Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eye of the Needle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
artdido (2014)
Корекция
plqsak (2014)
Форматиране
in82qh (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2021)

Издание:

Кен Фолет. Иглата

ИК „Народна култура“, София, 1992

Английска. Първо издание

Редактор: Светлана Каролева

Коректор: Грета Петрова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Рецензент: Димитрина Кондева

ISBN: 954-04-0049-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки.

14.

Фредрик Блогс бе прекарал доста неприятен следобед в провинцията.

Когато пет разтревожени съпруги се обадиха в местния участък, че мъжете им не са се прибрали, областният полицейски началник, използвайки ограничените си способности за дедуктивно мислене, стигна до извода, че целият патрул на Националната гвардия не е могъл да изчезне без явна причина. И макар да беше почти сигурен, че просто са се загубили — всички бяха малко ненаред, иначе щяха да ги вземат в армията, — той все пак се обади в областния участък да се застрахова. Сержантът в оперативната стая, който прие съобщението, съобрази веднага, че липсващите бяха патрулирали в особена, и по-точно забранена военна зона, и се обади на своя инспектор, който пък уведоми Скотланд Ярд, а те изпратиха човек от Специалния отдел и се свързаха с МИ-5, които пък изпратиха Блогс.

Човекът от Специалния отдел беше Харис, който едно време се занимаваше с убийството в Стокуел. Двамата с Блогс се срещнаха във влака, теглен от един от ония локомотиви, дошли сякаш от Дивия запад, които американците им бяха дали на заем, защото в Англия не достигаха влакове. Харис повтори поканата си за обяд в неделя и Блогс отново му каза, че в неделя обикновено работи.

Слязоха от влака и наеха велосипеди. Трябваше да поемат по пътеката покрай канала, докато се срещнат с групата, тръгнала да търси изчезналите. Харис, който беше с десет години по-стар от Блогс и доста по-тежък, се поизпоти от карането.

Срещнаха част от групата под някакъв железопътен мост. За Харис това беше добре дошло — можеше да слезе от колелото.

— Какво открихте? — попита той. — Трупове ли?

— Не, една лодка — отвърна млад полицай. — Вие кои сте?

Те се представиха. Един полицай се бе съблякъл по долни дрехи и се беше спуснал да огледа лодката. Той изплува с тапата в ръка.

— Потопена е май нарочно — погледна Блогс към Харис.

— Така изглежда. Забеляза ли нещо друго? — обърна се той към излезлия от водата полицай.

— Не е потънала отдавна, в добро състояние е и мачтата не е счупена, а е била свалена.

— Много информация си събрал за една минута под водата — рече Харис.

— В събота и неделя и аз карам лодка — отвърна полицаят.

Харис и Блогс възседнаха велосипедите и продължиха нататък.

Когато срещнаха основната група, телата вече бяха открити.

— Убити са и петимата — рече униформеният полицейски инспектор, който я водеше. — Капитан Лангам, ефрейтор Ли и редници Уотсън, Дейтън и Форбс. Трупът на Лангам е бил в канала. Намерихме ги всичките в плитък гроб. Ужасно убийство. — Явно доста го беше раздрусало.

Харис огледа отблизо петте тела, наредени в редица.

— Виждал съм такива рани и преди, Фред — рече той.

Блогс се взря по-добре.

— Господи Боже, прилича на…

— Кама — кимна Харис.

— Знаете кой го е извършил ли? — възкликна изумено инспекторът.

— Досещаме се — рече Харис. — Смятаме, че е убил още двама души. Ако е същият човек, знаем кой е, но не знаем къде е.

— Като се има предвид, че забранената зона е доста наблизо — заяви инспекторът — и че Специалният отдел и МИ-5 пристигат така светкавично на местопроизшествието, какво още трябва да ми се каже за тоя случай?

— Само да си държите устата затворена, докато вашият началник говори с нашите хора.

— Намерихте ли нещо друго, инспекторе? — попита Блогс.

— Още претърсваме местността, но засега нищо. В гроба имаше някакви дрехи.

Блогс ги опипа внимателно — черни панталони, черен пуловер, късо черно кожено яке като ония, дето ги носят летците.

— Екип за работа през нощта — рече Харис.

— И за едър мъж — допълни Блогс.

— Колко е висок вашият човек?

— Над един и осемдесет.

— Видяхте ли се с хората, които откриха потопената лодка? — попита инспекторът.

— Да — намръщи се Блогс. — Къде е най-близкият шлюз?

— Четири мили нагоре по течението.

— Ако нашият човек се е движил с лодка, пазачът трябва да го е видял, нали така?

— Така — съгласи се инспекторът.

— Най-добре да поговорим с него — рече Блогс и се отправи към колелото си.

— Още четири мили? О, не! — простена Харис.

