Кен Фолет
Иглата (25)

23.

Фейбър беше буден. Тялото му вероятно се нуждаеше от още сън, нищо, че бе прекарал деня в леглото, но мозъкът му трескаво работеше, преобръщаше различни възможности, нахвърляше сценарии… мислеше за жени, за дома.

Сега, когато окончателното отпътуване беше толкова близо, спомените ставаха почти болезнено сладки. Мислеше си за разни неща — за наденици, които са толкова дебели, че трябва да ги режеш на резени, за коли, които се движат от дясната страна на шосето, за истински високи дървета и най-вече за собствения си език — думи, изречени със сила и точност, твърди съгласни и чисти гласни, и глагола в края на изречението, където му е мястото — усещането за завършеност и значението достигат едновременно връхната си точка, свършват.

Самата дума „свършвам“ го накара да си спомни отново за Гертруд — лицето й под неговото, размазаният от целувките му грим, притворените от удоволствие очи рязко се отварят и се взират възторжено в неговите, устата, извита в постоянна въздишка: „Ja, Liebling, ja…“

Глупости. Беше живял като монах седем години, но това не значеше, че и тя е живяла така. Сигурно бе имала дузина мъже след него. А можеше и да е мъртва, загинала от бомбардировките на англичаните или пък убита от някой психопат, защото, да речем, носът й е твърде дълъг, или пък прегазена от някоя кола по време на затъмнението. Във всеки случай едва ли си спомняше за него. Сигурно никога повече нямаше да я види. Но тя му беше скъпа. Означаваше нещо… нещо, за което да си мисли.

Фейбър обикновено не си разрешаваше удоволствието да се отдава на чувства. Поначало беше студен по характер и правеше всичко възможно да доразвива тази си черта. Служеше му като броня. Но сега, сега беше така близо до успеха и се чувстваше свободен. Не да отслаби бдителността си, разбира се, но поне да си пофантазира малко.

Засега бурята го пазеше. Щеше просто да се свърже с подводницата по радиото на Том в понеделник и капитанът щеше да изпрати лодка в залива, щом времето се оправеше. Ако бурята стихнеше преди понеделник, щеше да има едно малко усложнение — лодката с провизиите. Дейвид и Люси щяха, естествено, да очакват той да се качи на нея.

Образът на Люси нахлу в съзнанието му така буйно, в такива ярки и силни цветове, че той просто не можа да се овладее. Видя поразителните й кехлибарени очи да го наблюдават, докато превързва пръста, видя очертанията на тялото й пред себе си, докато се изкачваше по стълбите, макар и облечена в ония безформени мъжки дрехи, тежките й кръгли гърди, докато стоеше гола в банята… Образите се сляха в един, Люси се наведе към него над бинтовете и го целуна по устата, обърна се по стълбите и го прегърна, излезе от банята и постави ръце на гърдите си.

Той почна да се върти неспокойно в малкото легло, проклинайки въображението си, което се развихряше във фантазии, каквито не бе имал от ученик. По онова време, преди да бе опитал истинския полов живот, той обичаше да си измисля заплетени сексуални истории, в които се появяваха по-възрастните жени, с които се срещаше всеки ден — старшата сестра в колосана престилка, мургавата и слаба, високоинтелектуална съпруга на професор Найджъл, продавачката в селския магазин, която си слагаше много ярко червило и не бръснеше за нищо мъжа си. Понякога ги събираше и трите заедно и разиграваше някаква оргия във въображението си. А когато на петнайсетгодишна възраст прелъсти по най-класически начин дъщерята на една чистачка — беше на смрачаване в някаква горичка в Западна Прусия, той съвсем му отпусна края на фантазирането, защото измислицата беше много по-приятна от разочароващата действителност. Младият Хайнрих бе ужасно озадачен от тази работа — къде беше ослепителният екстаз, усещането, че се рееш из въздуха като птица, мистичното сливане на две тела? Фантазиите ставаха прекалено болезнени — напомняха му, че не бе успял да ги осъществи. По-късно, разбира се, нещата се пооправиха и той стигна до заключението, че до екстаз се стига не когато жената доставя удоволствие на мъжа, а когато двамата взаимно си доставят удоволствие. Сподели го с по-големия си брат, но той го прие съвсем спокойно, като нещо съвсем в реда на нещата, очевиден факт, а не някакво откритие. Не след дълго и Фейбър започна да го приема по същия начин.

