Кен Фолет
Иглата (12)

10.

Годлиман и Блогс вървяха рамо до рамо по тротоара. Магазините около тях бяха превърнати в развалини от последната бомбардировка. Бяха чудновата двойка: прегърбеният, приличен на птица професор с изпъкнали лещи на очилата и стърчаща от устата лула, който подтичваше напред, без да гледа къде стъпва, и забързано крачещият до него млад рус дюстабанлия с дълъг полицейски шлифер и смешна шапка — същинска карикатура, която само чакаше да напишат текста към нея.

— Струва ми се, че Иглата има големи връзки — тъкмо казваше Годлиман.

— Защо?

— Само така би могъл да проявява безнаказано такова неподчинение. Спомни си онова „Поздрави на Вили“. Сигурно става дума за Канарис.

— Мислиш, че е близък с Канарис?

— Близък е с човек дори по-могъщ от Канарис.

— Имам чувството, че това ще ни доведе до някъде.

— Хората с големи връзки обикновено завързват важните си познанства в училище, в университета или колежа. Я поразрови тая следа.

Бяха пред някакъв магазин. Вместо витрината зееше огромна дупка. Груба, ръчно написана табела, закована за рамката на прозореца, провъзгласяваше: „Още по-отворено от преди“.

— Видях друга пред един изтърбушен полицейски участък — изсмя се Блогс. — Гласеше: „Бъдете добрички, още сме тук“.

— Писането на табели се превърна в нещо като изкуство.

Те продължиха нататък.

— И така, каква полза, ако Иглата е ходил на училище заедно с някой ас от Вермахта? — попита Блогс.

— В училище винаги се правят снимки. Потърси при Мидълтън, в мазето на оная къща в Кензингтън, където преди войната се помещаваше МИ-6. Той има колекция от хиляди снимки на немски офицери — в училище, на гуляй в офицерския стол, по време на парада при завършване на школата или когато се ръкуват с Хитлер, снимки по вестниците, изобщо какво ли не.

— Разбирам — кимна Блогс. — Ако се окажеш прав и Иглата е преминал през немския еквивалент на „Итън“ и „Сандхърст“, вероятно ще имаме и негова снимка.

— Почти сигурно е. Известно е, че шпионите не обичат фотоапаратите, но никой на става шпионин в училище. В папките на Мидълтън ще открием ученика, който ще стане после Иглата.

Заобиколиха огромен кратер пред някаква бръснарница. Тя самата беше непокътната, но обичайният прът на червени и бели ивици отпред лежеше на парчета на тротоара. Табелата на прозореца гласеше: „Нас бомбата едва ни бръсна, заповядайте да ви обръснем“.

— Как ще го познаем? Никой не го е виждал! — възкликна Блогс.

— Напротив, виждали са го. В пансиона на мисис Гардън в Хайгейт го познават твърде добре.

 

 

Викторианската къща беше кацнала на един хълм над Лондон. Беше от червени тухли, „сякаш почервеняла от гняв заради щетите, които Хитлер нанася на града й“, помисли си Блогс. Беше нависоко — чудесно място за изпращане на радиограми. Иглата сигурно бе живял на най-горния етаж. Какви ли тайни бе предавал оттук до Хамбург в мрачните дни на 1940-а? Координатите на фабрики за самолетни части и заводи за стомана, подробности за бреговата отбрана, политически клюки, складове за противогази, противовъздушни скривалища и укрепления с пясъчни торби, информация за духа на англичаните, за резултатите от бомбардировките. „Браво, момчета, видяхте й сметката на тая Кристин Блогс най-накрая…“ Стига глупости!

Вратата отвори възрастен човек с черно сако и раирани панталони.

— Добро утро. Аз съм инспектор Блогс от Скотланд Ярд. Може ли да поговоря с хазаина?

Блогс видя как в очите на хазаина се надига страх; после зад него се появи млада жена и рече:

— Влезте, моля.

Покритото с плочки антре миришеше на препарат за лъскане. Блогс окачи шапката и палтото си на закачалката. Старецът изчезна някъде, а жената отведе Блогс в хола. Мебелите бяха скъпи и стари. На масичката на колелца имаше бутилки уиски, джин и шери, всичките запечатани. Жената седна на фотьойла с дамаска на цветя и кръстоса крака.

— Защо се страхува от полицията старецът?

