Кен Фолет
Иглата (23)

21.

Когато Фейбър се събуди, беше почти тъмно. През прозореца на стаята се виждаше как настъпващата нощ потапя в мастиленочерно и последните светли ивици по небето. Бурята не стихваше, дъждът барабанеше по покрива и преливаше от улуците, а вятърът виеше и фучеше безспир.

Той запали малката лампа до леглото си. Усилието го измори и Фейбър се отпусна безсилно на възглавницата. Плашеше го това, че е толкова слаб. Хората, които вярват, че правото е на силния, трябва винаги да бъдат силни, а Фейбър се познаваше достатъчно добре, за да е наясно с измеренията на собствената си етика. При него страхът беше винаги близо до повърхността, може би затова бе оцелял толкова дълго. Той просто не можеше да се почувства в безопасност — и това състояние при него беше хронично. Съзнаваше смътно, както човек обикновено осъзнава най-важните неща за себе си, че самата му несигурност бе причината да стане шпионин. Единствено този начин на живот му позволяваше да убие моментално всеки, който представляваше и най-малката заплаха. Страхът да не се покаже слаб беше част от синдрома, който включваше стигащия до маниакалност стремеж към независимост, неувереността му и презрението към висшестоящото началство.

Той лежеше на детското легло в стаята с розови стени и оглеждаше тялото си. Беше натъртен и насинен, кажи-речи, навсякъде, но като че ли нямаше нищо счупено. Не усещаше да има температура, организмът му бе устоял на белодробното възпаление въпреки прекараната нощ в лодката. Само дето се чувстваше безкрайно отпаднал. Боеше се, че е нещо повече от изтощение. Той си спомни мига, в който бе достигнал върха на рампата, усещайки, че сърцето му ще се пръсне, и се запита дали не се бе увредил наистина сериозно в оня последен умопомрачителен спринт нагоре.

Прегледа вещите си. Кутийката с негативите си беше залепена за гърдите му, камата бе привързана към лявата му ръка, а документите и парите бяха в джоба на пижамата, която му бяха дали.

Фейбър отметна настрани одеялата, изправи се и седна в леглото, опирайки крака на пода. Обзелото го моментно замайване отмина бързо. Той се изправи. Важното беше да не си внушава, че е болен. Облече халата и отиде в банята.

Когато се върна, собствените му дрехи бяха поставени до леглото, изпрани и изгладени — бельо, риза, комбинезон. Изведнъж си спомни, че по някое време се бе събудил и беше видял стопанката на дома гола в банята. Странна сцена — не знаеше как да я изтълкува. Но си спомни, че жената беше много хубава. В това бе сигурен.

Облече се бавно. Искаше да се обръсне, но реши първо да помоли за разрешение домакина да ползва бръсначката му — някои мъже изпитваха същите собственически чувства към приборите си за бръснене както към жените си. Затова пък си позволи да се среши с бакелитовото детско гребенче, което намери в най-горното чекмедже на шкафа.

Фейбър се огледа в огледалото без никаква гордост. Не беше суетен. Знаеше, че някои жени го намират привлекателен, други не; но така беше с повечето мъже. Разбира се, той бе имал много повече жени от останалите, но това се дължеше по-скоро на наклонностите и желанията му, отколкото на външния вид. Отражението в огледалото потвърди, че изглежда съвсем прилично, а в момента това му беше напълно достатъчно.

Той излезе от стаята и тръгна бавно надолу по стълбите. Отново усети надигащата се вълна на слабост и отново си наложи да я преодолее, като сграби здраво перилото и се застави да движи краката си един след друг, докато най-после спря пред вратата на дневната и като не чу нищо от вътре, продължи към кухнята, почука и влезе. Двамата млади седяха на масата и привършваха с вечерята.

При влизането му жената се надигна.

— Вие сте станали! — възкликна тя. — Не трябваше ли да лежите?

Фейбър се остави да го отведат до един стол.

— Благодаря ви — каза той. — Не бива наистина да ме оставяте да се правя на болен.

— Струва ми се, че не съзнавате какво ужасно изпитание сте преживели — каза тя. — Гладен ли сте?

— Аз ви се натрапих…

— Не говорете глупости. Оставих ви малко топла супа.

— Толкова сте добри с мен, а аз дори не знам как се казвате.

— Дейвид и Люси Роуз. — Тя сипа супа в една купичка и я сложи на масата пред него. — Нарежи малко хляб, Дейвид, ако обичаш.

