Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eye of the Needle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
artdido (2014)
Корекция
plqsak (2014)
Форматиране
in82qh (2014)
Допълнителна корекция
moosehead (2021)

Издание:

Кен Фолет. Иглата

ИК „Народна култура“, София, 1992

Английска. Първо издание

Редактор: Светлана Каролева

Коректор: Грета Петрова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Рецензент: Димитрина Кондева

ISBN: 954-04-0049-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки.

16.

Пърсивал Годлиман си бе донесъл от къщи едно походно легло. Лягаше в кабинета, както си беше по риза и панталони, и се мъчеше безуспешно да заспи. Не беше страдал от безсъние почти четирийсет години, откакто си взе последните изпити в университета. Сега с най-голямо удоволствие би разменил днешните тревоги, които го държаха буден, за ония притеснения.

Тогава беше друг човек и той си го знаеше, не само по-млад, но и също не толкова… отнесен. Беше прям, агресивен, амбициозен и смяташе да се отдаде на политиката.

Не беше и много работлив тогава — имаше защо да се притеснява за изпитите.

Двете му твърде противоположни хобита в ония дни бяха участието в публични дебати и спортните танци. Бе говорил с апломб в „Оксфорд Юниън“, а в „Татлър“ се бе появила снимката му как валсира с появяващи се за пръв път в обществото девойки. Не беше женкар, искаше да прави любов с жената, която обича, не защото вярваше в някакви високопарни принципи, а просто защото чувстваше нещата така.

Освен това беше и девствен, докато не срещна Елинор, която не бе една от ония танцуващи по баловете девойки, а блестяща студентка, завършваща математика. Тя излъчваше нежност и топлина, а баща й умираше от някаква белодробна болест след четирийсет години работа във въглищните мини. Пърси я заведе да се запознае с родителите му. Баща му беше глава на съдебната и изпълнителната власт в графството и къщата им се стори като палат на Елинор, но тя беше естествена и чаровна и ни най-малко не се притесни от тях. А когато майката на Пърси се държа обидно снизходително в един момент, тя реагира с такова безмилостно остроумие, че той я заобича още повече.

Той бе получил научната титла „магистър“, а след Първата световна война беше станал преподавател в частно училище и се бе кандидатирал в три местни изборни кампании. И двамата бяха разочаровани като разбраха, че не могат да имат деца, но се обичаха безкрайно и бяха щастливи. Смъртта й беше най-ужасната трагедия, която можеше да го сполети. Тя просто сложи край на интереса му към реалния свят и Годлиман потъна в средновековието.

Общото нещастие ги бе сближило с Блогс. А войната го бе върнала обратно към живота, бе събудила отново онези качества, онази напористост, агресивност и плам, които го бяха превърнали едно време в прекрасен оратор и учител, в надеждата на Либералната партия. Годлиман искрено желаеше нещо да се случи с Блогс, което да го спаси от горчивото, самотно съществуване.

И докато мислеше за него, Блогс се обади от Ливърпул, за да му съобщи, че Иглата се е промъкнал през мрежата, която уж бяха изплели около него, а Паркин е убит.

Годлиман, който беше седнал на ръба на леглото, докато говореше, притвори очи.

— Трябваше да те накарам ти да минеш през влака.

— Благодаря! — възкликна отсреща Блогс.

— Просто защото не те е виждал.

— Може и да ме е виждал — каза Блогс. — Подозираме, че е усетил клопката, само мен можеше да види, като слезе от влака.

— Но къде може да те е видял… да, разбира се, на Лестър Скуеър.

— Не разбирам как би могъл… всъщност ние го подценяваме.

— Изпрати ли хора при ферибота? — попита нетърпеливо Годлиман.

— Да.

— Той няма да го използва, естествено, прекалено е рисковано. По-вероятно е да открадне някоя лодка. От друга страна, може все още да иска да стигне в Инвърнес.

— Обадих се на полицията там.

— Добре. Макар че не може да се твърди със сигурност къде отива. Трябва да сме нащрек.

— Да.

