Кен Фолет
Иглата (35)

33.

Люси усещаше как я обзема странно спокойствие. Обхващаше я постепенно цялата, като упойка, вледеняваща полека тялото, умъртвяваща емоциите, но изостряща разума. Все по-редки ставаха миговете, в които замръзваше от ужас, че в къщата й има убиец; усети, че застава нащрек, хладнокръвно и съзнателно, и това я изненада.

Тя се захвана с домакинската работа. И докато метеше дневната, а Хенри седеше и четеше, се запита дали бе забелязал промяната в нея. Той беше много наблюдателен; трудно му убягваше нещо от погледа, а в оня сблъсък при джипа в поведението му личеше недоверие, ако не и явна подозрителност. Сигурно бе разбрал, че нещо я е разтърсило. Но пък тя се беше разтревожила и преди, когато Джо ги бе заварил в леглото… можеше да помисли, че всичко идва оттам.

И все пак Люси имаше странното усещане, че той знае какво точно става в главата й, но предпочита да се преструва, че всичко е наред.

Тя намята прането на дървената закачалка в кухнята.

— Извинявам се — рече тя, — но не мога да чакам цяла вечност да спре тоя дъжд.

— Няма нищо. — Той погледна безучастно дрехите и се върна в дневната.

Между мокрите дрехи имаше пълен комплект чисти, сухи дрехи за Люси.

Тя направи за обяд баница със зеленчуци по рецепта с намалени продукти, после повика Джо и Фейбър на масата и започна да сервира.

Пушката на Дейвид беше подпряна в ъгъла.

— Не искам заредена пушка в къщата — рече тя.

— Ще я изнеса навън след обяда. Баницата е много хубава.

— На мен не ми харесва — заяви Джо.

Люси взе пушката и я сложи върху шкафа.

— Няма проблеми, стига да не може Джо да я достигне.

— Когато порасна, ще убивам германци — рече малкият.

— А следобед искам да поспиш — каза му Люси. Тя отиде в дневната и взе едно от хапчетата на Дейвид от шишенцето в бюфета. Две хапчета бяха добра доза за голям мъж, значи четвъртинка щеше точно да приспи момченце. Тя постави хапчето на дъската за рязане, раздели го наполовина, после още на толкова. Сложи четвъртинката в една лъжица, разтърка я с дъното на друга и разбърка праха в малко мляко. — Изпий го до дъно — каза тя, подавайки чашата на Джо.

Фейбър наблюдаваше сцената, без да отвори уста. След като се наобядваха, тя настани Джо на канапето с купчина книжки.

Той не знаеше да чете, естествено, но беше слушал приказките толкова пъти, че ги бе запомнил всичките и можеше да декламира наизуст думите на всяка страница.

— Искаш ли кафе? — попита Люси Фейбър.

— Истинско кафе? — учуди се той.

— Имам малко скрито.

— Тогава да, с удоволствие!

Той я гледаше как го прави. Дали не се опасяваше да не му сложи приспивателно и на него? Чуваше се гласът на Джо от съседната стая:

— „Попитах: има ли някой тука? — извика Пух силно.

— Не! — обади се някакъв глас.“

И момченцето се заля в смях. Винаги правеше така на това място. „О, Божичко — помисли си Люси, — не допускай Джо да пострада…“

Тя наля кафето и седна срещу Фейбър. Той посегна през масата и я хвана за ръката. Известно време седяха мълчаливо, отпиваха от кафето и се вслушваха в дъжда и гласчето на Джо.

— „Колко време ще ми трябва да отслабна? — попита Пух притеснено.

— Около една седмица.

— Ама аз не мога да стоя тук цяла седмица!“

В гласа на детето се появиха сънливи нотки и след малко то замлъкна. Люси отиде да го завие и вдигна книжката, която се беше плъзнала на пода. Едно време беше нейна; като малка и тя знаеше всички приказки наизуст. На първата страница майка й бе написала: „На четиригодишната Люси от мама и татко с любов“. Тя остави книгата на шкафа.

— Той заспа — каза тя, когато се върна в кухнята.

