Кен Фолет
Иглата (13)

11.

Фейбър ловеше риба. Беше се проснал на палубата на трийсетфутовата лодка, движеща се по канала със скорост три възела, и се наслаждаваше на пролетното слънце. С една ръка мързеливо придържаше руля, с другата бе хванал въдицата, чието влакно се влачеше във водата зад лодката.

Не беше уловил нищо този ден.

Освен на рибар Фейбър се правеше и на орнитолог — всъщност почваше да разбира доста от тия проклети птици, а това беше чудесен претекст за носенето на бинокъл. Само преди няколко часа бе забелязал гнездо на синьо рибарче.

Лодкарите на пристана в Норич бяха очаровани, че някой иска да наеме лодка за две седмици. Бизнесът не върнеше — вече разполагаха само с две лодки, като едната не беше използвана от Дюнкерк насам. Фейбър се беше попазарил за цената, ей така, проформа. Накрая му бяха сложили вътре и сандъче с консерви.

Той беше купил стръв от близкия магазин, а въдицата си носеше от Лондон. Лодкарите казаха, че е уцелил хубаво време, и му пожелаха богат улов. Никой не му поиска лична карта.

Дотук добре.

Трудното предстоеше. Защото да се прецени мощта на една армия е трудна работа. Най-напред например човек трябва да я намери.

В мирно време армията сама ще постави пътни знаци, за да ти помогне. Сега пътните знаци бяха махнати — не само военните, но и всички останали.

Най-простото решение е да се качиш в една кола и да последваш първия военен камион, който срещнеш, докато и шие до някъде. Фейбър обаче нямаше кола; беше почти невъзможно един цивилен да вземе автомобил под наем, а дори и да успееше, нямаше откъде да набави бензин. Освен това един цивилен, който пътува из страната, като следва армейските превозни средства и оглежда военните лагери, щеше много скоро да бъде арестуван. Ето защо му трябваше лодка.

Преди няколко години, когато още съвсем законно навсякъде се продаваха карти, Фейбър бе открил, че Англия разполага с хиляди мили водни пътища във вътрешността на страната. През деветнайсети век естествената речна мрежа е била споена от паяжина изкуствени канали. В някои области имаше, кажи-речи, толкова водни пътища, колкото и шосета. Типичен пример за подобно място беше Норфък.

Лодката си имаше много преимущества. По пътя човек отива някъде; по реката той просто си плава. Да се спи в спряна кола, е подозрително, а в закотвена лодка — естествено. Водните пътища са пусти. Пък и кой е чувал да блокират канал?

Имаше и недостатъци, разбира се. Летищата и казармите бяха близо до шосе, но не и задължително край вода. Фейбър трябваше да изследва местността нощем: завързваше лодката си и кръстосваше хълмистата пустош на лунна светлина. По време на тези изтощителни обиколки от по 40 мили общо отиване и връщане можеше лесно да пропусне онова, което търсеше, защото беше тъмно или просто защото нямаше достатъчно време да провери всеки квадратен метър земя.

Връщаше се няколко часа след зазоряване, спеше до обяд и после се придвижваше по-нататък, като спираше от време на време да се покатери по близкия хълм и да огледа околността. Спираше и при шлюзове, отдалечени ферми и крайречни кръчми и говореше с хората, надявайки се някой да спомене нещо за военни наоколо. Засега нямаше нищо подобно.

Фейбър започваше да се чуди дали е попаднал там, където трябва. Опита да се постави на мястото на генерал Патън и се запита: „Ако смятах да завзема Франция от изток, къде щях да разположа базата си?“ Очевидният отговор беше Норфък — огромни ненаселени пространства, големи равни площи за кацане на самолети, близост до морето — следователно възможност за бърз десант. А заливът Уош беше чудесен естествен басейн за флота. Но тия предположения можеше да се окажат погрешни поради неизвестни нему причини. Скоро щеше да се наложи да се придвижи бързо до нов район… може би пресушените блата на Фенс?

Пред него се появи шлюз и той сви платната, за да забави ход. Плъзна се леко в яза и спря с лек удар във вратите. Къщичката на пазача беше на брега. Фейбър сви ръце около устата си и извика, после седна и зачака. Беше се научил, че с пазачите на шлюзове не бива да се бърза. Още повече, че беше време за чай, а тогава едва ли можеше да ги помръдне човек.