Годлиман се изправи, взе телефона и закрачи напред-назад.

— Освен това не разчитай, че именно той е скочил от другата страна на влака. Действай, като че ли е слязъл преди, в или след Ливърпул. — Мозъкът на Годлиман работеше отново на пълни обороти, като сортираше акуратно всички пермутации и възможности. — Дай да говоря с началника на местната полиция.

— Ето го.

След малка пауза се обади друг глас:

— На телефона полицейски началник Антъни.

— Съгласен ли сте с мен, че нашият човек е слязъл от оня влак някъде във вашия район?

— Изглежда много вероятно, да.

— Добре. Сега най-напред му трябва средство за придвижване, така че искам от вас сведения за всяка открадната кола, лодка, колело или магаре в радиус от сто мили около Ливърпул през следващите двайсет и четири часа. Дръжте ме в течение, но предавайте сведенията веднага на Блогс и работете с него по всяка отделна следа.

— Да, сър.

— Не пропускайте и другите престъпления, които един беглец може да извърши — кражба на храна или дрехи, необясними нападения, нередовни документи и така нататък.

— Правилно.

— Надявам се, разбирате, че този мъж не е обикновен убиец, мистър Антъни?

— Предполагам, сър, след като вие се занимавате с него. Но не знам подробности.

— Става въпрос за националната сигурност. Премиерът поддържа контакт с нас на всеки час.

— Ясно… мистър Блогс иска да говори с вас, сър.

— Спомнихте ли си къде сте го виждали? — обади се отново Блогс. — Казахте, че ви се струва…

— О, да… но това с нищо няма да ни помогне, както си мислех. Срещнах го съвсем случайно в катедралата в Кентърбъри и говорихме за архитектура. От разговора заключих, че е умен… спомням си, че направи някои много проницателни забележки.

— И преди знаехме, че е умен.

— Вече казах — това с нищо не ни помага.

Полицейският началник Антъни, типичен представител на средната класа със старателно смекчен ливърпулски акцент, не знаеше дали да се ядоса на начина, по който МИ-5 го командваше, или да се развълнува от възможността да спаси Англия от своя участък.

Блогс усети вътрешната му борба — бе се сблъсквал с подобни неща и преди, когато се налагаше да работи с местната полиция, но той знаеше как да накланя везните в своя полза.

— Много съм ви благодарен за помощта, господин полицейски началник — каза той. — Тези неща не остават незабелязани в Уайтхол, знаете.

— Изпълняваме си дълга… — Антъни не беше сигурен дали трябва да се обръща към Блогс със „сър“.

— И все пак има голяма разлика между съдействието, оказано с неохота, и дадената с готовност помощ.

— Прав сте. Е, ще минат поне няколко часа, докато попаднем на следите му отново. Искате ли да подремнете малко?

— Да — усмихна се с благодарност Блогс. — Ако ми сложите един стол в някое ъгълче…

— Можете да останете тук — рече Антъни, посочвайки с ръка кабинета си. — Аз ще сляза долу, в оперативната стая. Ще ви събудя, щом попаднем на нещо. Разполагайте се като у дома си.

Антъни излезе, Блогс се отпусна във фотьойла и затвори очи. Моментално видя пред себе си лицето на Годлиман, като че ли прожектирано отвътре на клепачите му. „И траурът трябва да има край — казваше Пърси. — Не искам да повтаряш моите грешки…“ Блогс внезапно осъзна, че не иска войната да свърши, защото тогава би се изправил пред проблемите, които сега Годлиман повдигаше. През войната е лесно: човек знае защо мрази врага и какво трябва да прави. По-нататък… но мисълта за друга жена изглеждаше просто непочтена.