— Свекърът ми е немски евреин. Дойде тука през 1935-а, защото бягаше от Хитлер, а вие го пратихте в концлагер. Жена му се самоуби, понеже я очакваше същото. Пуснаха го съвсем наскоро от остров Ман. Получи писмо от краля, с което му се извиняват за неприятностите, които са му причинили.

— При нас няма концлагери.

— Ние сме ги изобретили. В Южна Африка. Не знаехте ли? Много говорим за историята, но забравяме отделни подробности. Страшно ни бива да си затваряме очите пред неприятните факти.

— Може да е за добро.

— Кое?

— През 1939-а си затворихме очите пред неприятния факт, че сами не можем да спечелим войната с Германия — и вижте какво стана.

— И свекър ми твърди същото. Той не е циничен като мен. С какво можем да помогнем на Скотланд Ярд?

Блогс бе изпитал удоволствие от спора и сега с неохота заговори за работа.

— Става дума за едно убийство, извършено тук преди четири години.

— Толкова отдавна?

— Може да са се появили някои нови доказателства.

— Знам за него, разбира се. Квартирант убил предишната собственичка. Мъжът ми купи къщата от адвоката й — нямаше наследници.

— Искам да открия другите квартиранти от онова време.

— Добре. — Враждебността на жената бе изчезнала и интелигентното лице се смръщи в усилието да си спомни нещо. — Когато дойдохме тук, бяха останали трима отпреди убийството — един флотски офицер от запаса, един търговец и едно момче от Йоркшир. То отиде в армията и още ни пише. Търговеца също го взеха и загина в морето. Знам го, защото две от петте му жени ни се обадиха. Но капитанът още е тук.

— Още е тук! — Това беше истински късмет. — Може ли да поговоря с него?

— Разбира се. — Тя стана. — Доста е остарял. Ще ви заведа в стаята му.

Те се качиха по застланото с пътека стълбище до първия етаж.

— Докато говорите с него, ще потърся последното писмо от онова войниче — каза тя и почука на вратата. „Моята хазайка нямаше да е толкова любезна“, мина през ума на Блогс.

— Отворено е — провикна се някой отвътре и Блогс влезе.

Капитанът седеше на стол до прозореца, с метнато на коленете одеяло. Беше облечен със сако, бяла риза и вратовръзка и носеше очила. Косата му бе изтъняла, мустаците сивееха, кожата висеше сбръчкана и отпусната по лицето, което някога е било изразително и силно. Стаята говореше, че този човек живее със спомените си — по стените висяха картини с ветроходни кораби, имаше секстант и бинокъл, и снимка на самия него като юнга на борда на кораба „Уинчестър“ от флота на Нейно кралско височество.

— Вижте го тоя тук — рече той, без да се обръща. — Кажете ми, защо такъв младеж не е във флота?

Блогс прекоси стаята и застана до прозореца. На тротоара пред къщата бе спряла колата на хлебарницата, теглена от стар кон, който беше забил глава в торбата със сено, докато разнасяха поръчките. Тоя „младеж“ се оказа жена с късо подстригана руса коса. Беше обута в панталони и имаше прекрасен бюст.

— Това е жена, но с панталони — засмя се Блогс.

— Господ да ми е на помощ, така е! — обърна се капитанът. — Човек не може да ги различи тия дни. Жени да ходят с панталони!

Блогс се представи.

— Възобновихме делото по убийството, извършено тук през 1940-а. Казаха ми, че сте живели заедно с главния заподозрян, някой си Хенри Фейбър.

— Така е. Как мога да ви помогна?

— Спомняте ли си добре Фейбър?

— Идеално. Висок младеж, тъмнокос, тих, образован. Доста опърпани дрехи — ако човек съди по облеклото, може лесно да се заблуди. Беше ми симпатичен и нямаше да имам нищо против да се опознаем по-добре, но той не пожела. Ваша възраст беше май.

Блогс успя да прикрие усмивката си — беше свикнал да го вземат за доста по-възрастен, просто защото бе полицай.

— Сигурен съм, че не го е направил той — добави старецът. — Аз познавам човешката природа, младежо, не можеш да командваш кораб без това, и ако този човек е бил сексманиак, тогава аз съм Херман Гьоринг.

Блогс изведнъж свърза блондинката в панталони с грешката по отношение на собствената му възраст и изводите му се сториха доста потискащи.

— Знаете ли, трябва винаги да искате от полицая да ви покаже картата си — каза той.

