Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eye of the Needle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
artdido (2014)
Корекция
plqsak (2014)
Форматиране
in82qh (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2021)

Издание:

Кен Фолет. Иглата

ИК „Народна култура“, София, 1992

Английска. Първо издание

Редактор: Светлана Каролева

Коректор: Грета Петрова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Рецензент: Димитрина Кондева

ISBN: 954-04-0049-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки.

30.

Широкият бял аутобан се виеше през долините на Бавария и изчезваше нагоре в планините. Фелдмаршал Герд фон Рундщед се беше облегнал кротко и уморено на задната кожена седалка на генералщабния мерцедес. На шейсет и девет години той обичаше много шампанско и не чак толкова Хитлер. Слабото му, мрачно лице носеше отпечатъците на може би най-дългата и най-непостоянна кариера в хитлеристката армия: бяха го уволнявали позорно толкова пъти — дори беше забравил колко точно, но фюрерът го връщаше обратно.

Докато колата минаваше през селцето Берхтесгаден, основано някъде през XVI век, той се запита защо винаги се връща при Хитлер, щом фюрерът му прости. Парите не означаваха нищо за него, беше вече стигнал до най-високия чин, военните отличия не се ценяха в Третия райх, а той лично бе убеден, че чест и слава в тази война не могат да се спечелят.

Рундщед пръв бе нарекъл Хитлер „ефрейторът от Бохемия“. Дребосъкът нямаше представа от немската военна традиция, нито пък от военна стратегия въпреки отделните му проблясъци на вдъхновение. Ако разбираше нещо, нямаше да започва война, която не може да бъде спечелена. Рундщед беше най-добрият войник на Германия — и го бе доказал в Полша, Франция и Русия, но не се надяваше на победа.

И въпреки всичко той не желаеше да има нищо общо с групичката генерали, които — знаеше точно — заговорничеха да свалят Хитлер. Затваряше си очите, но онази „Fahneneid“, кървавата клетва на немския воин, беше твърде силна, за да му позволи да се присъедини към тях. И това, поне така му се струваше, беше причината да продължава да служи на Третия райх. Права или не, неговата родина беше в опасност и той нямаше друг избор, освен да я защищава. „Аз съм като стар кавалерийски кон — помисли си той, — просто ще ме е срам да си остана у дома“.

Сега командваше пет армии на Западния фронт, с милион и половина войници и офицери. Е, не представляваха силата, за която можеше да се мечтае — някои дивизии едва ли бяха нещо повече от лазарети за инвалиди от Източния фронт, оръжието не достигаше и сред низшите чинове имаше много военни от чужд произход. И все пак Рундщед можеше да спре съюзниците да навлязат във Франция, ако разположеше силите си достатъчно добре.

Именно този въпрос щяха да обсъждат сега с Хитлер.

Колата се заизкачва по Келщайнщрасе. Пътят свършваше пред огромна бронзова врата в самата планина Келщайн. Есесовецът на входа натисна някакво копче, вратата забръмча, отвори се и колата навлезе в дълъг, облицован с мрамор тунел, осветен от бронзови фенери. В края на тунела шофьорът спря, Рундщед се отправи към асансьора и се настани на кожената седалка — очакваше го изкачване от четиристотин стъпки до Адлерхорст, Орловото гнездо.

В преддверието Ратенхубер взе пистолета му и го остави да чака. Рундщед огледа с безразличие колекцията от порцелан на Хитлер и си повтори наум онова, което щеше да каже.

След няколко минути русият адютант се върна и го въведе в заседателната зала.

Тя му напомняше за някакъв замък от XVIII век. По стените висяха картини с маслени бои и гоблени, имаше бюст на Вагнер и огромен часовник, а отгоре му бе кацнал бронзов орел. От широкия прозорец се откриваше наистина забележителна гледка — виждаха се хълмовете на Залцбург и най-високият връх на Унтерсберг, планината, в която, според легендата, лежеше тялото на Фридрих Барбароса; императорът чакаше подходящия момент да стане от гроба и да спаси отечеството. Вътре на дървените селски столове седяха само трима щабни офицери: адмирал Теодор Кранке, командващ флота на Западния фронт, началник-щаб генерал Алфред Йодл и адмирал Карл Йеско фон Путкамер, адютантът на Хитлер.

Рундщед поздрави; поканиха го да седне. Прислужник донесе чиния със сандвичи с хайвер и чаша шампанско. Хитлер стоеше до големия прозорец и гледаше навън, скръстил ръце отзад. Без да се обръща, той изведнъж рече:

— Рундщед е променил мнението си. Сега е съгласен с Ромел, че съюзниците ще дебаркират в Нормандия. Инстинктът ми го подсказваше през цялото време. Кранке обаче още държи на Кале. Рундщед, кажете на Кранке как стигнахте до този извод.

Рундщед преглътна хапката си и се закашля, прикривайки уста с ръка.

