Кен Фолет
Иглата (38)

36.

Пърсивал Годлиман го болеше глава от многото цигари и безсънието. Беше си взел малко уиски за дългата и тревожна нощ в кабинета и това се оказа грешка. Всичко го потискаше — времето, стаята, работата му, войната. За първи път, откакто се бе захванал с това, откри, че копнее за прашните библиотеки, нечетливите ръкописи и средновековния латински.

Полковник Тери влезе с две чаши чай на поднос.

— Никой наоколо не спи — заяви той бодро и седна. — Искаш ли бисквитка?

Годлиман не пожела бисквитка, но изпи чая. И той временно го ободри.

— Току-що ми се обади големият човек — рече Тери. — И той ще бодърства заедно с нас цялата нощ.

— Не виждам защо — заяви кисело Годлиман.

— Тревожи се.

Телефонът иззвъня.

— Годлиман.

— Търсят ви от Кралския корпус за наблюдение в Абърдийн, сър.

— Слушам.

Обади се непознат глас, гласът на млад човек:

— Обаждам се от Кралския корпус за наблюдение, сър.

— Да.

— С мистър Годлиман ли разговарям?

— Да! — Боже мили, тия военни наистина не си даваха зор.

— Свързахме се най-накрая с Острова на бурите, сър… не беше нашият редовен сътрудник. Всъщност се обади някаква жена…

— Какво каза тя?

— Все още нищо, сър.

— Не ви разбирам. — Годлиман овладя надигащото се гневно нетърпение.

— Тя просто… ами плаче, сър.

— Можете ли да ме свържете с нея? — колебливо попита Годлиман.

— Да. Изчакайте. — Настъпи пауза, насечена от няколко изщраквания и някакво бръмчене. След това Годлиман чу как някаква жена наистина плачеше.

— Ало, чувате ли ме? — попита той.

Плачът продължи.

Младежът се включи в линията и каза:

— Тя няма да ви чуе, докато не превключи на „Приемане“, сър… а, ето че го направи. Говорете.

— Здравейте, млада госпожице. Когато свърша да говоря, ще кажа „Край“ и тогава вие превключете на „Предаване“ и говорете, после кажете „Край“, когато свършите. Разбирате ли? Край.

— Ох, слава Богу, че има един нормален човек! Да, разбирам. Край — прозвуча отново женският глас.

— Хайде сега — рече Годлиман нежно, — кажете ми какво става там. Край.

— Един мъж се появи тук преди два, не, три дни. Лодката му се разбила до острова. Мисля, че е лондонският убиец — той уби съпруга ми и овчаря, и сега е отвън, пред къщата, а аз съм сама с малкия си син… Заковах прозорците с пирони и стрелях по него с пушката, и залостих вратата, и пуснах кучето, но той го уби, и аз го ударих с брадвата, когато се опитваше да влезе през прозореца, и повече не мога да издържам… моля ви, елате, за Бога, елате. Край.

Годлиман затули слушалката с ръка. Лицето му бе побеляло.

— Исусе Христе… — Но когато заговори с нея, гласът му беше делови: — Трябва да се опитате да издържите още малко — започна той. — Моряци и бреговата охрана, и полицаи, и какви ли още не хора са на път към вас; но не могат да дойдат, преди бурята да стихне… Сега искам да направите нещо и не мога да ви кажа защо, понеже някой може да ни чува, но мога да ви кажа, че е страшно, абсолютно наложително… Чувате ли ме добре? Край.

— Да, продължавайте. Край.

— Трябва да унищожите радиопредавателя. Край.

— О, не, моля ви се!…

— Трябва — рече Годлиман и осъзна, че тя е още на „Предаване“.

— Не мога… не мога… — Последва някакъв писък.

— Ало, Абърдийн, какво става? — попита Годлиман.

— Предавателят още е включен, сър — намеси се младежът, — но тя не говори. Не можем да чуем нищо.

— Тя изпищя.

— Да, това го чухме.

Годлиман се поколеба.

— Какво е времето там?

— Вали дъжд, сър — прозвуча доста озадачено гласът на младежа.

— Не питам просто така, за да поддържам разговора — сопна се Годлиман. — Има ли някакви признаци, че бурята скоро ще спре?

— Отслабна малко през последните няколко минути, сър.

— Добре. Свържете се с мен веднага щом жената се обади.

— Тъй вярно, сър.