В крайна сметка стана добър любовник. Сексът се оказа нещо интересно, не само физически приятно. Не беше от големите съблазнители, не търсеше възбудата във всяко ново завоевание. Но беше майстор, що се отнася до взаимното удоволствие, без претенциите на разни специалисти, че техниката е всичко. Желаеха го много жени и самият факт, че не го знаеше, го правеше още по-привлекателен.

Опита се да преброи колко жени бе имал: Ана, Гретхен, Ингрид, една американка, ония две проститутки в Щутгарт… не си ги спомняше всичките, но като че ли не бяха повече от двайсет. И Гертруд, разбира се.

Никоя от тях не беше хубава като Люси. Той въздъхна раздразнено — беше оставил тази жена да го разчувства само защото беше близо до дома и защото се бе лишавал от подобни преживявания толкова дълго време. Фейбър се ядоса на себе си. Беше недисциплинирано от негова страна, не трябваше да се отпуска, докато мисията не приключи, а тя все още не беше приключила. Не окончателно. Още не.

Съществуваше и проблемът как да избегне завръщането си с лодката с провизии. Хрумнаха му няколко възможни варианта: най-сигурният му се стори да извади от „строя“ обитателите на острова, да посрещне сам лодката и да отпрати рибаря с някаква скалъпена история. Можеше да каже, че е дошъл да погостува на семейство Роуз с някаква друга лодка, че е техен роднина, любител орнитолог, каквото и да е. Беше прекалено дребна подробност, за да заангажира цялото му съзнание в момента. По-късно, когато и ако времето се оправи, щеше да се спре на нещо.

Сериозни проблеми всъщност нямаше. Самотен остров на мили от брега, с четирима обитатели — беше наистина идеално скривалище. Оттук нататък да напусне Англия беше все едно да излезе от детска кошарка. Като си спомнеше за онова, през което бе минал, и хората, които бе убил — петимата от патрула на Националната гвардия, младежа от Йоркшир във влака, пратеника на Абвера, — сега просто беше на курорт.

Един старец, един сакат, жена и малко дете… Щеше да ги убие толкова лесно.

 

 

И Люси лежеше будна. Лежеше и се вслушваше. Имаше в какво. Времето беше като оркестър — дъждът барабанеше по покрива, вятърът свиреше по стрехите като с флейта, а морето изпълняваше глисанди с плажа. Старата къща също говореше, ставите й скърцаха под напора на бурята. Вътре в стаята се добавяха нови звуци: бавното, равномерно дишане на Дейвид, стигащо почти до хъркане — той спеше дълбоко след двойната доза приспивателно, и по-бързото, леко дихание на Джо, който се беше проснал удобно напряко на походното легло до отсрещната стена.

„От този шум не мога да заспя“ — помисли си Люси. И веднага след това: — „Кого се опитвам да излъжа?“ Не можеше да спи заради Хенри, който я бе видял гола и бе докоснал нежно ръцете й, докато превързваше пръста й, а сега лежеше на леглото в съседната стая и спеше дълбоко. Навярно.

Не й бе казал почти нищо за себе си, съзна тя, само че не е женен. Не знаеше къде е роден, акцентът му не й говореше нищо. Дори и намек не направи какво работи, макар да й се струваше, че е човек с професия — може би зъболекар или военен. Не беше достатъчно скучен за обикновен юрист и бе прекалено интелигентен за журналист; докторите пък никога не можеха да скрият професията си за повече от пет минути. Не беше достатъчно богат за адвокат и надут за актьор. Тя би заложила на армията.

„Дали живее сам — запита се тя. — Или с майка си? Или с някоя жена? Как се облича, когато не ходи за риба? Има ли кола? Да, сигурно — нещо спортно, екстравагантно. И вероятно кара много бързо.“

При тази мисъл в съзнанието й изплува двуместната кола на Дейвид и тя стисна здраво очи, за да прогони стария кошмар. „Мисли за нещо друго, за нещо друго!“

Насочи вниманието си пак към Хенри и в миг осъзна и прие истината: искаше да се люби с него.

