Кен Фолет
Иглата (6)

4.

Чужденците си имат шпиони, Англия си има военно разузнаване. И като че ли този евфемизъм не е достатъчен, та се прибягва и до съкращението МИ. През 1940 година МИ беше част от военното министерство, растеше неудържимо, като див бурен — ясно защо, и разните му там отдели бяха известни само с номерата си: МИ-9 отговаряше за каналите за бягство от военнопленническите лагери в окупирана Европа до някоя неутрална страна; МИ-8 следеше вражеските радиопредавания и струваше колкото шест полка и повече; МИ-6 изпращаше агенти във Франция.

През есента на 1940 година професор Годлиман започна да работи за МИ-5. Той се появи във военното министерство на Уайтхол едно хладно септемврийско утро, след като цяла нощ бе гасил пожари в Ийст Енд — въздушните нападения бяха в разгара си, а той беше помощник-пожарникар.

В мирно време разузнаването се ръководеше от военни, макар че тогава, по мнението на Годлиман, от шпионаж полза нямаше; сега обаче той откри, че отделът е пълен с аматьори, и с възторг установи, че познава поне половината от тях. Първия ден срещна познат адвокат, с когото членуваха в един и същи клуб, един експерт по история на изкуството, с когото бяха учили заедно в колежа, един специалист по архивите от неговия университет, както и любимия си автор на детективски романи.

В 10 часа сутринта го заведоха в кабинета на полковник Тери. Полковникът явно беше дошъл преди няколко часа — в кошчето имаше два празни пакета цигари.

— Трябва ли вече да ти викам „сър“? — попита Годлиман.

— Нямаме време за глупости, Пърси. И „чичо Андрю“ става. Сядай.

Въпреки всичко сега от Тери се излъчваше някаква деловитост, каквато по време на обяда им в „Савой“ нямаше. Годлиман забеляза, че чичо му не се усмихва, а погледът му непрекъснато бяга към непрочетения куп сводки на бюрото.

Тери погледна часовника си и заяви:

— Ще те въведа набързо в положението, така да се каже, и ще приключим лекцията, която започнахме на оня обяд.

— Този път няма да се правя на толкова важен — усмихна се Годлиман.

Тери запали нова цигара.

 

 

Шпионите на Канарис в Англия се оказали големи некадърници. (Тери заприказва така, сякаш разговорът им бе прекъснат преди пет минути, а не преди три месеца.) Дороти О’Грейди била типичен пример — заловили я да реже телефонните кабели около военната база на остров Уайт. Тя пишела писма до Португалия със симпатично мастило, каквото можеше да се купи във всеки магазин за играчки.

Новата вълна шпиони дошла в Англия през септември. Задачата им била да проведат разузнаване из страната като част от подготовката за общо нападение: да начертаят карти на плажовете, подходящи за десант, на полетата и пътищата, годни за кацане на безмоторни транспортни самолети, на противотанкови заграждения, пътни препятствия и бариери от бодлива тел.

Групата се оказала наистина зле подбрана, набързо подготвена, недостатъчно обучена и лошо екипирана. Типичен пример в това отношение били четиримата агенти, пристигнали през нощта на 2 срещу 3 септември — Майер, Кибом, Поне и Валдберг. Кибом и Поне се приземили на зазоряване близо до Хайт и били арестувани от редник Толърви от Леката пехота на Съмърсет, който ги изненадал, докато настървено режели голям, мръсен салам сред пясъчните дюни.

Валдберг всъщност успял да изпрати съобщение до Хамбург:

„ПРИСТИГНАХ БЛАГОПОЛУЧНО. ДОКУМЕНТЪТ УНИЩОЖЕН. АНГЛИЙСКИ ПАТРУЛ НА 200 МЕТРА ОТ БРЕГА. ПЛАЖЪТ С МРЕЖИ И ЖП ТРАВЕРСИ НА РАЗСТОЯНИЕ 50 МЕТРА. МИНИ НЯМА. МАЛКО ВОЙНИЦИ. НЕЗАВЪРШЕНО УКРЕПЛЕНИЕ. НОВ ПЪТ. ВАЛДБЕРГ“

Явно не знаел къде се намира, нито имал псевдоним. Каква информация можеш да искаш от човек, който не знае кога се продава алкохол в Англия — влязъл в някаква кръчма в девет сутринта и поискал чаша ябълково вино.

