Кен Фолет
Иглата (4)

2.

Хенри II бил забележителен крал. В епоха, когато понятието „дипломатическа совалка“ още не съществувало, той сновял между Англия и Франция с такава скорост, че му приписвали едва ли не магически качества, а кралят, естествено, въобще не се стараел да обори тоя слух. През 1173 година — месец юни или септември, зависи кой косвен източник човек предпочита, той пристигнал в Англия и заминал пак за Франция толкова бързо, че нито един негов съвременник летописец не успял да разбере за това. По-късно историците открили, че разходите от пътуването фигурират в годишния отчет на кралското съкровище. По онова време синовете му нападали кралството на север и юг, по границата с Шотландия и в Южна Франция. Но каква точно е била целта на това посещение? С кого се е срещнал? Защо го е държал в тайна, след като митът за магическата му бързина струвал колкото цяла армия? Какво е постигнал?

Тези въпроси тормозеха Пърсивал Годлиман през лятото на 1940 година, когато армиите на Хитлер косяха царевичните ниви на Франция, а английските войници се изливаха от тясното гърло на Дюнкерк като някаква безформена кървава маса.

Професор Годлиман знаеше повече за средновековието от всеки друг човек на света. Книгата му за Черната смърт бе преобърнала с главата надолу всички традиционни представи за средните векове, освен това бе станала бестселър и я бяха издали в „Пенгуин“. С подобно постижение зад гърба той се бе насочил към един малко по-ранен и още по-труден за проучване период.

Един прекрасен юнски ден в Лондон, около 12:30 на обяд, секретарката откри приведения Годлиман да превежда усърдно средновековен латински ръкопис с цветни илюстрации. Собствените му драскулки бяха по-нечетливи и от оригинала. Секретарката, която възнамеряваше да си изяде обяда навън, в градината на Гордън Скуеър, не обичаше стаята с ръкописите, защото й миришеше на умряло. Толкова много ключове трябваха да стигнеш дотам, все едно, че беше някаква гробница.

Годлиман като някаква птица бе кацнал на един крак до нещо като аналой. Студената светлина на крушката над главата озаряваше лицето му — можеше спокойно да мине за призрака на монаха, написал някога тази книга, замръзнал неподвижно в бдение над скъпоценната хроника. Момичето се покашля и зачака ученият да го забележи. Пред нея стоеше нисичък мъж на петдесет и няколко години, със заоблени рамене и късогледи очи, облечен в костюм от туид. Тя знаеше, че той може да реагира съвсем естествено, стига да успееш да го измъкнеш от неговото средновековие, затова се изкашля отново.

— Професор Годлиман?

Той вдигна глава, видя я и се усмихна — сега вече не приличаше на призрак, по-скоро на някакъв малко смахнат чичко.

— Здравейте! — възкликна с такава изненада в гласа, сякаш току-що бе срещнал съседа си насред пустинята Сахара.

— Помолихте ме да ви напомня, че днес ще обядвате в „Савой“ с полковник Тери.

— О, да. — Той извади часовника от джобчето на жилетката си и примигна. — Ако ще ходя пеша, по-добре да тръгна веднага.

Тя кимна.

— Донесох ви противогаза.

— Колко сте внимателна! — усмихна се той пак и тя реши, че е много симпатичен.

Годлиман взе противогаза от ръцете й и запита:

— Да вземам ли палто?

— Сутринта не носехте. Навън е доста топличко. Да заключа ли след вас?

— Благодаря, благодаря. — Той пъхна тетрадката в джоба на сакото си и излезе.

Секретарката се огледа, потрепери и го последва.

 

 

Полковник Андрю Тери беше шотландец. Тънък като лист от цял живот пушене, той имаше червеникаво лице и рядка тъмноруса коса, намазана дебело с брилянтин. Годлиман го откри на една маса в ъгъла на „Савой Грил“. Беше облечен в цивилни дрехи. В пепелника имаше три фаса. Той се надигна и подаде ръка.

— Добро утро, чичо Андрю — рече Годлиман. Тери беше най-малкият брат на майка му.

— Как си, Пърси?

— Пиша книга за династията на Плантагенетите. — Годлиман седна.

— Ръкописите ти още ли са в Лондон? Учудваш ме!

— Защо?

Тери запали нова цигара.

— Мислех, че си ги прехвърлил в провинцията, да не пострадат при някоя бомбардировка.

— Трябва ли?

— Половината Национална галерия вече е заровена в огромна дупка нейде в Уелс. Младият Кенет Кларк реагира по-бързо от теб. Няма да е лошо и ти да се изнесеш оттук, докато е време. Не вярвам да са ти останали много студенти.

— Вярно е. — Годлиман пое менюто от келнера и каза: — Не искам нищо за аперитив.

