Кен Фолет
Иглата (7)

5.

За места като това е било измислено словосъчетанието „мрачен и студен“.

Островът представлява J-образна скала, издигаща се намусено от водите на Северно море. На картата изглежда като горната половина на счупен бастун, проснал се успоредно на екватора, но много, много по̀ на север; извитата му дръжка е от страната на Абърдийн, а счупеният ръбат край сочи заплашително към далечна Дания. Дълъг е десет мили.

По-голямата част от брега са все скали, стърчат направо от студеното море; няма плаж, който да посреща по-приветливо прибоя, та да смекчи удара. Възмутени от тази липса на любезност, вълните блъскат по тях в безсилна ярост, но вече десет хиляди години островът понася безнаказано тия пристъпи на лошо настроение.

Вътре в чашата на J-то морето е по-спокойно — осигурило си е по-приятно посрещане. Приливите са довлекли толкова много пясък и водорасли в тази чаша, толкова много плавей, камъчета и морски раковини, че сега между подножието на скалата и водата има нещо във формата на полумесец, което много наподобява суша или поне някакъв плаж.

Всяко лято от тревите на върха на скалата се посипват шепичка семенца, все едно богаташ хвърля дребни монети на просяк. Ако зимата е мека и пролетта дойде рано, някои от тези семена пускат по едно слабо коренче, но на растението тъй и никога не му стигат силите да разцъфти и само да пръсне семена, така че плажът разчита всяка година на милостиня.

На сушата, на истинската суша, предпазвана чрез непристъпните скали от алчното море, расте зеленина и се множи. Растителността е всъщност предимно жилава трева, която едва стига да изхрани няколко мършави овце, но е достатъчно здрава да прикрепи почвения слой към скалата. Тук-там се виждат храсталаци, все бодливи, където се крият зайците, а откъм подветрената страна на склона в източната част се издига стена борове, дръзнали да предизвикат стихиите.

По платото властва пиренът. На всеки няколко години човекът — да, тук живее човек — го подпалва и на негово място израства трева, та овцете могат да пасат и тук, но след година-две пиренът се завръща, Бог знае откъде, и прогонва овцете, докато човекът не го запали отново.

Зайците са тук, защото са родени тук; овцете са тук, защото са били докарани тук, а човекът е тук, за да се грижи за овцете. Само птиците са тук, защото им харесва. Има стотици хиляди птици: дългокраки скални бъбрици, които си подсвиркват своето „пийп-пийп-пийп“, докато се реят в небето, или писукат пронизително, „пи-пи-пи“, връхлитайки от висините като „Спитфайър“-и срещу „Месершмит“-и; дърдавци — човекът рядко ги вижда, но знае, че са там, понеже грубият им крясък го буди посред нощ; гарвани и черни врани, и гларуси, и безброй чайки, и двойка златни орли, по които човекът стреля, като ги зърне, защото знае — независимо какво му говорят естествениците и специалистите от Единбург, че те наистина нападат живи агнета, а не само мърша.

Най-редовният посетител на острова е вятърът. Идва главно от североизток, от наистина студени места, където има фиорди, ледници и айсберги, и често носи нежелани дарове — сняг, пороен дъжд и ледена мъгла. Понякога пристига с голи ръце, просто да повие, да пореве и да полудува, мачкайки храсти и превивайки дървета, а неспокойното море изпада в нови пристъпи на запенена ярост. Не знае умора този вятър и това му е грешката. Ако идваше от време на време, можеше да изненада острова и наистина да направи големи бели, но понеже почти постоянно е тук, островът се е научил да живее с него. Растенията пускат дълбоки корени и зайците се крият в гъсталаците, дърветата подлагат с готовност гръб на ударите и птиците вият гнезда на завет, а къщата на човека е яка, квадратна, построена от майстор, който му знае цаката на този вятър.

Къщата е изградена от големи сиви камъни и плочи с цвета на морето. Има малки прозорци, плътно затварящи се врати и комин отгоре. Кацнала е на върха на хълма в източната част на острова, близо до чукана на счупения бастун, и властва над всичко наоколо, предизвиквайки вятъра и дъжда, но не за да се перчи, не, а за да може човекът да вижда овцете.

