Кен Фолет
Иглата (31)

29.

Легнал на една срана, джипът изглеждаше и внушителен, и безпомощен, като някакъв ранен слон. Моторът се бе задавил. Фейбър го бутна с все сила и той величествено се изправи на четири колела. Не бе пострадал сериозно от борбата, водена в него. Брезентовият покрив, разбира се, беше унищожен, разрезът от ножа на Фейбър се бе превърнал в надлъжен процеп от единия до другия край. Страничната броня, която се бе забила в земята и го бе спряла, се бе смачкала. Фарът от тая страна бе счупен. И прозорецът над него се бе пръснал от изстрела. По някакво чудо предното стъкло бе останало здраво.

Фейбър се покатери на седалката на шофьора, изключи от скорост и завъртя стартера. Моторът превъртя един път и угасна. Той опита пак и колата запали. Фейбър изпита облекчение — просто не би издържал на дългия път обратно.

Той не потегли веднага. Оглеждаше раните си. Внимателно докосна десния си глезен — подуваше се все повече. Вероятно си бе счупил някоя кост. Добре, че джипът беше конструиран за човек без крака, защото Фейбър не би могъл да натисне спирачката. Цицината на главата му беше огромна — поне колкото топка за голф, и когато я пипна, усети по ръката си кръв. Огледа лицето си в огледалото — цялото беше нарязано и натъртено, като на загубил мача боксьор.

Бе оставил мушамата си в къщата и якето и комбинезонът му бяха прогизнали от дъжда и целите в кал. Трябваше бързо да се стопли и изсуши.

Фейбър хвана здраво кормилото и пареща болка прониза ръката му; разбира се, бе забравил откъснатия нокът. Той го погледна — беше най-неприятната му рана. Щеше да се наложи да кара с една ръка.

Потегли бавно и се озова на пътя — поне така се надяваше. Нямаше опасност човек да се загуби на тоя остров — трябваше само да кара по ръба на платото и щеше да стигне до къщата на Люси.

Но трябваше да измисли и някаква лъжа, за да й обясни какво бе станало със съпруга й. Тя не би могла да чуе изстрела от толкова далеч, сигурен беше в това. Можеше, разбира се, да й каже истината — тя нищо не би могла да направи. Но ако почнеше да му създава проблеми, щеше да се наложи да я убие, а мисълта за това му беше противна. Карайки бавно досами скалите през проливния дъжд и виещия вятър, той се зачуди на това ново усещане — май се колебаеше. За първи път изпитваше нежелание да убие някого. Не че беше човек без морал, напротив. Той беше стигнал до заключението, че смъртта от неговата ръка е равнозначна на смъртта на бойното поле, и чувствата му следваха изводите, направени от разума. Разбира се, винаги, след всяко убийство, реагираше физически, повръщаше, но това беше нещо неразбираемо на което просто не обръщаше внимание.

И така, защо не искаше да убие Люси?

Реши, че чувството е същото като онова, което го накара да изпрати погрешни данни на Луфтвафе за катедралата „Сейнт Пол“, някакъв непреодолим импулс да запази нещо истински красиво. Тя беше невероятно създание, изпълнено с прелест и изтънченост — просто произведение на изкуството. Фейбър можеше да живее с представата за себе си като убиец, но не и като рушител на красотата. Странен начин на разсъждение, заключи той веднага щом му хрумна тази мисъл. Но пък и шпионите са по правило страни хора.

Той се замисли за някои от агентите, които Абверът бе вербувал заедно с него: северният гигант Ото, който изрязваше нежни фигурки от хартия като японците и мразеше жените; хитрото математическо генийче Фридрих, което подскачаше при всяка сянка и изпадаше в депресия, ако загубеше партия шах; Хелмут, който обичаше да чете книги за робството в Америка и скоро се прехвърли в SS… все различни хора, все чудаци. По това единствено си приличаха.

Фейбър караше все по-бавно и по-бавно, дъждът и мъглата ставаха все по-непроницаеми. Той взе да се безпокои да не падне в пропастта. Беше му страшно горещо и същевременно го разтърсваха тръпки. Осъзна, че беше говорил на глас за Ото, Фридрих и Хелмут, и разпозна симптомите на приближаващия делириум. Направи усилие да се съсредоточи върху това да кара по права линия. Воят на вятъра следваше някакъв почти хипнотизиращ ритъм. В един момент Фейбър осъзна, че седи неподвижно и се взира в морето — нямаше представа колко време е стоял така.

