Кен Фолет
Иглата (39)

37.

Изтрещя счупено стъкло, после нещо избухна, сякаш гръмна запалителна бомба:

Тряас…

Люси изтърва микрофона. Нещо ставаше долу. Тя грабна пушката и хукна по стълбите.

Дневната беше обхваната от пламъци. Огънят идваше от един счупен буркан на пода. Хенри беше измайсторил някаква бомба с бензина от джипа. Пламъците се разстилаха по изтъркания килим и ближеха дамаската на старите мебели. Една пухена възглавница се запали и пламъците стигнаха тавана.

Люси я грабна и я захвърли през счупения прозорец, като си изгори ръката. После смъкна от себе си палтото, хвърли го на пода и затъпка с крака. След това го взе отново и го метна върху канапето.

Някъде отново се счупи стъкло.

Звукът дойде отгоре.

— Джо! — изпищя Люси.

Тя изтърва палтото, втурна се нагоре по стълбите и връхлетя в спалнята.

Фейбър седеше на леглото, а Джо беше в скута му. Детето се беше събудило и смучеше палец, ококорило широко очички както всяка сутрин. Фейбър го галеше по косата.

— Хвърли пушката на леглото, Люси.

Раменете й се отпуснаха и тя направи каквото й каза.

— Изкатерил си се по стената и си влязъл през прозореца — рече тя безизразно.

— Върви при мама! — Фейбър смъкна Джо от скута си.

Джо изтича при нея и тя го вдигна.

Хенри взе двете пушки и отиде до радиото. Държеше дясната си ръка под лявата мишница, а на якето му имаше голямо петно от кръв. Той седна.

— Улучи ме — рече, после се обърна към предавателя.

Изведнъж радиото заговори:

— Обадете се, Остров на бурите.

Фейбър взе микрофона.

— Ало?

— Изчакайте един момент.

Последва пауза и след това се обади друг глас. Люси го позна — бе онзи човек от Лондон, който й беше казал да унищожи радиото. Щеше да бъде разочарован от нея.

— Ало, тук е Годлиман отново. Чувате ли ме? Край.

— Да, чувам ви, професоре — обади се Фейбър. — Да сте посещавали някои хубави катедрали напоследък?

— Какво?… Това да не е…

— Да — усмихна се Фейбър. — Как сте? — Усмивката рязко изчезна от лицето му, сякаш играта изведнъж свърши, и той завъртя копчето за честотата.

Люси се извърна и излезе от стаята. Всичко беше свършило. Тя слезе апатично по стълбите и отиде в кухнята. Оставаше й само да чака той да я убие. Не можеше да избяга — нямаше вече сила за това и той явно го знаеше.

Тя погледна през прозореца. Бурята бе отминала. Ураганният вятър бе утихнал и сега духаше свеж бриз, дъждът беше спрял, а на изток небето изсветляваше, обещавайки дори слънце. Морето…

Тя се намръщи и се взря по-внимателно.

Господи, това наистина беше подводница!

„Унищожете радиото“, бе казал онзи човек.

Снощи Хенри бе изпсувал на някакъв чужд език… „Убих го заради страната си…“, й бе казал той.

А в своя делириум бе изрекъл нещо за някаква армия-фантом, която ще очакват при Кале…

„Унищожете радиото!“

Защо ще носи със себе си кутийка с негативи човек, който тръгва за риба?

През цялото време бе знаела, че той не е луд.

Подводницата беше немска, Хенри бе някакъв немски агент… шпионин… и сигурно в този момент опитваше да се свърже с подводницата по радиото…

„Унищожете радиото!“

Нямаше право да се отказва, не можеше — след като вече беше разбрала истината. Знаеше какво трябва да прави. Би желала да сложи Джо някъде другаде, та да не може да види — това я тревожеше повече, отколкото болката, която знаеше, че ще изпита, но нямаше никакво време. Хенри сигурно всеки момент щеше да открие честотата им и тогава щеше да е твърде късно…

Трябваше да унищожи радиото, но то беше горе, при Хенри, при него бяха и двете пушки и той щеше да я убие.

Тя знаеше само един начин да го направи.

Постави стол в средата на стаята, стъпи на него, протегна се нагоре и развъртя крушката.

После слезе от стола, отиде до вратата и завъртя ключа.

— Крушката ли ще сменяш? — попита Джо.

Люси стъпи на стола, поколеба се за миг, после бръкна с три пръста в оголената фасунга.

Нещо тресна, прониза я невероятна болка, после престана да изпитва каквото и да било.

Фейбър чу трясъка. Бе успял да открие вярната честота на предавателя, бе превключил на „Предаване“ и бе взел микрофона. Канеше се да заговори, когато се разнесе звукът. Веднага след това циферблатите угаснаха.

Лицето му почервеня от яд. Тя беше направила късо съединение в цялата къща. Не беше допускал, че е толкова изобретателна.

Трябваше да я убие. Какво му беше станало? Никога досега не се бе колебал, никога, преди да срещне тази жена.