На десет мили оттук, в отсрещния край на острова, има друга къща, много подобна на тая. Близо е до така наречения плаж, но там никой не живее. Едно време тук е имало още един човек. Той си мислел, че може да надхитри острова, мислел, че ще може да отглежда овес и картофи, и няколко крави. Три години се борил с вятъра, студа и почвата, преди да признае, че е сгрешил. Когато си отишъл, никой не пожелал да живее в дома му.

Сурово място е това. И само сурови неща могат да оцелеят: твърда скала, жилава трева, здрави овце, свирепи птици, яки къщи и силни хора.

За места като това е било измислено словосъчетанието „мрачен и студен“.

 

 

— Нарича се Островът на бурите — каза Алфред Роуз. — Мисля, че ще ви хареса.

Дейвид и Люси седяха на кърмата на рибарската лодка и се взираха в развълнуваното море. Беше хубав ноемврийски ден, студен и ветровит, но въпреки това ясен и без дъжд. Слабото слънце искреше по вълничките.

— Купих го през 1926 година — продължи татко Роуз, — тогава мислехме, че ще има революция и ще трябва някъде да се крием от работническата класа. Място само за оздравяващи болни.

На Люси й мина през ума, че свекърът й е прекалено възторжен, но трябваше да признае, че всичко наистина изглеждаше прекрасно — прочистено от вятъра, естествено и свежо. Нужно им беше това преместване. Трябваше да се отделят от родителите си и да започнат наново съвместния си живот. Нямаше смисъл да отиват в града под бомбите, когато и двамата не бяха достатъчно добре, за да помагат, и тогава бащата на Дейвид бе споменал, че има остров, недалеч от шотландския бряг, и всичко им се бе видяло прекалено хубаво, за да е вярно.

— И овцете са мои — каза татко Роуз. — Всяка пролет идват да ги стрижат, а от вълната вземам колкото да платя надницата на Том Макавити. Старият Том е овчар тук.

— На колко години е? — попита Люси.

— Мили Боже, трябва да е някъде към… седемдесетте.

— Сигурно е някой чешит. — Лодката зави и влезе в залива и Люси видя две малки фигурки на кея — мъж и куче до него.

— Чешит? И ти би станала същата, ако живееш двайсет години сама. Той си говори с кучето.

— На колко време идвате на острова? — обърна се Люси към лодкаря.

— През седмица, госпожо. Нося храната на Том, която хич не е много, и пощата му, а тя е още по-малко. Само ми давайте списък всеки втори понеделник и ще имате всичко, което може да се купи в Абърдийн.

Той угаси мотора и хвърли въжето на Том. Кучето залая и затича в кръг, явно извън себе си от възбуда. Люси стъпи на перилото и скочи на мостика.

Том й стисна ръката. Имаше лице сякаш от обработена кожа и огромна лула с капак. Беше по-нисък от нея, но набит, и изглеждаше невероятно здрав. Носеше най-мъхнатото сако от туид, което някога бе виждала, пуловер, който сигурно бе изплела някога по-голямата му сестра, карирана шапка и войнишки ботуши. Носът му беше огромен, червен, набразден от кръвоносни съдове.

— Радвам се да ви видя — посрещна я той така учтиво, сякаш тя му беше деветият посетител за деня, а не първото човешко лице, което виждаше от две седмици насам.

— Дръж, Том. — Лодкарят му подаде два кашона. — Тоя път яйца няма, но пък ти нося писмо от Девън.

— От племенницата ще да е.

„Ето откъде е пуловерът“, помисли си Люси.

Дейвид беше още в лодката. Лодкарят застана зад него и попита:

— Готов ли сте?

Том и татко Роуз се наведоха към лодката да помогнат; тримата вдигнаха Дейвид с количката му и го оставиха на мостика.