Сякаш бяха минали часове, когато съзря къщата на Люси. Той се насочи към нея. „Да не забравя да дръпна спирачката, преди да се ударя в стената“, мина му през ума. На прага стоеше някаква фигура и се взираше в него през дъжда. Трябваше да запази контрола върху себе си, докато й съобщи онази лъжа. „Да не забравя, да не забравя…“

 

 

Беше вече късен следобед, когато джипът се върна. Люси бе започнала да се тревожи за мъжете, освен че им се сърдеше, задето не се бяха върнали за обяд — бе сготвила толкова вкусни неща. С напредването на деня тя все по-често заставаше до прозорците да погледне дали не идват.

Джипът се заспуска по лекия склон надолу към къщата и тя разбра, че нещо не е наред. Движеше се ужасно бавно, на зигзаг, и в него имаше само един човек.

— О, Господи! — възкликна тя, когато видя, че предната броня е ударена, а фарът — счупен.

Колата се разтресе и спря пред къщата. Вътре седеше Хенри. Той не се помръдна. Люси изтича навън на дъжда и отвори вратата откъм шофьора.

Хенри седеше, отметнал глава назад, с полузатворени очи. Ръката му беше на спирачката. Лицето му беше окървавено и цялото натъртено.

— Какво се е случило? Какво се е случило?

Ръката му се плъзна от спирачката и джипът тръгна напред. Люси се наведе през него и изключи от скорост.

— Дейвид остана при Том… а аз катастрофирах на връщане… — Явно беше, че всяка дума му струва прекалено усилие.

След като Люси вече знаеше какво е станало, обзелата я паника изчезна.

— Влизай вътре! — рече тя остро. Настойчивостта в гласа й успя да го изтръгне от вцепенението му. Той се обърна към нея, стъпи на страничното стъпало да слезе и се просна на земята. Люси видя, че глезенът му е надут като плондер.

Мушна ръце под раменете му и го изтегли нагоре.

— Премести тежестта си на другия крак и се облегни на мен. — Прехвърли дясната му ръка през врата си и почти го отнесе вътре.

Джо я гледаше с широко ококорени очи, докато тя отведе Хенри в дневната и го положи на дивана. Той лежеше по гръб, със затворени очи. Дрехите му бяха подгизнали от вода и целите кални.

— Качи се горе, Джо, и си облечи пижамката, моля те! — рече Люси.

— Ама ти не си ми разказала приказката. Той умрял ли е?

— Не е умрял, катастрофирал е с колата и тази вечер няма да ти разказвам приказка.

Детето започна да хленчи и Люси го погледна строго. Момченцето излезе.

Люси взе голяма ножица от кошничката с ръкоделието и разряза дрехите на Хенри — първо якето, после комбинезона и ризата. Тя смръщи лице озадачено, като видя калъфа с ножа около лявата му ръка, после си помисли, че сигурно е някакъв специален инструмент за чистене на риба или нещо подобно. Когато се опита да го свали, той блъсна ръката й. Тя сви рамене и се насочи към ботушите. Левият излезе лесно, заедно с чорапа, но когато докосна десния, той извика от болка.

— Трябва да се свали — каза му тя. — Налага се да проявиш малко смелост.

Лицето му се изкриви в някаква странна усмивка и той кимна. Тя хвана ботуша внимателно, но здраво с две ръце и го издърпа. Този път той не издаде нито звук. Тя разряза ластика на чорапа и дръпна и него.

— Той се е напишкал! — викна Джо, който бе влязъл в стаята.

— Не, той целият е мокър. — Люси целуна момчето за лека нощ. — Бягай в леглото, миличък. Ще ти подгъна одеялцето след малко.

— Цункай мечо тогава.

— Лека нощ, мечо.

Джо излезе. Люси погледна Хенри. Очите му бяха отворени и той се усмихваше.

— Цункай Хенри тогава.

Тя се наведе и целуна израненото му лице. После внимателно разряза долните му гащи.

Топлината от огъня щеше бързо да изсуши голото му тяло. Тя отиде в кухнята, напълни купа с топла вода и сипа някаква антисептична течност да промие раните му. Намери и руло хигроскопичен памук и се върна в дневната.

— За втори път се появяваш полумъртъв на прага ми — каза тя и се захвана за работа.

— Обикновената парола — изведнъж каза Хенри. Думите прозвучаха рязко и отсечено.