Той взе едната пушка и слезе по стълбите.

Детето плачеше. Люси лежеше на кухненския праг, цялата вкочанена. Фейбър погледна оголените жици и стола под тях. Той смръщи изумено лице.

Беше го направила с ръка.

— Свети Боже прави! — възкликна Фейбър.

Люси отвори очи.

Всичко я болеше.

Хенри стоеше над нея, с пушка в ръка.

— Защо бръкна с ръка? Защо не с тирбушон? — каза той.

— Не знаех, че може да се направи и с тирбушон.

— Ти си наистина невероятна жена — поклати глава той, повдигна пушката, насочи я към нея, после отпусна ръка. — Проклета да си!

Погледът му спря на прозореца и той трепна.

— Ти си я видяла — рече той.

Фейбър застина за миг, после тръгна към вратата. Като видя, че е закована, разби прозореца с приклада на пушката и се измъкна навън.

Люси се изправи. Джо обви ръчички около краката й. Тя не се чувстваше достатъчно силна да го вземе на ръце. Само се довлече до прозореца и погледна навън.

Хенри тичаше към скалите. Подводницата още беше там, може би на миля от брега. Той стигна до скалите и се спусна надолу. Щеше да се опита да доплува до подводницата.

Трябваше да го спре.

„Мили Боже, не мога повече…“

Тя се прехвърли през прозореца, пренебрегвайки писъците на сина си, и затича след него.

Когато стигна до края на платото, легна и погледна надолу. Хенри беше някъде на половината път между нея и морето. Той вдигна глава нагоре и я видя, замръзна за миг, после се заспуска още по-бързо, опасно бързо.

Първото, което й хрумна, беше да го последва надолу по скалите. Но какво щеше да прави после? Дори и да го стигнеше, не можеше да го спре.

Земята под нея се разтресе леко. Тя пролази назад, да не би склонът да се срути и да я събори в морето.

И тогава й дойде нещо наум.

Тя заблъска по каменистата почва с юмруци. Земята се разтресе по-силно и се появи пукнатина. Тя прехвърли едната си ръка през ръба, а другата мушна в пукнатината. Отчупи се парче варовик, голямо колкото пъпеш.

Тя погледна през ръба и го съгледа.

После се прицели внимателно и метна камъка.

Той започна да пада бавно, прекалено бавно. Хенри го видя и покри главата си с ръка. Стори й се, че няма да го уцели.

Камъкът просвистя на няколко сантиметра от главата му и го удари по лявото рамо. Той се държеше за скалата с лявата си ръка. Сега като че ли загуби равновесие, олюля се за миг и едва се задържа на крака. Дясната му ръка — ранената, задраска да се улови за нещо. После тялото му се наклони напред, отделяйки се от скалата, ръцете му се завъртяха безпомощно във въздуха, краката му се плъзнаха от тясната издатина, на която бяха стъпили, и за частица от секундата той застина във въздуха, след което се стовари като камък на скалите отдолу.

Не издаде нито звук.

Беше паднал на една плоска скала, която се издаваше над водата. От удара на тялото върху камъка просто й прилоша. Той лежеше по гръб, с разперени ръце, а главата му бе извита под невероятен ъгъл.

Нещо се изсипа от него и Люси извърна очи.

 

 

И тогава изведнъж всичко наоколо закипя.

От небето с рев се спуснаха три самолета с кръговете на КВС на крилата и започнаха да обстрелват от ниско подводницата.

Изневиделица се появиха четирима моряци и затичаха в равномерен тръс нагоре по хълма към къщата. Единият дори подвикваше:

— Леви-десни, леви-десни, леви-десни.

Друг самолет кацна на вълните, от него спуснаха лодка и мъж със спасителна жилетка започна да гребе към скалите.

Иззад носа се появи малък кораб и заплава с пълна сила към подводницата. Тя се потопи.

Лодката се блъсна в скалите на брега, мъжът скочи от нея и се надвеси над тялото на Фейбър.

Появи се и друг кораб, който тя позна, че е на бреговата охрана.

— Добре ли си, душице? — Един от моряците се приближи към нея. — Там, в къщата, едно момиченце плаче за мама…

— Той е момче — каза Люси. — Трябва да го подстрижа.

 

 

Блогс насочи лодката към тялото в подножието на скалите. Тя се удари в камъните, той се изкатери и стъпи на равно място.

Черепът на Иглата се бе пръснал като яйце при удара в скалата. Поглеждайки по-отблизо, Блогс видя, че немецът доста е пострадал още преди падането — дясната му ръка беше обезобразена, а и с глезена му нещо не беше наред.

Блогс претърси тялото. Камата беше там, където си мислеше, че ще е — в калъф, закопчан около лявата му ръка. Във вътрешния джоб на явно скъпата, изцапана с кръв шуба Блогс намери портфейл, документи, пари и малка кутийка с двайсет и четири негатива. Той вдигна един към изгряващото слънце — да, бяха негативите на снимките в плика, който Фейбър бе изпратил в португалското посолство.