(Тук Годлиман се изсмя, а Тери рече:

— Чакай, ще стане още по-смешно.)

Кръчмарят казал на Валдберг да дойде в десет. Предложил му дотогава да разгледа селската църква. Колкото и невероятно да звучи, Валдберг се върнал точно в десет, при което двама полицаи, дошли с велосипеди от съседното село, го арестували.

(— Прилича на епизод от „Пак е оня човек“ — рече Годлиман.)

Майер бил открит няколко часа по-късно. Още единайсет агенти били заловени през следващите няколко седмици, повечето просто часове след кацането им на английска земя. Почти всички щели да отидат на бесилката.

(— Почти всички? — възкликна Годлиман.

— Да — отвърна Тери. — Двама предадохме на нашите от Б-1 (а). След малко ще се върна на този въпрос.)

Други пък се приземили в Ейре. Единият бил Ернст Вебер-Дрол, прочут акробат, който имал две незаконни деца в Ирландия и бил обиколил цирковете като „най-силния мъж“ на света. Арестувала го местната гвардия — Garde Siochana, глобили го три лири и го предали на Б-1 (а).

Още един, някой си Херман Гьоц, се спуснал с парашут в Ълстър вместо в Ейре, ограбили го някакви от ИРА, преплувал Бойн в зимното си бельо и най-накрая глътнал зашитото в ревера хапче. Носел фенерче с надпис „Произведено в Дрезден“.

(— Ще попиташ, щом толкова лесно ги ловим тия глупаци — заяви Тери, — защо тогава ни трябват такива умници като теб да ги търсим? По две причини: първо, няма как да разберем колко не сме успели да хванем. Второ, важното е какво се прави с ония, които не отиват на бесилката. И тук на сцената излиза Б-1 (а). Но за да ти го обясня, трябва да се върнем на 1936 година.)

Алфред Джордж Оуенс работел като електроинженер във фирма, която изпълнявала държавни поръчки. През трийсетте години ходил няколко пъти в Германия и доброволно предавал на Военноморското разузнаване всичката техническа информация, до която успявал да се докопа там. Накрая от флота го прехвърлили на МИ-6, а те пък започнали да го използват като свой агент. Абверът го завербувал почти по същото време — в МИ-6 го разбрали, когато хванали негово писмо до разкрита от тях немска явка. Явно този човек не знаел що е лоялност — просто искал да бъде шпионин. Ние го наричахме „Сноу“, а немците „Джони“.

През януари 1939 година Сноу получил писмо съдържащо (1) инструкции за боравене с радиостанция и (2) разписка от гардероба на гара Виктория.

Арестували го ден след като войната започнала; Сноу и радиото му (беше взел куфара с предавателя, представяйки разписката в гардероба на гарата) били затворени в Уондзуърт. Връзката с Хамбург продължавала да се поддържа, но сега всички съобщения се пишели от отдел Б-1 (а) на МИ–5.

Абверът му възложил да се свърже с други двама агенти в Англия и тук веднага ги прибрали. Освен това му изпратили шифър и подробно описание на техниката на радиопредаване, които били направо безценни.

Сноу бил последван от Чарли, Рейнбоу, Съмър, Бискит и в крайна сметка от цял легион вражески шпиони — всички те поддържали редовна връзка с Канарис; явно се радвали на пълното му доверие и били изцяло под контрола на британското разузнаване.

И в този момент в МИ-5 почнали да съзират неясните очертания на една грандиозна и безкрайно съблазнителна възможност: с малко повече късмет можели да контролират и манипулират цялата немска шпионска агентура в Англия.

— Да направиш един шпионин двоен агент, вместо да го обесиш, си има две основни преимущества — заключи Тери. — Тъй като врагът мисли, че шпионите му още действат, не се опитва да ги замени с други, които може и да не бъдат заловени. И тъй като ние подаваме информацията, която агентите предават нагоре, можем да излъжем врага и да го насочим към погрешна стратегия.

— Не ще да е толкова лесно — рече Годлиман.

— Разбира се, че не е. — Тери отвори прозореца да излезе димът от цигарите и лулата. — За да функционира системата, трябва да е на практика всеобхватна. Ако доста истински агенти останат неразкрити, информацията им няма да съвпадне с тая на двойните агенти и Абверът ще подуши измамата.

— Звучи интересно — рече Годлиман. Лулата му бе изгаснала.

