Кен Фолет
Иглата (29)

27.

Цигарата гори при 800 градуса Целзий. Но въгленчето в края й обикновено е заобиколено от тънък слой пепел. За да причини изгаряне, цигарата трябва да се притисне в кожата за почти цяла секунда — беглият допир едва ли ще се усети. Това се отнася дори за очите — примигването е най-бързата несъзнателна човешка реакция. Само аматьорите хвърлят цигари, а Дейвид Роуз беше аматьор — един безкрайно комплексиран и зажаднял за действие аматьор. Професионалистите не обръщат внимание на подобни аматьори.

Фейбър не обърна внимание на запалената цигара, която Дейвид Роуз хвърли по него. Прав беше, защото тя бръсна челото му и падна на металния под на джипа. Той посегна към пушката на Дейвид, което беше грешка. Светкавично осъзна, че трябваше да измъкне камата и да го прободе — Дейвид можеше и да го застреля през това време, макар че никога преди това не бе насочвал пушка срещу човек и сигурно щеше да се поколебае, през който миг Фейбър можеше да го убие. Фейбър реши, че последните му изблици на естествено човешко поведение са виновни за подобна недопустима грешка в оценката на ситуацията. Щеше да му е последната.

Дейвид бе стиснал пушката с две ръце — лявата на барабана, дясната на задната цев, и я бе измъкнал на около петнайсетина сантиметра от рафтчето, когато Фейбър обхвана дулото с длан. Дейвид я дърпаше към себе си, но за миг под натиска на Фейбър оръжието се оказа насочено към предното стъкло.

Фейбър беше як, но Дейвид беше изключително силен. Раменете, ръцете и китките му бяха бутали инвалидната количка в продължение на четири години и мускулите бяха заякнали неимоверно. Освен това той държеше пушката с две ръце, и то пред себе си, а Фейбър я бе сграбчил с една, и то под неудобен ъгъл. Дейвид дръпна пак, този път по-решително, и дулото се изплъзна от дланта на Фейбър.

В този миг, с насочената към корема му пушка и свиващия се около спусъка пръст на Дейвид, Фейбър усети съвсем осезаемо полъха на смъртта.

Той отскочи нагоре, оттласквайки се от седалката. Главата му се удари в брезентовия покрив на джипа, докато пушката изгърмя с трясък, от който тъпанчетата му като че ли се спукаха и рязка болка го прониза зад очните ябълки. Стъклото до седалката му се пръсна на малки парчета и дъждът запръска през празната рамка. Фейбър се изви и се стовари не на своето място, а върху Дейвид; обхвана с две ръце гърлото му и натисна с палци.

Дейвид се опита да вмъкне пушката помежду им, за да стреля и през другата цев, но оръжието беше прекалено голямо. Фейбър се взря в очите му и видя… какво беше това? Възбуда. Разбира се — нещастникът най-накрая имаше възможност да се бие за страната си. После изражението му се промени, тялото му усети липсата на кислород и той започна да се бори за въздух.

Дейвид пусна пушката, дръпна лакти назад колкото можа и заби силно юмруци в ребрата на Фейбър.

Лицето на Хенри се сви от болка, но той не пусна гърлото на Дейвид — знаеше, че ще издържи на ударите по-дълго, отколкото англичанинът без въздух.

Изглежда, Дейвид си бе помислил същото, защото кръстоса ръце отпред и отблъсна Фейбър: а после, когато разстоянието помежду им се увеличи, вдигна нагоре ръце, разкъсвайки хватката на противника. Сетне замахна и стовари десния си юмрук силно, но доста неефективно, по скулата на Фейбър. Очите на Хенри се насълзиха.

Фейбър отвърна с каскада от юмручни удари в корема; Дейвид продължи да го блъска по лицето. Бяха прекалено близо един до друг, за да си причинят сериозни рани за кратко време, но Дейвид беше по-силен и това започна да си казва думата.

Фейбър едва ли не с възхищение осъзна, че Дейвид бе избрал много хитро времето и мястото на схватката, така че да има на своя страна преимуществото на изненадата, пушката и ограниченото пространство, където мускулите му значеха много, а по-добрата стабилност и подвижност на врага — нищо. Всъщност бе допуснал само една грешка, може би разбираема — обзет от желанието да се поперчи, Дейвид бе споменал филмчето и така беше дал на Фейбър възможността да се опомни.