Капитанът леко се стресна.

— Добре де, дайте да я видя.

Блогс извади портфейла си и го разтвори — виждаше се снимката на Кристин.

— Ето, заповядайте.

Капитанът се взря в нея за миг, после каза:

— Много хубава снимка.

Блогс въздъхна. Старецът беше почти сляп.

— Това е всичко засега — изправи се той. — Благодаря ви.

— Няма защо. По всяко време съм на ваше разположение. Ще се радвам да ви помогна с нещо. Явно не мога да свърша кой знае какво за Англия вече — трябва да си съвсем зле, та да те освободят от Националната гвардия, знаете.

— Довиждане. — Блогс излезе навън.

Жената беше долу, в антрето. Тя подаде на Блогс едно писмо.

— Ето адреса на момчето — всъщност това е пощенската кутия на частта му — каза тя. — Името му е Паркин… Не се съмнявам, че ще го откриете.

— Знаехте, че капитанът не го бива за нищо, нали? — рече Блогс.

— Предполагах. Но сега цял ден ще има за какво да си мисли. — Тя отвори вратата.

— Искате ли да вечеряме заедно? — импулсивно попита Блогс.

По лицето й мина сянка.

— Съпругът ми още е на остров Ман.

— Прощавайте… мислех, че…

— Няма нищо. За мен това е комплимент.

— Исках само да ви докажа, че ние не сме Гестапо.

— Знам, че не сте. Но една самотна жена се ожесточава срещу всичко.

— Моята жена загина при една бомбардировка — рече Блогс.

— Тогава знаете какво значи да мразиш.

— Да — отвърна Блогс, — човек започва наистина да мрази. — Той слезе по стълбите. Вратата се затвори зад него. Бе започнало да вали…

 

 

И тогава валеше. Блогс бе окъснял — трябваше да прегледат новополучените документи с Годлиман. Бързаше, искаше да бъде поне половин час с Кристин, преди тя да излезе с линейката. Беше тъмно и бомбардировките бяха вече започнали. Кристин виждаше такива ужасии всяка нощ, че бе престанала да говори за тях.

Блогс се гордееше с нея, наистина се гордееше. Хората, с които тя работеше, казваха, че струва колкото двама мъже. Кристин сновеше из потъналия в мрак Лондон, въртеше волана като стар шофьор, вземаше завоите на две колела, подсвиркваше и разправяше вицове, докато всичко наоколо гореше. Викаха й Безстрашната. Блогс знаеше истината — тя трепереше от ужас, но не го показваше. Знаеше го, защото виждаше очите й сутрин, когато той ставаше, а тя си лягаше и маската й падаше за няколко часа; знаеше, че това не е безстрашие, а кураж, и се гордееше с нея.

Когато слезе от автобуса, заваля по-силно. Той нахлупи шапката си и вдигна яката на шлифера. От една будка купи цигари за Кристин — напоследък бе започнала да пуши, като много други жени. Продавачът му даде само пет — такива бяха дажбите. Блогс ги сложи в евтина бакелитова табакера.

Някакъв полицай го спря и му поиска личната карта — още две минути бяха загубени. Покрай него мина линейка, подобна на тази, която караше Кристин — реквизиран камион за плодове, боядисан в сиво.

Колкото повече се приближаваше към дома си, толкова по-нервен ставаше. Обзе го някакъв необясним страх. Бомбите избухваха все по-близко и той ясно чуваше рева на самолетите. Ийст Енд щеше да изкара още една тежка нощ. Блогс реши да спи в скривалището. Последва страшен гръм, някъде съвсем наблизо, и той ускори крачка. Щеше дори да вечеря в скривалището.

Зави по тяхната улица, видя линейките и пожарните коли и се затича.

Бомбата бе паднала някъде по средата на улицата откъм тяхната страна. Близо до тяхната къща. „Мили Боже, ти, който си на небесата, не нашата, само не…“

Директно попадение — къщата бе буквално изравнена със земята. Той хукна към тълпата съседи, пожарникари и доброволци.

— Жена ми добре ли е? Навън ли е? Да не е вътре?

— Никой не е излизал оттам, приятелю — погледна го един пожарникар.

Спасителите ровеха из развалините. Изведнъж един от тях извика:

— Насам, всички насам! — После възкликна: — Господи, това е Безстрашната Блогс!