— Две неща се случиха напоследък: получи се нова информация и разсъжденията ми тръгнаха в нова посока — започна той. — Първо информацията. Последните сведения за бомбардировките на съюзниците във Франция показват съвсем недвусмислено, че главната им цел е да унищожат всички мостове на Сена. И така, ако десантът е при Кале, Сена няма никакво значение за бойните действия. Но ако нахлуят в Нормандия, всичките ни тилови части трябва да преминат Сена, за да стигнат до зоната на конфликта.

И второ, разсъжденията ми. Замислих се как бих извършил този десант, ако аз командвах съюзническите сили. И стигнах до извода, че непосредствената ми задача ще е да си осигуря предмостие, през което да прехвърля скоростно войници и продоволствие. Следователно първият удар трябва да бъде извършен там, където има голямо и удобно пристанище. Естествено би било човек да се спре на Шербург. Но посоката на бомбардировките и логиката на военната стратегия сочат към Нормандия — завърши той, вдигна чашата си и я изпи до дъно. Прислужникът се доближи и я напълни отново.

— Всички данни от разузнаването водят към Кале — рече Йодл.

— И току-що екзекутирахме началника на Абвера като предател — прекъсна го Хитлер. — Убедихте ли се, Кранке?

— Не — заяви адмиралът. — И аз съм си мислил как бих провел десанта, ако бях от другата страна, но в тези си разсъждения съм използвал редица фактори от военноморски характер, които нашият колега Рундщед навярно не би разбрал. Убеден съм, че те ще нападнат под прикритието на тъмнината, на лунна светлина, когато приливът е в най-високата си точка, за да преминат над подводните баражи на Ромел, далеч от скалисти брегове, подводни камъни и силни течения. Нормандия ли? Никога.

Хитлер поклати глава в знак на несъгласие.

Йодл каза:

— Има още едно уж незначително сведение, което ми се струва доста важно. Кралската бронирана дивизия е прехвърлена от Северна Англия в Хоув на югоизточния бряг, за да се присъедини към Първа американска армия под командването на генерал Патън. Подслушахме техни радиограми — объркали нещо с багажа, сребърните прибори на едно подразделение заминали за друго и глупаците се караха за тях по радиото. А това е елитна английска дивизия, съставена почти изцяло от благородници, със синя кръв знаете. Командва се от сър Алън Хенри Шафто Ейдър, генерал от британската армия. Сигурен съм, че те ще са в центъра на събитията, когато наистина почнат.

Хитлер помръдна нервно ръце, лицето му се изкриви в гримаса на нерешителност.

— Генерали! — излая той. — Вечно получавам противоречиви съвети, ако въобще ми се дават такива. Трябва непрекъснато да ви казвам какво да правите…

С типичната си смелост Рундщед се хвърли с главата напред.

— Мой фюрер, разполагате с четири превъзходни танкови дивизии, които бездействат тук, в Германия. Ако се окажа прав, те никога няма да успеят да стигнат навреме в Нормандия, за да спрат десанта. Умолявам ви, наредете им да тръгнат към Франция и ги поставете под командването на Ромел. Ако грешим и те дебаркират при Кале, поне ще бъдат достатъчно близо да се включат в боевете на един ранен етап.

— Не знам… не знам! — Очите на Хитлер се разшириха и Рундщед се запита дали пак не бе прекалил.

— Мой фюрер, днес е неделя — намеси се за пръв път Путкамер.

— Е, и?

— Утре вечер подводницата може да прибере нашия агент. Иглата.

— А, да, ето човек, на когото може да се вярва.

— Той, разбира се, може да се обади по радиото по всяко време, макар че е много опасно…

— Време за отлагане няма — заяви Рундщед. — И въздушните нападения, и саботажите са се увеличили драстично. Десантът може да започне едва ли не всеки миг.

— Не съм съгласен — заяви Кранке. — Времето няма да е подходящо до началото на юни…

— А то съвсем не е далеч…

— Достатъчно! — изкрещя Хитлер. — Реших! Танковете ми остават в Германия. Засега. Във вторник — а дотогава ще трябва да имаме сведения от Иглата, ще преразгледам дислокацията на тези части. Ако неговата информация сочи към Нормандия — аз вярвам, че ще е така, — ще придвижа танковете.

— А ако той не се обади? — попита тихо Рундщед.

— Ако не се обади, пак ще преразгледам въпроса. — Рундщед кимна в знак на съгласие.

— С ваше разрешение се връщам в армията си.

— Тръгвайте!

Рундщед се изправи, козирува и излезе. Облицованият с медни листове асансьор полетя надолу, цели четиристотин стъпки, към подземния гараж. Рундщед усети как стомахът му се преобръща и се запита дали това се дължи на скоростта при слизането или на мисълта, че съдбата на страната му бе в ръцете на един шпионин, чието местонахождение беше неизвестно.