Тери се усмихна, за първи път тази сутрин.

— Хората тук ще ти кажат, че се работи здравата, ден и нощ, с много напрежение, често безсмислено — но пък, разбира се, е интересно. — Той погледна часовника си. — Сега искам да се запознаеш с един от моите хора, много умно момче.

Двамата излязоха от стаята, качиха се по някакви стълби и тръгнаха по разни коридори.

— Казва се Фредрик Блогс — продължи Тери. — Отмъкнахме го от Скотланд Ярд — беше инспектор в Специалния отдел. Ако се нуждаеш от ръце и крака, използвай него. Ти имаш, естествено, по-висок чин, но аз не бих наблягал много-много на това — тук не държим на тия неща. Сигурно е излишно да ти го казвам точно на теб.

Влязоха в малка гола стая; прозорецът гледаше към сива стена. Килим нямаше. На стената висеше снимката на хубаво момиче, а на закачалката имаше чифт белезници.

— Фредрик Блогс, Пърсивал Годлиман — представи ги Тери. — А сега ви оставям сами.

Мъжът зад бюрото беше рус, нисък и набит. „С този ръст сигурно едва са го взели в полицията“, помисли си Годлиман. Връзката му беше направо обида за окото, но лицето му бе симпатично и открито, а усмивката — обезоръжаваща. Той стисна здраво ръката на госта.

— Слушай, Пърси, тъкмо се канех да отскоча до вкъщи за обяд — рече той. — Защо не дойдеш с мен? Жената прави страшни наденички с пържени картофи. — Говореше провлачено като истински кокни.

Годлиман не си падаше кой знае колко по наденичките с пържени картофи, но тръгна с Блогс. Двамата отидоха пеша до Трафалгар Скуеър и взеха автобуса за Хокстън.

— Жена ми е чудесен човек, да знаеш, но въобще не може да готви, горката. Всеки ден ям наденички с пържени картофи.

Източната част на Лондон още димеше от бомбардировките през предната нощ. Групички пожарникари и доброволци копаеха из развалините, пръскаха с маркучи гаснещи огньове и разчистваха натрупаните отломъци по улиците. Видяха старец да изнася скъпоценното си радио от полуразрушена къща.

— Значи ще ловим шпиони заедно — опита се да завърже разговор Годлиман.

— Ще си опитаме късмета, Пърси.

Блогс живееше в къща-близнак с три спални. Всичките къщи по улицата бяха съвсем еднакви. Миниатюрните градинки отпред бяха засадени със зеленчуци. Мисис Блогс се оказа хубавото момиче от снимката на стената. Изглеждаше уморена.

— Тя кара линейка по време на бомбардировките, нали така, любов моя? — рече Блогс. Явно се гордееше с нея. Тя се казваше Кристин.

— Всяка сутрин, като се прибирам, се питам дали ще заваря къщата на мястото й — каза тя.

— Забележи, че се тревожи за къщата, а не за мен — изсмя се Блогс.

Годлиман взе от камината красива кутийка, в която имаше медал за храброст.

— Как го получи?

— Отне пушката от един крадец, който бе тръгнал да обира пощата — отвърна вместо мъжа си Кристин.

— Страшна двойка сте вие двамата — рече Годлиман.

— Женен ли си, Пърси? — попита Блогс.

— Вдовец.

— Извинявай.

— Жена ми умря от туберкулоза през 1930. Нямахме деца.

— И ние нямаме засега — кимна Блогс. — Поне докато на света стават такива работи.

— О, Фред, нашият гост не се интересува от тия неща — рече Кристин и отиде в кухнята.

Седнаха да ядат на квадратна маса в средата на стаята. Годлиман бе развълнуван от тези двама млади и от домашния уют. Той осъзна, че мисли за своята Елинор. А това само по себе си беше необичайно — от години не бе в състояние да изпитва каквото и да било. Може би чувствата му отново се събуждаха за живот най-накрая. Странни неща вършеше войната.

Кристин наистина готвеше ужасно. Наденичките бяха прегорели. Блогс заля всичко обилно с доматен сос и Годлиман бодро го последва.

 

 

Щом се върнаха на Уайтхол, Блогс показа на Годлиман папката с неоткритите вражески агенти, за които се смяташе, че действат в Англия.