Блогс се прозя и се отпусна в креслото. Мислите му се заплетоха, сънят го обори. Ако Кристин беше умряла преди войната, щеше да изпитва съвсем други чувства. И може би щеше да се ожени повторно. Беше много привързан към нея и я уважаваше, разбира се, но откакто тя започна да кара линейката, уважението му прерасна във възхищение, примесено с нещо като страхопочитание, а привързаността — в любов. При тях имаше нещо, което липсваше при другите влюбени. Сега, повече от година след смъртта й, за Блогс нямаше да е трудно да намери жена, която да уважава и към която да се привърже, но той знаеше, че това вече няма да му е достатъчно. Един обикновен брак, една обикновена съпруга щяха винаги да му напомнят, че някога той, обикновеният, бе притежавал най-необикновената сред жените.

Той се размърда във фотьойла, опитвайки се да пропъди мислите си, та да може да заспи. „Англия е пълна с герои“, беше казал Годлиман. Абе, ако Иглата се изплъзнеше…

Всяко нещо по реда си…

Някой го разтърси. Блогс беше заспал дълбоко и сънуваше, че се намира в една стая с Иглата, но не може да го разпознае, защото Иглата го е ослепил с кама. Когато се събуди, реши, че още е сляп, защото не можеше да види кой го разтърсва, докато не осъзна, че просто очите му са затворени. Той ги отвори и видя надвесена над себе си едрата, облечена в униформа фигура на полицейския началник Антъни.

Блогс се надигна и разтърка очи.

— Попаднахте ли на нещо? — попита той.

— На много неща — отвърна Антъни. — Въпросът е кои от тях значат нещо. Ето ви закуската. — Той остави чаша чай и бисквити на бюрото и седна от другата му страна.

Блогс се надигна от фотьойла, придърпа обикновен дървен стол към бюрото и отпи от чая. Беше слаб и много сладък.

— Дайте да видим какво сте намерили — рече той.

Антъни му подаде пет-шест листа хартия.

— Да не искате да кажете, че това са единствените престъпления в участъка ви! — възкликна Блогс.

— Не, разбира се — отвърна Антъни. — За нас не представляват интерес пиянски свади, семейни скандали, неспазване на затъмнението, пътни нарушения или престъпления, чиито извършители са вече арестувани.

— Извинявайте — рече Блогс. — Май не съм се събудил още. Дайте да ги прочета.

Имаше три обира на къщи. При два от тях бяха взети ценни вещи — в първата бижута, във втората кожи.

— Той може да вземе нещо ценно само за да ни отклони от следата. Отбележете ги на картата, ако обичате. Може да се окажат част от общата му стратегия. — Блогс подаде двата листа обратно на Антъни. Съобщението за третата кражба току-що бе дошло и не се знаеха още никакви подробности. Антъни обозначи местоположението й на картата.

Стотици потребителски книжки бяха откраднати от едно бюро за купони в Манчестър.

— На него не му трябват купони — заяви Блогс, — а храна. — Той отдели това листче. В покрайнините на Престън бе откраднато колело, а в Бъркънхед имаше едно изнасилване.

— Не ми се вярва да си пада по изнасилванията, но го отбележете за всеки случай — каза Блогс на Антъни.

Кражбата на колелото и третият обир се оказаха твърде наблизо.

— Блокпостът, от който е откраднато колелото, близо до главната линия ли е?

— Струва ми се, да — кимна Антъни.

— Да предположим, че Фейбър се е криел във влака и някак си сме го изпуснали. Това ли е първата спирка след Ливърпул?

— Много е възможно.

Блогс погледна листа.

— Откраднато е палто и на негово място е оставено мокро яке.

— Може да е всеки — сви рамене Антъни.

— Откраднати коли няма, така ли?

— Нито пък лодки или магарета — отвърна Антъни. — Няма толкова много кражби на коли тия дни. С тях няма проблем — хората сега търсят бензин.

— Бях сигурен, че ще открадне кола в Ливърпул — плесна се по коляното от безсилие Блогс. — Колелото няма да му свърши кой знае каква работа.

— Мисля, че трябва да тръгнем по тая следа — настоя Антъни. — Това е най-доброто, с което разполагаме.

— Добре. Но междувременно проверете още веднъж ония кражби: да видим дали са взети храни или дрехи — потърпевшите може да не са забелязали в началото. Покажете снимката на Фейбър и на изнасилената жертва. И продължавайте да проверявате всички престъпления. Можете ли да ми осигурите транспорт до Престън?