Фредрик се хвърли натам. Кристин лежеше затисната под огромен блок зидария. Виждаше се само лицето, очите бяха затворени.

— Дайте нещо да повдигнем туй чудо, момчета, нещо остро ни трябва! — извика мъжът.

Кристин простена и леко помръдна.

— Жива е! — рече Блогс. Той коленичи до нея и промуши ръката си под парчето стена.

— Няма да можеш да го поместиш, сине — рече човекът от спасителната команда.

Стената леко помръдна.

— Господи, ще се убиеш, човече! — възкликна другият и се наведе да помага.

Когато повдигнаха стената на две стъпки от земята, те я подпряха отдолу с рамене. Сега тежестта не притискаше Кристин. Към тях се присъедини трети, после четвърти. Всички се заизправяха едновременно.

— Аз ще я вдигна и ще я измъкна — каза Блогс.

Той изпълзя изпод наклонената тухлена стена и пое жена си на ръце.

— По дяволите, плъзга се! — изкрещя някой.

Блогс се измъкна светкавично отдолу, притискайки здраво Кристин до гърдите си. Спасителите пуснаха стената и отскочиха назад. Тухлената зидария се стовари на земята с ужасяващ грохот и когато Блогс осъзна, че това нещо бе паднало върху Кристин, той разбра, че тя ще умре.

Отнесе я до линейката и колата веднага потегли. Преди да умре, Кристин отвори още един път очи и рече:

— Ще трябва да спечелиш войната без мен, миличък.

Повече от година след това, докато се спускаше надолу от Хайгейт към дълбините на Лондон, а дъждът по лицето му се смесваше със стичащите се сълзи, Фред Блогс си помисли, че жената от къщата, където бе живял шпионинът, бе изрекла една голяма истина. Човек наистина започва да мрази.

 

 

По време на война момчетата стават мъже, мъжете стават войници, а войниците — офицери, и така осемнайсетгодишният Бил Паркин, който до неотдавна живееше в един пансион в Хайгейт и трябваше да чиракува в работилницата за щавене на кожи на баща си в Скарбъро, излъга, че е на двадесет и една години, взеха го в армията, произведоха го в чин сержант и му възложиха да води своя разузнавателен отряд през душната, суха гора към някакво прашно, варосано италианско село.

Италианците се бяха предали, но не и германците, а именно те защищаваха Италия от обединените британско-американски сили. Съюзниците отиваха в Рим и отряда на сержант Паркин го чакаше дълъг път.

Те излязоха от гората — бяха стигнали до върха на хълма — и се проснаха по корем да огледат селото. Паркин извади бинокъла си и рече:

— Ташаците си давам, мамка му, за чашка чай. — Бе започнал да пие, да пуши, да спи с жени и говореше съвсем като стар войник. Вече не ходеше на богослужение.

В някои села имаше немски гарнизони, в други — не. Паркин признаваше, че това е добра тактика — не знаеш кои се охраняват, кои не и се приближаваш предпазливо към всяко, а предпазливостта изисква време.

По склона надолу нямаше къде да се крие човек — само тук-там по някой храст, а селото беше в самото подножие. Имаше няколко варосани къщи, река с дървено мостче, после още къщи около площадчето с кметството и часовниковата кула. От нея до мостчето всичко се виждаше като на длан; ако тук имаше немци, сто на сто щяха да са в кметството. Някакви фигурки се движеха по полето — един Господ знаеше какви бяха. Можеше да са истински селяни или пък някоя от безбройните групировки в тая страна — фашисти, мафиози, корсикански бандити, партизани, комунисти или даже… немци. Човек не знаеше на коя страна ще застанат, докато не почнеше да се стреля.

— Добре, ефрейтор — рече Паркин. — Действайте!

Ефрейтор Уоткинс изчезна обратно в гората и след пет минути се появи на прашното шосе, което водеше към селото, наметнал мръсно одеяло над униформата си и с някаква смачкана селска шапка на главата. Тътреше се едва-едва, а на рамото си бе метнал нещо, което можеше да мине както за торба с лук, така и за убит заек. Той стигна до близкия край на селото и хлътна в първата тъмна, ниска къщица.

След миг излезе и се прилепи до стената, така че от селото да не могат да го забележат, погледна нагоре към хълма и махна с ръка — един, два, три пъти.

Войниците се спуснаха надолу по хълма.

— Всичките къщи са празни, сержант — рече Уоткинс.