— Ако не си тръгна сега, ще трябва да чакам две седмици за следващия автобус — заяви с усмивка татко Роуз. — Къщата е стегната доста добре, ще видите. Всичките ви неща са там. Том ще ви покаже кое къде е. — Той целуна Люси, стисна Дейвид за рамото и раздруса ръката на Том. — Поживейте няколко месеца заедно, починете си, оправете се съвсем и се връщайте обратно — и двамата ви чака доста работа през тая война.

Люси знаеше, че няма да се върнат скоро, не преди да свърши войната. Но не го беше казала още на никого.

Татко Роуз се качи в лодката. Тя описа малък кръг и започна да се отдалечава. Люси махаше, докато изчезнаха зад носа.

Том вече буташе количката, така че Люси взе покупките. От края на кея до върха на склона над малкия плаж се издигаше нещо като дълга, стръмна тясна рампа, подобна на мост. На Люси щеше да й е трудно да изтика количката до върха, но Том се справяше без никакво видимо усилие.

Къщата беше прекрасна.

Малка, сива, заслонена от вятъра от едно възвишение. Дограмата беше прясно боядисана, а до вратата растеше дива роза. От комина се виеше дим и морският бриз го разпиляваше в небето. Малките прозорчета гледаха към залива.

— Прекрасно е! — възкликна Люси.

Вътре беше почистено, проветрено и боядисано: каменният под беше застлан с дебели килими. Имаше четири стаи: долу — напълно обзаведена кухня и гостна с каменна камина, горе — две спални. В единия край бяха направили основен ремонт и бяха поставили тръби и канал, така че горе имаше баня, а долу — разклонение за кухнята.

Дрехите им бяха в гардеробите. В банята имаше хавлиени кърпи, в кухнята — храна.

— Трябва да ви покажа нещо в обора — каза Том.

В скритата отзад пристройка, която съвсем не приличаше на обор, ги чакаше лъскав нов джип.

— Мистър Роуз каза, че е специално пригоден за младия господин — рече Том. — Скоростите се сменят автоматично, а клаксонът и спирачката се натискат с ръка. Така каза той. — Повтаряше думите като папагал, като че ли не му беше много ясно какво представляват тия скорости, спирачки и клаксони.

— Нали е страхотно, Дейвид? — възкликна Люси.

— Връх. Но къде ще ходя с него?

— Винаги сте добре дошли при мен — рече Том, — ще изпушим по една лула, ще пийнем по чашка уиски. Отдавна си мечтая да си имам пак съседи.

— Благодаря — каза Люси.

— Това тук е генераторът — обърна се Том и посочи с ръка. — И аз имам същия. Сипвате горивото тук. Дава променлив ток.

— Странно — малките генератори обикновено са за прав ток — каза Дейвид.

— Вярно. Не знам точно каква е разликата, но казват, че тоя е по-безопасен.

Върнаха се обратно в къщата.

— Е, вие си се настанявайте, а аз да си гледам овцете, та ще ви кажа довиждане. Ох! Щях да забравя — в случай на нужда мога да се свържа с Абърдийн по радиото.

— Имаш предавател? — изненада се Дейвид.

— Аха — заяви Том гордо. — Аз съм сътрудник на Кралския корпус за наблюдение и трябва да откривам вражески самолети.

— Досега да си открил някой? — запита Дейвид.

Усетила сарказма в гласа му, Люси го стрелна неодобрително с поглед, но Том сякаш нищо не забеляза.

— Още не — отвърна той.

— Страхотно.

— Той просто иска да е полезен — каза Люси, когато Том си отиде.

— Много от нас искат да са полезни — заяви Дейвид.

„И там е бедата“, помисли си Люси. Тя замълча и забута количката със сакатия си съпруг към новия им дом.

 

 

Когато в болницата помолиха Люси да отиде при психиатъра, тя моментално реши, че Дейвид има мозъчно увреждане. Не беше така.

— Нищо му няма на главата, само дето се е понатъртил лошо по лявото слепоочие — заяви лекарката. И продължи: — Но загубата на двата крака несъмнено го е травмирала и не се знае как ще се отрази това на психиката му. Много ли искаше да стане летец?