Имаше три вида източници на информация за тези хора. Първият — това бяха данните на Емиграционната служба към вътрешното министерство. Паспортният отдел отдавна работеше за военното разузнаване; имаше един списък от миналата война с имената на чужденците, които бяха влезли в страната, но не я бяха напуснали или бяха уредили положението си по някакъв начин — я бяха умрели, я се бяха натурализирали. Когато войната избухна, те всички бяха изправени пред трибунали, които ги разпределиха в три групи. Отначало интернираха само чужденците от група „А“, но след като журналистите от Флийт Стрийт понаплашиха обществеността с разни шпионски истории, до юли 1940 година и групи „Б“ и „В“ бяха изтеглени от обращение. Остана някакъв малък контингент емигранти, които тъй и не можаха да бъдат открити и беше логично да се предположи, че някои от тях са шпиони.

Документите им бяха в папката на Блогс.

Другият източник бяха радиопредаванията. В отдел „В“ от МИ-8 прослушваха всяка нощ ефира, записваха всичко, което им се струваше чуждо, и го препращаха в Школата за шифроване и декодиране. Това звено, което неотдавна бяха преместили от лондонската Бъркли Стрийт в една вила в Блечли Парк, въобще не беше никаква школа, а подбран екип от шампиони по шах, музиканти, математици и любители на кръстословици, които безрезервно вярваха, че щом един човек може да измисли един шифър, друг може да го разчете. Сигналите, които се подаваха от територията на британските острови, без някоя от службите да знае за тях, се третираха като шпионски радиограми.

Разчетените съобщения бяха в папката на Блогс.

Накрая идваха двойните агенти, но ползата от тях щеше да се види по-късно, не сега. Съобщения на Абвера до тях бяха предупредили англичаните за пристигането на неколцина агенти и бяха издали една пребиваваща в страната шпионка — мисис Матилда Крафт от Бърнмут, която бе изпратила пари на Сноу по пощата и беше съответно изпратена в затвора „Холоуей“. Но двойните агенти не успяха да идентифицират или открият местонахождението на онези действащи тихо и кротко професионалисти, които вършеха най-много работа на тайните служби. Никой не се съмняваше, че такива хора има. Имаше и следи — някой например бе донесъл предавателя на Сноу от Германия и го бе оставил в гардероба на гара Виктория, за да си го вземе той оттам. Но или Абверът, или самите шпиони се бяха оказали твърде предпазливи, за да се оставят да ги заловят двойните агенти.

Както и да е, следите, водещи към тях, бяха в папката на Блогс.

Разработваха се и други източници: експерти се трудеха да усъвършенстват начините за откриване на радиопредаватели и в МИ-6 се мъчеха да възстановят агентурата си в Европа, която бе пометена от унищожителната вълна на Хитлеровите армии.

Малкото информация по този въпрос беше в папката на Блогс.

— Направо се вбесявам понякога, да знаеш — каза той на Годлиман. — Виж го това.

Той извади от папката дълга радиограма за британските планове да се изпрати експедиционен корпус във Финландия.

— Уловена е в началото на годината. Информацията е просто безупречна. Нашите тъкмо се гласели да го засекат, когато той изведнъж спрял, без някаква видима причина — може би някой го е прекъснал. След няколко минути почнал да предава отново, но изчезнал от ефира, преди нашите да успеят да се включат.

— Какво означават тия „Поздрави на Вили“? — запита Годлиман.

— Виж, това е много важно — възкликна Блогс. Започваше да се пали. — Ето откъс от друго предаване. Съвсем прясно. Виж — пак „Поздрави на Вили“. Този път имаше и отговор, адресиран до „Die Nadel“.

— Иглата.

— Този е професионалист. Виж му само информацията: сбита, икономична и същевременно подробна и съвсем ясна.

Годлиман се взря във втората радиограма.

— Май че е за последиците от бомбардировките.

— Явно е обикалял из Ийст Енд. Професионалист, абсолютен професионалист.

— Какво друго знаем за Иглата?

— Боя се, че това е всичко. — Пламналото от младежки ентусиазъм лице на Блогс изведнъж посърна.

— Името на агента е Иглата, съобщенията му завършват с „Поздрави на Вили“, много добре е информиран — и това е всичко?

— За жалост.

Годлиман седна на края на бюрото и се загледа през прозореца. На стената отсреща, под натруфения перваз на прозореца, имаше лястовиче гнездо.

— При това положение какви са шансовете да го хванем?

— При това положение никакви — сви рамене Блогс.