Моряците му хвърлиха отгоре въже. Блогс набута вещите на Фейбър по джобовете си, после овърза тялото с въжето. Изтеглиха го нагоре, после пуснаха отново въжето — за Блогс.

Когато се озова на платото, младши лейтенантът се представи и двамата тръгнаха към къщата на върха на хълма.

— Не сме пипали нищо, да не унищожим следите — каза старшият моряк.

— Не се тревожете толкова — успокои го Блогс. — Следствие няма да има.

Трябваше да влязат през счупения прозорец. Жената седеше на масата, с момченцето в скута. Блогс й се усмихна. Въобще не знаеше какво да каже.

Той хвърли бърз поглед наоколо. Приличаше на истинско бойно поле. Видя закованите прозорци, препречените врати, полузагасналия огън, кучето с прерязаното гърло, пушките, счупените перила, брадвата, забита в перваза, и двата отрязани пръста до нея.

„Що за жена е тази“, помисли си той.

Той изпрати един от моряците да почисти къщата и да махне дъските от вратите и прозорците, втори да смени изгорелия бушон, трети — да направи чай.

Блогс седна до масата и се взря в жената пред себе си. Беше облечена в грозни мъжки дрехи, косата й беше мокра, лицето мръсно. И въпреки всичко беше забележително красива, с прекрасни кехлибарени очи и овално лице.

Блогс се усмихна на детето и заговори тихо на жената.

— Сторили сте нещо невероятно — каза той. — Тия дни ще ви обясня защо, но засега трябва да ви задам два въпроса. Може ли?

Очите й се спряха върху лицето му и след миг тя кимна.

— Успя ли Фейбър да се свърже по радиото с подводницата?

Жената продължи да се взира в него безизразно. Блогс напипа някакъв бонбон в джоба на панталона си.

— Може ли да дам едно карамелче на това момче? Май че е гладно.

— Благодаря — рече тя.

— И така, свърза ли се Фейбър с подводницата?

— Той се казваше Хенри Бейкър — уточни тя.

— Аха. Добре де, свърза ли се?

— Не. Направих късо съединение.

— Много умно от ваша страна — заяви Блогс. — Как го направихте?

Тя посочи зеещата фасунга над главата си.

— С тирбушон, така ли?

— Не. Не се сетих. С пръсти.

Той се втренчи в нея с ужас, не можеше да повярва на ушите си. Съзнателно да… той разтърси глава, опитвайки се да забрави за станалото. И отново си помисли: „Що за жена е тя?“

— Така, добре, смятате ли, че някой от подводницата го е видял, като слиза надолу по скалите?

Усилието да се съсредоточи просто се изписа на лицето й.

— Никой не се е появявал от люка, сигурна съм — каза тя. — Биха ли могли да го видят през перископа?

— Не — отвърна той. — Това е добра новина, много добра наистина. Значи те не знаят, че той е… обезвреден. Както и да е… — Блогс бързо смени темата. — Преживели сте повече от един войник на фронта. Много повече. Сега ще ви изпратим заедно с момченцето в болница.

— Добре — каза тя.

— Има ли някакво превозно средство тук? — обърна се Блогс към шефа на моряците.

— Да, има един джип долу до дърветата.

— Закарайте тогава жената и детето до пристана и ги качете на лодката.

— Тъй вярно.

Блогс се обърна отново към жената. И усети прилив на обич, примесен с възхищение. Сега изглеждаше нежна и безпомощна, но той знаеше, че е колкото хубава, толкова и смела, и силна.

— След ден или два в болницата ще започнете да се чувствате потисната. Но това е признак, че се оправяте. Аз ще съм наблизо и лекарите ще ми се обадят. Искам да си поговорим още, но не преди и вие да го пожелаете. Става ли?

Най-накрая тя му се усмихна и той усети топлината, която се излъчваше от нея.

— Много сте мил — каза тя.

Люси се изправи и с детето на ръце излезе от къщата.

— Мил? — промърмори Блогс. — Господи, каква жена!

Той се качи по стълбите, влезе в спалнята и завъртя копчето на радиото на честотата на Кралския корпус за наблюдение.

— Тук Островът на бурите. Край.

— Говорете, Остров на бурите.

— Свържете ме с Лондон.

— Задръжте така. — Последва дълга пауза, после прозвуча познат глас:

— Говори Годлиман.

— Пърси, заловихме… контрабандиста. Той е мъртъв.

— Прекрасно, прекрасно. — В гласа на Годлиман прозвуча неприкрито тържество. — Успял ли е да се свърже с партньора си?

— Почти сигурно не.

— Браво, браво!

— Не ме поздравявай мен — рече Блогс. — Когато дойдох, всичко вече беше свършило, за мен остана само да почистя.

— Кой?…

— Жената.

— Ами, да ме вземат дяволите! И що за жена е това?

— Тя е герой, Пърси — ухили се Блогс.

Годлиман също се усмихна. Разбра.