На вратата застана някаква жена и махна. Фейбър помаха в отговор, после скочи на брега, завърза лодката и влезе в къщата. Пазачът седеше по къси ръкави на кухненската маса.

— Не бързаш много, нали? — рече той.

— Хич даже — усмихна се Фейбър.

— Налей му чаша чай, Мейвис.

— Не, недейте, благодаря — учтиво отказа Фейбър.

— Не се безпокой, току-що запарихме цял чайник.

— Благодаря. — Фейбър седна. Малката кухня беше прохладна и чиста, а чаят пристигна в изящна порцеланова чашка.

— На риба ли? — попита пазачът.

— На риба, а и от птици се интересувам — отвърна Фейбър. — Мисля да хвърля котва някъде наблизо и да прекарам няколко дни на сушата.

— А, така ли? Е, тогава дръж отсрещната страна на канала. От тая страна е забранена зона.

— Наистина ли? Не знаех, че има военни наоколо.

— Да, на половин миля оттука. Не знам дали са военни де. На мен не ми казват тия работи.

— Е, сигурно не ни и трябва да знаем — рече Фейбър.

— Тъй де. Пий си чая тогава и ще те пусна през шлюза. И благодаря, че не ме вдигна от масата.

Те излязоха навън. Фейбър се качи в лодката и я отвърза. Вратите зад него бавно се затвориха, после пазачът отвори яза. Лодката бавно се смъкна надолу заедно с нивото на водата в шлюза, след което пазачът отвори предните врати.

Фейбър вдигна платната и потегли напред. Пазачът помаха с ръка.

Фейбър спря отново след около четири мили и върза лодката за едно дебело дърво на брега. Докато чакаше да падне нощта, вечеря с консерва месо и бисквити и пи вода от бутилката. После облече черните си дрехи, сложи в сака бинокъла, фотоапарата и екземпляр от „Редки птици в Източна Англия“, пусна в джоба си компаса и взе фенерчето. Беше готов.

Той духна газената лампа, заключи вратата на каютата и скочи на брега. Светна с фенерчето да погледне компаса и навлезе в гористия пояс покрай канала.

Тръгна на юг и вървя около половин миля, докато не се натъкна на оградата. Беше висока шест стъпки, от железни пръчки, с навита бодлива тел отгоре. Той се върна обратно в гората и се покатери на едно високо дърво.

Над него небето бе осеяно с разкъсани облаци, през които надничаше луната. Зад оградата се простираше равно поле, после следваха малки възвишения. Фейбър беше правил това и преди, в Бигин Хил, Алдершот и куп други военни зони из Южна Англия. Имаше две нива на охрана — подвижен патрул, обикалящ около цялата ограда, и стационарни постове при самите установки.

И двете можеха да бъдат преодолени с търпение и предпазливост.

Той се смъкна от дървото, доближи се пак до оградата, скри се зад един храст и се приготви да чака.

Трябваше да разбере кога минава подвижният патрул. Ако не дойдеха до зазоряване, щеше да се върне следващата нощ. Ако му проработеше късметът, щяха да минат след малко. Като се имаше предвид размерът на охраняваната територия, вероятно се правеше само по една обиколка на нощ.

Късметът му проработи. Малко след десет часа чу тропота на подковани нозе и трима мъже преминаха с маршова стъпка покрай вътрешната страна на оградата.

Пет минути по-късно Фейбър се прехвърли вътре.

Тръгна право на юг; когато няма кой знае какво значение коя посока ще хванеш, най-добре е да се движиш по права линия. Не използваше фенерчето, придържаше се близо към живите плетове и дърветата и избягваше височините. Показалата се изневиделица луна можеше да очертае ясно непознатата фигура. Строгият пейзаж напомняше на картина на абстракционист в черно, сиво и сребристо. Земята под краката му беше някак подгизнала, сякаш наблизо имаше блата. В нивата пред него се стрелна лисица, бърза като хрътка и грациозна като котка.

Беше единайсет и половина, когато се натъкна на първите признаци за някакви военни действия — и те бяха доста необичайни.

Луната се показа и той видя на около четвърт миля пред себе си няколко реда едноетажни постройки, подредени така правилно, че можеше да са само казарми. Моментално се хвърли на земята, но още в същия миг се усъмни дали са истински, тъй като нямаше никакви светлини, никакъв шум.

Фейбър полежа неподвижно десетина минути в очакване да си изясни обстановката, но не се случи нищо, само дето се появи един язовец, видя човека и изчезна.