— И?… — Фейбър протегна ръка. Люси се насили да я поеме. Той се изправи й тя тръгна пред него по стълбите към спалнята. След като затвори вратата, тя измъкна пуловера си през главата.

За момент той остана неподвижен, загледан в гърдите й. После започна да се съблича.

Тя се мушна в леглото. Тук вече не беше сигурна дали ще успее, дали ще може да прикрие страха, отвращението и вината, които единствено изпитваше, и да се престори, че изпитва удоволствие.

Той се плъзна до нея и я прегърна.

Не след дълго тя откри, че в крайна сметка не се налага да се преструва.

Тя полежа няколко мига, сгушена в него, като се питаше как може един мъж да извърши онова, което Фейбър бе сторил, и същевременно така да се люби. Но само каза:

— Искаш ли чай?

— Не, благодаря.

— Е, аз пък бих пила. — Люси се изтръгна от прегръдката му и стана. Когато той се размърда, тя постави ръка на плоския му корем и продължи: — Не, ти си лежи тук. Ще донеса чая горе. Не съм свършила още с теб.

— Наистина си наваксваш за пропуснатите години — ухили се той.

Щом Люси излезе от стаята, усмивката се свлече от лицето й като някаква маска. Сърцето й заби силно, докато се спускаше по стълбите. В кухнята тя нарочно тресна чайника на печката и задрънча с чашите, после започна да навлича забързано дрехите, които бе скрила между мокрото пране. Ръцете й трепереха така, че едва успя да закопчее панталоните си.

Горе леглото проскърца и тя застина, наострила уши. Стой там! — помъчи се да му предаде от разстояние тя. Но Хенри явно само се обръщаше.

Люси беше готова. Отиде в дневната. Джо беше заспал дълбоко и поскърцваше със зъби. „Господи, миличък, дано не се събуди!“ Тя взе детето на ръце. Момченцето измърмори нещо насън, нещо за Кристофър Робин; Люси стисна здраво очи и го принуди с волята си да кротува.

Тя го уви с одеялото, върна се в кухнята и посегна към пушката на шкафа. Оръжието се изплъзна от пръстите й и падна на полицата, счупвайки една чиния и две чаши. Трясъкът беше просто оглушителен. Люси се вцепени.

— Какво стана? — провикна се Хенри отгоре.

— Изтървах една чаша — извика в отговор тя. Но не успя да скрие треперенето на гласа си.

Леглото изскърца отново и тя чу как той стъпва на пода. Но за Люси връщане назад вече нямаше. Тя грабна пушката, отвори задната врата и притискайки Джо към себе си, хукна към хамбара.

За миг усети, че я обзема паника — дали беше оставила ключовете в джипа? Разбира се, сигурно — нали винаги правеше така.

Подхлъзна се в лепкавата кал и падна на колене. Разплака се. За втори път се изкуши да остане там, да го остави да я хване и да я убие, както бе убил съпруга й, и тогава си спомни за детето в прегръдките си, надигна се и пак затича.

Втурна се в хамбара, отвори вратата отляво и сложи Джо на седалката. Той се плъзна настрани. „Господи, Божичко!“, захълца Люси, изправи детето и този път то остана така. Тя изтича от другата страна на джипа и скочи вътре, пускайки пушката на пода между краката си.

Завъртя ключа.

Моторът се закашля и угасна.

— Моля ти се, моля ти се!

Завъртя отново.

Моторът изрева и запали.

Фейбър изскочи от задната врата и затича към нея.

Люси форсира мотора и превключи на предна скорост. Джипът просто изхвърча от хамбара. Тя дръпна стартера.

Колелата избуксуваха в калта за секунда, после стъпиха на твърда земя. Джипът набираше скорост мъчително бавно. Тя завъртя кормилото, но Фейбър се спусна след джипа, както си беше бос, в калта.

Люси видя, че той я настига.