Люси се замисли за миг.

— Страх го беше, но ми се струва, че въпреки това много искаше да лети.

— Е, сега той има нужда от утеха и подкрепа. И от търпение. Едно можем да кажем със сигурност — известно време ще е раздразнителен и постоянно в лошо настроение. Нуждае се от любов и почивка.

Първите няколко месеца на острова обаче Дейвид сякаш не се нуждаеше нито от едното, нито от другото. Не правеха любов, може би защото той чакаше раните му да заздравеят напълно. Но не си и почиваше. Хвърли се изцяло в отглеждането на овцете и кръстосваше непрекъснато острова с джипа, количката стоеше отзад. Той направи огради покрай по-коварните стръмнини, стреляше по орлите, помагаше на Том да дресира новото куче, когато Бетси почна да ослепява, и запали пирена, а през пролетта всяка нощ излизаше да изражда агнета. Един ден отсече голям стар бор близо до къщичката на Том и две седмици го кастри, за да го насече на удобни за носене пънове, които после превози до къщата — трябваха им дърва за огрев. Дейвид изпитваше удоволствие от истински тежкия физически труд. Научи се да се привързва здраво към стола, за да държи тялото си неподвижно, докато замахва с брадвата или големия чук. Издяла си чифт бухалки и с часове се упражняваше с тях, когато Том не можеше да му намери някаква работа. Мускулите на ръцете и гърба му заякнаха неимоверно, като на шампион в състезание по културизъм.

Люси не беше нещастна. Беше се страхувала, че Дейвид ще вземе да седи до огнището по цял ден, обзет от черни мисли, и ще оплаква лошия си късмет. Работеше направо като луд, наистина, и това беше донякъде обезпокоително, но поне не вегетираше.

Тя му каза за бебето на Коледа.

Сутринта му подари бензинова резачка, а той на нея — топ коприна. Том дойде за обяд — ядоха дивата гъска, която той бе застрелял. След чая Дейвид откара овчаря, а когато се върна, Люси отвори бутилка коняк после каза:

— Имам още един подарък за теб, но няма да можеш да го отвориш до май.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — засмя се той. — Колко коняк изпи, докато ме нямаше?

— Ще имам дете.

Той се втренчи в нея, а усмивката изчезна от лицето му.

— Мили Боже, само това ни липсваше сега.

— Дейвид!

— Добре де, но… Господи… Кога, по дяволите, е станало?

— Не е толкова трудно да се пресметне, струва ми се — рече тя. — Трябва да е било някъде седмица преди сватбата. Цяло чудо е, че е оцеляло след катастрофата.

— Ходи ли на доктор?

— Ха… че кога да ида?

— Значи не си сигурна?

— Ох, Дейвид, не бъди толкова досаден. Сигурна съм, защото мензисът ми спря и ме болят гърдите, и повръщам всяка сутрин, а талията ми се е увеличила поне с десет сантиметра. Ако ме беше погледнал поне един път, ти самият щеше да бъдеш сигурен.

— Добре де.

— Какво ти става? Би трябвало да се зарадваш!

— Да, естествено. Може да имаме син и тогава ще го водя на разходка, ще играем футбол заедно и той ще порасне с мечтата да стане като баща си, героя от войната, онова безкрако нещастно посмешище.

— О, Дейвид, Дейвид! — прошепна тя и коленичи пред количката му. — Не мисли такива неща, Дейвид. Той ще те уважава. Ще се гордее с теб, защото си успял да започнеш живота си отново и защото вършиш работа за двама от инвалидната си количка, и защото понасяш нещастието си с кураж и бодрост, и…

— Недей да се държиш така снизходително, по дяволите! — озъби се той.

— Говориш като някой лицемерен поп.

— А ти не се дръж така, сякаш аз съм виновна! — изправи се Люси. — И мъжете могат да вземат предпазни мерки, знаеш.

— Не и срещу невидими камиони по време на затъмнение!