Фейбър запълзя напред.

Като се приближи, видя, че казармите са не само празни, но и довършени. Повечето представляваха само покрив, поддържан от четири греди. Някои имаха по една стена.

Изведнъж замря — наблизо прокънтя човешки смях. Той пак залегна, вперил очи в постройките. В една от тях светна и угасна пламъче от кибритена клечка, след което останаха да тлеят две червени точици. Явно имаше пазачи.

Фейбър докосна камата в ръкава си и запълзя отново напред. Искаше да се приближи откъм неохраняемата страна.

Недовършените бараки нямаха под и основи. Нямаше и строителни машини наоколо, нито пък колички, бетонобъркачки, лопати или купчини тухли. В коловозите, които водеха от казармите през нивите, бе поникнала пролетна трева — явно пътят не бе използван скоро.

Сякаш някой бе решил да разположи тук на лагер десет хиляди души, а после няколко седмици след започване на строителството беше променил решението си.

И все пак имаше нещо, което се разминаваше с подобно обяснение.

Фейбър стъпваше внимателно, нащрек да не би на пазачите да им хрумне да обикалят. В средата на лагера бяха спрели няколко стари, ръждясали военни камиона, без двигатели или каквито и да било други части. Само че, ако някой бе тръгнал да обира стари камиони, защо не бе взел и каросериите за старо желязо?

Бараките бяха откъм външната страна, та да се виждат стените. Приличаше на снимачна, а не на строителна площадка.

Фейбър реши, че засега е видял всичко необходимо, и се отправи, пълзейки, към източния край на лагера. Скоро се озова в безопасност зад оградата. След около половин миля той се обърна и погледна назад от върха на едно възвишение: приличаше наистина на войнишки лагер.

В съзнанието му проблесна някаква идея и той я остави да се дооформи.

Местността беше сравнително равнинна, тук-там леко нагъната и осеяна с горички и блатни храсталаци, които бяха добре дошли за Фейбър. Той заобиколи едно езеро, блеснало като сребристо огледало под лунната светлина. Чу крясъка на кукумявка, погледна натам и в далечината съзря някакъв полуразрушен хамбар.

Пет мили по-нататък водя летището.

Имаше повече самолети, отколкото бе предполагал, че притежават Кралските въздушни сили. Имаше „Патфайндер“-и за сигнални ракети, „Ланкастър“-и и американски Б-17 за внезапни бомбардировки, „Хърикейн“-и, „Спитфайър“-и и „Москит“-и за разузнаване, и тежки бомбардировачи — въобще достатъчно самолети за истински десант.

Колесниците им бяха потънали в меката пръст — самолетите бяха до коремите в кал.

И пак — ни светлинна, ни шум.

Фейбър запълзя към самолетите, докато не откри пазачите. В средата на пистата имаше малка палатка. През платнището се процеждаше слаба светлина. Двама войници, може би трима.

Със скъсяването на разстоянието самолетите ставаха все по-плоски, сякаш някой ги бе посплескал предварително.

Фейбър стигна до най-близкия, докосна го и с изумление установи, че пипа парче половининчов картон, изрязан във формата на „Спитфайър“, боядисан в защитни цветове и привързан с въже за земята.

Всичките бяха такива.

И наброяваха повече от хиляда.

Фейбър се изправи, наблюдавайки с крайчеца на окото си палатката, готов да се хвърли на земята при най-малкото раздвижване. После обиколи цялото фалшиво летище, огледа уж истинските изтребители и бомбардировачи, направи връзката с казармените декори и чак се олюля — толкова важно бе онова, на което се беше натъкнал.

Знаеше, че ако продължи, ще открие още подобни летища и още наполовина построени военни лагери. А отидеше ли до Уош, щеше да види цяла флота от шперплатови разрушители и бойни кораби.

Всичко беше една огромна по мащаби, изпипана до най-малката подробност, скъпоструваща, невероятна измама.

Тя, естествено, не беше предназначена за заблуда на доближилия се по земя противник, на разузнавача, дошъл да огледа внимателно терена.

Важно беше как изглеждат нещата от въздуха.

И най-ниско прелитащият разузнавателен самолет, снабден с най-модерна снимачна апаратура, щеше да се завърне със снимки, които недвусмислено показват огромна концентрация на жива сила и техника.