Тя дръпна ръчката за газта с все сила, за малко да счупи тънката метална пръчка. Идеше й да запищи от безсилие. Той беше само три-четири стъпки от нея и почти се изравняваше; тичаше като спортист, ръцете му се движеха като бутала, стъпалата му биеха равномерно калта, бузите му се издуваха, гърдите му се надигаха.

Моторът изрева и колата рязко подскочи напред — бе превключила автоматично на по-горна предавка и набираше мощност.

Люси погледна пак встрани. Той сякаш разбра, че губи, и се хвърли със скок напред. С лявата си ръка се вкопчи в дръжката на вратата и светкавично кръстоса върху нея и дясната. Джипът го влачеше и той тичаше, а краката му едва докосваха земята. Люси се взря в лицето му, така близо до нейното — беше почервеняло от усилието, изкривено от болката; жилите по якия му врат се бяха издули от напрежението.

Изведнъж тя разбра какво трябва да направи.

Пусна кормилото с едната си ръка, посегна през отворения прозорец и заби показалеца си с дълъг нокът в едното му око.

Той се пусна и падна, покривайки лицето си с ръце.

Разстоянието между него и джипът бързо се увеличаваше.

Люси плачеше с глас като дете.

 

 

На две мили от къщата си тя видя инвалидната количка.

Стоеше на върха на скалите като паметник, металната рамка и големите гумени колела не бяха подвластни на неспирния дъжд. Люси се приближи към нея откъм малката падина и я видя, очертана ясно на фона на тъмносивото небе и врящото море. Изглеждаше като някаква рана, като дупка, оставена от изкоренено дърво, или къща със счупени прозорци. Усещаше се, че собственикът й бе изтръгнат насила от нея.

Тя си спомни първия път, когато я бе видяла в болницата, до леглото на Дейвид, нова и лъскава; той се беше прехвърлил ловко в нея и се бе понесъл нагоре-надолу из отделението, за да се покаже. „Лека е като перце, направена е от самолетна стомана“ — бе заявил той привидно ентусиазирано и бе изфучал между редиците легла. Беше спрял в долния край на болничната зала, с гръб към нея, тя бе тръгнала към него и бе разбрала, че той плаче. Коленичила бе пред него и мълчаливо бе обгърнала дланите му със своите.

Това беше последният път, когато бе успяла да го утеши.

Сега дъждът и соленият вятър бързо щяха да разядат стоманата, захвърлена на върха, тя щеше да ръждяса и да се изпочупи, гумата щеше да се скапе, а кожената седалка — да изгние.

Люси премина покрай нея, без да намали.

Три мили по-нататък, на половината път между двете къщи, бензинът се свърши, джипът се разтресе и спря.

Люси успя да овладее надигащата се в нея паника и се опита да разсъждава хладнокръвно.

Спомни си как беше прочела някъде, че хората минават по четири мили в час пеша. Хенри беше спортист, но си бе ударил глезена и макар да се възстановяваше доста бързо, тичането след джипа сигурно го бе поизвадило от строя. „Трябва да имам поне час преднина“, пресметна Люси.

(Беше напълно сигурна, че ще тръгне след нея, той знаеше много добре, както и тя, че при Том има радиопредавател.)

Имаше много време. Отзад в джипа държаха туба с няколко литра бензин — за подобни случаи. Тя слезе от колата, измъкна тубата и отвори капачката на резервоара.

После я осени нова идея — и коварството й направо я изуми.

Тя завъртя обратно капачката и отиде напред, към мотора. Провери дали е изключен и вдигна капака. Не разбираше кой знае колко от техника, но позна капачката на разпределителя и кабелите, които водеха към мотора. Натика тубата с бензина здраво до блока и отвинти капачката.

В чантата с инструментите имаше ключ за свещи. Тя извади една свещ, провери отново дали двигателят е изключен и постави свещта в гърлото на тубата, залепвайки я с лейкопласт. После затвори капака.

Когато Хенри пристигнеше, щеше, естествено, да се опита да подкара джипа. Щеше да запали, стартерът щеше да превърти, свещта да произведе искра и бензинът — да избухне.

Не беше сигурна какво точно щеше да стане, но бе убедена, че няма кой знае колко да й помогне.

