Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eye of the Needle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
artdido (2014)
Корекция
plqsak (2014)
Форматиране
in82qh (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2021)

Издание:

Кен Фолет. Иглата

ИК „Народна култура“, София, 1992

Английска. Първо издание

Редактор: Светлана Каролева

Коректор: Грета Петрова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Рецензент: Димитрина Кондева

ISBN: 954-04-0049-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки.

28.

Пърсивал Годлиман се чувстваше освежен, изпълнен с решимост и — нещо твърде рядко за него — дори вдъхновение.

Когато се замисли за състоянието си, се почувства неудобно. Вдъхновяващите речи бяха за тълпата, а интелектуалците смятаха, че стоят над подобни промиващи мозъците представления. И въпреки това, макар да знаеше, че изпълнението на великия мъж бе внимателно режисирано и всяко кресчендо или диминуендо в словото му беше предварително определено като в класическа симфония, то все пак му бе подействало, и то така силно, сякаш беше някой капитан на училищния отбор по крикет, когото треньорът надъхва в последния момент.

Той се върна в службата. Ръцете просто го сърбяха да се захване за работа.

Остави чадъра си на закачалката, окачи и мокрия си шлифер и се погледна в огледалото от вътрешната страна на вратичката на шкафа. Нямаше съмнение — нещо беше станало с лицето му, откакто бе почнал да лови шпиони за Англия. Оня ден му бе попаднала стара негова снимка от 1937 година, по време на семинар със студенти в Оксфорд. На нея изглеждаше по-стар, отколкото сега — с бледа кожа, рядка косица, неравно избръсната брада и размъкнати, направо пенсионерски дрехи. Рядката косица беше изчезнала, сега имаше на главата си монашеска тонзура. Обличаше се като бизнесмен, не като учител. Струваше му се — може би си въобразяваше, — че сега челюстта му се издава по-решително напред, а очите му блестят по-силно. Освен това се бръснеше по-грижливо.

Той седна зад бюрото си и запали цигара. Точно тази привичка не беше добре дошла — бе започнал да кашля. Когато се опита да ги откаже, откри, че се е пристрастил. Но почти всички пушеха в Англия през войната, дори някои от жените. Какво пък, вършеха мъжка работа — имаха право и на мъжки пороци. Годлиман глътна дима и се закашля. Той загаси цигарата в капака, който използваше за пепелник (бяха зле със съдовете).

Проблемът с речите, вдъхновяващи те да извършиш невъзможното, реши той, е, че не съдържат никакви практически указания. Спомни си за дисертацията си от колежа за пътешествията на един неизвестен средновековен монах, наричал себе си Томас от дървото. Годлиман си бе поставил твърде скромната, но доста трудна задача да пресъздаде монашеския маршрут в рамките на един петгодишен период. Имаше обаче едни осем месеца, в които не се знаеше къде е бил — в Париж ли, в Кентърбъри ли. Годлиман не можеше да реши къде и това бе поставило под въпрос стойността на цялото му изследване. В източниците, които използваше, такава информация нямаше. Ако престоят на Томас не беше отразен никъде, просто нямаше начин да се установи къде е бил — и точка. Тласкан от оптимизма на младостта, студентът Годлиман бе отказал да повярва, че такава информация не съществува, и бе продължил да работи, приемайки, че някъде трябва да е записано как Томас е прекарал тези месеци — въпреки всеизвестния факт, че почти всичко, станало през средновековието, не е било отразявано в историческите документи. Ако Томас не е бил в Париж или в Кентърбъри, то тогава трябва да е бил на път от едното място за другото — това беше тезата на Годлиман. И после, в някакви корабни регистри в един музей в Амстердам той откри, че Томас се бе качил на кораб за Дувър, но ветровете го бяха отклонили от курса и накрая захвърлили на ирландския бряг. Този образцов исторически анализ бе спечелил на Годлиман професурата.

Можеше да опита такъв подход към нещата и сега, когато се мъчеше да реши какво се е случило с Фейбър.

Най-вероятно се бе удавил. Ако не беше на дъното на морето, тогава бе вече в Германия. И при двете алтернативи нищо повече не можеше да се направи. Затова Годлиман ги отхвърли. Трябваше да приеме, че Фейбър е жив и е някъде на брега.