Нищо чудно, че Генералният щаб очакваше десант източно от Сена.

Щеше да има и други елементи за допълване на измамата. Англичаните щяха да подхвърлят информация за Първа американска армия в радиограмите си, използвайки шифри, за които знаеха, че ще бъдат разчетени. Щяха да последват фалшиви доклади от разни агенти, изпращани по испански дипломатически канали до Хамбург. Съществуваха безкрайно много възможности.

Англичаните имаха на разположение четири години да се подготвят за десанта. По-голямата част от немската армия се биеше с Русия. Стъпеха ли съюзниците на френска земя, нямаше кой да ги спре. Единственият шанс на германците беше да ги хванат още на брега и да ги унищожат, докато слизат от корабите.

Ако чакаха на погрешно място, щяха да загубят и този единствен шанс.

Цялата стратегия му стана пределно ясна. Беше проста и унищожителна.

Фейбър трябваше да съобщи в Хамбург.

„Дали ще ми повярват?“, запита се той.

Военните стратегии рядко се променяха заради думите на един човек. Той имаше наистина висок ранг, но дали беше достатъчно висок?

Оня идиот фон Браун нямаше никога да му повярва. От години го мразеше и щеше моментално да се възползва от случая да го оплюе. Канарис, фон Рьоне… нямаше им вяра.

Освен това не искаше да им го съобщава по радиото. Не искаше да изпраща подобна информация по въздуха — от седмици имаше чувството, че шифърът им не е сигурен. Ако англичаните разберяха, че тайната им е разкрита…

Можеше да се направи само едно — да събере доказателства и сам да ги отнесе в Берлин.

Трябваха му снимки.

Щеше да фотографира тази гигантска бутафория, после да стигне до Шотландия, да се качи на подводницата и лично да предаде доказателствата си на фюрера. Не можеше да стори нито повече, нито по-малко.

За да снима, му трябваше светлина. Налагаше се да изчака до зазоряване. Наблизо имаше полуразрушен хамбар, можеше да прекара остатъка от нощта там.

Фейбър провери посоката с компаса и тръгна. Хамбарът се оказа по-далеч, отколкото си мислеше, и ходенето му отне цял час. Беше стара дървена барака, с пробит покрив. Плъховете отдавна бяха избягали — нямаше храна, но в сеновала имаше прилепи.

Фейбър легна на някакви дъски, но не можа да заспи. Как ще спиш, когато знаеш, че от теб зависи изходът на войната.

Слънцето трябваше да изгрее в 5:21 часа. В 4:20 Фейбър напусна хамбара.

Макар че не бе спал, двата часа почивка го ободриха физически и успокоиха нервите му и сега той се чувстваше отлично. Западният вятър прогонваше облаците и макар че луната се бе скрила, имаше звезди.

Бе разпределил времето си добре. Небето осезаемо просветляваше, когато стигна до „летището“.

Пазачите бяха още в палатката. Ако имаше късмет, щяха да спят. От собствен опит знаеше, че най-трудно се издържа буден в последните часове на такова дежурство.

Ако излезеха навън обаче, щеше да се наложи да ги убие.

Той си избра подходящо място и зареди „Лайка“-та с 35-милиметрово филмче с трийсет и шест пози. Надяваше се светлочувствителните химикали да не са се развалили — филмчето стоеше в куфара му отпреди войната — сега човек не можеше да намери подобно нещо в Англия. Трябваше да е в ред — беше го държал в плътно затворена кутийка, на студено и хладно място.

Когато червеният сърп на слънцето се подаде над хоризонта, Фейбър започна да снима. Снимаше от различни ъгли и разстояния и завърши с едър план на един бутафорен самолет; фотосите щяха да покажат и илюзията, и реалността.

Докато правеше последните снимки, с крайчеца на окото си забеляза някакво раздвижване. Хвърли се по корем и пропълзя под един шперплатов „Москито“. От палатката излезе войник, направи няколко крачки и се изпика. После се протегна, прозя се, запали цигара, огледа се, потрепери леко и влезе в палатката.

Фейбър се изправи и затича.

След около четвърт миля погледна назад. Летището не се виждаше. Той се насочи на запад, към лагера.

Разкритието му беше нещо повече от обикновен удар. Хитлер цял живот бе предусещал вярно нещата, единствен той. Човекът, който представеше доказателства, че фюрерът за сетен път се е оказал прав, а специалистите грешат, можеше да разчита на нещо повече от потупване по рамото. Фейбър знаеше, че Хитлер вече го смята за най-добрия агент на Абвера — този нов успех можеше да му донесе поста на Канарис.