Фейбър прехвърли тежестта си на другата страна и бедрото му натисна лоста, превключвайки го на предна скорост. Моторът още работеше и колата подскочи. Фейбър загуби равновесие. Дейвид се възползва от това и с лявата си ръка му нанесе съкрушителен удар право по брадата — беше въпрос повече на късмет, отколкото на точна преценка. Фейбър отхвърча в другия край на кабината. Главата му се удари в желязната рамка, рамото му се удари в дръжката, вратата се отвори и той изхвръкна от колата, претърколвайки се назад.

Озова се по лице в калта. В първия момент беше прекалено замаян дори да се помръдне. Отвори очи и видя само сини светкавици да раздират мътночервеното небе. Чу форсирането на мотора, разтърси глава да прогони фойерверките пред очите си и с мъка се изправи на четири крака. Шумът на мотора се отдалечи, после започна да се усилва. Фейбър обърна глава по посока на шума, цветните кръгове пред него се разсеяха, после изчезнаха и той видя джипа да връхлита отгоре му.

Дейвид искаше да го прегази.

Предната броня беше на по-малко от метър от лицето му, когато той се претърколи настрана. Усети въздушната струя, калникът закачи простряното му стъпало и джипът профуча покрай него. Тежките грайферни гуми раздираха подгизналата земя и хвърляха кал. Фейбър се претърколи два пъти в мократа трева, после се изправи на едно коляно. Стъпалото го болеше. Видя, че джипът обръща, описвайки малък кръг, и се връща обратно към него.

Виждаше лицето на Дейвид през предното стъкло. Младият мъж се бе привел напред, стиснал здраво кормилото, а устните му се бяха разтегнали и оголили зъбите в някаква дивашка, почти безумна усмивка… Безпомощният сакат воин явно си представяше как седи в кабината на „Спитфайър“-а и връхлита изневиделица — от самото слънце — върху вражеския самолет, а всичките осем картечници сеят смъртоносните откоси от по 1200 куршума в минута.

Фейбър се примъкна по-близо до ръба на платото. Джипът набираше скорост. Фейбър знаеше, че за момента поне не може да побегне. Погледна надолу — каменистият скат се спускаше почти отвесно към разбеснялото се море на сто стъпки по-долу. Джипът се носеше право към него, покрай самия ръб. Фейбър се огледа трескаво за някаква издатина, дори камък, на който да стъпи. Нямаше нищо.

Джипът беше на петнайсетина стъпки от него и се движеше с около четирийсет мили в час. Колелата профучаваха на около две стъпки от края на скалата. Фейбър се хвърли по очи и плъзна крака в бездната, увисвайки само на ръце.

Гумите минаха на сантиметри от него. Няколко метра по-нататък едната хлътна в празното. За миг Фейбър помисли, че джипът ще се преобърне и ще падне в морето, но останалите три колела успяха да изтеглят колата.

Нещо под ръцете на Фейбър помръдна. От вибрациите на минаващия джип рохката земя започна да поддава и той усети, че пропада. На сто стъпки под него морето вреше и кипеше. Фейбър изпъна напред ръка и заби пръсти в меката почва. Усети, че един нокът се откъсва, но не обърна внимание. Повтори същото и с другата ръка, после се изтегли бавно нагоре, мъчително бавно. Най-накрая главата му се изравни с ръцете, бедрата му усетиха под себе си твърда земя, той успя да се извърти и се претърколи навътре, далеч от ръба.

Джипът отново завиваше. Фейбър се затича към него. Стъпалото го болеше, но явно не беше счупено — поне така реши той. Дейвид даде още газ — канеше се да връхлети наново. Фейбър се обърна и се втурна обратно на зигзаг. Дейвид трябваше да върти кормилото и следователно да намали.

Фейбър знаеше, че не може да издържи дълго така — естествено, щеше да се измори преди Дейвид. Това трябваше да е последният им сблъсък.

Той затича по-бързо. Дейвид реши да му пресече пътя и да излезе пред него. Фейбър направи завой. Джипът тръгна на зигзаг. Вече почти настигаше Хенри и той хукна с все сила, принуждавайки Дейвид да кара в кръг. Джипът забавяше ход, а Фейбър се приближаваше. Деляха ги само няколко метра, когато Дейвид разбра какво е намислил Фейбър. Той зави рязко, но беше твърде късно. Фейбър доближи странично джипа и се хвърли по лице върху брезентовия покрив.

Лежа отгоре няколко секунди, колкото да си поеме дъх. Премазаното му стъпало гореше, дробовете го боляха.

Джипът продължаваше да се движи. Фейбър измъкна камата от калъфа в ръкава и я заби в брезента, разрязвайки го на длъж. Платът се раздра и падна встрани — Фейбър видя пред себе си тила на Дейвид.

