Кен Фолет
Иглата (41)

Епилог

Когато немците биха англичаните на четвъртфиналите на световното първенство по футбол през 1970-а, дядо беше бесен.

Той седеше пред цветния телевизор и непрекъснато си мърмореше нещо под носа.

— Само с хитрост! — заяви той на събралите се специалисти, които сега правеха разбор на играта. — С хитрост и изненада! Това е начинът да се бият проклетите германци.

Старецът тъй и не омекна, докато не пристигнаха внуците. Белият ягуар на Джо спря на алеята пред скромната къща с три спални и самият Джо, образец на проспериращия бизнесмен с велуреното си сако, жена му Ан и децата им влязоха вътре.

— Гледа ли мача, татко? — попита Джо.

— Отвратителна работа, хич ни нямаше. — Откакто се бе пенсионирал и имаше повече време, дядо се бе запалил страшно по спорта.

— Германците бяха по-добри — каза Джо. — Те играят добър футбол. Не можем да печелим всеки път я…

— Не ми говори за тия проклети германци. С хитрост и изненада, така трябва да се борим с тях. Така ги бихме и през войната, Дейви — обърна се дядо към внука, сгушил се в скута му. — Изиграхме ги здравата.

— Как ги изиграхте? — запита Дейви.

— Ами гледай, накарахме ги да си мислят — гласът на стареца се сниши заговорнически и момченцето се закикоти в очакване, — накарахме ги да си мислят, че ще нападнем Кале…

— Това е във Франция, не в Германия…

— Остави дядо си да разказва — сгълча го Ан.

— Както и да е — продължи дядо, — накарахме ги да си мислят, че ще атакуваме при Кале, и те пратиха там всичките си танкове и войници. — Той взе една възглавница да представи нагледно Франция, пепелник за немците и джобното си ножче за съюзниците. — Но ние дебаркирахме в Нормандия и там беше само старият Ромел и няколко стари тапешника.

— А те не разбраха ли, че ги лъжете?

— За малко да разберат. Всъщност имаше един техен шпионин, дето разбра.

— Какво стана с него?

— Убихме го, преди да може да им каже.

— Ти ли го уби?

— Не, баба ти.

В този момент влезе и баба с чайник в ръце.

— Фред Блогс, пак ли плашиш децата?

— Защо да не научат истината? — промърмори той. — Тя има медал, знаеш ли? Не иска да ми каже къде го крие, защото не обича да го показвам на гостите.

— Всичко е минало и заминало. — Тя подаде чашата на съпруга си.

— Съвсем не е заминало — хвана я за ръката той и гласът му изведнъж стана нежен.

Те се погледнаха за миг. Красивата й коса беше посивяла и сега тя я носеше на кок. Беше и понатежала, но очите й бяха същите — големи, кехлибарени и невероятно красиви. Тези очи се втренчиха в него и двамата утихнаха, потъвайки в миналото.

Докато накрая Дейвид скочи от скута на дядо си, събори чашата чай на пода и разсея омаята.