Само да успееше.

Той ускори крачка, потича двайсетина ярда, мина ходом следващите двайсет, после пак затича, така че стигна лагера към 6:50. Вече беше съвсем светло и не можеше да се доближи много, защото пазачите не бяха в палатка, а в една от ония бараки без стени, откъдето всичко се виждаше. Той се просна до живия плет и почна да снима от разстояние. На обикновените снимки щеше да се вижда нормална казарма, но той се надяваше, че при голямо увеличение ще се покажат подробностите, доказващи измамата.

Когато тръгна обратно към лодката, бе изщракал трийсет пози. Пак бързаше, защото знаеше, че се вижда отвсякъде — един облечен в черно мъж, нарамил брезентова торба с инструменти, тича през открито поле в забранена зона.

След час стигна до оградата, без да срещне друго освен диви гъски по пътя. Прехвърли се през телта и усети огромно облекчение — вътре в зоната подозренията щяха да паднат веднага върху него. Отвъд оградата нещата бяха в негова полза. Можеше да се заеме с наблюдението на птици, да лови риба, да кара лодка — да се отдаде на тази си роля. Най-рискованата част от операцията бе завършила.

Той тръгна през горичката, като поемаше дълбоко дъх. Усети как напрежението, натрупано през нощта, бавно спада. Ще мине с лодката няколко мили, реши той, и ще спре да поспи няколко часа.

Най-после стигна канала. Всичко бе свършило. Лодката изглеждаше толкова добре на утринното слънце. Само да потегли, и ще си направи чай, после…

Един мъж в униформа излезе от рубката и възкликна:

— Така, така! Та кои значи сме ние?

Фейбър замръзна на място и остави да заработят старите инстинкти; обзе го ледено спокойствие. Натрапникът носеше униформата на капитан от Националната гвардия. Имаше пистолет в закопчания кобур. Беше висок и дългокрак, но изглеждаше към шейсетте. Под шапката се подаваха бели коси. Той не посегна към оръжието. Фейбър регистрира с поглед всичко това, докато произнасяше:

— Вие се намирате на моята лодка, та ми се струва, че аз би трябвало да ви задам тоя въпрос.

— Капитан Стивън Лангам от Националната гвардия.

— Джеймс Бейкър. — Фейбър не се помръдна от брега. Един капитан не патрулираше сам.

— И какво правите тук?

— На почивка съм.

— Къде бяхте?

— Да наблюдавам рибарчета.

— Преди да се е съмнало? Дръж го на мушката, Уотсън.

Отляво изникна младок в лятна униформа, с ловна пушка в ръце. Фейбър се огледа. От дясната му страна се приближи друг мъж, отзад трети, четвърти.

— Откъде дойде тоя, ефрейтор? — провикна се капитанът.

— Откъм забранената зона, сър — долетя отговорът от върха на близкия дъб.

Фейбър запресмята светкавично шансовете си. Четири на един — докато ефрейторът се смъкне от дървото. Имаха само две оръжия — ловната пушка и пистолета на капитана. И главното — бяха аматьори. Лодката също щеше да помогне.

— Забранена зона ли? — учуди се той. — Видях само някаква ограда. Вижте, защо не насочите това пушкало в друга посока, а? Може да гръмне.

— Никой не ходи да търси птици по тъмно — рече капитанът.

— Ако човек успее да се скрие добре, докато е още тъмно, ще бъде почти невидим, когато птиците се събудят. Така се прави обикновено. Хайде, хайде, Националната гвардия е страшно патриотична организация, и бойка, и така нататък, но нека да не прекаляваме. Не трябва ли просто да ми проверите документите и да напишете рапорт?

Капитанът сякаш се поколеба.

— Какво носиш в сака?

— Бинокъл, фотоапарат и наръчник. — Фейбър посегна към сака.

— Не, ти не пипай! — викна капитанът. — Я погледни вътре, Уотсън.

Ето и грешката на аматьора.

— Ръцете! — рече Уотсън.

Фейбър вдигна ръце над главата си, дясната длан почти докосваше левия ръкав. Той си представи съвсем точно следващите няколко секунди — не биваше да се стигне до стрелба.