Беше глупаво да си разменят подобни реплики и двамата го знаеха, затова Люси не отвърна нищо. Цялото й старание да отпразнуват истински Коледа й се стори безсмислено, напразно — и цветните гирлянди по стените, и елхата в ъгъла, и остатъците от гъската в кухнята, които трябваше да се изхвърлят, нямаха нищо общо с истинския живот. Тя се запита какво ли прави на този мрачен и студен остров с мъж, който явно не я обича, и се кани да ражда дете, което той не иска. Защо да не… защо пък… добре де, можеше… И тогава тя осъзна, че няма къде да отиде и какво друго да стори; че не може да бъде нищо друго освен мисис Дейвид Роуз.

— Отивам да си легна — каза най-после Дейвид. Той завъртя колелата, стигна до антрето, изтегли се на ръце от количката и продължи заднишком нагоре по стълбите. Чу го как се влачи по пода, чу леглото да изскърцва под стоварилото се върху него тяло, чу дрехите му да падат в ъгъла и последното стенание на пружините, докато той се нагласи за сън и придърпа одеялата върху себе си.

Сълзите още не идваха.

Тя погледна бутилката с коняка. „Ако изпия цялото шише и взема една вана, може и да няма дете на сутринта“, мина й през ума.

Мисли за това дълго време и накрая стигна до заключението, че животът без Дейвид, без острова и детето ще бъде още по-лош, защото ще бъде празен.

Така че Люси не заплака и не изпи бутилката, и не напусна острова; вместо това се качи горе и си легна, но не можа да заспи; лежа будна до спящия си съпруг, вслушваше се във вятъра и се опитваше да не мисли, докато накрая чайките се разкрещяха, сивата дъждовна зора пропълзя над Северно море, изпълвайки малката спалня със студената си бледа светлина, и тя най-после се унесе.

През пролетта бе обзета от някакво странно спокойствие, сякаш всички опасности се отлагаха до след раждането на детето. Когато февруарският сняг се стопи, тя посади цветя и зеленчуци между кухненската врата и пристройката, без да се надява, че нещо ще порасне изобщо. Изчисти основно къщата и заяви на Дейвид, че ако иска ново чистене преди август, ще трябва сам да си го прави. Писа на майка си, изплете много неща и си поръча пелени по пощата. Родителите й предложиха да си отиде у дома да роди, но тя знаеше или по-точно се боеше, че ако си тръгне оттук, никога няма да се върне. Разхождаше се дълго из мочурищата с книжка за птици под мишница, докато накрая натежа толкова, че не можеше да ходи много. Беше скрила бутилката с коняка в един шкаф, който Дейвид никога не отваряше, и когато се почувстваше потисната, отиваше да я погледне и да си припомни какво едва не бе загубила.

Три седмици преди датата на раждането отиде с лодката в Абърдийн. Дейвид и Том махаха от кея. Морето беше толкова бурно, че и тя, и лодкарят бяха обзети от панически страх да не вземе да роди, преди да са стигнали сушата. Тя влезе в болницата в Абърдийн и четири седмици по-късно донесе бебето със същата лодка.

Дейвид не разбра нищо от цялата работа. Сигурно си мислеше, че жените раждат тъй лесно като овцете. Той нямаше представа какво значи болката при контракциите, нито пък онова ужасно, невъзможно разпъване или пък пламтящата рана след това и всезнаещите сестри, които не ти дават да пипнеш собственото си бебе, защото не си оправна като тях и не си толкова квалифицирана и стерилна. Дейвид я видя само как замина бременна и се върна с едно хубаво, повито в бяло, здраво момченце и каза:

— Ще го наречем Джонатан.

Към името добавиха и Алфред — заради бащата на Дейвид, и Малкълм — за този на Люси, и Томас — за стария Том, но викаха на момчето Джо, защото беше прекалено мъничък за Джонатан, да не говорим за Джонатан Алфред Малкълм Томас Роуз.

