Кен Фолет
Иглата (8)

6.

Къщата приличаше много на замък, разположила се властно всред голямото имение в потъналото в зеленина градче Волдорф досами Северен Хамбург. Можеше да бъде дом на притежател на мина или на преуспяващ търговец, или на фабрикант. Всъщност беше собственост на Абвера.

Дължеше съдбата си на климата — не тук, а на 200 мили на югоизток, в Берлин, където атмосферните условия не бяха подходящи за поддържане на радиовръзка с Англия.

Беше къща само до приземния етаж. Под него имаше две огромни бетонни халета и в тях — радиооборудване за неколкостотин милиона райхсмарки. Електронната система беше създадена от някой си майор Вернер Траутман и той си бе свършил добре работата. Във всяко хале имаше двайсет чудесни шумоизолирани радиокабини, а операторите в тях можеха да разпознаят своя агент по почукването, така както човек разпознава почерка на майка си на пощенския плик.

Приемниците бяха направени така, че да се гарантира качеството на постъпващата радиограма, докато за предавателите основното изискване беше не толкова да са мощни, колкото компактни и леснопреносими. Повечето бяха поставени в специални куфарчета и бяха създадени от „Телефункен“ за адмирал Вилхелм Канарис, шефа на Абвера.

Тази нощ ефирът беше сравнително спокоен, така че всички разбраха, когато Иглата се обади. Радиограмата прие един от по-старите оператори. Той изчука потвърждението, разшифрова полученото съобщение, откъсна бързо листа от тефтера си, отиде до телефона, прочете съдържанието по пряката линия с Главната квартира на Абвера в Софиентерасе в Хамбург и се върна обратно в кабината да изпуши една цигара.

Предложи папироса на младежа в съседната кабинка и двамата запалиха, облегнали гърбове един до друг на стената.

— Нещо ново? — запита младият.

— Винаги има нещо, когато той се обажда — сви рамене по-старият мъж. — Тоя път не е много. Луфтвафе пак не са успели да уцелят катедралата „Сейнт Пол“.

— Няма ли да има отговор?

— Той не чака да му отговарят. Независимо копеле, винаги си е бил такъв. Аз го обучавах да предава, знаеш, и след като свършихме, той реши, че е научил занаята по-добре от мен.

— Значи познаваш Иглата? Какво представлява?

— Страшен сухар! Но пък е най-добрият ни агент. Някои казват, че е „Номер едно“ на всички времена. Говорят, че е изкарал пет години в Русия, стигнал до върховете на НКВД и приключил кариерата си като един от най-доверените съветници на Сталин. Не знам дали е вярно, но той ги прави тия работи. Истински професионалист. И фюрерът го знае.

— Хитлер го познава?

— По едно време искаше да чете лично всички съобщения на Иглата — кимна старият. — Не знам дали още го прави. Не че има някакво значение за Иглата. Нищо не може да го развълнува тоя човек. Да ти кажа ли нещо? Той гледа на всички по един и същи начин — като че ли пресмята как ще те ликвидира, ако направиш погрешен ход.

— Добре, че не се наложи аз да го обучавам.

— Бързо схващаше, признавам му го. Работеше по двайсет и четири часа на ден, а после, като се научи, едно добро утро не ми казваше. Да се сети да поздрави Канарис, е голям подвиг за него. Винаги завършва радиограмите си с „Поздрави на Вили“. Толкова ги бръсне той началниците.

Те хвърлиха фасовете на пода и ги угасиха с крак. По-възрастният се наведе, вдигна ги и ги прибра в джоба си, защото в подземието беше забранено да се пуши. Приемниците още мълчаха.

— Да, той не иска да използва кодовото си име — продължи инструкторът. — Фон Браун му го измисли, но той никога не го е харесвал. И фон Браун не харесва. Помниш ли, когато… не, беше, преди да дойдеш при нас. Фон Браун нареди на Иглата да отиде на летището във Фарнбъро, графство Кент. Радиограмата оттам гласеше:

„Летище във Фарнбъро, графство Кент, няма. Има едно във Фарнбъро, графство Хампшир. Добре, че в Луфтвафе знаят географията по-добре от теб, тъпак такъв“.

Направо си му го каза.

— Разбирам го, да знаеш. Когато ние грешим, те рискуват живота си.

По-старият се намръщи. Той беше човекът, който трябваше да прави подобни заключения, и не обичаше слушателите му да вземат инициативата и да привеждат решаващия аргумент в спора, изразявайки личното си мнение.

— Може би — измърмори той неохотно.

— Но защо не си харесва името?

— Казва, че в него има смисъл, а това може да го издаде. Фон Браун не ще и да чуе.

— Смисъл? Иглата? Какво може да означава?

Но в този момент приемникът на по-стария изпиюка и той се върна бързо на поста си, така че обяснение не последва.