— Аз съм Хенри Бейкър. — Фейбър не знаеше защо каза точно това име — то не фигурираше в документите му. Полицията търсеше мъж на име Хенри Фейбър, така че сега трябваше да използва самоличността на Джеймс Бейкър, но, кой знае защо, му се искаше тази жена да го нарича Хенри, което се доближаваше най-много до собственото му име, Хайнрих.

Той хапна една лъжичка от супата и изведнъж изпита вълчи глад. Изгълта я цялата набързо, после и хляба. Когато свърши, Люси се засмя. Изглеждаше прекрасна, когато се смееше — широката усмивка откриваше равните й бели зъби, а в крайчеца на очите й се появяваха весели бръчици.

— Още малко? — предложи му тя.

— Много ви благодаря.

— Виждам, че ви се отразява добре. Цветът на лицето ви се връща.

Фейбър наистина започна да се чувства по-добре. Наложи си да изяде втората порция по-бавно, от учтивост, но още изпитваше страхотен глад.

— Как се озовахте навън в тая буря? — запита Дейвид. За първи път проговаряше.

— Не тормози човека, Дейвид…

— Няма нищо — рече бързо Фейбър. — Проявих неблагоразумие, това е всичко. За първи път от началото на войната вземам отпуска да ида на риба и реших да не оставям времето да ми я провали. Вие рибар ли сте?

— Фермер съм — поклати глава Дейвид. — Отглеждам овце.

— Имате ли много работници?

— Само един, старият Том.

— Сигурно има и други такива ферми на острова?

— Не. Ние живеем в единия му край, Том в другия, а помежду ни има само овце.

Фейбър кимна. Добре, много добре. Една жена, един сакат, едно дете и един старец… а и вече се чувстваше много по-добре.

— Как се свързвате с Абърдийн? — попита той.

— Един път на две седмици идва лодка. Сега този понеделник трябва да дойде, но няма да успее, ако бурята не спре. При Том има радиопредавател, но можем да го използваме само в спешни случаи. Ако знаех, че ви търсят, или ако се нуждаехте от спешна медицинска помощ, щях да се обадя. Но при това положение ми се струва, че не е необходимо. Няма смисъл — никой не може да дойде да ви вземе от острова, докато бурята не утихне, а дотогава лодката тъй и тъй ще дойде.

— Разбира се. — Фейбър успя да скрие задоволството в гласа си. Проблемът как да се свърже с подводницата в понеделник го тормозеше подсъзнателно през цялото време. Обикновеното радио в дневната на семейство Роуз би свършило работа, ако се наложеше. Щеше да го приспособи някак си. Но след като този Том имаше истински предавател, нещата значително се опростяваха… — Защо му е на Том предавател?

— Член е на Кралския корпус за наблюдение. През юли 1940-а бомбардираха Абърдийн. Въздушна тревога тъй и не бе обявена. Петдесет души загинаха. Тогава Том им стана сътрудник. Добре, че с ушите е по-добре, отколкото с очите.

— Самолетите сигурно идват от Норвегия.

— Сигурно.

— Да идем в другата стая — предложи Люси и се изправи.

Двамата мъже я последваха. Фейбър не усещаше никаква слабост, не му се виеше и свят. Той задържа вратата за Дейвид, който се настани с количката си близо до огъня. Люси предложи на Фейбър бренди. Той отказа. Тя наля на себе си и на мъжа си.

Фейбър се отпусна на стола и си позволи да огледа домакините по-внимателно. Люси беше наистина прекрасна — с овално лице, раздалечени очи с необикновен котешко-кехлибарен цвят и буйна махагонова коса. Под грубия мъжки пуловер и торбестите панталони се долавяха очертанията на чудесна, леко закръглена фигура. В копринени чорапи и вечерна рокля например би изглеждала направо великолепно. Дейвид също беше хубав — щеше да е дори красив, ако не беше тъмната сянка на наболата брада. Косата му беше почти черна, а кожата матова. Щеше да е висок, ако имаше крака, които да отговарят пропорционално на ръцете му. Сигурно бяха силни тия ръце, закалени от годините въртене на колела на инвалидната количка.