Дейвид се научи да го храни с биберон, да го държи да се оригне и да му сменя пеленките, и дори от време на време го подрусваше в скута си, но интересът му към малкия изглеждаше някак си далечен, непридружен от чувства. Подхождаше към детето като към изпълнението на задължение, съвсем като сестрите. Синът му не беше за него онова, което бе за Люси. Том бе по-близко до малкия, отколкото Дейвид. Люси не даваше на стареца да пуши в стаята при бебето и той прибираше голямата лула от изтравниче в джоба си и с часове гугукаше на Джо или го гледаше как ритка с крачета, или помагаше на Люси да го изкъпе. Тя подхвърли небрежно, че е позанемарил овцете, но Том заяви, че те не чувствали липсата му, докато ядат и той самият предпочитал да гледа как яде Джо. Старецът издяла една дрънкалка от изхвърлено на брега дърво, напълни я с малки кръгли камъчета и просто засия от радост, когато Джо я сграбчи и размаха още първия път, без да трябва някой да му показва.

Дейвид и Люси все още не спяха заедно.

Първо бяха неговите рани, после тя забременя, после трябваше да се възстановява след раждането, но сега повече причини нямаше.

— Вече се оправих съвсем — каза тя една нощ.

— Какво искаш да кажеш?

— От раждането. Физически съм съвсем наред. Оправих се.

— О, така ли? Чудесно.

Тя се постара да си лягат по едно и също време та да може той да я гледа, докато се съблича, но Дейвид просто й обръщаше гръб.

И докато лежаха един до друг, унасяйки се в сън, тя все се наместваше така, че да го докосне я с ръка, я с бедро — поканата беше уж случайна, но недвусмислена. Ответна реакция нямаше.

Люси бе твърдо убедена, че при нея всичко е наред. Не беше нимфоманка, не искаше просто мъж, искаше да се люби с Дейвид. Беше сигурна, че дори и да имаше друг мъж под седемдесет години на острова, нямаше да го пожелае. Не беше зажадняла за плътски удоволствия, а просто копнееше за любов.

Нещата се изясниха през една от ония нощи, когато и двамата лежаха по гръб един до друг, и двамата будни, и се вслушваха във виенето на вятъра отвън и въртенето на Джо в съседната стая. На Люси изведнъж й хрумна, че е крайно време Дейвид или да направи нещо, или да каже открито защо не ще; той щеше да отбягва този въпрос, докато не му го постави ребром, и при това положение беше по-добре да го стори сега.

И Люси прекара ръка по бедрото му и тъкмо отвори уста да заговори, когато едва не изкрещя от изумление — значи можеше да го направи. И искаше, иначе защо… и ръката й тържествуващо обхвана доказателството за неговото желание; тя се притисна до него и въздъхна:

— Дейвид…

— За Бога! — стисна я за китката той, блъсна ръката й и се обърна настрана.

Но този път Люси нямаше намерение да приема отказа му със скромно мълчание.

— Защо не, Дейвид?

— Исусе Христе! — Той отметна одеялото, смъкна се на пода, сграбчи пухения юрган с една ръка и започна да се влачи към вратата.

— Защо не, Дейвид? — изкрещя Люси и седна в леглото.

Джо заплака.

Дейвид дръпна нагоре празните крачоли на отрязаната пижама, посочи подпухналата белезникава кожа на ампутираните чукани и изкрещя на свой ред:

— Затова! Затова!

Той се смъкна надолу по стълбите — щеше да спи на канапето, а Люси отиде оттатък да успокои Джо.

Наложи се дълго да го люлее, докато заспи, може би защото самата тя се нуждаеше така много от успокоение. Бебето облиза сълзите по бузите й и тя се запита дали разбира какво означават — дали сълзите не са сред първите неща, които едно дете започва да разбира. Люси тъй и не успя да затананика или да му прошепне, че всичко ще е наред, а само го притискаше здраво към себе си и го люлееше и когато накрая сам успя да я успокои с топлината и безпомощността си, Джо заспа в ръцете й.