— Тъкмо ще поотслабнеш малко — заяви безстрастно Блогс.

Въртяха педалите почти час — пътеката покрай реката беше за езда, а не за велосипеди, цялата бе в кал, камънаци и корени на дървета. Докато стигнат яза, Харис потъна целият в пот и започна да кълне ожесточено.

Пазачът седеше пред къщичката си, пушеше лула и се наслаждаваше на топлия следобед. Беше на средна възраст, говореше бавно и още по-бавно се движеше. Той огледа двамата велосипедисти едва ли не развеселено.

Заговори Блогс, защото Харис не можеше да си поеме дъх.

— Ние сме от полицията — каза той.

— Така ли? — проточи глас пазачът. — Какво, тревога ли има? — Изглеждаше толкова разтревожен, колкото някоя котка пред огъня.

Блогс извади от портфейла си снимка на Иглата и му я подаде.

— Виждали ли сте този човек?

Пазачът постави снимката в скута си и поднесе нова клечка кибрит към лулата си. После се взря в снимката, погледа я, погледа я и им я подаде обратно.

— Е? — попита Харис.

— Даа. Беше тук вчера по това време. Даже влезе да пием чай. Симпатяга. Какво е направил, да не си е запалил лампата по време на затъмнението?

— Това решава въпроса — отпусна се тежко на земята Блогс.

— Значи връзва лодката малко по-долу и щом притъмнява, влиза в забранената зона — разсъждаваше на глас Харис. Говореше тихо, да не го чуе пазачът. — И когато се връща, патрулът е спипал лодката му. Разправя се с тях, спуска се по течението, надолу до жп линията, потапя лодката и… се мята на някой влак, а?

— Жп линията, дето пресича канала няколко мили по-надолу, къде води?

— В Лондон.

— По дяволите! — избухна Блогс.

Блогс се върна във военното министерство в Уайтхол в полунощ. Годлиман и Били Паркин го чакаха.

— Той е, няма грешка — рече Блогс и им разказа всичко.

Паркин беше възбуден. Годлиман изглеждаше само напрегнат. Когато Блогс свърши, той каза:

— Значи сега отново е в Лондон и ние пак си търсим, както по всичко изглежда, игла в купа сено. — Играеше си с кибритени клечки и правеше някакви формички на бюрото. — Знаете ли, всеки път, когато погледна снимката, имам чувството, че познавам тоя човек.

— Мислете тогава, за Бога! — възкликна Блогс. — Къде?

Годлиман поклати глава безпомощно.

— Трябва да е било само веднъж и на необичайно място. Прилича ми на лице, което съм забелязал в аудиторията на някоя лекция или сред тълпата на някой коктейл. Бегъл поглед, случайна среща — когато си спомня, сигурно няма да ни свърши никаква работа.

— Какво има в оная зона? — попита Паркин.

— Не знам, което означава, че вероятно е нещо твърде важно.

Последва мълчание. Паркин запали цигара с една кибритена клечка от фигурите на Годлиман. Блогс вдигна глава.

— Можем да отпечатаме снимката му в милион копия — и да дадем по една на всеки полицай, сътрудник на противовъздушната охрана, член на Националната гвардия, военнослужещ и носач на гарата, да ги разлепим на таблата за обяви и да ги публикуваме във вестниците…

— Прекалено е рисковано — поклати глава Годлиман. — Ами ако вече е говорил с Хамбург за онова, което е видял? Ако вдигнем голям шум около него, ще разберат, че сведенията му са ценни. Само ще потвърдим информацията му и ще ги накараме да му повярват.

— Трябва да направим нещо.

— Ще изпратим снимката му на полицията. Ще дадем описанието му в пресата и ще кажем, че е обикновен убиец. Можем да посочим подробности от убийствата в Хайгейт и Стокуел, без да споменаваме, че е замесена Службата за национална сигурност.

— Искате да кажете, че трябва да се бием с едната ръка, вързана отзад? — намеси се Паркин.

— Поне засега.

— Ще задвижа нещата в Скотланд Ярд — каза Блогс и вдигна телефона. — Няма да свършим кой знае каква работа тая нощ — погледна часовника си Блогс, — но не ми се прибира вкъщи. Няма да мога да заспя.

— В такъв случай ще потърся чайник и ще направя чай — надигна се Паркин и излезе от стаята.

Кибритените клечки на бюрото на Годлиман бяха очертали нещо като кон и каруца. Той взе една от краката на коня и запали лулата си с него.

— Имаш ли си приятелка, Фред? — попита той небрежно.

— Не.

— Откакто…

— Да.

— И траурът трябва да има край — запуфка с лулата си Годлиман.

Блогс не отговори.