Привлекателна двойка, но между тях нещо не беше наред. Фейбър не беше голям специалист по семейни отношения, но владеенето на различни техники на разпитване го бе научило да разчита мълчаливия език на тялото, да познава и по най-малкия жест кога човек е изплашен или уверен в себе си, кога крие нещо или лъже. Люси и Дейвид почти не се поглеждаха и изобщо не се докосваха. Говореха повече на него, отколкото един на друг. Заобикаляха се като пуяци, мъчещи се да запазят по няколко стъпки свободна територия. Помежду им имаше огромно напрежение. Бяха като Чърчил и Сталин, принудени временно да се бият рамо до рамо и с все сила да потискат напиращата отвътре враждебност. Фейбър се зачуди каква ли рана лежи в дъното на това отчуждение. Уютната къщичка беше като тенджера под налягане, в която кипяха бурни чувства въпреки килимчетата по пода, прясно боядисаните стени, дамаската на цветя, пламтящия огън в камината и акварелите в рамки. Съвсем сами двамата, в компанията на едно малко дете и един старец, и с това помежду им… Ситуацията му напомняше за една пиеса, която бе гледал в Лондон; беше от някакъв американец, Тенеси някой си…

Дейвид обърна на един дъх чашата си и рече:

— Трябва да се качвам. Гърбът почва да ме боли.

— Аз май ви задържам — надигна се Фейбър.

— Нищо подобно — махна му да седне Дейвид. — Спахте цял ден, естествено, че няма да ви се ще да легнете веднага. Пък и Люси сигурно иска да си побъбри с вас. Просто понатоварих доста гърба си, знаете, а гърбовете са предназначени да делят тежестта с краката при здравите хора.

— Тогава по-добре глътни две хапчета тази вечер — каза Люси. Тя взе едно шишенце от горната поличка на библиотеката, изсипа две таблетки и ги подаде на мъжа си.

— Пожелавам ви лека нощ — изкриви уста в усмивка Дейвид, лапна без вода хапчетата и завъртя колелата.

— Лека нощ, Дейвид.

— Лека нощ, мистър Роуз.

След миг Фейбър чу Дейвид да се тегли нагоре по стълбите и се запита как ли точно го прави.

Сякаш да заглуши звука, идващ отвън, Люси заговори:

— Къде живеете, мистър Бейкър?

— Казвайте ми просто Хенри. В Лондон.

— Не съм ходила в Лондон от години. Сигурно не е останало много от него.

— Променен е наистина, но не колкото си мислите. Кога за последен път бяхте там?

— През 1940-а. — Тя си наля още бренди. — Откакто дойдохме тук, само веднъж съм напускала острова, и то беше, когато родих. Човек не може да пътува много тия дни, нали така?

— Защо дойдохте тук?

— Уф… — Тя седна, отпи от чашата и се загледа в огъня.

— Може би не биваше да…

— Няма нищо. Катастрофирахме в деня, в който се оженихме. Тогава Дейвид загуби краката си. Току-що бе завършил обучението си за боен пилот… Струва ми се, че и двамата искахме да се скрием от другите. Сега мисля, че беше грешка, но както се казва, тогава идеята изглеждаше привлекателна.

— Достатъчно сериозна причина един здрав човек да го е яд на съдбата.

— Проницателен сте — хвърли му остър поглед тя.

— Вижда се съвсем ясно — прошепна тихо той. — Както и това, че сте нещастна.

— Виждате твърде много — примига нервно тя.

— Не е трудно. Защо продължавате, след като нещата не вървят?

— Не знам какво точно да ви кажа… — обърна се повече към себе си тя, чудейки се защо е толкова откровена с него. — Да почна ли с клишетата? Какъв беше той преди… брачния обет… детето… войната… Ако има и друг отговор, не мога да намеря точните думи за него.

— Вина може би — рече Фейбър. — Но мислите да го напуснете, нали?

Тя се взря в него и бавно кимна.

— Откъде знаете толкова много?

— Загубили сте способността да се прикривате през тези четири години на острова. Освен това нещата отвън изглеждат много по-просто.

— Били ли сте някога женен?

— Не. Точно това имам предвид.

— Защо?… Искам да кажа, трябвало е да се ожените.

Беше ред на Фейбър да се загледа в огъня. Защо наистина? Готовият отговор, дори за пред самия него, беше професията му. Не можеше да й го каже, разбира се, а и беше твърде лесен.

— Не вярвам достатъчно на себе си, за да обикна някого толкова много. — Думите се изплъзнаха от устата му, без да ги е мислил предварително, и той с изумление се запита дали е истина. А миг по-късно се зачуди как бе успяла Люси да преодолее защитната му броня, когато той самият си мислеше, че я обезоръжава.