— Ще ви намеря кола — каза Антъни.

— Колко време ще ви трябва да получите повече подробности за третата кражба?

— Сигурно разпитват жертвите в този момент — каза Антъни. — Докато стигнете до блокпоста, би трябвало да разполагам с пълна картина на случилото се.

— Не ги оставяйте да се мотаят — посегна към палтото си Блогс. — Ще ви се обадя, щом пристигна.

 

 

— Антъни? На телефона е Блогс. Аз съм при блокпоста.

— Не си губете времето там. Третата кражба е била извършена от вашия човек.

— Сигурен ли сте?

— Освен ако няма двама луди, дето се разхождат из района и заплашват хората с ками.

— Кого?

— Две стари дами, които живеят сами в малката си къщичка.

— О, Господи! Мъртви ли са?

— Не, освен ако не са умрели от възбуда.

— Какво?

— Идвайте тук. Ще видите какво искам да кажа.

— Пристигам.

 

 

В такива къщи живеят стари и самотни дами. Обикновено по две. Покрай вратата на квадратната стара къща растеше храст дива роза, подхранван от хилядите чайници изхвърлени чаени листа. В градинката отпред зеленчуковите лехи бяха поддържани изрядно, а оградата от жив плет бе подстригвана съвсем скоро. На прозорците с оловни рамки имаше пердета в розово и бяло, портата поскърцваше. Входната врата бе боядисвана старателно от някой аматьор и на нея висеше подкова — за чукане.

Блогс похлопа, отвори му старица на осемдесет години с ловна пушка в ръка.

— Добро утро — каза той. — Аз съм от полицията.

— Не, не си — заяви тя. — Те вече идваха. А сега се махай, преди да съм ти пръснала главата.

Блогс я изгледа. Бабата беше не повече от метър и петдесет, с гъста бяла коса, свита на кокче, и бледо, сбръчкано лице. Ръцете й бяха тънки като кибритени клечки, но стискаха пушката здраво. Джобът на престилката й беше пълен с щипки. Блогс погледна надолу и видя, че е обута с мъжки груби ботуши.

— Сутринта са идвали от местното управление — каза той. — Аз съм от Скотланд Ярд.

— Откъде да знам, че не лъжеш?

Блогс се обърна и повика шофьора. Полицаят излезе от колата и се приближи до вратата.

— Тази униформа може ли да ви убеди? — запита Блогс старата дама.

— Добре — заяви тя и отстъпи настрани, пускайки го да мине.

Той влезе в ниската стая. Подът бе покрит с плочки, купищата мебели бяха стари и тежки и по всяко равно местенце имаше порцеланови и стъклени фигурки. В камината гореше слаб огън. От въглища. Миришеше на лавандула и котки.

Другата старица се надигна от стола си. Приличаше на първата, но беше два пъти по-едра. Две котки скочиха от скута й, докато ставаше.

— Здравейте — каза тя. — Аз съм Ема Партън, а това е сестра ми Джеси. Не обръщайте внимание на тази пушка, не е заредена, слава Богу. Джеси обича драматичните жестове. Няма ли да седнете? Изглеждате твърде млад за полицай. Учудвам се, че Скотланд Ярд се интересува от нашата малка кражба. От Лондон ли пристигнахте тая сутрин? Направи на момчето чай, Джеси.

— Ако правилно сме идентифицирали крадеца, той бяга от правосъдието. — Блогс седна.

— Казах ти! — възкликна Джеси. — Можеше да ни убие, да ни заколи най-хладнокръвно.

— Не ставай глупава! — сряза я Ема и се обърна към Блогс. — Беше толкова мил човек.

— Разкажете ми какво стана — помоли Блогс.

— Добре де, бях отишла отзад — започна Ема, — в кокошарника, да видя дали няма някое яйце. Джеси беше в кухнята…

— Той ме изненада — намеси се Джеси. — Нямах време да си взема пушката.

— Гледаш прекалено много каубойски филми — поучително заяви Ема.