Англичанинът погледна нагоре и лицето му се изкриви от изумление. Фейбър замахна с ръка назад, за да удари с ножа…

Дейвид дръпна ръчката за газта и завъртя кормилото. Джипът подскочи напред и се изправи на две колела, гумите изсвистяха, описвайки остър завой. Фейбър с мъка се задържа отгоре. Набирайки скорост, джипът падна на четири колела, после пак се изправи на две. Колата се плъзна няколко метра, запазвайки равновесие, после гумите се хлъзнаха по подгизналата земя и джипът се стовари на една страна със скърцане и трясък.

Фейбър прелетя няколко метра и се пльосна на земята. От удара дъхът му излезе и няколко секунди не можа да се помръдне.

След лудешкото препускане джипът пак се бе оказал опасно близо до края на скалата.

На няколко метра пред себе си в тревата Фейбър видя ножа, взе го и се обърна към джипа.

Дейвид бе успял някак си да се измъкне, заедно с количката, през разрязания покрив и сега се отблъскваше бързо от края на платото. Тичащият след него Фейбър трябваше да признае, че англичанинът е смел човек.

Дейвид сигурно бе чул стъпките му, защото миг преди Фейбър да се изравни с количката, тя спря и се завъртя. Той мерна тежкия гаечен ключ в ръцете на Дейвид.

Фейбър се хвърли върху стола и го преобърна. Последното, което му мина през ума, беше, че и двамата заедно с количката могат да се озоват в морето, когато ключът се стовари върху тила му.

Когато дойде на себе си, инвалидната количка лежеше на земята до него, но Дейвид не се виждаше. Фейбър се изправи и се огледа замаяно наоколо.

— Насам…

Гласът идваше откъм бездната. Дейвид сигурно бе успял да го удари с ключа, преди да изхвръкне от количката и да падне през ръба. Фейбър пропълзя до края и погледна надолу.

Дейвид бе обвил ръка около корена на храст, който растеше току под самия край на платото. Другата му ръка беше приклещена в цепнатина в скалата. Висеше над нищото, точно както Фейбър преди няколко минути. Позата на бабаит беше забравена.

— Изтегли ме, за Бога! — извика той дрезгаво.

— Откъде разбра за филма? — надвеси се над него Фейбър.

— Помогни ми, моля те.

— Първо отговори.

— О, Божичко! — Дейвид направи опит да се съсредоточи. — Ти нали отиде в пристройката при Том и шубата ти остана да се суши в кухнята. Том се качи горе за уиски, а аз ти пребърках джобовете и намерих негативите…

— И това ти беше достатъчно, за да се опиташ да ме убиеш?

— Да, заедно с онова, което направи с жена ми в дома ми… един англичанин не би постъпил така.

Фейбър не можа да се сдържи да не се изсмее. Англичанинът си беше едно голямо дете в края на краищата.

— Къде са негативите сега?

— В джоба ми.

— Дай ми ги и ще те изтегля.

— Ще трябва да си ги вземеш — не мога да се пусна. По-бързо…

Фейбър се просна по корем и посегна надолу, под мушамата на Дейвид, към горния джоб на сакото му. Той въздъхна с облекчение, когато пръстите му докоснаха кутийката с филмчето, и внимателно я издърпа. Погледна негативите — всичките като че ли си бяха на мястото. Пусна кутийката в джоба си, закопча го и отново посегна към Дейвид. Повече грешки не биваше да прави.

Той сграбчи храста, за който се беше вкопчил Дейвид, и го изтръгна с нечовешка сила.

— Не! — изкрещя Дейвид и задраска отчаяно. Другата му ръка се изплъзваше неумолимо от пукнатината в скалата. — Не е честно! — изкрещя пак и ръката му се изтръгна от цепнатината. Той сякаш увисна за миг във въздуха и падна, тялото му се удари два пъти о скалите, после изчезна с плясък всред вълните.

Фейбър се взря във водата — искаше да е сигурен, че той няма да се появи отново.

— Не е честно ли? Не е честно? Не знаеш ли, че се води война?

Фейбър продължи да се взира в морето. За миг му се стори, че вижда жълтата мушама да се мярва на повърхността, но петното изчезна, преди да може да се съсредоточи. Имаше само море и скали.

Изведнъж се почувства ужасно уморен. Прониза го силна болка — от смазаното стъпало, ударената глава, издраното лице. Дейвид Роуз беше донякъде глупак, фукльо, а и лош съпруг, и бе умрял, молейки за милост. Но той беше смел човек, загинал за своята родина. Бе дал своя принос към борбата.

Фейбър се запита дали собствената му смърт ще бъде толкова хубава.

После тръгна обратно към падналия на една страна джип.