Тери даже и не погледна менюто.

— Сериозно, Пърси, защо си още в града?

Погледът на Годлиман се проясни, като образ на екран, който преди това не е бил на фокус, сякаш едва сега му се налагаше да се замисли.

— Редно е да заминават децата и национални институции като „Бертран Ръсел“. Но за мен… добре де, прилича ми малко на бягство, все едно да оставиш другите да се бият вместо теб. Съзнавам, че обяснението ми не е много логично, но при мен това е въпрос на чувства, не на логика.

Тери се усмихна като човек, чиито очаквания са се сбъднали, но не продължи започнатата тема, а се взря в менюто. След секунда възкликна:

— Мили Боже! „Le Lord Woolton Pie“.

— Сигурен съм, че въпреки това си е само картофи и разни други зеленчуци — ухили се Годлиман.

Когато поръчката бе направена, Тери попита:

— Какво мислиш за новия ни премиер?

— Този човек е магаре. Но я виж пък Хитлер! Такъв глупак, а колко добре се справя. Ти как мислиш?

— Ще я караме с Уинстън. Поне е достатъчно войнствен.

— „Ще я караме“? — повдигна вежди Годлиман. — Пак ли се върна в играта?

— Никога не съм я напускал окончателно, да знаеш.

— Но ти каза…

— Пърси, я се сети за някой отдел, чиито служители до един да твърдят, че не работят за армията!

— Дяволите да ме вземат! През всичките тия години…

Първото ястие пристигна и те отвориха бутилка бяло бордо. Годлиман чоплеше консервираната сьомга и изглеждаше някак тъжен.

— Мислиш за предишната, а? — рече накрая Тери.

— Млади бяхме — кимна Годлиман. — Страшно време беше. — Но в тона му сякаш имаше някакво съжаление.

— Сегашната война въобще не прилича на оная. Момчетата ми вече не ходят да броят укрития зад огневата линия като вас. Тъй де, ходят, но този път това не е толкова важно. Сега просто слушаме радио.

— Предаванията им не са ли шифровани?

— Всеки шифър може да бъде разчетен — сви рамене Тери. — Откровено казано, сега можем да научим почти всичко, което ни е нужно.

Годлиман се огледа — добре, че наоколо нямаше кой да ги чуе. Пък и най-малко той трябваше да напомня на Тери, че безгрижното дрънкане може да коства живота на някого.

— Всъщност работата ми е да се погрижа те да не получат сведенията, които им трябват — продължи Тери.

И двамата си бяха поръчали пиле за второ. В менюто нямаше говеждо. Годлиман мълчеше, но Тери продължаваше да говори:

— Странна личност е тоя Канарис, да знаеш. Адмирал Вилхелм Канарис, началник на Абвера. Запознах се с него, преди да почне тая война. Харесва Англия. И ми се струва, че не обича много-много Хитлер. Както и да е, знаем, че му е било наредено да проведе голяма разузнавателна операция срещу нас, като подготовка за нападението — но той не направи кой знае какво. Арестувахме най-добрия им агент в Англия в деня на избухването на войната. Сега е в затвора в Уондзуърт. Безполезна работа се оказаха тия шпиони на Канарис. Стари дами в разни пансиони, луди фашисти, дребни престъпници…

— Виж, старче — прекъсна го Годлиман, — наистина прекаляваш. — Той потрепера леко, беше от яд и недоумение. — Всичко това е секретна информация. Не желая да слушам.

— Искаш ли нещо друго? — продължи невъзмутимо Тери. — Аз ще си поръчам шоколадов сладолед.

— Не, струва ми се — изправи се Годлиман. — Връщам се на работа, ако не възразяваш.

— Светът може да почака за твоята преоценка на Плантагенетите, Пърси — погледна го хладно Тери. — Води се война, мило момче. Искам да работиш за мен.

Годлиман се втренчи в него и млъкна. После, след няколко мига, запита:

— Но какво, по дяволите, бих могъл да правя?

— Да ловиш шпиони — оголи зъби като някой стар вълк Тери.

На връщане Годлиман усети, че се чувства потиснат въпреки времето. Щеше да приеме предложението на полковник Тери, в това нямаше никакво съмнение. Страната му е във война, една справедлива война, и ако се окаже вече твърде стар да се бие, то е още достатъчно млад да помогне с каквото може.

Но да изостави работата си — и за колко години? Това го потискаше. Той обичаше историята и от смъртта на жена си преди десет години се бе потопил изцяло в средновековна Англия. Обичаше да разнищва загадки, да открива и най-слабите следи, да разрешава противоречия и изобличава лъжи, пропагандни трикове или митове. Новата му книга щеше да бъде най-доброто, написано по този въпрос през последните сто години, а нищо по-хубаво нямаше да се появи и през следващия век. Беше определяла живота му толкова дълго време, че мисълта да я изостави изглеждаше просто нереална, толкова трудна за предъвкване, колкото, да речем, откритието, че си сираче и нямаш никаква кръвна връзка с хората, които винаги си наричал мама и татко.

