Кен Фолет
Иглата (27)

25.

Люси изведнъж осъзна, че къщата е потискащо малка. Стените сякаш напираха да я смажат, докато палеше печката, правеше закуската, разтребваше, обличаше Джо — все сутрешно домакинско ежедневие. В края на краищата имаше само четири стаички, свързани с общ коридор и стълбище; човек не можеше и крачка да направи, без да се сблъска с някой друг. А ако застанеше неподвижно и се заслушаше, можеше да разбере какво правят останалите — Хенри се миеше, Дейвид се плъзгаше надолу по стълбите, Джо налагаше мечето си в дневната. А на нея й се щеше да има малко време за себе си, преди да срещне други хора, та случилото се предишната нощ да улегне в съзнанието й, да се оттегли някъде назад в мислите си, за да може да се държи естествено, без да прави съзнателни усилия за това.

Досещаше се, че няма да успее да се преструва убедително. Не й беше в природата. Нямаше и опит в това. Помъчи се да се сети за някой друг случай в живота си, когато бе излъгала близък човек — и не можа. Не че се бе ръководила от възвишени принципи — мисълта, че ще излъже, не я тревожеше кой знае колко. Просто досега не бе имала повод да бъде нечестна.

Дейвид и Джо седнаха на масата в кухнята да закусят. Дейвид мълчеше, Джо бърбореше непрекъснато заради самото удоволствие да произнася думички. На Люси не й се ядеше.

— Няма ли да закусваш? — попита Дейвид небрежно.

— Хапнах малко преди това. — Ето, първата й лъжа. Не беше толкова зле.

От бурята усещането за клаустрофобия се засили. Дъждът плющеше така силно, че от прозореца на кухнята едва се виждаше хамбарът. Човек се чувства наистина затворник, когато отварянето на врата или прозорец изисква подобни усилия. Ниското, стоманеносиво небе и стелещата се мъгла създаваха впечатлението, че е все привечер. В градината, между лехите с картофи, се стичаха потоци вода, а местенцето, насадено с билки, се бе превърнало в малко езеро. Врабчото гнездо под покрива на запуснатата пристройка бе отнесено и врабците хвърчаха панически по стрехите.

Люси чу Хенри да слиза по стълбите и се почувства по-добре. Кой знае защо, беше сигурна, че той лъже много убедително.

— Добро утро! — поздрави той жизнерадостно. Дейвид вдигна глава от количката и кимна любезно. Люси се въртеше около печката. „Вината просто е изписана на лицето й“, помисли си Фейбър и простена наум. Но Дейвид като че ли не забелязваше изражението на жена си. Фейбър реши, че Дейвид е доста тъп… поне по отношение на жена си…

— Седнете да закусите — каза Люси.

— Много благодаря.

— Боя се, че не мога да ви предложа да ви заведа на църква — заяви Дейвид. — Най-много да послушаме службата по радиото.

— Ходите ли на църква? — Фейбър съзна, че беше неделя.

— Не — отвърна Дейвид. — А вие?

— Не.

— За един фермер и неделята е ден като другите — продължи Дейвид. — Ще ходя до другия край на острова да се видя с моя овчар. Може да дойдете, ако искате.

— С удоволствие — отвърна Фейбър. Така щеше да огледа местността. А и трябваше да види как се стига до къщата с предавателя. — Искате ли да ви закарам?

— И сам се оправям — стрелна го Дейвид с неприязън. След минута напрегнато мълчание продължи: — В такова време трябва да се кара по памет. По-сигурно ще е аз да съм на волана.

— Разбира се. — Фейбър започна да се храни.

— На мен ми е все едно — продължи да упорства Дейвид. — Не идвайте, ако смятате, че ще ви е уморително…

— Не, не, напротив, искам да дойда.

— Добре ли спахте? Забравих, че може още да се чувствате изтощен. Дано Люси не ви е задържала до късно.

Фейбър си наложи да не поглежда към нея, но с крайчеца на окото си долови, че тя изведнъж почервеня.

— Вчера цял ден спах — каза той, опитвайки се да привлече погледа на Дейвид.

Не успя. Дейвид гледаше жена си. Той знаеше. Тя му обърна гръб.

Сега Дейвид щеше да го смята свой неприятел, а враждебността винаги пораждаше подозрение. Не беше опасно, вече го бе предвидил, но можеше да стане досадно.