 

 

Час по-късно съжаляваше за хитрината си.

Тътреше се тежко през калта, мокра до кости, заспалото дете на рамото й просто я смазваше с тежестта си, искаше й се само да легне на земята и да умре. Сега капанът, ужким заложен от нея, й се струваше твърде съмнителен и рискован — бензинът щеше да изгори, а не да избухне, а можеше и въобще да не се запали, ако в гърлото на тубата нямаше достатъчно въздух; в най-лошия случай Хенри можеше да заподозре клопката, да вдигне капака, да развинти бомбата, да налее бензина в резервоара и да подкара след нея.

Тя се поколеба дали да не си почине малко, но реши, че ако спре, може въобще да не продължи.

Къщата на Том трябваше вече да се вижда. Люси не би могла да се обърка, дори и да не бе минавала често по този път. Островът беше прекалено малък, за да се загуби на него човек.

Тя позна храстите, където веднъж с Джо бяха видели лисица. Намираха се някъде на около миля от къщата на Том. Сигурно щеше да я е зърнал досега, ако не беше този дъжд.

Тя прехвърли Джо на другото си рамо, премести пушката от едната ръка в другата и се насили да продължи, местейки крак след крак.

Когато най-накрая съзря къщичката през пелената от дъжд, бе готова да заплаче от облекчение. Беше по-близко, отколкото си мислеше — оставаше й не повече от четвърт миля.

Изведнъж Джо стана някак си по-лек и макар че последната отсечка беше нагоре по хълма — единствения хълм на острова, — тя я преодоля за нула време.

— Том! — извика тя, докато се приближаваше към вратата. — Том, Том!

Кучето залая в ответ. Тя влезе.

— Бързо, Том!

Боб заскача възбудено около краката й, лаейки яростно. Том не можеше да е далеч, сигурно беше отишъл до пристройката. Люси се качи по стълбите и сложи Джо на леглото.

Радиото беше в спалнята, някаква сложна на вид машинария с много кабели, циферблати и копчета. Имаше и нещо, което приличаше на морзов ключ, Люси го докосна за проба и то изпиюка. Някакъв далечен спомен изплува в съзнанието й, нещо от приключенски роман, прочетен в училище — морзовият код за SOS. Тя натисна ключа отново — три къси, три дълги, три къси.

Къде беше Том?

Тя чу някакъв шум и изтича до прозореца.

Джипът се изкачваше нагоре по хълма към къщата.

Хенри бе открил капана и беше налял бензина в резервоара.

Къде беше тоя Том?

Тя изхвърча от спалнята. Да слезе, да заблъска по вратата на пристройката! Но се спря. Боб стоеше в рамката на отворената врата на другата, празната спалня.

— Ела тука, Боб — рече тя. Кучето не се помръдна, само излая. Тя се приближи до него и се наведе да го вземе.

Тогава видя Том.

Той се бе проснал по гръб на голите дъски в празната стая, очите му се взираха безжизнено в тавана, шапката му лежеше, обърната наопаки, на пода до главата. Шубата му беше разтворена и на ризата бе избило малко петно от кръв. Близо до ръката му имаше кашон с уиски и в главата на Люси изплува глупавата мисъл: „Не знаех, че пие толкова“.

Тя хвана китката му.

Беше мъртъв.

Мисли, мисли!

Вчера Хенри се беше върнал в къщата целият натъртен, като че ли се бе бил с някого. Сигурно тогава бе убил Дейвид. Днес беше дошъл тук, при Том, „да вземе Дейвид“, както й беше казал. Но той, разбира се, знаеше, че Дейвид го няма тук. Защо се бе върнал тогава? Явно за да убие Том.

Сега Люси беше съвсем сама.

Тя хвана кучето за нашийника и го изтегли настрани от трупа на господаря му. После, тласкана от някакъв порив, се върна и закопча шубата върху малката рана от камата, която бе убила Том, затвори вратата, върна се в другата стая и погледна през прозореца. Джипът се доближи до къщата и спря. Хенри слезе.