъзможно беше да е проспал някоя полицейска проверка.

— Мина един от ония влакове на янките. Вървеше си с десет мили в час, караше го някакво негро и все дърпаше звънеца, а отпред имаше огромна скара. Абе, направо като в Дивия запад.

Фейбър се усмихна, припомняйки си отново съня. Всъщност бе пристигнал в Лондон без инциденти. Отначало отседна в хотел, като използваше белгийския си паспорт. За една седмица обиколи няколко гробища в провинцията и от надгробните плочи преписа имената на мъже на неговата възраст. После подаде три молби за препис на кръщелно свидетелство. Намери си квартира и някаква непретенциозна работа, използвайки препоръките на несъществуваща фирма в Манчестър. Дори се появи в избирателните списъци на Хайгейт преди войната и гласува за консерваторите. Когато въведоха купоните, на всеки пренощувал на определена дата в нечия къща се даваше потребителска книжка чрез хазаите. Фейбър нареди нещата така, че да прекара по няколко часа на нощ в три различни къщи, и по този начин се снабди с документ за всяка от трите си роли. Изгори белгийския си паспорт — в случай че му потрябваше, а това беше много малко вероятно, можеше да си извади три английски паспорта.

Влакът спря и по шума отвън пътниците разбраха, че са пристигнали. Фейбър слезе и изведнъж изпита страшна жажда и глад. Беше ял за последен път преди двайсет и четири часа — и то само наденица, бисквити и вода от шишето. Той мина през билетната проверка и намери бюфета на гарата. Беше пълно, повечето посетители бяха войници, които спяха или се опитваха да дремнат по масите. Фейбър поиска сандвич със сирене и чаша чай.

— Храната е само за военнослужещи — каза жената зад тезгяха.

— Тогава само чай.

— Имате ли чаша?

— Не, нямам — изненада се Фейбър.

— И ние нямаме, приятелче.

Ако отидеше да вечеря в хотела на гарата, щеше да загуби много време. Той намери някаква кръчма и изпи две халби слаба бира, после си купи пържени картофи от павилионче за пържена риба, застана на тротоара и ги изяде направо от вестника, в който бяха увити. Колкото и странно да беше, доста го заситиха.

Сега трябваше да намери аптека.

Искаше да прояви лентата, за да е сигурен, че снимките са станали. Нямаше намерение да рискува да се върне в Германия с ролка развалено, безполезно филмче. Ако снимките не бяха добри, щеше да се наложи да открадне нов филм отнякъде и да се върне. Мисълта беше просто непоносима.

Трябваше му малка частна аптека, а не от ония големите, където филмите се проявяват някъде централно. Трябваше му квартал, където хората могат да си позволят да си купят фотоапарат (или са могли преди войната). Районът в Източен Лондон, където се намираше гара Ливърпул, не вършеше работа. Той реши да тръгне към Блумсбъри.

Улиците бяха тихи, облени в лунна светлина. Тази вечер още не бяха свирили сирените. На Чансъри Лейн го спря военна полиция. Поискаха личната му карта. Фейбър се престори на малко пиян и полицаите не попитаха какво прави навън по това време.

Намери онова, което търсеше, в северния край на Саутхамптън Роуд. На витрината имаше реклама на „Кодак“. Странно, но аптеката беше още отворена. Той влезе вътре.

Зад тезгяха стоеше прегърбен и кисел пооплешивял мъж с бяла престилка и очила.

— Продаваме лекарства само с лекарски рецепти — рече той.

— Няма проблеми. Исках просто да попитам дали проявявате снимки.

— Да, ако дойдете утре.

— Тук ли ги промивате? — попита Фейбър. — Трябват ми бързо.

— Да, ако дойдете утре…

— Ще станат ли още същия ден? Брат ми е в отпуска и иска да вземе няколко със себе си.

— По-бързо от двайсет и четири часа не може. Елате утре.

— Благодаря ви, ще дойда. — На излизане Фейбър забеляза, че затварят след десет минути. Той пресече улицата и зачака в тъмното.

Точно в девет аптекарят излезе, заключи вратата и тръгна надолу по улицата. Фейбър се отправи в противоположна посока и зави зад ъгъла по първата успоредна улица.