Годлиман излезе от кабинета си и слезе по стълбите един етаж по-долу, до стаята с картите. Чичо му, полковник Тери, беше там, застанал с цигара между устните пред картата на Европа. Годлиман осъзна, че това беше обичайна гледка във военното министерство напоследък — старши офицери се взираха унесено в картите и правеха наум безкрайни изчисления дали ще загубят, или ще спечелят войната. Той се досети, че те просто нямаше какво друго да правят — плановете бяха изготвени, огромната машина бе задвижена и за онези, които вземаха големите решения, не оставаше друго, освен да чакат да видят дали ще се окажат прави.

Тери го видя да влиза и рече:

— Е, как беше при великия човек?

— Пиеше уиски — отвърна Годлиман.

— Той го пие по цял ден, но при него това сякаш няма значение — заяви Тери. — Какво каза?

— Иска главата на Иглата на тепсия. — Годлиман прекоси стаята, застана пред картата на Англия на стената и заби пръст върху Абърдийн. — Ако трябва да пращаш подводница да прибере бягащ агент, на какво разстояние от брега най-много би се доближил?

— Не бих желал да е на по-малко от три мили от брега. — Тери застана до него и се взря в картата. — Всъщност бих предпочел да спра на десет мили навътре.

— Правилно. — Годлиман описа с молив две успоредни на брега линии, съответно на три и на десет мили навътре. — Значи, ако си любител моряк и тръгваш от Абърдийн с малка рибарска лодка, докъде ще стигнеш, преди да почнеш да се притесняваш?

— Искаш да кажеш, какво разстояние горе-долу може да се измине с такава лодка?

— Точно така. — Годлиман очерта дъга с радиус двайсет мили и център Абърдийн. — Значи, ако Фейбър е жив, той е или на брега, или някъде в границите на това пространство. — Той посочи зоната, оградена от успоредните линии и дъгата.

— Тук земя няма.

— Имаме ли по-голяма карта?

Тери дръпна едно чекмедже и измъкна карта на Шотландия в голям мащаб. Разтвори я върху шкафа и Годлиман прекопира очертаните с молив линии от по-малката карта.

Земя в зоната наистина нямаше.

— Я виж тук! — възкликна Годлиман. Току до чертата, обозначаваща границата от десет мили, в източна посока имаше някакъв дълъг, тесен остров.

— „Остров на бурите“ — прочете Тери, взирайки се по-отблизо в надписа. — Ама че подходящо.

— А защо не… — щракна с пръсти Годлиман.

— Можеш ли да изпратиш някого там?

— Щом утихне бурята. Блогс е в Абърдийн. Ще наредя да му приготвят самолет. Ще излети веднага щом времето се оправи. — Той тръгна към вратата.

— Наслука! — извика подире му Тери.

Годлиман взе стъпалата по две до следващия етаж. Той връхлетя в канцеларията си и грабна телефона.

— Свържете ме с мистър Блогс в Абърдийн, моля.

Докато чакаше, Годлиман си драскаше по попивателната. Оказа се, че несъзнателно рисува острова. Приличаше на горната част на бастун, с извита дръжка в западния край. Трябва да беше около десет мили дълъг и една миля широк. Що за място е това? — запита се Пърсивал. Дали беше само гола скала, или пък на него живееха енергични, проспериращи фермери? Ако Фейбър беше там, все още можеше да се свърже с подводницата. Блогс трябваше да стигне до острова преди нея.

— На телефона е мистър Блогс — каза телефонистката.

— Фред?

— Здрасти, Пърси.

— Струва ми се, че той е на Острова на бурите.

— Не, не е — рече Блогс. — Току-що го арестувахме. (Надяваше се да е така.)

 

 

Камата беше дълга около двайсет сантиметра, с гравирана дръжка и малка, широка напречна пластина. Върхът й беше остър като игла. Блогс реши, че от това става чудесен инструмент за убиване. Наскоро бе лъскана.

Блогс и инспектор Кинкейд стояха и се взираха в нея; никой не искаше да я пипне.

— Опитвал се да хване автобуса за Единбург — каза Кинкейд. — Един полицай го забелязал на касата и му поискал документите. Той хвърлил куфара си и побягнал. Една кондукторка го ударила по главата с машинката за перфориране. Трябвали му десет минути да се свести.

— Дай да го видим — предложи Блогс.

Двамата тръгнаха надолу по коридора към килиите.

— Ето тук е — рече Кинкейд.