— Виж, може би не трябва аз да ти чета морал — рече Годлиман. — Но знам как се чувстваш — сам съм го изпитал. Единствената разлика беше, че нямаше кого да обвинявам.

— Вие не сте се оженили повторно — каза Блогс, без да гледа Годлиман.

— Не, но не искам и ти да повториш грешката ми. Да живееш сам, когато си минал на попрището жизнено средата, е доста потискащо понякога.

— Казвал ли съм ви, че я наричаха Безстрашната Блогс?

— Да, казвал си ми.

— Добре тогава, в кой свят ще намеря момиче като нея, а? — Чак сега Блогс погледна Годлиман.

— Трябва ли непременно да бъде героиня?

— След Кристин…

— Англия е пълна с герои, Фред…

В този момент влезе полковник Тери.

— Не ставайте, господа. Ще ви съобщя нещо важно, слушайте внимателно. Човекът, убил петимата от патрула, е научил съдбоносно важна тайна. Предстои десант на съюзниците. Знаете това. Но не знаете кога и къде. Едва ли е нужно да казвам, че нашата цел е да държим немците в същото неведение. Най-вече що се отнася до мястото, където ще се извърши десантът. Доста се потрудихме, за да заблудим със сигурност противника. А сега е твърде вероятно той да узнае истината, ако човекът се добере до своите. Установено е, че шпионинът е разбрал за измамата ни. Ако не успеем да го спрем, преди да предаде сведенията си, целият десант, а с това и — човек спокойно може да го каже — цялата война са поставени на карта. Казах ви повече, отколкото възнамерявах, но е наложително да осъзнаете спешността на задачата си и реалните последствия от изтичането на тази информация. — Той не им каза, че десантът ще бъде извършен в Нормандия, а вариантът Ийст Англиа — Па дьо Кале е само за заблуда на противника, макар да се досещаше, че Годлиман сигурно ще стигне до това заключение, след като научи от Блогс за усилията му да проследи убиеца на местния патрул.

— Извинете, но откъде сте толкова сигурен, че техният агент е успял да се добере до информация? — попита Блогс.

Тери отвори вратата.

— Влезте, Родригеш.

В стаята влезе висок, хубав мъж със смолисточерна коса и дълъг нос, кимна учтиво на Годлиман и Блогс.

— Сеньор Родригеш е наш агент в португалското посолство. Кажете им какво стана, Родригеш.

— Както знаете, от доста време наблюдавам сеньор Франсишко от персонала на посолството. Днес той се срещна с един мъж, който дойде с такси, и получи от него някакъв плик. След като таксито замина, ние прибрахме плика. Успяхме да запишем номера на таксито.

— Наредих да издирят шофьора — каза Тери. — Добре, Родригеш, а сега си вървете. Благодаря.

Високият португалец излезе от стаята. Тери подаде на Годлиман голям жълт плик, адресиран до Мануел Франсишко. Годлиман го отвори — вече беше разпечатан — и измъкна втори плик, нашарен с цифри — вероятно някакъв шифър.

В по-малкия плик имаше няколко листа, написани на ръка, и набор фотографии — формат 10/8. Годлиман огледа внимателно писмото.

— Изглежда ми доста елементарен шифър — рече той.

— Не е необходимо да го четеш — прекъсна го нетърпеливо Тери. — Виж снимките.

Годлиман го послуша. Снимките бяха около трийсет и той огледа всяка една от тях, преди да ги подаде на Блогс.

— Това е катастрофа — заяви Годлиман.

Блогс погледна снимките и ги остави на масата.

— Този е само резервният му канал — каза Годлиман. — У него все още са негативите и той отива някъде с тях.

Тримата мъже, които седяха неподвижно в малката канцелария, приличаха на жива картина. Единствената светлинка идваше от фенерчето на бюрото на Годлиман. Кремавите стени, закритите с тежки щори прозорци, малкото скромни мебели и изтърканият килим предлагаха твърде прозаичен фон за драматичните събития, които се разиграваха.

— Ще трябва да кажа на Чърчил — рече Тери.

Телефонът иззвъня, полковникът вдигна слушалката.

— Да, добре. Доведете го веднага, ако обичате, но преди това го попитайте къде е оставил пътника си. Какво? Благодаря, елате веднага. — Той затвори. — Таксито е оставило нашия човек пред Университетската болница.

— Може да е бил ранен при схватката с патрула.

— Къде се намира тая болница? — попита Тери.

— На около пет минути пеша от гара Юстън — съобщи Годлиман. — От Юстън тръгват влакове за Холихед, Ливърпул, Глазгоу… все места, откъдето можеш да хванеш ферибота за Ирландия.

— От Ливърпул до Белфаст — рече Блогс. — После с кола до границата и оттам в Ейре, и подводница на атлантическия бряг. Някъде край брега. Не би рискувал през Холихед и Дъблин заради паспортната проверка, а няма смисъл да се ходи през Ливърпул чак в Глазгоу.