Сирената за въздушна тревога прекъсна рязко тия разсъждения. Той се поколеба дали въобще да й обърне внимание — толкова хора не го правеха тия дни, а и беше само на десетина минути път пеша от колежа. Всъщност защо ли да се връща в кабинета си — знаеше, че днес повече нищо няма да свърши. Той се отправи бързешком към спирката на метрото и се сля с гъстата тълпа лондончани, изпълнили стълбите до долу, чак до мръсните перони. Стоеше близо до стената, взираше се в голямата реклама за говежди бульон и си мислеше: „Не, не е само до работата.“

Връщането обратно в играта също беше потискащо. Някои страни в нея му харесваха: значението на детайла или просто на човешкия ум, изпипването до най-малката подробност, разработването на хипотези. Но други мразеше — изнудването, измамата, отчаянието, както и неизбежното забиване на ножа в гърба на врага.

Тълпата на перона се увеличаваше. Годлиман седна, докато все още имаше място, и откри, че се притиска в човек с униформата на автобусен шофьор. Мъжът се усмихна и рече:

— О, да дойдеш в Англия, когато лятото е тук. Знаеш ли кой го е казал?

— Когато април е тук — поправи го Годлиман. — Браунинг го е казал.

— Аз пък чух, че бил Адолф Хитлер — заяви шофьорът. Жената до него изквича от смях и той се обърна към нея. — А знаете ли какво казал евакуираният на жената на фермера?

Годлиман престана да слуша и си спомни един април, когато бе копнял за Англия, кацнал на върха на висок чинар, вперил поглед в обвитата със студена мъгла френска долина зад противниковата линия. Не се виждаше нищо, дори и през бинокъла, само някакви неясни, тъмни очертания, и тъкмо се канеше да се смъкне долу и да се придвижи миля и нещо напред, когато отнякъде се появиха трима немски войници, седнаха под дървото и запалиха цигари. След малко извадиха карти и започнаха да играят и младият Пърсивал Годлиман разбра, че просто са успели да се измъкнат от частта си да прекарат там целия ден. Той клеча на дървото, без почти да помръдне, докато накрая не почна да трепери: крайниците му изтръпнаха, а мехурът му сякаш всеки момент щеше да се спука. Тогава извади револвера си и ги застреля и тримата, един по един, отгоре, право в късо подстриганите глави. Трима души, трима смеещи се, ругаещи, разиграващи на карти заплатите си мъже бяха престанали да съществуват. За първи път убиваше и единствената мисъл в съзнанието му беше: само защото трябваше да пикая.

Годлиман се размърда на студения цимент и остави споменът да избледнее. Топъл вятър полъхна от тунела и заедно с него влетя един влак. Хората, които слязоха, си намериха места и зачакаха с другите. Годлиман се заслуша в разговорите наоколо.

— Чухте ли Чърчил по радиото? Слушахме го до паметника на Уелингтън. Старият Джак Торнтън заплака. Горкият нещастник…

— Не съм виждал филе в менюто от толкова време, че съвсем му забравих вкуса, дяволското. Слава Богу, че момчетата, дето отговарят за вината, усетиха, че ще има война, та закупиха някъде към двайсетина хиляди дузини…

— Да, ще бъде малка сватба, но има ли смисъл да чакаш, когато не знаеш какво ти носи утрешният ден?

— Не, Питър не се върна от Дюнкерк…

Шофьорът му предложи цигара. Годлиман поклати отрицателно глава и извади лулата си. Някой запя:

Патрулът нощен нареди:

„Мамче, я дръпни пердето,

че виж какво се вижда пак“,

а ние ревнахме: „Глупак,

я, мамче, покажи крачето…“

Песента се поде от тълпата, докато накрая се включиха всички. Пееше и Годлиман, съзнавайки, че тази нация губи войната и пее, за да скрие страха си, като човек, който си свирка, докато минава нощем през гробище; той знаеше, че обзелата го изведнъж любов към Лондон и лондончаните е мимолетна и граничи с масовата истерия; не вярваше на вътрешния глас, който упорстваше: „Това е то войната, затова си струва да се бие човек“; знаеше, но не му пукаше, защото за първи път от толкова години насам изпитваше чисто физическата тръпка на другарството — и това му харесваше.

Когато засвириха отбой, всички тръгнаха нагоре по стълбите към улицата, а Годлиман влезе в една телефонна будка и се обади на полковник Тери, за да попита кога може да започне.