Паркин кимна. Това не значеше нищо. Придвижиха се през къщите към речния бряг.

— Твой ред е, Смешльо — каза Паркин. — Трябва да преплуваш Мисисипи.

Редник Смешльо Хъдсън струпа оръжието си на малък куп, свали каската, ботушите и униформата и се хвърли в тясната лента вода. Той се появи на отсрещния бряг, изкатери се по брега и изчезна сред къщите. Този път трябваше да чакат повече — имаше да се проверява по-голяма площ. Накрая Хъдсън се появи отново и мина по дървеното мостче.

— Ако са тука, значи се крият — оповести той и се наведе да си вземе такъмите.

Отрядът мина по моста и навлезе в селото. Придържаха се плътно към стените от двете страни на улицата, която водеше към площада. Паркин трепна — от някакъв покрив изхвърча птица. Войниците отвориха с ритници няколко врати. Нямаше жива душа.

Застанаха в края на площада.

— Влиза ли там, Смешльо? — кимна с глава към кметството Паркин.

— Да, сър.

— Тогава май селото е наше.

— Да, сър.

Паркин тръгна напред да пресича площада. Изведнъж затрещяха пушки и куршумите заваляха около тях. Някой изкрещя. Паркин се приведе на две и затича, мъчейки се да избегне куршумите. Пред него Уоткинс извика от болка и се хвана за крака. Паркин го понесе буквално на ръце. Един куршум издрънча по металната му каска. Той се втурна към най-близката къща, разби с ритник вратата и се хвърли вътре.

Стрелбата утихна. Паркин подаде предпазливо глава и погледна навън. На площада лежеше един ранен — Хъдсън. Той прошава, самотен изстрел раздра тишината и Хъдсън застина неподвижно.

— Гадните копелета! — изсъска Паркин.

Уоткинс ровеше нещо по крака си и псуваше.

— Куршумът още вътре ли е? — запита Паркин.

— Ох! — изрева Уоткинс, после се ухили и вдигна нещо с два пръста. — Вече не е!

Паркин погледна отново навън.

— Те са в часовниковата кула. Човек не би рекъл, че там има кой знае колко място. Не може да са много.

— Ама могат да стрелят.

— Да. И ни държат на мушка — намръщи се Паркин. — Имаш ли гранати?

— Аха.

— Я да видим. — Паркин отвори раницата на Уоткинс и извади динамита. — Ето. Нагласи ми една с фитил за десет секунди.

Останалите бяха в къщата отсреща.

— Хей, вие там! — извика Паркин високо.

— Да, сержант? — появи се на вратата някакво лице.

— Ще хвърля едно доматче. Щом извикам, открийте огън да ме прикривате.

— Слушам.

Паркин запали цигара. Уоткинс му подаде снопчето динамит. Паркин изкрещя „Огън!“, запали фитила с цигарата си, изскочи на улицата и метна гранатата по часовниковата кула. Веднага след това се хвърли обратно в къщата — стрелбата на собствените му хора звънеше в ушите му. Куршум бръсна дървеното черчеве и една тресчица се заби в брадичката му. В този миг динамитът избухна.

Някой отсреща изкрещя:

— Право в целта!

Паркин излезе навън. Старата часовникова кула се бе срутила. Някак си нелепо прозвъня камбана, над развалините се посипа прах.

— Играли ли сте някога крикет? — попита Уоткинс. — Дяволски добро попадение.

Паркин тръгна към центъра на площада. Имаше човешки крайници за около трима германци.

— Кулата тъй и тъй се клатеше — рече той. — Щеше сигурно сама да падне, ако бяхме кихнали всички заедно. — Той се обърна. — Нов ден, нов късмет. — Беше го чул от един американец.

— Сержант! Радиото! — извика го радистът.

Паркин се върна назад и пое апарата.

— Сержант Паркин слуша.

— На телефона е майор Робъртс. От този момент сте освободен от активна служба, сержант.

— Защо? — Първото, което мина през ума на Паркин, бе, че са разбрали за годините му.

— Шефовете ви искат в Лондон. И не ме питайте защо — просто не знам. Нека ефрейторът ви замества, а вие се връщайте обратно в базата. На шосето ще ви чака кола.

— Слушам, сър.

— Заповедта гласи още да не излагате в никакъв случай живота си на опасност.

Паркин си спомни за часовниковата кула и динамита и се ухили.

— Разбрано.