— Ти най-добре тръгвай за гарата, Фред — каза Годлиман, — покажи им снимката на Фейбър, виж дали не са го забелязали да се качва на някой влак. Аз ще им се обадя и ще ги предупредя, че идваш. Тъкмо ще разбера какви влакове са заминали след 10:30 часа.

— Поемам — рече Блогс и взе шапката и палтото си.

— Да, всички поемаме. — Годлиман вдигна слушалката.

На гара Юстън все още беше много оживено. И макар че в нормални времена затваряха някъде към полунощ, през войната имаше такива закъснения, че последният влак често се засичаше с първия сутрешен влак с млякото. Бързащи пътници, войнишки торби и спящи хора изпълваха огромната зала.

Блогс показа снимката на Фейбър на трима полицаи. Никой не го позна. Опита с десет жени носачи — нищо. Отиде до всички гишета за проверка на билетите. Един от пазачите каза:

— Ние гледаме билетите, а не лицата.

После попита пет-шест пътници — никакъв резултат. Накрая влезе зад гишето за билети и показа снимката на всеки от продавачите.

Един плешив дебеланко с лошо пасваща протеза разпозна лицето.

— Играя си на една игра — каза той на Блогс. — Опитвам се да открия нещо, което да подсказва защо тоя човек е тръгнал да пътува. Например черна вратовръзка — значи отива на погребение, или пък кални ботуши — значи фермер, който се прибира; и така нататък — колежанско шалче или пък бяла ивица кожа на пръста на някоя жена — там, където е била венчалната халка… нали разбирате какво искам да кажа? При всекиго има по нещо. Скучна е нашата работа — не че се оплаквам де…

— Какво забелязахте по този човек? — прекъсна го Блогс.

— Нищо. Там беше работата я — не можах да се захвана за нищо по него. Като че ли нарочно се бе постарал да е незабележим. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Разбирам. — Блогс замълча за миг. — Слушайте, искам да си помислите много внимателно. Къде отиваше той, можете ли да си спомните?

— Да — каза дебеланкото. — В Инвърнес.

— Това не означава, че наистина отива там — поклати глава Годлиман. — Той е професионалист; знае, че може да разпитваме за него по гарите. Предполагам, че по навик купува билет до съвършено друга гара. — Годлиман си погледна часовника. — Сигурно се е качил на влака в единайсет и четирийсет и пет. Сега точно влиза в Стафърд. Обадих се на железниците, те пък се обадиха на стрелочниците. Ще го спрат, преди да пресече моста на Круи. Имаме на разположение готов самолет — чака да ви отведе до Стоун-на-Трент. Паркин, ще се качиш на влака, щом спре пред Круи. Ще се облечеш като контрольор и ще проверяваш всеки билет и всяко лице в този влак. Щом забележиш Фейбър, просто стой близо до него.

Ти ще го чакаш на билетната контрола при Круи, Блогс, да не би случайно Фейбър да реши да слезе от влака. Но той няма да го направи. Качваш се, слизаш пръв в Ливърпул и чакаш на бариерата да се появят Паркин и Фейбър. Половината от местната полиция ще бъде там и ще ти помага.

— Звучи чудесно, ако той не ме познае — рече Паркин. — Но какво ще стане, ако си спомни, че ме е виждал в Хайгейт?

Годлиман дръпна едно чекмедже на бюрото си, извади пистолет и го подаде на Паркин.

— Ако те познае, застреляй го.

Паркин прибра пистолета без никакви забележки.

— Чухте полковник Тери — продължи Годлиман, — но аз искам да подчертая важността на тази мисия. Ако не заловим тоя човек, десантът в Европа ще трябва да бъде отложен вероятно с около година. През тази година везните на войната могат да се наклонят срещу нас. И повече да не улучим такъв подходящ момент.

— Ще ни се каже ли колко време остава до деня на десанта? — попита Блогс.

Годлиман реши, че имат право да знаят поне колкото него. Та нали в крайна сметка те влизаха в боя.

— Знам само, че е въпрос на седмици.

Телефонът иззвъня и Годлиман вдигна слушалката. След миг той погледна към тях.

— Колата ви чака.

Блогс и Паркин се изправиха.

— Почакайте за минута! — рече Годлиман.

Те спряха до вратата. Професорът казваше:

— Да, сър. Разбира се. Ще предам. Довиждане, сър.

Блогс не можа да се сети за човек, към когото Годлиман би се обръщал със „сър“.

— Кой беше?

— Чърчил — отвърна Годлиман.

— Какво искаше да ви каже? — попита Паркин със страхопочитание.

— Желае и на двама ви успех, и действайте бързо, за Бога!