Уотсън се доближи до него отляво, с насочена пушка, и отвори платнения сак. Фейбър измъкна камата от ръкава си, плъзна се под пушката и заби камата в гърлото на младежа, а с другата си ръка изтръгна оръжието от стисналите го пръсти.

Другите двама се втурнаха към него, а ефрейторът се хвърли надолу, сред пукот от клони.

Фейбър измъкна камата от гърлото на Уотсън, докато младежът се свличаше на земята. Капитанът се мъчеше да разкопчее кобура си. Фейбър скочи в лодката, тя се заклати и капитанът се олюля. Фейбър замахна с ножа, но старият беше прекалено далеч за точен удар. Острието улучи ревера, отскочи нагоре и разряза брадичката му. Ръката пусна кобура и притисна зейналата рана.

Фейбър се завъртя светкавично към брега. Единият войник скочи. Фейбър направи крачка напред и изпъна дясната си ръка. Летящият към него войник просто се наниза на осеминчовата кама.

От удара Фейбър загуби равновесие и изпусна камата. Войникът падна върху ножа. Фейбър се отпусна на колене; нямаше време да го измъква, капитанът разкопчаваше кобура. Фейбър скочи отгоре му. Онзи измъкна пистолета. Палците на Фейбър се забиха в очите на офицера, той изкрещя от болка и се опита да отблъсне ръцете на нападателя.

Нещо изтрополя: четвъртият от патрула скочи в лодката. Фейбър остави капитана — сега нямаше да види къде да стреля, дори и да вдигнеше предпазителя. Стиснал полицейската палка, мъжът замахна с все сила. Фейбър се отмести надясно, та ударът попадна не върху главата, а върху лявото му рамо. Ръката му моментално изтръпна. Той извъртя дясната си длан и нанесе своя саблен удар — силен и точен — по врата на нападателя. Беше невероятно, но мъжът не падна, задържа се на крака и замахна втори път с палката. Фейбър се плъзна напред. Лявата ръка започваше да го боли жестоко. Той сграбчи главата на войника с две ръце, чу се рязко пукване и вратът се счупи. В същия миг палката се стовари отново, този път върху главата на Фейбър. Той се заклати като пиян.

Капитанът се блъсна в него, олюлявайки се още. Фейбър го блъсна назад. Шапката му отлетя настрани, старецът се катурна през борда и падна в канала със страшен плясък.

Ефрейторът скочи от дъба на земята. Фейбър измъкна камата, забита в тялото на войника, и се озова на брега. Уотсън беше още жив, но нямаше да е за дълго — от раната на врата му шуртеше кръв.

Фейбър и ефрейторът бяха един срещу друг. В ръката си англичанинът държеше пушка.

Беше ужасно уплашен и това бе разбираемо. В секундите, докато слизаше от дъба, този човек бе убил трима от другарите му, а четвъртият бе хвърлил в канала.

Фейбър погледна пушката. Беше стара — почти като от музей. Ако ефрейторът разчиташе на нея, щеше вече да е натиснал спусъка.

Ефрейторът направи крачка напред и Фейбър забеляза, че някак щади десния си крак. Сигурно го бе навехнал при слизането. Фейбър отскочи настрани, принуждавайки ефрейтора да прехвърли тежестта си на болния крак, за да го държи на мушка, и изрита някакъв камък. Вниманието на ефрейтора се насочи към камъка и Фейбър се хвърли напред.

Ефрейторът натисна спусъка; изстрел не последва. Старата пушка засече. Дори и да бе стрелял, нямаше да улучи; погледът му бе проследил камъка, болният му крак го бе подвел, а Фейбър бе скочил.

Той заби камата в гърлото му.

Оставаше само капитанът.

Фейбър се огледа и го видя да се измъква от водата и да се изкатерва по отсрещния бряг. Той намери някакъв камък, метна го и успя да уцели капитана по главата, но старецът стигна, олюлявайки се, до твърда почва и хукна да бяга.

Фейбър изтича до брега, хвърли се във водата, преплува няколко метра и се озова на отсрещния бряг. Капитанът имаше стотина метра преднина и продължаваше да тича, но беше стар. Разстоянието между тях се топеше бързо, докато накрая Фейбър чу прекъсващото му, хъркащо дишане. Капитанът забави крачка, после се строполи в един храст. Фейбър застана над него и го обърна.

— Ти си… дявол — изхърка старият човек.

— Ти видя лицето ми — каза Фейбър и го уби.