Дейвид се овладя доста бързо. Отблъсна се от масата и завъртя колелата към задната врата.

— Ще изкарам джипа от хамбара — каза той най-вече на себе си. Взе една мушама от закачалката и я метна върху главата си, после отвори вратата и излезе.

За няколкото мига, в които вратата беше отворена, бурята нахлу в малката кухня и обля пода с вода. Когато вратата се затвори, Люси потръпна и се залови да бърше водата от плочките.

Фейбър протегна ръка и я докосна.

— Недей — рече тя, посочвайки с глава Джо.

— Не ставай глупава — усмихна й се Фейбър.

— Мисля, че той знае — рече тя.

— Но ако помислиш за миг, на теб всъщност не ти пука дали знае, или не, нали?

— Предполага се, че трябва да ми пука.

Фейбър сви рамене. Клаксонът на джипа изсвири нетърпеливо отвън. Люси му подаде мушама и чифт гумени ботуши.

— Не говорете за мен — рече тя.

Фейбър се облече и тръгна към входната врата. Люси го последва в антрето. Джо остана в кухнята.

С ръка на дръжката Фейбър се обърна и я целуна. Тя отвърна с жар на целувката му, после се обърна и влезе в кухнята.

Фейбър претича през морето от кал под дъжда и скочи в джипа до Дейвид. Потеглиха веднага.

Колата беше специално направена за човек без крака. Имаше ръчка за газта, автоматични скорости и дръжка на волана, за да може шофьорът да кара с една ръка. Сгънатата инвалидна количка се плъзгаше на специално място зад седалката на шофьора. На рафтчето над предното стъкло имаше ловна пушка.

Дейвид шофираше майсторски. Оказа се прав за пътя — беше само ивица пирен, утъпкана от гумите на джипа. Дъждът изпълваше дълбоките коловози. Колата се пързаляше в калта и на Дейвид това сякаш му доставяше удоволствие. Стиснал между устните си цигара, той излъчваше някакво нелепо бабаитство. „Може би с това замества летенето“, помисли си Фейбър.

— С какво се занимавате, когато не сте за риба? — попита Дейвид.

— Държавен служител съм — каза Фейбър.

— В коя сфера?

— Финансовата. Аз съм просто едно колелце в машината.

— Нещо с хазната ли?

— Предимно.

— Интересно ли е? — настоя той.

— Донякъде. — Фейбър си наложи да измисли нещо. — Знам колко трябва да струва един промишлен продукт и прекарвам по-голямата част от времето си да следя да не се вземат прекалено много пари от данъкоплатците.

— Някакви технически продукти по-конкретно?

— Всичко, от кламери до самолетни мотори.

— Аха. Е, всеки работи за каузата по своему.

Това прозвуча съзнателно фалшиво, но Дейвид, естествено, нямаше представа защо Фейбър не се разсърди.

— Прекалено стар съм за фронта — каза Фейбър.

— Бяхте ли през първата?

— Тогава бях много млад.

— Късмет сте имали.

— Наистина.

Пътят се доближаваше до ръба на скалата, но Дейвид не намали. „Може би иска да ни убие и двамата“, помисли си Фейбър. Той се хвана за дръжката.

— Бързо ли карам? — попита Дейвид.

— Явно познавате пътя.

— Май ви е страх, а?

Фейбър не отговори и Дейвид намали малко, явно доволен, че бе успял да постигне своето.

Островът беше сравнително равнинен и гол. Имаше малки възвишения, но досега Фейбър не бе видял никакви хълмове. Растителността беше предимно трева, тук-там мъх и папрати, но много малко дървета. Нямаше какво да защити човека от природата. „Овцете на Дейвид Роуз сигурно са много жилави“, помисли си Фейбър.

— Женен ли сте? — попита неочаквано Дейвид.

— Не.

— Умен човек.

— О, не бих казал…

— Хващам се на бас, че добре се оправяте в Лондон. Да не говорим за…

Фейбър никога не беше понасял мъжкото побутване с лакти и фамилиарните приказки по отношение на жените.

— Мисля, че сте имали голям късмет с вашата съпруга…

— Така ли?

— Да.

— И въпреки това няма нищо по-хубаво от разнообразието, нали?