Тя го остави в креватчето и постоя малко до него. Нямаше смисъл да си ляга. Чуваше хъркането на Дейвид от гостната — той спеше дълбоко, защото взимаше силни хапчета, иначе не можеше да мигне от болка. Люси усети, че трябва да се махне, да отиде някъде, където и да е, само да не го вижда и да не го чува — някъде, където той няма да може да я намери, поне за няколко часа, дори и да иска. Тя навлече някакви панталони и пуловер, сложи дебело палто и ботуши, слезе на пръсти по стълбите и се измъкна навън.

Обгърна я влажна, пронизваща до кости ледена мъгла — един от специалитетите на острова. Люси вдигна яката си и се поколеба за миг дали да не се върне да си вземе шал, но в последна сметка се отказа и зашляпа по калната пътека. Мъглата щипеше гърлото й и това усещане бе добре дошло — тънките иглички на вятъра й помагаха да не мисли за голямата рана вътре в нея.

Тя се изкачи до платото и тръгна надолу по стръмната, тясна рампа, стъпвайки предпазливо по хлъзгавите дъски. Като стигна брега, скочи на пясъка и се приближи до морето.

Вятърът и водата продължаваха вечната си кавга — той се спускаше с рев върху вълните, а те съскаха и плющяха, и се стоварваха с всичка сила върху сушата. Обречени бяха да се карат во веки веков.

Люси тръгна по твърдия пясък, шумът от прибоя и воят на вятъра ечаха в главата й. Плажът изведнъж свърши там, където скалата се врязваше в морето. Тя се обърни и тръгна обратно. И така цяла нощ. Зазоряваше се, когато неочаквано в съзнанието й изплува мисълта: „Та това е начин да докаже силата си.“

Но току-що озарилото я хрумване не й помогна кой знае колко — истинското му значение бе скрито в здраво стиснат юмрук. Люси обаче продължи да упорства и юмрукът се разтвори, за да блесне перличката истина, сгушени в дланта — може би студенината на Дейвид към нея беше породена от същото онова чувство, което го караше да сече дървета и да се обслужва сам, и да надува джипа, и да подхвърля бухалките, и да дойде да живее на тоя студен, жесток остров в Северно море…

Как го беше казал? „…баща ми, героят от войната, онова безкрако посмешище…“ Дейвид искаше да докаже нещо, нещо, което би се обезсмислило, ако се изрече с думи, нещо, което можеше да стори като летец-изтребител, но сега за това трябваше да използва дървета, огради, бухалки и инвалидната си количка. Нямаше да го допуснат до изпита, ала той искаше да има правото да каже: „Щях да го издържа на всяка цена, вижте само как умея да страдам.“

Идеше й да закрещи, толкова жестоко несправедливо беше всичко: той бе имал куража и бе изстрадал раните си, но не можеше да се гордее с тях. Ако някой „Месершмит“ му бе отнел нозете, инвалидната количка щеше да е като медал за храброст. А сега цял живот трябваше да обяснява: „Беше през войната, не, не, никога не съм участвал в сражение, току-що бях свършил с обучението и на другия ден трябваше да излетя във въздуха… А самолетчето ми беше наистина страхотно…“

Да, това е начин да докаже силата си. Навярно и тя можеше да бъде силна, да успее да позакърпи някак си разбития си живот. Едно време Дейвид беше добър и мил, и нежен: сега тя трябваше да се научи да чака търпеливо, докато той се бореше да заживее отново като пълноценен човек. Тя можеше да си измисли нови надежди, нещо ново, за което да живее. Други жени бяха имали силата да преодолеят загубата на близките си, да се примирят с разрушените от бомбите домове или изчезналите в лагери за военнопленници съпрузи.

Люси взе едно камъче, замахна и с всичка сила го запрати към морето. Не го чу да плясва във водата — навярно бе изчезнало завинаги и сега щеше да кръжи около Земята като спътник от някой фантастичен разказ.

— И аз мога да бъда силна, по дяволите! — изкрещя тя, обърна се и тръгна нагоре по рампата към къщата. Беше почти време за първото хранене на Джо.