Подобни желания — поне в нейните представи за живота — изпитваха мъжете, но не и жените. Една жена можеше да срещне случайно мъж, да бъде привлечена от него, да поиска да го опознае по-добре, дори да усети, че се влюбва в него, но не и да го пожелае физически веднага, освен ако нещо не е… нещо не е в ред.

Тя си каза, че това е безумие, че онова, от което се нуждае, е да се люби със съпруга си, не да се чифтосва с първия здрав и прав мъж, който се появи. Та тя не е от тия жени.

И въпреки това беше приятно да си фантазира разни неща. Дейвид и Джо спяха дълбоко. Нищо не пречеше да стане от леглото, да прекоси площадката, да влезе в неговата стая и да се мушне в леглото…

Нищо не пречеше наистина освен природата й, доброто възпитание и вроденото чувство за приличие.

Ако решеше да го прави, щеше да е с някой като Хенри. Той щеше да бъде добър и нежен, и внимателен, и нямаше да я презира, че му се е предложила като някоя уличница от Сохо.

Тя се обърна в леглото и се изсмя на собствената си глупост — откъде можеше да знае дали Хенри ще я презре, или не? Познаваше го едва от един ден, а и той спа почти през цялото време.

И все пак й се щеше да я погледне пак така, с възхищение, но и някак си развеселено. Щеше й се да усети ръцете му върху себе си, да докосне тялото му, да се притисне към топлата му кожа.

Люси съзна, че тялото й откликва на образите в съзнанието й. Усети нужда да се докосне сама и устоя на изкушението — както бе правила през последните четири години. „Поне не съм пресъхнала като някоя старица“, мина й през ума.

Тя раздвижи крака и въздъхна — някаква топла вълна я обля цялата. Прекаляваше наистина. Време беше да заспива. По никакъв начин не можеше да се люби нито с Хенри, нито с когото и да било другиго тая нощ.

И докато си го мислеше, Люси стана и тръгна към вратата.

Фейбър чу стъпки на площадката и реагира автоматически.

Мозъкът му мигновено се освободи от обзелите го лениви, похотливи мисли. С едно-едничко плавно движение той се плъзна изпод завивките и стъпи на пода, после безшумно прекоси стаята и застана до прозореца в най-тъмния ъгъл; камата беше в дясната му ръка.

Той чу вратата да се отваря, натрапникът влезе и затвори след себе си. И в този момент Фейбър започна да разсъждава, вместо просто да реагира. Убиецът би оставил вратата отворена, та да може по-бързо да избяга. Хрумна му също, че има куп причини един убиец да не може да го открие тук.

Фейбър отхвърли тази мисъл — бе оцелял досега, защото не подценяваше и шанса едно на хиляда. Воят на вятъра утихна за миг и той чу как непознатият си поема дъх — едно слабо дихание долетя откъм леглото му, помагайки му да установи точно местонахождението на влезлия. Фейбър скочи.

Той преви фигурата върху леглото по очи, допря ножа до гърлото и заби коляно в кръста й, преди да осъзнае, че това е жена, а след частица от секундата само разбра коя е. Отхлаби хватката си, протегна ръка към нощното шкафче и запали лампата.

Лицето й беше бледо на слабата светлина.

Фейбър прибра камата в калъфа, преди тя да я види, и се надигна леко.

— Извинявайте… — рече той. — Аз…

Тя се извъртя по гръб и се взря изумено в яхналия я мъж. Беше възмутително, ужасно, но неочакваната му реакция я бе възбудила повече от всякога. Люси се закикоти.

— Мислех, че е някой крадец — рече Фейбър, като съзнаваше колко нелепо звучи това.

— И откъде ще дойде тоя крадец, ако смея да попитам? — Руменината се върна в побледнелите й бузи.

Беше облечена в много широка, старомодна фланелена нощница, която я покриваше от врата до глезените. Махагоновата й коса се бе разпиляла в безпорядък по възглавницата. Очите й изглеждаха огромни, а устните й бяха влажни.

— Вие сте невероятно красива — прошепна Фейбър тихо.

Тя затвори очи.

Фейбър се наведе и я целуна. Устните й се разтвориха мигновено и тя отвърна на целувката му. Той прекара връхчетата на пръстите си по раменете, шията, ушите й. Тя се размърда под него.