Отзад като че ли не можеше да се проникне в аптеката, а Фейбър не искаше да влиза отпред, да не би някой полицейски патрул да забележи отключената врата, докато е още вътре. Той тръгна да търси някаква пролука, но такава нямаше. И все пак трябваше да има процеп отзад, двете улици бяха твърде далеч една от друга, за да бъдат къщите стена до стена.

Накрая стигна до голяма стара сграда; табелката отпред показваше, че е общежитие на близкия колеж. Входната врата не беше заключена. Фейбър влезе и се оказа набързо в общата кухня. На една маса седеше само момиче, пиеше кафе и четеше книга.

— Проверяваме как изпълнявате инструкциите за затъмнението — измърмори Фейбър. — Момичето кимна и се зачете отново. Фейбър излезе от задната врата. Прекоси някакъв двор, блъсна се пътьом в обърнати кофи за смет и откри една врата към уличката. За секунди се отзова зад самата аптека. Явно никога не бяха използвали този вход. Той се покатери върху някакви гуми и изхвърлен дюшек и удари едно рамо на вратата. Изгнилото дърво подаде лесно и Фейбър се озова вътре.

Той намери тъмната стаичка и се затвори в нея. Щракна електрическия ключ и на тавана светна бледа червена лампичка. Лабораторията беше оборудвана доста добре, шишетата с различни проявители бяха прилежно надписани, имаше увеличител и дори сушилня за снимките.

Фейбър работеше бързо, но внимателно, подгря ваните до точно необходимата температура и разбърка течността така, че проявяването да стане равномерно, като следеше времето по стрелките на големия електрически часовник на стената.

Негативите бяха идеални.

Той ги остави да се изсушат, после ги пусна през увеличителя и си направи пълен комплект снимки с размер 10/8 мм. Усети, че го обзема неописуема радост, докато гледаше как във ваната се проявяват очертания и образи — добра работа беше свършил!

Сега трябваше да вземе важно решение.

Въпросът се беше въртял в съзнанието му цял ден, но сега, когато снимките бяха станали, бе принуден да си го постави открито.

Ами ако не успее да се върне?

Очакваше го, меко казано, твърде рисковано пътуване. Беше повече от уверен в собствените си сили и щеше да отиде на срещата въпреки ограниченията за пътуване и бреговата охрана, но не можеше да гарантира, че подводницата ще бъде там или че ще успее да прекоси Северно море обратно. Разбира се, възможно бе, като излезе оттук, да го прегази някой автобус.

Не искаше и да мисли за възможността да загине, след като е разкрил най-голямата тайна в тая война — твърде ужасно беше!

Трябваше да има и резервен вариант, втори канал, да е сигурен, че доказателствата за измамата, готвена от съюзниците, ще стигнат до Абвера.

Между Англия и Германия, разбира се, нямаше директни връзки. Пощата минаваше през неутрални страни. Всичко, естествено, се цензурираше. Можеше да използва шифър, но нямаше смисъл — трябваше да се изпратят снимките, те бяха решаващото доказателство.

Бяха му казали, че канал има, и то добър. В португалското посолство в Лондон работеше служител, който симпатизираше на германците — отчасти по политически причини и отчасти понеже му бе платено добре, а това безпокоеше Фейбър. Този служител бе готов да предава съобщенията с дипломатическата поща на немското посолство в неутрален Лисабон. Оттам нататък беше вече лесно. Каналът работеше от началото на 1933 година, но досега го бе използвал само веднъж — когато Канарис беше поискал да проверят как функционира.

Сега щеше да свърши работа. Трябваше да свърши.

Фейбър усети, че го обзема ярост. Мразеше да разчита на други. Всички бяха некадърници — и все пак не можеше да поеме такъв риск, трябваше му втори канал за тази информация. Беше по-малко рисковано, отколкото да я изпраща по радиото; естествено, най-страшното беше Германия въобще да не я получи.

Решението бе взето. След претегляне на аргументите везните неоспоримо се накланяха в полза на свръзката от португалското посолство.

Той започна да пише писмо.