— Добре. Тръгвайте. Късметлия такъв!

 

 

Всички му казваха „момче“, но преди да отиде в армията. Нямаше никакво съмнение, че сега беше вече мъж. Движеше се уверено, със самочувствие, не изпускаше нищо важно от погледа си, а с по-старшите по чин се държеше почтително, но без притеснение. Блогс разбра, че е излъгал за годините си, не от външния вид или поведението му, а от дребните издайнически признаци, които се проявяваха, щом се споменеше нещо за възраст, и които Блогс, като човек с опит във воденето на разпити, се бе научил да разпознава.

Отначало Паркин се бе развеселил, като му казаха, че трябва да разгледа някакви фотографии. Но сега, на третия ден в мрачното подземие на мистър Мидълтън в Кензингтън, веселото му настроение бе започнало да се изпарява и да отстъпва място на скуката. Най-много го измъчваше това, че не можеше да пуши.

На Блогс му беше още по-досадно, защото трябваше само да седи и да гледа.

— Нямаше да ме извикате чак от Италия, за да ви помагам в разнищването на някакво си обикновено убийство отпреди четири години, което може и да почака до края на войната — заяви в един момент Паркин. — Освен това тия снимки са все на немски офицери. И ако са свързани с нещо, за което трябва да си трая, по-добре ми кажете.

— Свързани са с нещо, за което трябва да си траеш — рече Блогс.

Паркин се зарови отново в купа фотографии.

Всичките бяха стари, повечето пожълтели и избледнели. Всеки път, когато Паркин посягаше към лупата, която мистър Мидълтън предвидливо бе оставил, и се взираше в някое дребно лице на групова снимка, сърцето на Блогс забиваше по-силно. После Паркин пускаше лупата и вземаше следващата фотография, а пулсът на Блогс отново се успокояваше.

Двамата отидоха да обядват в близката кръчма. Светлото пиво беше слабо, като повечето бира през войната, но Блогс все пак реши, че ще е по-добре да разреши на младия Паркин най-много две халби — оставеше ли на него, щеше да изгълта цял галон.

— Мистър Фейбър беше от тихите — рече Паркин. — Човек не би и помислил, че е способен на такова нещо. Имайте предвид, че хазайката съвсем не беше лоша. И си го просеше. Като си спомням разни работи, си мисля сега, че сам можех да я прекарам, ако знаех как да подходя. Какво да се прави, бях само на… осемнайсет.

Ядоха хляб и сирене и Паркин изгълта около дузина мариновани лукчета. На връщане спряха пред къщата, да изпуши още една цигара.

— Той беше хубав мъж — рече Паркин, — едър и добре възпитан. Всички го мислехме за мухльо, защото дрехите му бяха кофти, движеше се с колело и нямаше пари. Но това може да е било нарочно, нещо като прикритие, а? — Веждите му се вдигнаха въпросително.

— Може — рече Блогс.

Следобед Паркин откри цели три снимки на Фейбър. Една от тях беше само отпреди единайсет години.

И мистър Мидълтън притежаваше негатива.

 

 

Хайнрих Рудолф Ханс фон Мюлер-Гюдер (известен още под името Фейбър), роден на 26 май 1900 година в Олн, Западна Прусия. Родът на баща му притежавал големи имения и земи в областта от поколения наред. Баща му бил втори син, както и самият Хайнрих. Всички втори синове ставали офицери в армията. Майка му, дъщеря на висш служител на Втория райх, била родена и отгледана да бъде жена на аристократ — каквато и става.

На тринайсет години Хайнрих постъпва в Кадетското училище в Баден, след две години го преместват в по-престижното „Грос-Лихтерфелде“ до Берлин. И двете места се отличават със строгата си дисциплина — там характерите на възпитаниците се оформят с пръчки, студени душове и лоша храна. Все пак Хайнрих научава английски и френски, минава подробен курс по история и изкарва матурата с най-високия успех, постиган от някого от началото на века. В училищната му кариера има регистрирани само още три събития: през една жестока зима се разбунтувал срещу управата дотолкова, че се измъкнал от училището през нощта и извървял сто и петдесет мили до къщата на леля си; по време на една схватка счупил ръката на треньора по борба, а по-късно бил наказан с бой с пръчки за неподчинение.

Младият Хайнрих служил за кратко като младши лейтенант в неутралната зона Фридриксвелт близо до Везел през 1920 година, после преминал спецкурс за обучение на офицери във Военното училище в Метц през 1921-ва и бил произведен старши лейтенант през 1922-ра.