Той искаше да я целува дълго, да опознава тази уста, да изпита удоволствието от тази нова близост, но усети, че тя няма време за нежност. Люси мушна ръка в долнището на пижамата му и го стисна, после простена тихо. Дишането й се ускори.

Продължавайки да я целува, Фейбър протегна ръка и угаси лампата. После се надигна, свали горнището си и бързо — да не се чуди тя какво прави — дръпна залепената за гърдите му кутийка с негативи, пренебрегвайки болката от отлепването на пластира. Той мушна снимките под леглото, разкопча калъфа и пусна на пода и камата.

После надигна нощницата й до кръста.

— Бързо! — рече тя. — Бързо!

Фейбър се наведе към нея. Телата им се сляха.

Люси не изпитваше никаква вина след това. Чувстваше се доволна, заситена, успокоена. Бе получила онова, за което така жадуваше. Лежеше неподвижно, със затворени очи и галеше стърчащите косъмчета по врата му, наслаждавайки се на лекото боцкане по пръстите. След малко рече:

— Толкова бързах…

— Не сме свършили още — заяви той.

— Ти не… — намръщи се тя в тъмнината. Минало й бе през ума наистина.

— Не, не успях. И ти почти не можа…

— Аз съм на друго мнение — усмихна се тя.

— Ще видим — светна лампата той и я погледна.

После се плъзна надолу в леглото, между бедрата й и я целуна по корема. Езикът му се стрелна в падинката на пъпа. „Много е приятно“, помисли си тя. Главата му продължи надолу. Той, естествено, няма да иска да ме целуне там… Но той я целуна. И продължи… Люси се вкамени от ужас, когато езикът му проникна в нежните гънки, когато той ги разтвори с пръсти, за да проникне по-дълбоко в нея… И накрая този неумолим език откри малко, чувствително местенце — толкова малко, че тя даже не бе знаела, че съществува, толкова чувствително, че докосването до него в началото й причини болка. Но ужасът бе пометен от най-изумителното усещане, което някога бе изпитвала. Неспособна да се въздържи, тя започна да движи хълбоци нагоре-надолу, все по-бързо и по-бързо, да търка хлъзгавата си плът по устата, брадичката, носа и челото на този мъж, отдала се изцяло на собственото си удоволствие. А то растеше и растеше, и Люси изведнъж усети, че повече не може да сдържа напиращата отвсякъде радост, и отвори уста да изкрещи. В тоя миг той затули устата й с длан. Но Люси продължи да крещи, екстазът продължаваше… Тя усети, че вътре в нея нещо избухва, че е напълно, изцяло изчерпана, че никога, никога няма да може повече да стане.

Съзнанието й се замъгли. Долавяше смътно, че той е още между краката й, бузата с наболата по нея брада се допираше до вътрешната страна на бедрото й, устните му я докосваха едва-едва.

— Сега знам какво е искал да каже Лорънс — рече тя накрая.

— Не разбирам — вдигна глава той.

— Нямах представа, че може и така — въздъхна тя. — Беше прекрасно.

— Беше?

— О, Господи, нямам сили за повече…

Фейбър смени позата и застана над нея, обгръщайки с колене гърдите й. Люси осъзна какво искаше той и за втори път замръзна от ужас — беше толкова голям… но изведнъж разбра, че иска да го направи, да го почувства. Тя вдигна глава и устните й го обгърнаха. Фейбър простена леко.

Той обхвана главата й с ръце и започна да я движи напред-назад, стенейки тихо. Тя го погледна — Хенри се взираше в нея, опивайки се от онова, което тя правеше. Люси се запита какво ли ще стане, когато той… и реши, че не й пука — всичко досега беше толкова хубаво, че сигурно дори и това щеше да й хареса.

Дотам обаче не се стигна. Когато тя вече си мислеше, че той губи контрол над себе си, Хенри спря, отмести се, легна върху нея и я облада отново. Този път много бавно и спокойно, като морския прилив, галещ плажа, докато най-после той постави ръце под хълбоците й и заби пръсти в плътта й. Тя го погледна и разбра, че сега вече е готов да престане да се контролира и да потъне в нея. И това я възбуди повече от всичко досега, така че, когато гърбът му се изви, лицето му се изкриви от болка, а от гърдите му се изтръгна тихо стенание, тя обви крака около кръста му и се остави изцяло на това невероятно усещане — и тогава, след толкова време, тя чу тръбите и цимбалите, които Лорънс обещаваше.