Никой не проговори известно време. Огънят догаряше. Няколко заблудени дъждовни капки се плъзнаха в комина и изсъскаха по тлеещите въглени. Бурята сякаш нямаше намерение да спира. Фейбър откри, че мисли за жената, с която бе спал за последен път. Как се казваше? Гертруд. Беше преди седем години, но и сега я виждаше пред себе си в мъждукащия огън — кръгло немско лице, руса коса, зелени очи, красиви гърди, прекалено широк ханш, дебели крака, грозни стъпала; с език, който можеш да чуеш по влаковете, и див, неизтощим ентусиазъм за секс… Обсипвала го бе с ласкателства — възхищаваше се на ума му (както казваше) и обожаваше тялото му (нямаше нужда да му го казва). Тя пишеше текстове за популярни песнички и му ги четеше в бедния си сутерен в Берлин. От тази професия не се вадеха много пари. Той си я представи сега в разхвърляната спалня — гола в леглото, приканваща го да върши какви ли не ексцентрични, възбуждащи неща, да й причинява болка, да лежи напълно неподвижно, докато тя го люби. Той разтърси леко глава да отпъди спомена. От толкова години не бе мислил за това. Подобни видения бяха опасни. Погледна Люси.

— Бяхте някъде далеч — усмихна му се тя.

— Спомени… — сви рамене той. — Тези приказки за любов…

— Не трябваше да ви разстройвам.

— Няма такова нещо.

— Хубави ли бяха спомените?

— Много. А вашите? И вие си мислехте за нещо.

— Аз бях в бъдещето, не в миналото — усмихна се тя.

— Какво виждате там?

Тя отвори уста да отговори, после промени намерението си. Така на два пъти. Около очите й се появиха бръчици на напрежение.

— Виждам ви с друг мъж — рече Фейбър. И докато го казваше, си помисли: „Защо правя всичко това?“ — По-слаб по характер от Дейвид и не толкова хубав, но вие го обичате отчасти и заради неговата слабост. Умен, но не и богат, жалостив, но не и сантиментален, нежен, влюбен във вас…

Чашата от бренди в ръката й изпращя под свилите се изведнъж пръсти. Парченцата паднаха в скута й и на пода, но тя не им обърна внимание. Фейбър се приближи и коленичи пред нея. Палецът й кървеше. Той хвана ръката й.

— Порязахте се.

Тя го погледна. Плачеше.

— Извинявайте — каза той.

Раната беше съвсем повърхностна. Тя извади кърпичка от джоба на панталоните си и попи кръвта. Фейбър пусна ръката й и започна да събира парченцата счупено стъкло. Съжали, че не я целуна, когато имаше възможност. Той остави парченцата на поличката.

— Не исках да ви тревожа — каза той. (Така ли беше наистина?)

Тя дръпна кърпичката и погледна палеца си. Още кървеше. (Напротив, нарочно го направи. И успя, Господ ми е свидетел.)

— Да сложим бинт — предложи той.

— В кухнята има.

Той намери бинта, а също и ножици, и безопасна игла. Напълни една купа с гореща вода и се върна в дневната.

Тя бе успяла някак да заличи следите от сълзи по лицето си. Седеше отпусната и неподвижна, докато той промиваше пръста й с топла вода, подсушаваше го и го превързваше. През цялото време се взираше в лицето му, но изражението й беше непроницаемо.

Той свърши и рязко се изправи. Постъпваше глупаво, беше оставил нещата да се задълбочат прекалено много. Време беше да се бяга.

— По-добре да си лягам — рече той.

Тя кимна.

— Съжалявам…

— Спрете да се извинявате — прекъсна го тя. — Не ви подхожда.

Тонът й беше рязък. Той се досети, че и според нея нещата са излезли извън контрол.

— Вие ще стоите ли още? — попита той.

Тя поклати отрицателно глава.

— Е… — Той я последва в антрето и нагоре по стълбите. Наблюдаваше я, докато се изкачва — хълбоците й се поклащаха леко.

На малката площадка горе тя се обърна и рече тихо:

— Лека нощ.

— Лека нощ, Люси.

Тя го погледна за миг. Той посегна да я хване за ръка, но тя се дръпна бързо, влезе в спалнята си и затвори вратата, без да поглежда назад. Фейбър остана сам на площадката, чудейки се какво става в нейната глава и което беше по-важно, какво става в неговата.