— Какво?

— Чака при Кале една армия-фантом…

— Хенри, за какво говориш?

— Всеки петък и понеделник…

Най-накрая тя осъзна, че той бълнува.

— Не се мъчи да говориш — рече тя и вдигна леко главата му, за да почисти засъхналата кръв около цицината.

Изведнъж той седна, вторачи се свирепо в нея и попита:

— Кой ден сме днес? Кой ден сме?

— Неделя е, успокой се.

— Добре.

След това се укроти и я остави да махне ножа. Тя изми лицето му, превърза пръста с откъртения нокът и сложи компрес на глезена му. Когато свърши, се изправи и се загледа в него. Той сякаш спеше. Тя докосна дългия белег на гърдите му и звездичката на хълбока му. Сигурно е по рождение, реши тя.

Преди да хвърли разрязаните дрехи, Люси прерови джобовете му. Нямаше кой знае какво — малко пари, документите му, кожен портфейл и кутийка с фотофилмче. Тя подреди всичко на купче на полицата над камината, до рибарския му нож. Трябваше да му даде от дрехите на Дейвид.

Остави го и се качи горе да види Джо. Момченцето беше заспало върху мечето, простряло настрани ръчички. Тя го целуна по нежната бузка и подпъхна одеялцето от двете страни, после излезе навън и откара джипа в хамбара.

Люси си наля едно питие в кухнята, после се върна в дневната, седна и се загледа в Хенри. Искаше й се той да се събуди и пак да се любят.

 

 

Когато Хенри се събуди, беше почти полунощ. Той отвори очи и по лицето му пробягнаха всички ония изражения, които тя вече добре познаваше — първо страхът, после подозрителното оглеждане на стаята и накрая отпускането.

— От какво се страхуваш, Хенри? — попита го тя импулсивно.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Винаги изглеждаш изплашен, когато се събуждаш.

— Не знам — сви рамене той. Движението сякаш му причини болка. — Господи, целият съм смазан.

— Ще ми кажеш ли какво стана?

— Да, ако ми сипеш малко коняк.

— Можеш да вземеш от дрехите на Дейвид — рече тя и извади коняка от бюфета.

— След малко… освен ако не те притеснявам.

— Напротив, приятно ми е да те гледам така — засмя се тя и му подаде чашата.

— Какво стана с дрехите ми?

— Трябваше да ги разрежа. Изхвърлих ги.

— Не и документите ми, надявам се — усмихна се той, но зад усмивката прозираше и друго чувство.

— На полицата са — посочи тя с ръка. — Ножът за чистене на риба ли е?

Той опипа лявата си ръка току над китката, където беше стоял калъфът.

— Нещо подобно — рече той. Изглеждаше напрегнат за момент, после с усилие се отпусна и отпи от чашата.

— Колко е хубаво.

— Е? — рече тя след малко.

— Какво?

— Как успя да загубиш съпруга ми и да ми счупиш джипа?

— Дейвид реши да остане при Том за през нощта. Някакви овце се бяха заклещили на едно място, наречено Клисурата…

— Знам я.

— … та шест или седем си бяха изпотрошили краката. Сега всичките са в кухнята на Том и ги превързват. Дигат страхотен шум. Както и да е, Дейвид предложи аз да се върна и да ти кажа, че ще остане там. Не знам точно как успях да я обърна. Не познавам колата, а път всъщност няма, ударих се в нещо, влязох в някакъв коловоз и джипът се обърна на една страна. Останалото… — Той сви рамене.

— Сигурно си карал доста бързо — беше в ужасно състояние, като пристигна.

— Трябва да съм се ударил вътре. Да бе, праснах си главата, изкълчих си глезена…

— Счупи си нокътя, израни си лицето и едва не се разболя от пневмония. Трябва да си предразположен към нещастни случаи.

Той стъпи на пода, изправи се и отиде до полицата.

— Но се възстановяваш наистина невероятно бързо — рече тя.

Той привързваше ножа към ръката си.

— Ние, рибарите, сме много здрави. Къде са ония дрехи?

— За какво са ти дрехи? — застана до него тя. — Време е за лягане.

Той я притегли към себе си, притисна я до голото си тяло и я целуна. Тя поглади бедрата му.

След малко той я пусна, взе нещата си от полицата, хвана Люси за ръка и накуцвайки, я поведе нагоре. Беше време за лягане.