Блогс погледна през шпионката. Мъжът седеше на столче в отсрещния ъгъл, с гръб към стената, кръстосал крака, затворил очи и мушнал ръце в джобовете.

— Този е бил на такива места и преди — отбеляза Блогс.

Мъжът беше висок, с дълго, хубаво лице и тъмна коса. Можеше и да е човекът от снимката, но беше трудно да се твърди със сигурност.

— Искате ли да влезем? — попита Кинкейд.

— След малко. Какво още имаше в куфара му освен камата?

— Инструменти за обири. Доста пари в дребни банкноти. Пистолет и патрони. Черни дрехи и обувки с каучукови подметки. Двеста цигари „Лъки Страйк“.

— А някакви снимки или негативи?

Кинкейд поклати отрицателно глава.

— По дяволите! — изруга Блогс.

— Документите му са на името на Питър Фредрикс от Уембли, Мидълсекс. Казва, че е безработен монтьор и обикаля да търси работа.

— Монтьор ли? — възкликна скептично Блогс. През последните четири години няма безработни монтьори в Англия. Един шпионин би трябвало да знае това. И все пак…

— Да започна ли аз с разпита, или ти ще го водиш? — прекъсна го Кинкейд.

— Ти почни.

Кинкейд отвори вратата, Блогс го последва. Мъжът в ъгъла отвори очи без особено любопитство. И въобще не се помести.

Кинкейд седна до малката гола маса. Блогс се облегна на стената.

— Как е истинското ви име? — запита Кинкейд.

— Питър Фредрикс.

— Какво правите толкова далече от къщи?

— Търся работа.

— Защо не сте в армията?

— Имам слабо сърце.

— Къде бяхте през последните няколко дни?

— Тук, в Абърдийн. Преди това бях в Дънди, а преди Дънди — в Пърт.

— Кога пристигнахте в Абърдийн?

— Оня ден.

Кинкейд погледна към Блогс — той кимна.

— Много ви е тъпа версията — заяви Кинкейд. — Монтьорите няма нужда да си търсят работа. И без това не достигат у нас. Я по-добре кажи истината.

— Това и правя.

Блогс извади всичките монети от джоба си и ги върза на топче в носната си кърпа. Стоеше и гледаше мълчаливо, полюлявайки вързопчето в дясната си ръка.

— Къде е филмът? — попита Кинкейд. Блогс го бе информирал дотолкова, макар и да не беше споменал какво е съдържанието му.

— Не знам за какво говорите. — Изражението на мъжа не се промени.

Кинкейд сви рамене и погледна към Блогс.

— Стани! — заповяда Блогс.

— Моля?

— СТАНИ!

Мъжът се изправи лениво.

— Ела по-близо!

Той пристъпи две крачки към масата.

— Име?

— Питър Фредрикс.

Блогс се отдели от стената и замахна с тежкото вързопче. Ударът попадна точно в хрущяла на носа и мъжът изкрещя, покривайки лицето си с ръце.

— Застани мирно! — рече Блогс. — Име?

Мъжът се изправи и изпъна ръце.

— Питър Фредрикс.

Блогс го удари отново, точно по същото място. Този път мъжът падна на едно коляно и от очите му потекоха сълзи.

— Къде е филмчето?

Задържаният поклати глава.

Блогс го изправи на крака, ритна го в слабините и заби юмрук в стомаха му.

— Какво направи с негативите?

Мъжът се строполи на пода и повърна. Блогс го ритна в лицето. Нещо силно изхрущя.

— Какво става с подводницата? Къде е срещата? Каква е паролата, дяволите да те вземат?…

Кинкейд сграбчи Блогс изотзад.

— Стига толкова — каза той. — Това е мой участък и мога да си затворя очите само за известно време, знаете…

— Не става дума за някаква си дребна кражбица. — Блогс се нахвърли върху него. — Аз съм от МИ-5 и ще правя каквото си поискам в шибания ви участък. Ако затворникът умре, аз отговарям. — Той се извърна към мъжа на пода, който се взираше в тях. На обляното му в кръв лице бе изписано изумление.

— За какво говорите? — изхриптя той. — Какво става тук?

— Вие сте Хайнрих Рудолф Ханс фон Мюлер-Гюдер. — Блогс го изправи на крака. — Роден в Олн на двайсет и шести май 1900 година, известен още под името Хенри Фейбър, полковник от немското разузнаване. В рамките на три месеца ще бъдете обесен за шпионаж, освен ако не се окажете по-полезен за нас жив, отколкото мъртъв. Докажете, че ще ни бъдете полезен, полковник Мюлер-Гюдер!