— Един Господ знае какво изживява онова момиче там, горе… — рече Годлиман на Тери и почука по телефонната вилка.

— Само да счупи радиопредавателя и… — Полковникът кръстоса крака.

— И хич не ни пука дали той ще я убие?

— Ти го каза.

— Свържете ме с Блогс в Розит — рече в слушалката Годлиман.

 

 

Фред Блогс се събуди изведнъж и напрегна слух. Отвън се бе зазорило. Всички в залата също наостриха уши. Нищо не се чуваше. В това и се вслушваха — в тишината. Дъждът бе спрял да барабани по тенекиения покрив. Небето беше сиво, на изток хоризонтът побеляваше. Вятърът изведнъж бе спрял, а дъждът се беше превърнал в леко ръмене.

Пилотите започнаха да навличат якета и шлемове, да си връзват ботушите, да палят последната цигара.

Прозвъня клаксон и над летището прокънтя някакъв глас:

— Викам залата! Викам залата!

Телефонът иззвъня. Пилотите не му обърнаха внимание и се заизмъкваха на групи през вратата. Блогс вдигна слушалката.

— Слушам.

— Пърси се обажда, Фред. Току-що се свързахме с острова. Той е убил двамата мъже. Жената успява да го държи на разстояние в момента, но явно няма да може да изкара още дълго…

— Дъждът спря. Излитаме — рече Блогс.

— Бързай, Фред. Довиждане.

Блогс затвори и се огледа за своя пилот. Чарлс Колдър бе заспал над „Война и мир“. Блогс го разтърси.

— Събуди се, сънливецо, ставай!

Колдър отвори очи.

Блогс едва не го удари.

— Хайде, събуждай се, тръгваме, бурята спря!

— Прекрасно! — скочи на крака младежът.

Той изхвръкна през вратата. Блогс го последва, поклащайки глава.

 

 

Спасителната лодка се удари във водата с трясък, подобен на пистолетен изстрел, и вдигна фонтани от пръски около себе си. Морето съвсем не беше спокойно, но тук, в закътания залив, нямаше кой знае каква опасност за една стабилна лодка, карана от опитни моряци.

— Действайте, Първи — рече капитанът.

Първият помощник стоеше до перилата с трима от екипажа. Пистолетът му беше в непромокаем калъф.

— Тръгваме! — нареди той.

Четиримата се спуснаха надолу по стълбичката и скочиха в лодката. Първият помощник седна на кърмата, а тримата моряци хванаха греблата и започнаха да гребат.

Капитанът погледа няколко мига как се приближават с равномерна скорост към пристана, после се върна на мостика и даде заповед корветата да продължи да обикаля острова.

 

 

Острият звън на камбана прекъсна играта на карти в катера.

— Стори ми се, че става нещо — рече Клечо. — Вече не се лашкаме нагоре-надолу толкова много. Стоим си почти неподвижно всъщност. Направо ме хваща морска болест.

Никой не го слушаше: всички бързаха да застанат по местата си, а някои пътьом закопчаваха спасителните жилетки.

Моторите изреваха и корабът леко потрепера.

Горе на палубата Смит застана на носа, наслаждавайки се на свежия въздух и водните пръски по лицето си след прекараното денонощие на затворено.

Клечо застана до него. Корабът излизаше от пристанището.

— Тръгнахме отново — рече Клечо.

— Знаех, че камбаната ще звънне — каза Смит. — Сещаш ли се защо?

— Казвай.

— Имах асо и поп. Двайсет и едно.

 

 

Капитан Вернер Хеер погледна часовника си.

— Трийсет минути.

— Какво е времето? — попита майор Вол.

— Бурята спря — заяви Хеер неохотно. Би предпочел да задържи тази информация за себе си.

— Тогава трябва да изплуваме.

— Ако вашият човек беше на острова, щеше да се свърже с вас.

— Война не се печели с предположения, капитане — каза Вол. — Предлагам ви най-недвусмислено да изплуваме.

Докато подводницата беше на док, между началниците на Хеер и на Вол бе избухнал голям скандал — и тези на Вол бяха удържали победа. Хеер беше още капитан на кораба, но му бе заявено съвсем ясно, че следващия път, когато реши да не обръща внимание на някое недвусмислено предложение на майор Вол, ще трябва да има наистина сериозни причини за това.

— Ще изплуваме точно в шест — отсече той.

Вол кимна отново и извърна поглед.