— Не съм имал възможността да се насладя на прелестите на брачния живот. — Фейбър реши да не разговаря повече. Всяко нещо, което казваше, само подклаждаше огъня. Ясно беше, че Дейвид ставаше досаден.

— Трябва да си призная, че не ми приличате на държавен чиновник. Къде са вечният чадър и цилиндърът?

Фейбър опита да се усмихне.

— И ми изглеждате доста як за книжен плъх.

— Карам редовно колело.

— Трябва да сте много здрав, за да издържите в тая буря.

— Благодаря.

— И не сте май толкова стар, та да не ви вземат в армията.

Фейбър се извърна и погледна Дейвид.

— Какво целите? — попита той спокойно.

— Пристигнахме — заяви Дейвид.

Фейбър погледна през прозореца и видя къщичка, която много приличаше на тази на Люси, с каменни стени, плочест покрив и малки прозорчета. Беше кацнала на хълма, единствения хълм, не много висок при това, който Фейбър бе видял на острова. Излъчваше нещо намусено, но упорито. Докато се катереше към нея, джипът заобиколи малка иглолистна горичка.

До къщата имаше глог с клюмнали цветове. Дейвид спря колата. Фейбър го наблюдаваше безмълвно как разгъва количката си, измъква се от седалката и се намества в нея — знаеше, че би отхвърлил с неприязън всяко предложение за помощ.

Влязоха в къщата през дъсчена врата без ключалка. В антрето ги посрещна черно-бяло коли с малка, но широка глава. То помаха с опашка, но не залая. Къщичката беше точно копие на тази на Люси, но атмосферата беше друга — тук всичко беше голо, безрадостно и не особено чисто.

Дейвид се отправи към кухнята, където старият Том седеше до старомодната печка с дърва и топлеше ръце. Овчарят се надигна.

— Това е Том Макавити.

— Приятно ми е — рече Том официално.

Фейбър му стисна ръката. Том беше нисък и набит, с лице като стар кожен куфар. Беше с платнена шапка и пушеше с голяма лула от изтравниче. Стисна здраво ръката на новодошлия, собствената му длан беше като гласпапир. Имаше голям нос. Фейбър трябваше да се напрегне, за да разбере какво му говори — шотландският му акцент беше твърде неразбираем.

— Дано не ви преча — каза Фейбър. — Дойдох само заради разходката.

Дейвид се приближи с количката си до масата.

— Май няма да свършим много работа, Том, само да поогледаме, а?

— Аха. Я да пийнем по чаша чай преди това.

Том наля силния чай в три големи чаши и сипа по малко уиски във всяка. Тримата мъже седяха и отпиваха от горещото питие мълчаливо. Дейвид пушеше цигара, а Том пафкаше с огромната си лула. Фейбър усети, че двамата прекарват така много време заедно — пушат, греят ръце и мълчат.

Щом си изпиха чая, Том остави чашите в плитката каменна мивка и тримата излязоха навън при джипа. Фейбър седна отзад. Този път Дейвид караше бавно, а кучето — казваше се Боб, тичаше отстрани, без особени усилия. Дейвид явно познаваше отлично терена и караше уверено през тревата, без нито един път да затъне в някое заблатено местенце. Овцете представляваха наистина жалка гледка. Мокри до кости, те се гушеха в падинки, около къпинови храсти или някъде на завет. Нямаха желание дори да пасат. Даже агънцата се свиваха плахо зад майките си.

Фейбър гледаше кучето — то изведнъж спря, заслуша се за миг и след това се втурна напряко през ливадата.

— Боб е намерил нещо — рече Том. Той също бе забелязал.

Джипът тръгна след кучето. След около четвърт миля спряха и Фейбър чу рева на прибоя; бяха близо до северния край на острова. Кучето стоеше на ръба на малко дере. Когато мъжете излязоха от колата, разбраха какво бе чуло то — блеенето на овца в беда. Те отидоха до ръба и погледнаха надолу.

Животното лежеше на една страна на двайсетина стъпки под тях, крепейки се с мъка на стръмния бряг; единият му крак бе превит под странен ъгъл. Том слезе при него, стъпвайки внимателно, и разгледа крака.

— Ще имаме овнешко за вечеря — извика той.

Дейвид извади пушката от джипа и я хлъзна към него. Том прекрати страданията на животното.

— Искаш ли да го изтеглим с въже? — извика Дейвид.

— Аха, освен ако нашият гостенин не пожелае да дойде и да ми помогне.