— Не! — извика мъжът. — Не, не… Аз съм крадец, не шпионин. Моля ви! — Той се опита да се изплъзне от вдигнатия юмрук на Блогс. — Мога да го докажа…

Блогс го удари отново и Кинкейд се намеси за втори път.

— Чакайте… Добре, Фредрикс, ако така се казвате наистина — докажете, че сте крадец.

— Миналата седмица отараших три къщи на Джубили Кресънт — задиша тежко мъжът. — Взех около петстотин лири от едната и разни бижута от втората — диамантени пръстени и някакви перли, а от последната тъй и не можах нищо да чопна заради кучето… Трябва да ми вярвате, че казвам истината… Сигурно са се обадили в полицията, нали? О, Господи…

— Всичките кражби наистина са извършени — кимна Кинкейд и погледна към Блогс.

— Може да е прочел за тях във вестниците.

— Третата не беше спомената.

— Може да ги е извършил… и пак да е шпионин. И шпионите могат да крадат. — Блогс се чувстваше ужасно.

— Но това е било миналата седмица — вашият човек е бил тогава в Лондон, нали така?

Блогс замълча за минута. После изруга прочувствено: „Да върви на майната си!“ — и излезе.

Питър Фредрикс вдигна окървавеното си лице към Кинкейд.

— Кой е тоя бе, да не е от скапаното им Гестапо?

— Имаш късмет, че не си оня, дето го търсят — взря се безизразно в него Кинкейд.

 

 

— Е? — запита в слушалката Годлиман.

— Фалшива тревога. — Гласът на Блогс прекъсваше, нещо непрекъснато пукаше по линията. — Някакъв дребен обирджия, който случайно носи кама и прилича на Фейбър…

— Значи пак сме там, откъдето тръгнахме… — рече Годлиман.

— Споменахте нещо за някакъв остров.

— Да. Островът на бурите — намира се на около десетина мили от брега, източно от Абърдийн. Ще го намериш на някоя голяма карта.

— Откъде си сигурен, че е там?

— Не съм сигурен. И трябва да проверим всяка друга възможна следа — градчета, морския бряг, какво ли не. Но ако е откраднал оная лодка…

— „Мари Втора“…

— Да. Ако я е откраднал, значи срещата с подводницата е някъде в района около острова. И ако това е вярно, тогава или се е удавил, или е намерил убежище на острова…

— Да, звучи логично…

— Какво е времето там при вас?

— Все същото.

— Как мислиш, ще можеш ли да стигнеш до острова с голям кораб?

— Предполагам, че може да се издържи на всякаква буря, ако корабът е достатъчно голям. Но на тоя остров не може да се очаква да има кой знае какво пристанище, нали така?

— Ще трябва да я провериш тая работа, но ми се струва, че си прав. Слушай сега… до Единбург има военновъздушна база, така че, докато стигнеш там, ще им се обадя да приготвят един самолет-амфибия на твое разположение. Излиташ веднага щом бурята започне да отслабва. И нареди на бреговата охрана да бъде готова за незабавни действия — не съм сигурен кой ще намери Фейбър пръв.

— Ако подводницата също изчаква бурята, явно тя ще бъде първа — рече Блогс.

— Прав си. — Годлиман запали цигара — трябваше време, за да му хрумне нещо ново. — Добре де, може да изпратим една корвета да обикаля острова и да следи за повикването на Фейбър. И щом бурята поспре, от нея ще изпратят лодка на острова.

— А какво ще кажеш за няколко изтребителя?

— Да, добре. Само дето и те, като теб, ще трябва да чакат да се оправи времето.

— Е, тая буря не може да продължи още дълго.

— Какво казват метеоролозите в Шотландия?

— Поне още един ден. Ама недей забравя, че щом ние сме вързани, и той също не може да мръдне.

— Ако е там.

— Да.

— Добре — рече Годлиман. — Ще изпратим корвета, ще вдигнем на крак бреговата охрана, ще пратим и изтребители, и самолет-амфибия. А ти тръгвай. Обади ми се от Розит. И внимавай.

— Добре.

Годлиман затвори. Забравената в пепелника цигара бе догоряла до съвсем мъничък фас.