(— Как го каза преди време? — запита Годлиман. — Немският еквивалент на Итън и Сандхърст.)

През следващите няколко години Фейбър служил за кратки периоди на поне пет-шест места — това била обичайната практика за човек, когото готвят за Генералния щаб. Продължавал със спортните постижения, отличавайки се особено в бягането на дълги разстояния. Близки приятели нямал, не се оженил и отказал да встъпи в националсоциалистическата партия. Повишението в чин лейтенант малко се позабавило заради някаква неясна история, свързана с бременността на дъщерята на някакъв важен полковник от Министерството на отбраната, но в крайна сметка дошло през 1928 година. Навикът му да говори с висшестоящите офицери като с равни се приемал като нещо разбираемо и допустимо за многообещаващ млад офицер и пруски аристократ.

В края на 20-те години адмирал Вилхелм Канарис се запознал и сприятелил с чичото на Хайнрих, Ото, най-големия брат на баща му, и прекарал няколко отпуски в семейното имение в Олн. През 1931-ва техен гостенин бил и Адолф Хитлер, който още не бил станал канцлер на Германия.

През 1933 година Хайнрих бил произведен в капитан и заминал за Берлин, за изпълнение на неуточнени задачи. Това е датата на последната снимка.

Според наличната информация някъде оттогава той сякаш изчезва в небитието.

— Останалото можем да си представим сами — заяви Пърсивал Годлиман. — Абверът го обучава в техниките на радиопредаване, шифроване, изготвяне на карти, нахълтване чрез взлом, изнудване, саботаж и безшумно умъртвяване на противника. Идва в Лондон през 1937 година, има много време да си създаде добра легенда, нова самоличност, даже две. Играта на криеница изостря инстинктите му на самотник. Когато войната избухва, решава, че му е разрешено да убива. — Той погледна снимката на бюрото. — Хубав мъж.

Фотографиран беше отборът по дълго бягане на 5000 метра на 10-ти хановерски ловен батальон. Фейбър беше в средата и държеше купата. Имаше високо чело, късо подстригана коса, издължена брадичка и малка уста, украсена с тънки мустачки.

Годлиман подаде снимката на Били Паркин.

— Променил ли се е много?

— Изглеждаше доста по-стар, но може да е било и от държането му. — Той се взря замислено в снимката. — Косата му беше по-дълга, нямаше и мустаци. — Той подаде снимката обратно през бюрото. — Но е той, сигурен съм.

— Има още две забележки в папката, и двете доста спорни — продължи Годлиман. — Първо казват, че вероятно е преминал на работа в разузнаването през 1933-та — това е обичайната хипотеза, когато кариерата на един офицер изведнъж се прекъсне без видима причина. Второто е слух, непотвърден от достоверен източник, че е изкарал няколко години като доверен съветник на Сталин под името Василий Занков.

— Невъзможно! — възкликна Блогс. — Не го вярвам.

— Някой убеди Сталин да екзекутира най-добрите си офицери, когато Хитлер дойде на власт — сви рамене Годлиман.

Блогс поклати глава и смени темата:

— Какво ще предприемем оттук нататък?

— Ще ги накараме да прехвърлят сержант Паркин при нас — започна да размишлява на глас Годлиман. — Той е единственият, който наистина е видял Иглата. Освен това знае твърде много, за да рискуваме да го оставим на фронта — може да попадне в плен, да го подложат на разпит. После ще извадим копия от тази снимка, но ще я дадем на фотограф-художник, да ретушира косата и да махне мустаците. След това ще я размножим и разпратим.

— Искаш да вдигнеш голям шум ли? — В гласа на Блогс се прокрадна съмнение.

— Не. Засега ще пипаме внимателно. Ако я дадем на вестниците, той ще разбере и ще изчезне. Просто изпрати снимката на полицията.

— Това ли е всичко?

— Да, струва ми се. Освен ако не ти е дошла някоя друга идея.

— Сър? — окашля се Паркин.

— Слушам.

— Предпочитам да се върна обратно в частта си. Хич не си падам по тия чиновнически работи, тъй да се каже.

— Никой не ви е казал, че имате право на избор, сержант. Едно италианско село повече или по-малко едва ли ще има кой знае какво значение, но този Фейбър може да ни коства войната. Като нищо.