— Разбира се — рече Фейбър. Той се спусна при Том, двамата хванаха по един крак и затеглиха мъртвото животно нагоре по склона. Мушамата на Фейбър се закачи в тръните на един храст и той едва не падна, преди да се освободи, дръпвайки я здраво, при което тя изпращя.

Метнаха овцата в джипа и продължиха нататък. Фейбър усети, че рамото му е съвсем мокро, и разбра, че е отпрал почти целия гръб.

— Май че скъсах мушамата — рече той.

— Не е беда, нали е било работа да се върши — успокои го Том.

Не след дълго се върнаха обратно в къщичката на Том. Фейбър свали мушамата и мократа си шуба, която Том закачи над печката да съхне. Фейбър седна близо до нея.

Том сложи чайника на печката, после се качи горе да донесе нова бутилка уиски. Фейбър и Дейвид взеха да топлят мокрите си ръце.

Изстрелът стресна и двамата. Фейбър изтича в антрето и хукна нагоре по стълбите. Дейвид го последва, като спря количката си до стълбището.

Фейбър откри Том в малка, гола стая — старият овчар се бе подал през прозореца и размахваше юмрук срещу небето.

— Не го уцелих — рече той.

— Кого?

— Орела.

Долу Дейвид се изсмя.

Том остави пушката до кашона с уиски, извади от него една бутилка и тръгна надолу.

Дейвид вече беше в кухнята, близо до печката.

— Това е първата овца, която губим тази година — каза той; мислите му явно се върнаха към убитото животно.

— Аха — рече Том.

— Ще оградим дерето това лято.

— Аха.

Фейбър усети някаква промяна във въздуха — нещо не беше като преди. Пак седяха, пак пиеха и пушеха, но Дейвид изглеждаше неспокоен. Фейбър на два пъти улови, че го гледа втренчено.

— Оставяме те да се оправяш с овцата, Том — каза накрая Дейвид.

— Аха.

Дейвид и Фейбър тръгнаха. Том не се надигна, но кучето ги изпрати до вратата.

Преди да запали мотора, Дейвид взе пушката от рафтчето над стъклото, презареди я и я остави на мястото й. По обратния път настроението му пак се промени и, доста изненадващо, той се разприказва:

— Карах „Спитфайър“, чудна машинка е. По четири картечници на всяко крило — американски браунинги, изстрелват по хиляда двеста и шейсет патрона в минута. Швабите предпочитат оръдията, естествено, техните Ме-109 имат само по две картечници. Оръдието разрушава повече, вярно, но нашите браунинги са по-бързи и по-точни.

— Наистина ли? — запита Фейбър учтиво.

— По-късно сложиха оръдия и в „Хърикейн“, но „Спитфайър“, спечели Битката за Англия.

Фейбър усети, че се дразни от хвалбите му.

— Колко вражески самолета сте свалили?

— Загубих краката си, докато още тренирах.

Фейбър го погледна, лицето на Дейвид беше безизразно, но и някак изопнато, като че ли кожата щеше да се скъса всеки момент.

— Не, още не съм убил нито един германец — добави той.

Фейбър застана нащрек. Нямаше представа какво е отгатнал или открил Дейвид, но и нямаше никакво съмнение, че се е добрал до нещо, и то не беше само изневярата на жена му. Фейбър се обърна леко настрани, с лице към Дейвид, опря крак на скоростната кутия на пода, за да е по-устойчив, сложи дясната си ръка върху лявата китка и зачака.

— Интересувате ли се от самолети? — попита Дейвид.

— Не.

— Изглежда, че е станало всенародно хоби да се следи за вражески самолети. Нещо като наблюдението на птици. Хората си купуват разни книжки за идентифициране на чуждите машини. Прекарват цели следобеди по гръб, взирайки се в небето през разни бинокли. Мислех, че и вие сте запален.

— Защо?

— Какво?

— Защо си помислихте, че и аз съм запален?

— О, не знам. — Дейвид спря джипа, за да запали цигара. Бяха някъде в средата на острова, на пет мили от къщата на Том и на още пет до тая на Люси. Дейвид хвърли кибрита на пода.

— Може би заради филмчето, което намерих в джоба ви… — И докато казваше това, той хвърли запалената цигара в лицето на Фейбър и посегна към пушката над стъклото.