— По-хубави са от любовните ти лимонади, само сълзи и целувчици…

Блогс извади снимката на Фейбър от портфейла си.

— Този ли е?

— Този — заяви Джеси, след като я огледа внимателно.

— Ама че сте умни! — възхити се Ема.

— Ако бяхме толкова умни, щяхме досега да го хванем — поклати глава Блогс. — Е, и какво направи той?

— Допря нож до гърлото ми и рече: „Само да мръднеш, и ще ти прережа гръцмуля“ — заяви важно Джеси. — И щеше да го направи, като нищо.

— О, Джеси, нали ми каза, че е заявил: „Няма да ви сторя нищо, ако изпълните молбата ми.“

— Нещо от тоя сорт, Ема.

— Какво искаше? — попита Блогс.

— Храна, баня, сухи дрехи и кола. Е, дадохме му яйцата, разбира се. Намерихме някакви дрехи на покойния съпруг на Джеси, Норман.

— Ще ми ги опишете ли?

— Да. Синя шуба, син гащеризон и карирана риза. И взе колата на бедничкия Норман. Не знам как ще ходим на кино без нея. Това е единственият ни порок — да ходим на кино.

— Каква кола?

— Морис. Норман я купи през 1924-та. Служеше ни добре, миличката.

— Но не си получи топлата баня въпреки всичко — заяви Джеси.

— Естествено — поклати глава Ема, — трябваше да му обясня, че две дами, които живеят сами, не могат да допуснат един мъж да се къпе в банята им…

— Ти по-скоро ще оставиш да ти прережат гърлото, отколкото да видиш някой мъж както майка го е родила, а, стара глупачке? — изхили се Джеси.

— И какво каза той на това? — попита Блогс.

— Смя се — отвърна Ема. — Но ми се струва, че разбра нашето положение.

— Вие сте много смела — не можа да сдържи усмивката си Блогс.

— О, не съм убедена.

— Значи тръгна оттук с кола морис, производство 1924 година, облечен в син гащеризон и синя шуба. По кое време беше това?

— Около девет и половина.

Блогс разсеяно погали червеникавата тигрова котка. Тя примига и замърка.

— Имаше ли много бензин в колата?

— Няколко галона, но той ни взе купоните.

— А на вас, мили дами, как ви дават купони?

— За селскостопански цели — заяви Ема предизвикателно и се изчерви.

— И сме изолирани от пътя, и сме възрастни — изсумтя Джеси. — Естествено, че ще ни дават.

— Винаги отиваме и до магазина за жито, когато ходим на кино — допълни Ема. — Не го хабим бензина.

— Добре, добре, не се тревожете — усмихна се Блогс и протегна ръка, — раздаването на купони не е по моята част. Колко вдига колата?

— Ние никога не вдигаме повече от трийсет мили — рече Ема.

Блогс погледна часовника си и се изправи.

— Дори при тая скорост може вече да е на седемдесет и пет мили оттук. Трябва да позвъня в Ливърпул и да им съобщя за подробностите. Нямате телефон, нали?

— Не.

— Какъв вид морис е колата?

— Каули. Норман й викаше Чипоноска.

— Цвят?

— Сив.

— Регистрационен номер?

— МЛН двайсет и девет.

Блогс си го записа.

— Ще си получим ли колата някога обратно, как мислите? — попита Ема.

— Надявам се, но не вярвам да е в много добро състояние. Когато човек кара открадната кола, рядко се старае да я щади. — Той се отправи към вратата.

— Дано го хванете! — извика след него Ема.

Джеси го изпрати. Още държеше пушката. На вратата тя дръпна Блогс за ръкава и изшептя театрално:

— Кажете ми, какъв е? Избягал затворник? Убиец? Изнасилвач?

Блогс я погледна. Малките й зелени очички блестяха от възбуда. Той наведе към нея глава и зашепна право в ухото й.

— Не казвайте на никого, но това е немски шпионин.

Джеси се изкикоти от удоволствие. „Явно и тоя младеж ходи на същите филми като мен“, помисли си тя.