После дълго никой не проговори. На Люси й беше така топло, сякаш гореше отвътре; никога досега не бе изпитвала такава топлина. Когато дишането им се поуспокои, те чуха воя на бурята отвън. Хенри й тежеше, но тя не искаше той да се отмести… приятно й беше да чувства тежестта му, да долавя слабия лъх на пот от бялата му кожа. От време на време той вдигаше глава и докосваше с устни бузата й.

Той беше идеалният мъж. Познаваше тялото й по-добре от самата нея. А собственото му тяло беше много красиво — с широки, мускулести рамене, тънка талия, тесен ханш и дълги, силни, космати крака. Стори й се, че има някакви белези, но не беше много сигурна. Силен, нежен и хубав. Идеално! Люси знаеше също, че никога няма да се влюби в него, никога няма да иска да избяга и да се омъжи за него. Някъде дълбоко в този мъж имаше нещо студено и твърдо — реакцията, а и обяснението му при влизането й в стаята бяха твърде необичайни… не искаше да мисли за това… една част от него беше някъде другаде, далеч… Трябваше да го държи на разстояние и да го използва внимателно, като наркотик, към който може да се привикне.

Не че имаше време да привикне — в края на краищата той щеше да си замине най-много след ден.

Люси се размърда и той веднага се претърколи от нея и легна по гръб. Тя се облегна на лакът и огледа голото му тяло. Да, имаше белези — един голям през гърдите и малко петно, нещо като звезда, на хълбока — можеше да е и от изгаряне. Тя потърка длан по гърдите му.

— Знам, че не подобава на една дама да говори така — рече тя, — но искам да ти благодаря.

— Ти си истинска дама — усмихна се той и протегна ръка да я докосне.

— Не разбираш какво направи. Ти…

— Знам какво съм направил — постави пръст на устните й той.

Тя го ухапа по пръста, после постави ръката му на гърдата си. Пръстите му я обхванаха.

— Направи го пак, моля те — рече тя.

— Не знам дали ще мога — усмихна се той.

Но се справи добре.

 

 

Няколко часа след зазоряване тя го остави. От другата стая се чу някакъв шум и тя сякаш изведнъж се сети, че в къщата са съпругът и синът й. Фейбър искаше да й каже, че няма значение, че нито той, нито тя трябва да се тревожат какво си мисли или знае съпругът, но успя да се сдържи и я пусна да си върви. Тя го целуна още веднъж с много страст, после се изправи, приглади измачканата си нощница и излезе.

Той я гледаше нежно. „Наистина е чудесна“, мина му през ума. Лежеше по гръб и се взираше в тавана. Беше доста наивна и много неопитна, но въпреки това чудесна. „Бих могъл да се влюбя в нея“, помисли си изведнъж той.

Фейбър се надигна и измъкна кутийката с филмчето и ножа изпод леглото. Зачуди се дали пак да ги носи със себе си. Можеше да поиска да се люби с нея през деня… Реши да вземе ножа — щеше да се чувства като гол без него — и да остави кутийката някъде. Сложи я върху шкафа и я покри с документите и портфейла си. Съзнаваше отлично, че нарушава правилото, но това със сигурност бе последната му задача и той усещаше, че е в правото си да спи с тази жена. Освен това едва ли имаше някакво значение, ако тя или съпругът й видеха снимките — и да разберяха какво означават, какво можеха да направят?

Той се отпусна на леглото, после отново стана. Годините тренировка просто не му позволяваха да поема подобни рискове. Постави кутийката заедно с документите в джоба на пижамата си. Сега можеше да се отпусне по-спокойно.

Той чу детското гласче, после стъпките на Люси надолу по стълбите и след това влаченето на Дейвид до банята. Трябваше да стане и да закуси със семейството. Нямаше проблеми. Повече и без това не му се спеше.

Фейбър застана до мокрия от дъжда прозорец и се загледа в бушуващата буря навън. След малко чу вратата на банята да се отваря. Той облече горнището на пижамата си и отиде да се избръсне. Взе самобръсначката на Дейвид, без да иска разрешение.

Сега вече това сякаш нямаше значение.